Куково лято в Бландингс

1

До отворения прозорец на прочутата библиотека в замъка Бландингс, клюмнал като мокър чорап, което бе обичайната му стойка при липса на опора за гърба, стоеше граф Емсуърт — този колкото добродушен, толкова и завеян благородник — и съзерцаваше своите владения.

Утрото бе прекрасно и нежни летни ухания изпълваха въздуха. Но в мътносините очи на Негова светлост се четеше поголовна тъжовност. Челото му бе набраздено, а устните свадливо свити на фунийка. Всичко това бе крайно озадачаващо, тъй като той бе безоблачно щастлив по природа, както може да е щастлив само мисловно необременен човек с превъзходно здраве и необозрими доходи. Един журналист, описвайки в статия замъка Бландингс, беше се изразил по следния начин: „Процепите между вековните камъни са покрити с нежен мъх и отблизо замъкът сякаш е покрит с растителна козина.“ Това описание би подхождало и на собственика. Повече от петдесет години кротко и ненарушавано спокойствие бяха придали на лорд Емсуърт интересен мъхест вид. Много малко неща бяха в състояние да нарушат душевния му покой. Дори по-малкият му син, Достопочтеният Фреди Трипуд, невинаги успяваше да го стори.

Ала ето че сега бе тъжен. И за да не задълбаваме в мистерията, ще побързаме да поясним, че причината за необятната му тъга се криеше във факта, че бе забутал някъде очилата си, без които беше сляп като къртица, ако използваме собственото му доста сполучливо сравнение. Той усещаше с мъчителна острота плискащата се върху градините му слънчева светлина и копнееше да се юрне навън и да започне с все сили да се тутка и размотава сред любимите си цветя. Ала никой човек, колкото и сръчно да се юрка, не може да се надява на успешно туткане, а още по-малко на размотаване, ако светът тъне в тинеста мътилка.

Вратата зад гърба му се отвори и в библиотеката влезе икономът Бийч, подобен на изпълнена с достойнство едночленна процесия.

— Кой е? — рязко попита лорд Емсуърт, завъртайки се около оста си.

— Аз, Ваша светлост, Бийч.

— Намери ли ги?

— Не още, Ваша светлост — въздъхна икономът.

— Сигурно не си търсил като хората.

— Претърсих целия замък най-щателно и усърдно, Ваша светлост, но безрезултатно. Томас и Чарлс също рапортуваха неуспех. Стоукс още не се е явил да докладва.

— Пфу!

— Изпращам отново Томас и Чарлс в спалнята на Ваша светлост — обяви Ръководителят на ловната дружинка. — Надявам се усилията им да бъдат възнаградени.

И Бийч се оттегли, а лорд Емсуърт се обърна отново към прозореца. Гледката, проснала се под него — макар че за зла врага той не можеше да я оцени по достойнство, — беше пленително красива, тъй като замъкът, един от най-старите обитавани домове в Англия, се извисяваше върху хълм в южната част на знаменитата долина Бландингс в графство Шропшир. Гористи хълмове в синкавата далечина се спускаха до низината, в която река Севърн блестеше като извадена от ножница сабя, а от другата страна на реката просторни гористи красоти с хълмчета и долчинки се надигаха като зелена вълна почти до стените на замъка и се разбиваха върху терасите в многоцветен вихър от цветя там, откъдето започваше юрисдикцията на Ангъс Макалистър, главен градинар на Негова светлост. И понеже денят беше четиринадесети юни и време на изобилие за летните цветни благини, прилежащите до замъка земи пламтяха с цветовете на рози, диви карамфили, трицветни теменуги, питомни карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми, потайничета, кампанули и какви ли не други превъзходни дарове Божии, чиито имена само Ангъс можеше да произнесе. Добросъвестен човек беше Ангъс и макар да бе всячески възпрепятстван от несекващото аматьорско усърдие на лорд Емсуърт, той все пак съумяваше да даде превъзходни резултати в своята област. В лехите му имаше доста неща за посочване с гордост и малко за разглеждане с тревога.

Едва Бийч се махна, и лорд Емсуърт трябваше да се обърне отново. Вратата се отвори повторно и на прага застана млад мъж в прекрасно скроен костюм от сива каша. Той притежаваше длъгнесто задръстено лице, увенчано със сресана назад, обилно напомадена с брилянтин съгласно текущата мода коса, и пристъпваше от крак на крак. Защото Фреди Трипуд рядко се чувстваше непринудено в присъствието на своя татко.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

Ще изкривим истината, ако кажем, че поздравът на лорд Емсуърт беше топъл. Липсваше му нотка на истинска бащина любвеобилност. Преди няколко седмици му се бе наложило да се сбогува с петстотин лири, за да уреди дълговете от конните залагания на потомъка си, и макар че това в никакъв случай не нанесе съкрушителен удар върху банковата му сметка, то безспорно накърни обаянието на Фреди в неговите очи.

— Чух, че си изгубил очилата, родителю.

— Така е.

— Неприятно, а?

— Несъмнено.

— Трябва да имаш резервен чифт.

— Имам, ама го счупих.

— Кофти късмет. И си изгубил другите?

— И, както казваш, изгубих другите.

— Търси ли ги пущините?

— Търсих ги.

— Все някъде трябва да си ги дянал.

— Твърде е възможно.

— Къде — попита Фреди, увличайки се в задачата си — ги видя за последен път?

— Я се разкарай! — изскърца лорд Емсуърт, върху когото думите на рожбата му започнаха да упражняват потискащо въздействие.

— Ъ?

— Махай се!

— Да се махна?

— Да, върви си!

— Ами дадено.

Вратата се затвори. Негова светлост се върна отново при прозореца.

Беше стоял там няколко минути, когато се случи едно от онези чудеса, които непрекъснато се случват в библиотеките на старинните замъци. Без звук или предупреждение част от книгите започнаха плавно да се отделят от останалите и завъртайки се като врата, разкриха зад себе си малък кабинет. Оттам безшумно изникна млад очилат мъж, а книгите все така плавно и безшумно се върнаха на мястото си.

Контрастът между лорд Емсуърт и новодошлия беше поразителен, бих го нарекъл дори драматичен. Лорд Емсуърт беше тъй тъжно и очебийно без очила, докато Рупърт Бакстър, неговият секретар, бе тъй крайно очилат. Именно очилата първи впечатляваха при среща с него. Блестяха дееспособно насреща ви. „Тук — казвате си вие — имаме насреща си един кадърен млад мъж с очила.“

Описвайки Рупърт Бакстър като кадърен, човек не го надценяваше. В основата си беше такъв. Макар технически да се явяваше подчинено лице на заплата, той постепенно и благодарение на мекушавата добродушност на работодателя си се бе превърнал в същинския господар на дома. Той бе мозъкът на Бландингс, диспечерът, кормчията, който водеше кораба през бури и несгоди. Лорд Емсуърт бе преотстъпил с готовност цялата власт на Бакстър и желаеше само да го оставят да се тутка на спокойствие, а Бакстър, повече от достоен за задачата си, се справяше, без да му мигне окото.

Щом навлезе в обсега на графа, Бакстър се изкашля. Лорд Емсуърт, разпознавайки звука, се завъртя на пети с лека искрица надежда. Той не би се учудил, ако дори този явно неразрешим проблем с пенснето капитулираше пред свръхчовешките способности на секретаря му.

— Бакстър, драги, аз си загубих очилата! Моите очила! Забутал съм ги някъде. Не мога да се сетя къде. Да си ги виждал случайно някъде?

— Да, лорд Емсуърт — отговори секретарят, извисил се кротко на равнището на кризата. — Те висят отзад на гърба ви.

— На гърба ми! Господ да ме благослови! — Негова светлост провери изявлението и го намери — подобно на всички други Бакстърови изявления — за вярно. — Ами да, там са си! Знаеш ли, Бакстър, ще взема наистина да повярвам, че започвам да ставам разсеян. — Той дръпна връвчицата, улови пенснето и сияещ го нагласи върху носа си. Раздразнението му изчезна като росата от някоя негова роза. — Благодаря ти, Бакстър, благодаря ти. Ти си незаменим.

И с лъчезарна усмивка и пружинираща походка лорд Емсуърт се насочи към вратата, на път към свежия въздух и още по-свежата компания на Макалистър. Придвижването му предизвика у Бакстър ново прокашляне — този път остро и безапелационно. Негова светлост с неудоволствие спря — с единия крак във въздуха, подобно на куче, повикано с изсвирване от гонитбата. Облак се спусна над слънцезарното му настроение. Колкото и възхитителен да беше Бакстър в много отношения, той бе склонен понякога да го главоболи. А нещо подсказа на лорд Емсуърт, че сега се канеше точно това да прави.

— Колата ще бъде пред вратата — обяви Бакстър с учтива безпрекословност — точно в два часа.

— Кола ли? Каква кола? Откъде-накъде кола? Откъде се пръкнаха тези коли?

— Колата, която ще ви откара до гарата.

— Гара ли? Каква гара? Откъде-накъде…

Рупърт Бакстър запази спокойствие. Имаше моменти, в които той намираше работодателя си определено труднопоносим, но никога не го показваше.

— Сигурно сте забравили, лорд Емсуърт, че се уговорихте с лейди Констанс да заминете за Лондон днес следобед.

— Лондон! — ахна лорд Емсуърт изумен. — В това хубаво време? С хиляди неща за правене в градината? Що за нелепо хрумване! Защо да ходя в Лондон? Аз мразя Лондон.

— Уговорихте се с лейди Констанс да дадете утре в клуба си обяд на господин Мактод.

— Кой, по дяволите, е господин Мактод?

— Нашумелият напоследък канадски поет.

— Щом като е толкова нашумял, защо не съм чувал за него?

— Лейди Констанс отдавна е голяма почитателка на неговото творчество. Поканила го да посети Бландингс, ако някога дойде в Англия. Сега той е в Лондон и ще пристигне утре тук, да ви гостува две седмици. Лейди Констанс предложи, в знак на почтителност към изтъкнатостта на господин Мактод в света на литературата, самият вие да го посрещнете в Лондон и да го доведете тук.

Сега вече лорд Емсуърт си спомни. Спомни си също така, че този пъклен план не бе рожба на сестра му Констанс. Бакстър беше този, който направи предложението, а лейди Констанс просто го одобри. Той използва нововъзвърнатото си пенсне, за да изгледа кръвнишки през него секретаря си, и не за пръв път през последните месеци си каза, че този Бакстър се превръща в същинска напаст и наказание свише. Бакстър се изхвърляше, налагаше се на куцо и сакато и започваше да става дяволски досаден. Де да можеше да се отърве от него. Но откъде да намери подходящ заместник? При всичките си недостатъци Бакстър беше отвратително кадърен. Независимо от това лорд Емсуърт за миг си поигра с приятната мечта да го уволни. И такова бе неговото раздразнение този път, че съществуваше вероятност да предприеме нещо в тази посока, ако в същия момент вратата на библиотеката не се отвори за трети път, пропускайки поредния неканен гост, при вида на когото войнственото настроение на Негова светлост тутакси се изпари.

— О, здравей, Кони! — каза той гузно като малко момче, спипано в килера с конфитюра. Сестра му неизменно упражняваше такова въздействие върху него.

От всички, влезли сутринта в библиотеката, новодошлата най-много заслужаваше да бъде гледана. Лорд Емсуърт беше висок, жилест и изпосталял, Рупърт Бакстър — набит и загрозен от онзи смътно мърляв вид, характерен за мургавите младежи с лоша кожа, и дори Бийч, колкото и да бе достолепен, и Фреди, макар и мършаво-строен, никога нямаше да стигнат далеч в конкурс за красота. Ала лейди Констанс Кийбъл тутакси ловеше окото. Тя бе поразително хубава жена в средата на четирийсетте си години. Имаше ясно високо чело, безупречно бели зъби и осанка на императрица. Очите й бяха големи, сиви и кротки — между другото безподобно заблуждаващи, защото „кротък“ едва ли бе прилагателното, което всеки, който я познаваше, би употребил за лейди Констанс. Макар и достатъчно добросърдечна, щом ставаше нейното, в редките случаи, когато хората се опитваха да й се опълчат, тя беше склонна да се държи по начин, напомнящ за Клеопатра в някоя от сутрините, когато е станала накриво.

— Надявам се, че не те безпокоя — каза лейди Констанс със сияйна усмивка. — Просто влязох да ти напомня, Кларънс, че днес следобед отиваш в Лондон, за да се срещнеш с господин Мактод.

— Току-що казвах на лорд Емсуърт — обади се Бакстър, — че колата ще бъде пред вратата в два часа.

— Благодаря ви, господин Бакстър. Трябваше да знам, разбира се, че няма да забравите. Вие сте тъй безупречно изпълнителен. Не мога да си представя какво щяхме да правим без вас.

Незаменимия Бакстър се поклони. Но макар и поласкан, той не беше оставен без дъх от похвалата. Същата мисъл често му хрумваше самостоятелно.

— Ако ме извините — каза той, — трябва да се погрижа за едно-две неща…

— Разбира се, господин Бакстър.

Незаменимия се оттегли през вратата сред книжните лавици. Той си даваше сметка, че работодателят му е в плен на вироглаво настроение, но знаеше, че го оставя в сигурни ръце.

Лорд Емсуърт се извърна от прозореца, през който с тъжовна вглъбеност съзерцаваше красотите.

— Виж какво, Кони — изропта немощно той. — Ти знаеш колко мразя литераторите. Не ми стига, дето ги приемам в къщата си, ами чак пък да се тътря до Лондон, за да ги водя за ръка…

Той навъсено взе да шари с крака. Тази практика на сестра му да колекционира литературни знаменитости и да ги натриса в замъка за неопределено продължителни визити му беше постоянен трън където най-боли. Никога не знаеше кога ще му стовари поредното величие на главата. От началото на годината вече беше изстрадал през кратки интервали присъствието на кръгла дузина от тази порода и дори в този момент животът му се отравяше от факта, че Бландингс приютяваше някоя си госпожица Ейлийн Пийви, само при мисълта за която кранчето на слънчевата светлина начаса се затягаше за него.

— Не понасям литераторите — продължи Негова светлост. — Никога не съм ги понасял. И за Бога, литераторките са още по-лоши. Госпожица Пийви… — Тук думите временно изневериха на собственика на Бландингс. — Госпожица Пийви… — подхвана отново той след красноречива пауза. — Коя е тази госпожица Пийви?

— Скъпи ми Кларънс — отвърна лейди Констанс като никога толерантно, тъй като хубавата сутрин бе упражнила миротворно влияние върху й, — ако не знаеш, че Ейлийн, е една от водещите поетеси в по-младата школа, трябва да си пълен невежа.

— Нямах предвид това. Знам, че пише поезия. Искам да кажа: коя е? Ти я измъкна изневиделица като заек от цилиндър — продължи да негодува Негова светлост. — Откъде я изкопа?

— Запознах се с Ейлийн на кораба, когато се връщахме с Джо от околосветското пътешествие. Тя беше много мила с мен, когато усещах люлеенето… Ако въпросът ти се отнася до корените на рода й, мисля, че Ейлийн спомена за връзката си с рода Пийви от Рътландшир.

— Никога не съм ги чувал! — сопна се лорд Емсуърт. — И ако приличат на госпожица Пийви, Господ да е на помощ на Рътландшир!

Както настроението на лейди Констанс беше спокойно тази сутрин, така една зловеща студенина се появи в сивите й очи при тези думи и нямаше съмнение, че след миг тя ще стовари върху разбунтувалия се брат едно от онези съсипващи възражения, с които бе прочута в семейството още от кърмаческа възраст. Ала в този момент Незаменимия Бакстър се появи отново през стената на библиотеката.

— Извинете — каза той, осигурявайки си внимание с проблясване на очилата. — Забравих да спомена, лорд Емсуърт, че за всеобщо удобство уредих госпожица Халидей да намине да се види с вас в клуба ви утре следобед.

— Господи, Бакстър! — Измъченият благородник подскочи като ухапан по крака. — Таз пък госпожица Халидей откъде се появи? Нали не е поредната литераторка?

— Госпожица Халидей е младата дама, която ще дойде в Бландингс да актуализира каталога на библиотеката.

— Каталога на библиотеката? Че за какъв дявол му е да се актуализира?

— Това не е правено от 1885 година.

— И виж колко чудесно се оправяме — изквича лорд Емсуърт.

— Не ставай смешен, Кларънс — скастри го лейди Констанс с досада. — Каталогът на знаменита библиотека като тази трябва да се осъвременява. — Тя тръгна към вратата. — Ще ми се да започнеш да се събуждаш и да проявяваш интерес към важните неща. Ако не беше господин Бакстър, не знам какво щяхме да правим.

И с усмихнат поглед на одобрение към нейния съюзник тя напусна величествено стаята. Бакстър, хладно строг, се върна към обсъждания предмет.

— Писах на госпожица Халидей и й предложих два и половина като подходящ час за интервюто.

— Но виж какво…

— Вие ще искате да я видите преди окончателното потвърждаване на ангажимента й.

— Да, но виж какво, ще ми се да не ми връзваш ръцете с всички тези срещи.

— Помислих, че след като така и така отивате в Лондон да се срещнете с господин Мактод…

— Но аз не отивам в Лондон да се срещна с господин Мактод — кресна лорд Емсуърт в безсилна ярост. — Това е изключено. Не мога да напусна Бландингс. Времето може да се промени всеки момент. Не искам да изтърва такъв хубав ден.

— Всичко вече е уредено.

— Изпрати на човека телеграма… „неотложно възпрепятстван“.

— Аз самият не мога да поема подобна отговорност — каза студено Бакстър. — Но ако вие го предложите на лейди Констанс…

— О, по дяволите! — каза нещастно лорд Емсуърт, моментално осъзнавайки неосъществимостта на плана си. — Е, добре, щом трябва да вървя, значи ще вървя — каза той след мрачна пауза. — Но да оставя градината си и да се задушавам в Лондон по това време на годината…

Изглежда, нямаше какво повече да се каже по въпроса. Свали очилата си, избърса ги, сложи си ги отново и се затътри към вратата. В края на краищата, разсъждаваше той, въпреки че колата щеше да дойде в два часа, поне разполагаше с тази сутрин и възнамеряваше да я използва най-пълноценно. Но първоначалният му безгрижен възторг пред перспективата да се потутка между цветята избледня и не можеше да се възстанови. Дори не размисли над щурата идея да се опълчи срещу сестра си Констанс, но изпитваше силна горчивина заради цялата история. По дяволите Констанс!… Проклет да е Бакстър!… Госпожица Пийви…

Вратата се затвори зад лорд Емсуърт.

2

Междувременно лейди Констанс слезе по стълбите и стигна до големия вестибюл, когато вратата на пушалнята се отвори и от нея щръкна една глава. Кръгла побеляла глава с румено, пращящо от здраве лице.

— Кони! — каза главата.

Лейди Констанс се спря.

— Да, Джо?

— Влез при мен за минутка — каза главата. — Искам да говоря с теб.

Лейди Констанс влезе в пушалнята. Стаята беше обширна, уютно тапицирана с книги, а прозорецът й гледаше навън към италианска градина. Камина с решетка заемаше почти цяла една стена, а пред нея, с опънати към невидимите пламъци крака, вече се бе настанил господин Джоузеф Кийбъл. Маниерът му изразяваше прямота, но един прозорлив наблюдател би забелязал известно смущение.

— Какво има, Джо? — попита лейди Констанс и се усмихна сърдечно на съпруга си. Когато преди две години се омъжи за този застаряващ вдовец, за когото знаеше само, че е натрупал огромно състояние в южноафриканските диамантени мини, не липсваха циници, готови да сведат техния съюз до брак по сметка и най-обикновена сделка, чрез която господин Кийбъл разменяше парите си за общественото положение на лейди Констанс. Случаят обаче не беше такъв. Това бе истински брак по любов и от двете страни. Господин Кийбъл боготвореше жена си и тя му бе предана, макар и никога прекомерно отстъпчива. Те бяха щастлива и сплотена двойка.

Господин Кийбъл прочисти гърлото си. Той изглежда, се затрудняваше да заговори. И когато го направи, не засегна възнамеряваната тема, а друга, вече изчерпана при предишни разговори.

— Кони, мислех си пак за онова колие.

Лейди Констанс се засмя.

— О, не ставай глупав, Джо. Не си ме повикал в тази задушна стая в прекрасно утро като днешното, за да повдигаш за стотен път въпроса.

— Знаеш, че не бива да рискуваме.

— Що за нелепости. Какви рискове?

— Само преди ден или два в Уинстън Корт, на по-малко от десет мили оттук, е извършена кражба с взлом.

— Престани да се притесняваш, Джо.

— Това колие струва двадесет хиляди лири — настоя господин Кийбъл с благоговейния глас, с който бизнесмените споменават крупни суми.

— Това ми е известно.

— То трябва да се съхранява в банката.

— За последен път ти казвам, Джо — изрече лейди Констанс, загубвайки благостта си и превръщайки се рязко и без предупреждение в такава Клеопатра, че Клеопатра ряпа да яде, — че аз няма да държа това колие в банка. Каква, за Бога, е ползата да притежаваш прекрасно колие, ако то през цялото време се валя в сейфа на банка? Балът на графството наближава, след него следва Балът на ергените и… с две думи, то ми е необходимо. Ще го изпратя в банката, когато минем през Лондон на път за Шотландия, но не по-рано. И ми се ще да престанеш да ме тормозиш за това.

Настъпи мълчание. Господин Кийбъл съжаляваше сега, че нещастното му шубе го спря да постави на разискване по прям и мъжествен начин същинския важен въпрос, който човъркаше съзнанието му. Той си даде сметка, че забележките му за колието, колкото и оправдани да бяха, изпортиха ведрото настроение на жена му. Сега щеше да е по-трудно от всякога да пристъпи към главната тема. И все пак, макар и да бе погладена срещу косъма, работата трябваше да се свърши, защото ставаше дума за финансов въпрос, а във финансовата област господин Кийбъл не беше вече волна птичка. Двамата с лейди Констанс притежаваха обща банкова сметка и именно тя следеше харчовете от нея. Тази договореност, за която впоследствие господин Кийбъл горчиво съжали, беше осъществена през първите дни на медения им месец, когато мъжете са склонни да вършат дивотии.

Господин Кийбъл се изкашля. Не с острата и делова кашлица, която чухме от Рупърт Бакстър в библиотеката, а с нещо слабо и задавено, подобно проблейването на свенлива овца.

— Кони — каза той. — Ъъ… Кони…

При тези думи сякаш студена пелена покри очите на лейди Констанс, защото някакво шесто чувство й подсказа каква ще да е предстоящата тема.

— Кони… аз… ъъ… получих писмо от Филис тази сутрин.

Лейди Констанс не каза нищо. Очите й проблеснаха за миг, после пак се вледениха. Интуицията й не я бе подвела.

В брачния живот на тази щастлива двойка само една сянка бе успяла да се вмъкне досега. Но за жалост тази сянка беше със съществени размери, един вид суперсянка, та въздействието й бе смразяващо. Именно Филис, доведената дъщеря на господин Кийбъл от предходния му брак, хвърли тази сянка чрез един простичък, но крайно ефикасен маньовър, като заряза богатия и подходящ за нея млад мъж, наложен й от лейди Констанс, и избяга да се омъжи за една далеч небогата и твърде неподходяща за нея личност, за която не се знаеше нищо освен името — Джаксън. Господин Кийбъл, чието простичко верую гласеше, че Филис не можеше да извърши нещо лошо, беше готов да приеме нещата философски, но възмущението на жена му бе дълбоко и трайно. И то до такава степен, че само споменаването на името на момичето можеше да му се зачете за храбра постъпка, тъй като лейди Констанс изрично бе заявила нежеланието си да го чуе отново.

Остро съзнаващ това нейно предубеждение, господин Кийбъл млъкна след направеното съобщение и трябваше да раздрънка ключовете в джоба си, за да се въоръжи с необходимата сърцатост да продължи. Той не гледаше жена си, но знаеше колко възпрепятстващо продължаването на разговора е изражението й. Тази негова задача не беше лесна и приятна за едно слънчево лятно утро.

— Тя казва в писмото си — продължи господин Кийбъл с поглед върху килима и морави бузи, — че младият Джаксън има възможност да закупи голяма ферма… в Линкълншир, струва ми се… ако успее да си набави три хиляди лири.

Той направи пауза и крадешком погледна жена си. Всичко се развиваше по план. Както и предполагаше, тя се бе вледенила. Подобно на магическо заклинание името Джаксън я бе превърнало в мраморна статуя. Историята на Пигмалион и Галатея, само че наопаки. Тя вероятно дишаше, но не даваше никакви признаци за това.

— Та аз просто помислих — продължи господин Кийбъл, подпомогнат отново от ключовете, — само ми мина през ума… в сделката няма нищо рисковано… фермата очевидно прави пари… сегашният собственик я продава само защото иска да замине за чужбина… та ми хрумна… пък и те ще платят добра лихва за заема…

— Какъв заем? — попита ледено статуята, внезапно оживявайки.

— Ами аз си мислех… само предложение, нали разбираш… хрумна ми, че ако ти си съгласна, ние можем… добра инвестиция, нали разбираш, а в днешно време е много трудно да се направят добри инвестиции… Помислих си, че можем да им заемем парите.

Той млъкна. Но все пак успя да го измъкне от себе си и се почувства по-щастлив. Раздрънка отново ключовете и почеса тила си в ръба на полицата над камината. Тази фрикция като че ли му вдъхна увереност.

— По-добре да уредим този въпрос веднъж и завинаги, Джо — каза лейди Констанс. — Както ти е известно, когато се оженихме, аз бях готова да направя всичко за Филис и да й стана майка. Предоставих й всички възможности, водех я навсякъде. И какво се случи?

— Да, знам. Но…

— Тя се сгоди за мъж с купища пари…

— Ужасяващо младо магаре — прекъсна я господин Кийбъл, добивайки за миг кураж при спомена за скъпия многооплакван, когото той така и не успя да хареса. — И нещо повече, бил голям мошеник. Чух разни истории за него.

— Глупости! Ако вярваш на всяка клюка, няма да остане никой незасегнат. Той беше много приятен млад човек и щеше да направи Филис невероятно щастлива. Но вместо да се омъжи за него, тя избра бягството с този… Джаксън. — Гласът на лейди Констанс трепна. По-силно презрение едва ли можеше да се вмести в две срички. — След случилото се аз наистина не възнамерявам да имам нищо общо с нея. Няма да им заема нито пени, така че моля те да не продължаваме този разговор. Надявам се, че не съм несправедлива, но трябва да кажа, че начинът, по който се отнесе Филис…

Внезапното отваряне на вратата й затвори устата. Лорд Емсуърт, целият в интересни петна от плесен и в достойно за окайване старо сако, влезе в стаята, тътрейки крака. Той се завзира с благосклонно късогледство в сестра си и зет си, явно несъзнаващ, че прекъсва разговор.

— „Градинарството като изящно изкуство“ — промърмори той. — Кони, виждала ли си някъде една книга, озаглавена „Градинарството като изящно изкуство“? „Градинарството като изящно изкуство“. Така се казваше. Снощи я четох тук. Ами сега къде ли се е дянала? — Завеяният му поглед блуждаеше насам-натам. — Исках да я покажа на Макалистър. В нея има пасаж, който категорично потвърждава погрешността на анархистичните му възгледи върху…

— Сигурно е на някой от рафтовете — рязко прекъсна излиянията му лейди Констанс.

— На някой от рафтовете? — Лорд Емсуърт очевидно бе впечатлен от това интелигентно предположение. — Ами да, разбира се.

Господин Кийбъл нервно дрънчеше с ключовете си. Бунтовно изражение изгря върху зачервеното му лице. Тези бунтовни моменти не го спохождаха много често, защото изпитваше към жена си кучешка преданост и бе свикнал да се огъва под чехъла й, но сега го изпълни възмущение. Тя не бе благоразумна според него. Освен това би трябвало да си дава сметка колко много съчувства той на бедната малка Филис. Беше адски безсърдечно да се зареже горкото дете като стара обувка само защото…

— Излизаш ли? — попита той, виждайки жена си да се запътва към вратата.

— Да. Отивам в градината — каза лейди Констанс. — Защо? Да не би да има още нещо, за което искаш да говориш с мен?

— Не — каза господин Кийбъл отчаян. — Няма.

Лейди Констанс напусна стаята и настъпи дълбока мъжествена тишина. Господин Кийбъл потърка съзерцателно тила си в полицата на камината, докато лорд Емсуърт ровичкаше из рафтовете.

— Кларънс — каза внезапно господин Кийбъл. Беше го осенило едно хрумване — човек почти можеше за го нарече вдъхновение.

— Ъ? — отговори Негова светлост разсеяно. Той беше открил книгата си и настървено разлистваше страниците й.

— Кларънс, можеш ли…

— Ангъс Макалистър — отбеляза лорд Емсуърт с много горчивина — е един твърдоглав син на Сатаната. Авторът на тази книга недвусмислено ясно обяснява с най-прости думи…

— Кларънс, можеш ли да ми заемеш три хиляди лири с добра лихва и да го запазиш в тайна от Кони?

Лорд Емсуърт премига.

— Да запазя в тайна от Кони? — Той вдигна очи от книгата си, за да погледне с братско съжаление този халюциниращ нещастник. — Скъпи приятелю, как е възможно да се запази някаква тайна от Кони?

— Тя няма защо да разбере. Ще ти кажа за какво ми трябват тези пари.

— Пари? — Погледът на лорд Емсуърт отново заблужда. Той пак се зачете. — Пари? Пари ли каза, приятелю? Пари? Пари? Какви пари? — Колко пъти съм казвал — победоносно обяви лорд Емсуърт, — че Ангъс Макалистър напълно греши по въпроса за ружите!

— Нека ти обясня. Тези три хиляди лири…

— Не, скъпи приятелю, не. Не, не. Отива ти — продължи Негова светлост с разсеяна сърдечност, — много ти отива да бъдеш тъй добър и щедър и да ми предлагаш пари, но аз си имам предостатъчно, благодаря ти, съвсем достатъчно. Нямам никаква необходимост от три хиляди лири.

— Ти не разбираш. Аз…

— Не, не. Не настоявай. Все пак съм ти много задължен! Беше много любезно от твоя страна, мой скъпи приятелю, да ми предоставиш тази възможност. Много любезно. Много, много, много любезно — продължи графът, придвижвайки се към вратата и същевременно четейки книгата. — Много, много, много…

Вратата се затвори след него.

— О, по дяволите! — изруга от все сърце господин Кийбъл.

Той се отпусна в едно кресло в плен на пълно отчаяние. Мислеше за писмото, което трябваше да напише на Филис. Бедната малка Филис… Налагаше се да й съобщи, че поисканото от нея не може да се уреди. И защо, разсъждаваше мрачно господин Кийбъл, докато ставаше от креслото и отиваше до писалището, не можеше да се уреди? Просто защото той беше безгръбначен червей с омекнали колене и се страхуваше от чифт сиви очи, склонни към смразяване.

Моя скъпа Филис, написа той.

И тук спря. Как, за Бога, щеше да й го съобщи! Ама че писмо! Господин Кийбъл се хвана с две ръце за главата и изстена на глас.

— Здравей, чичо Джо!

Писмописецът, обръщайки се бързо, съзря без капка удоволствие племенника си Фредерик, застанал до креслото му. Изгледа го гневно, защото беше не само раздразнен, ами и стреснат. Не чу отварянето на вратата. Сякаш зализаният младеж бе изскочил от дупка в пода.

— Влязох през прозореца — обясни Достопочтеният Фреди. — Кажи ми, чичо Джо…

— Добре де, какво има?

— Кажи ми, чичо Джо — продължи Фреди, — можеш ли да ми заемеш хиляда лири?

Господин Кийбъл изквича като ощипан пекинез.

3

Докато господин Кийбъл със зачервени очи и извън себе си от вълнение се надигаше бавно от креслото, започнал да се надува като апоплектичен червен балон, племенникът му умолително вдигна ръка. На Достопочтения Фреди започна да става ясно, че може би не изложи искането си с необходимия такт.

— Почакай секунда! — примоли се бързо той. — Не започвай, преди да съм обяснил.

Господин Кийбъл изрази чувствата си с гръмовно изсумтяване.

— Обясни тогава!

— Явно започнах не откъдето трябва. Не биваше да те цапардосвам така с подобна сума. Истината е, чичо Джо, че имам план. Давам ти думата си, че ако отложиш апоплектичния удар — продължи Фреди, оглеждайки ферментиращия роднина с известно безпокойство, — ще мога да те включа в нещо безпогрешно. И само питам, в случай че този план, за който говоря, според теб си струва хилядата лири, ще ми ги бутнеш ли? Аз съм навит да го изложа пред теб и да предоставя на честността ти да обере парсата, ако прецениш, че си струва.

— Хиляда лири!

— Приятна кръгла сумичка — подтикна го Фреди угоднически.

— Защо — поиска да узнае господин Кийбъл, донякъде дошъл на себе си — искаш хиляда лири?

— Че кой не иска, ако е въпросът? — философски вметна Фреди. — Но аз нямам нищо против да ти кажа специалната си причина, поради която ми трябват точно в този момент, ако се закълнеш да си затваряш човката пред родителя.

— Ако имаш предвид, че желаеш да не повторя пред баща ти каквото смяташ да ми съобщиш доверително, на мен, естествено, и през ум не би ми минало да го сторя.

Фреди изглеждаше озадачен. Не случайно не му викаха Фреди Бързото.

— Не ми стана ясно — призна той. — Какво ще рече това — ще му кажеш или няма да му кажеш?

— Няма да му кажа.

— Добрият стар чичо Джо! — въздъхна Фреди с облекчение. — Ти си върхът! Винаги съм го казвал. Тогава слушай — запознат ли си с патърдията около, неотдавнашната ми загуба на конните състезания?

— Да.

— Между нас казано, загубих петстотин от най-добрите. И ще ти задам само един простичък въпрос. Защо ги загубих?

— Защото си безподобно магаре.

— Е, да — съгласи се Фреди, като поразмисли над твърдението, — и това може да се каже. Но защо бях магаре?

— Господи! — възкликна ядосан господин Кийбъл. — Аз да не съм твоят психоаналитик!

— Имах предвид, че ако вникнеш обстойно в нещата, ще откриеш, че аз загубих всички тези мангизи просто защото стоях от погрешната страна на оградата. Залагането на коне не е доходоносно. Единственият начин да се направят пари е да станеш букмейкър и аз точно това ще сторя, ако се разделиш с въпросната хилядарка. Мое приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи при букмейкъри и те са готови да ме включат, ако изкихам хиляда лири. Само че трябва да ги уведомя бързо, защото предложението няма да е валидно дълго време. Ти нямаш представа какво натискане пада за този вид работа.

Господин Кийбъл, който полагаше известни усилия да вмъкне някоя дума по време на тази тирада, най-сетне успя да заговори.

— И ти сериозно предполагаш, че аз бих… Но какъв смисъл има да си губим времето с приказки? Аз не съм в състояние да сложа ръка на споменатата от теб сума. Де да можех — додаде господин Кийбъл с копнеж. — Само да можех… — И погледът му се отклони към писмото върху бюрото, в което бе стигнал до „Моя скъпа Филис“ и там запецна.

Фреди го зяпаше с топло съпричастие.

— Запознат съм с положението ти, чичо Джо, и дяволски ми е криво за теб. Имам предвид леля Констанс и всичко останало.

— Какво! — Колкото и тягостно да се виждаше на господин Кийбъл финансовото му здраве, поне му оставаше утешителното предположение, че то е тайна за всички освен него и жена му. — Какво искаш да кажеш?

— Ами знам, че леля Констанс стиска златото в мъртва хватка и държи юздите на харчовете. И ако питаш мен, е срамота, дето отказва да помогне на горката стара Филис. Едно момиче — додаде Фреди, — което винаги съм харесвал. Направо безобразие. Защо, по дяволите, да не се омъжи за онзи Джаксън? В края на краищата любовта вода не става — заключи разпалено Фреди, който имаше категорично становище по този въпрос.

Господин Кийбъл издаваше странни преглъщащи звуци.

— Може би трябва да поясня — усети се Фреди, — че си пушех кротко след закуска там под прозореца и чух всичко от игла до край — как ти и леля Констанс се разправяхте за Филис, а после ти безуспешно се опита да привлечеш вниманието на родителя.

Господин Кийбъл побълбука известно време.

— Ти… ти си подслушвал! — успя да процеди накрая.

— И слава Богу — каза Фреди със сърдечност, ненакърнена от откровено кръвнишкия поглед, от който всеки по-чувствителен младеж би се опърлил, — защото измъдрих хитроумен план.

Мнението на господин Кийбъл за умствените данни на Достопочтения в никой случай не бе изложено на опасност да си удари главата в тавана. Ако последният не го бе сварил в такава покруса, той надали щеше да си губи времето да задълбава в подробностите на този план, чието споменаване току проблясваше в изказванията на Фреди като Хелиева комета. Но за да дадем представа доколко бе смазан в момента, сме принудени да признаем, че в разтревожените му очи, макар и неохотно, все пак проблесна слаб лъч на надежда.

— План? Искаш да кажеш план, който ще ми помогне да се измъкна от… от създалото се затруднение?

— И още как! Ти искаш най-добрите места в залата, а ние разполагаме с тях. Искам да кажа — продължи Фреди да тълкува тези странни думи, — че ти трябват три хиляди лири, а аз мога да ти кажа как да ги набавиш.

— Тогава бъди любезен да започнеш по същество — кисело каза господин Кийбъл, отвори вратата, озърна се внимателно навън, затвори я отново, прекоси стаята и се погрижи за херметизацията на прозореца.

— Става малко задушно, но може би имаш право — каза Фреди, наблюдавайки тези манипулации. — Добре, историята е следната, чичо Джо. Помниш какво каза на леля Констанс — дето нищо чудно някой да се вмъкне в къщата и да й задигне колието.

— Помня.

— Ами защо не?

— Защо не какво?

— Защо да не си ти?

Господин Кийбъл изгледа племенника си с неприкрито изумление. Той беше подготвен за гламавост, но тази надминаваше очакванията му.

— Да открадна колието на жена си!

— Точно така. Я колко си схватлив! Задигаш колието на леля Констанс. Защото, забележи — продължи Фреди и така забрави уважението, дължимо от племенник, че си позволи силно да тупне чичо си по гърдите, — че ако съпруг задигне нещо от жена си, това не е кражба. Такъв е законът. Научих го от един филм.

Достопочтеният Фреди много си падаше по филмите. Способен бе от пръв поглед да различи суперфилм от супер суперфилм и това, което не знаеше за неблаговерните съпруги и разюзданите клубни членове, можеше да се побере в един ред субтитри.

— Ти май не си с всичкия си! — изръмжа господин Кийбъл.

— Няма да ти е трудно да го докопаш. А щом това стане, всички ще са щастливи. Ти само ще попълниш чек за ново колие за леля Кони, което ще я направи щастлива като пойна птичка, пък и ще си вдигнеш малко рейтинга пред нея, ако ме разбираш. И ти остава другото колие, задигнатото, за да играеш с него. Нали загряваш? Можеш да го продадеш тайно, да изпратиш на Филис нейните три хиляди, да ми бутнеш моята хилядарка и дори ще ти артиса малка, но сладка сумичка, която можеш да скъташ някъде по-надалеч от леля Кони. Върши голяма работа — поясни Фреди — при неотложни и извънредни нужди.

— Ти май не си…

Господин Кийбъл се канеше да повтори предишната си забележка, когато внезапно прещрака, че въпреки предрешеното си мнение, младият мъж си беше много дори с всичкия. Планът, по чийто адрес се канеше да изпръхти презрително, бе тъй брилянтен и същевременно прост, че изглеждаше почти невероятно неговият радетел да го е изработил без намеса отвън.

— Не е мой — призна Фреди скромно, сякаш в отговор на мисълта. — Видях веднъж почти същото в един филм. Само че там човекът, ако си спомням добре, искаше да подхлъзне застрахователната компания и задигна акции, а не колие. Но принципът е същият. Е, чичо Джо? Какво ще кажеш? Струва ли това хиляда лири?

Въпреки че собственоръчно се погрижи да затръшне вратата и прозореца, господин Кийбъл не можа да не се огледа конспиративно наоколо. Те разговаряха тихо, но сега думите му излязоха като едва доловим шепот.

— Възможно ли е наистина да се осъществи?

— Ами да, какво, по дяволите, ще ти попречи? Можеш да го свършиш за нула време. А красотата на цялата работа е в това, че ако те спипат, никой нищо не може да ти каже, защото, ако съпруг свие нещо от жена си, не се брои за кражба. Закон.

Изявлението, че при посочените обстоятелства никой нищо не можел да му каже, според господин Кийбъл тъй съществено се разминаваше с фактите, че той се почувства принуден да възрази.

— Леля ти ще има доста какво да каже — отбеляза той печално.

— Ъ? А да, схващам мисълта ти. Е, риск печели, риск губи. В края на краищата шансът тя да научи е нищожен.

— Но съществува.

— Е, да.

— Фреди, момчето ми — каза господин Кийбъл разтреперано, — не ми стиска!

Представата как неговите хиляда лири му се изплъзват така впечатли Фреди, че той се изрази спрямо по-възрастния мъж с маниер, твърде неподходящ за разликата в годините им.

— Ама чакай, не бъди такъв заек!

Господин Кийбъл поклати глава.

— Не — повтори той. — Не ми стиска.

По всичко личеше, че преговорите са достигнали мъртва точка, но Фреди, пътеводен от хилядата си лири, беше прекалено материално стимулиран, за да допусне такъв скапан край на един тъй многообещаващ заговор. Докато стоеше там и се мусеше на шубето на чичо си, една идея го осени.

— Сетих се! — извика той.

— Не крещи така! — изстена изтерзаният господин Кийбъл.

— Сетих се какво трябва да направим — повтори Фреди с Дрезгав шепот. — Какво ще кажеш, ако аз гепя колието?

— Какво!

— Какво ще кажеш ако…

— Ще го направиш ли? — Надеждата, помръкнала от лицето на господин Кийбъл, изгря отново. — Момчето ми, наистина ли ще го направиш?

— За хиляда лири ще го направя и тиролски танци ще играя.

Господин Кийбъл сграбчи ръката на младия си роднина и трескаво я замачка.

— Фреди — зашепна той, — в момента, в който поставиш колието в ръцете ми, аз ще ти дам не хиляда, а две хиляди лири.

— Чичо Джо — изрече Фреди със същата страст, — договорихме се!

Господин Кийбъл избърса чело.

— Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да се справя? — Фреди тихо се засмя. — Ти само ме гледай!

Господин Кийбъл отново замачка сърдечно ръката му.

— Трябва да изляза и да глътна малко въздух — каза той. — Целият треперя. Мога ли наистина да оставя тази работа в ръцете ти, Фреди?

— Иска ли питане!

— Добре. Тогава довечера ще пиша на Филис, че може и да изпълня желанието й.

— Не „може“! — възкликна Фреди с леко сърце. — Подходящата дума е „ще“. Дяволско „ще“! Айларипи!

4

Радостта е силно лекарство, но подобно на други лечебни средства притежава несъмнения недостатък, че ободрителното й въздействие рядко издържа на проверката на времето. В продължение на може би десет минути, след като чичо му го остави, Фреди Трипуд седя, или по-скоро полулежа в креслото в състояние на екстаз. Той се чувстваше силен, деен и готов за подвизи. След това постепенно като смразяващ вятър започна да го обзема съмнение — отначало почти незабележимо, после все по-настойчиво, докато след четвърт час се озова в прегръдките на силно изразено неверие в себе си. Или ако се изразим по-малко елегантно, той страдаше от извънредно силен пристъп на изстиване на краката.

Колкото повече размишляваше над възнамеряваното рисковано начинание, толкова по-непривлекателно му се струваше то. Въображението му не беше особено живо, но дори той успя да си представи с гробовна яснота ужасяващия провал, който щеше да последва, ако го пипнеха да краде диамантеното колие на леля си Констанс. Нормалната джентълменска почтеност щеше в такъв случай да запечати устните му относно съучастието на чичо Джо. И даже ако — което бе вероятно да се случи — нормалната почтеност му изневереше пред лицето на кризата, разумът му подсказваше, че чичо Джо положително ще отрече всякакво знание или връзка с безразсъдната постъпка. И тогава къде щеше да се озове той? Затънал до шия в смрадливата тиня. Защото Фреди не можеше да скрие от себе си, че нищо в досегашното му поведение няма да накара най-близките и скъпи нему люде да сметнат за изключена кражбата на роднинското бижу с чисто лични цели.

Присъдата в случай на залавяне щеше да е безкомпромисно заклеймяване.

И все пак цялото му същество въставаше срещу идеята мекушаво да допусне две хиляди лири да му се изплъзнат от пръстите…

Кръстопътищата на един млад човек.

Душевната агония, в която тези размисли го хвърлиха, го накара да скокне от удобните дълбини на креслото и неспокойно да зашари из стаята, при което безцелното бродене му причини болезнен сблъсък с дългата тясна маса, върху която икономът Бийч, спретната душа, имаше навика да подрежда грижливо ежедневниците, седмичниците и списанията, пристигащи в замъка. Сблъсъкът го извади от унеса и той разсеяно сграбчи най-близкия вестник, който се оказа „Морнинг Глоуб“. Върна се в креслото с надеждата да успокои нервите си с внимателен преглед на информацията за конните надбягвания. Защото, макар и оттеглен далеч от всякакво практическо участие в света на гонките, той все още изпитваше слаб меланхоличен интерес да узнае какво предвиждат Капитан Юзда, Главният Коняр, Малкият Умник и останалите вестникарски експерти за голямото събитие на деня. Запали цигара и разтвори вестника.

В следващия момент вместо да премине директно, както обикновено, към последната страница, посветена на спорта, той се завзира със странно пресъхнало гърло в една обява на първата страница.

Обявата беше добре разположена и хвана окото на много други читатели същата тази сутрин. Текстът й целеше привличане на вниманието и го постигаше. Но докато други, които я прочетоха, просто се усмихнаха и си помислиха бегло как е възможно някой да хвърля пари за публикуване на такива врели-некипели във вестника, за Фреди нейното послание се оказа напълно приемливо. То му звучеше Истински. Промитият му от филмите мозък прие обявата за чиста монета.

Тя звучеше както следва:

Фреди изпусна вестника и си пое дълбоко въздух. Вдигна го отново и прочете втори път обявата. Да, звучеше добре.

Нещо повече — тя бе неприкрит отговор на молитва. В този именно момент Фреди много живо осъзна, че се нуждае от партньор, който да сподели рисковете на начинанието, с което тъй безразсъдно се бе нагърбил. По-скоро не толкова да ги сподели, колкото изцяло да ги свали от раменете му. А такъв партньор не само че се появи, но и се постави в негово разпореждане. Чичо Джо щеше да му даде две хиляди, ако увенчаеше с успех мероприятието. Този човек от обявата сигурно щеше да е очарован да се включи за няколко стотачки…

Две минути по-късно Фреди седеше зад бюрото и пишеше писмо. От време на време страхливо се озърташе през рамо към вратата. Но къщата тънеше в мълчание. Никакви крадливи стъпки не прекъснаха заниманието му.

5

Фреди излезе навън в градината. Не се отдалечи много, когато някъде отблизо ветрецът довя до ушите му забележка на висок глас относно шотландския инат, която можеше да има само един източник. Той ускори крачка.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

Фреди пристъпваше от крак на крак.

— Кажи ми, родителю, мислиш ли, че мога да те придружа до града днес следобед?

— Какво!

— Работата е там, че трябва да отида на зъболекар. Не съм ходил много отдавна.

— Не виждам защо е необходимо да ходиш на лондонски зъболекар. Има един превъзходен специалист в Шрусбъри и ти знаеш, че силно се противопоставям на всяко твое отиване в Лондон.

— Ама моят човек познава зъбите ми като кътните си зъби. От дете ходя при него. Всеки, който разбира нещо от тези неща, ще ти каже, че най-голямата грешка е да се бръмчи между различни зъболекари.

Вниманието на лорд Емсуърт вече се връщаше към чакащия Макалистър.

— Добре де, добре.

— Ужасно ти благодаря, родителю.

— Но настоявам за едно нещо, Фредерик. Не мога да те оставя да скиториш цял ден из Лондон. Искам да хванеш обратния влак в дванадесет и петдесет.

— Дадено, родителю.

— Вслушай се в разума, Макалистър — каза Негова светлост. — Само това искам да направиш — вслушай се в разума…