Куково лято в Бландингс

1

Когато Смит излезе на улицата, дъждът беше спрял и слънцето отново грееше енергично и същевременно гузно, както си му е редът след проливен летен дъжд. Паветата блестяха весело и във въздуха се усещаше дъхава свежест. Смит поспря на ъгъла, за да размисли как най-приятно да прекара следващите час и двадесет минути, които го деляха от обяда. Фактът, че редакцията на „Морнинг Глоуб“ се намираше съвсем наблизо, реши въпроса и той се насочи натам, за да види дали първата поща не е донесла отговори на обявата му. След няколко минути усилието му бе възнаградено, тъй като пощенска кутия номер 365 разкри едно твърде впечатляващо епистоларно количество. Цели седем писма.

Ала онова, което първоначално бе взел за похвално свидетелство за бълбукащата от енергия предприемчивост на четящата вестници публика, при по-внимателно вглеждане се оказа куха заблуда. Макар и наистина предприемчиви в известен смисъл — защото писмата действително представяха авторите си като темпераментни мъже с усет към бизнеса, — те несъмнено разочароваха Смит. Той очакваше нещо по така. Тези писма изобщо не бяха онова, за което се бе изръсил. Разминаваха се с концепцията му. Липсваше им онзи пиперлив дух, на който бе разчитал.

Първият плик, макар и привлекателен отвън, тъй като бе произведен от скъпа хартия и бе весело и амбициозно украсен с един донякъде стряскащ герб, съдържаше добре формулирано любезно предложение от някой си господин Алистър Макдугал, който се натискаше да му предостави между десет и петдесет хиляди лири само срещу неговия подпис. Второто писмо разкриваше подобно предложение от друг шотландец на име Колин Макдоналд. А в третото господин Иън Кампбел беше готов да качи мизата до сто хиляди. И тримата филантропи поставяха едно-едничко условие — те не желаеха да имат работа с малолетни. Младостта, при все несъмнените й славни традиции, явно не криеше за тях и капка привлекателност и те сърдечно и единодушно подканяха Смит в случай, че е отпразнувал двадесет и първия си рожден ден, да намине покрай канторите им и да отнесе плячката в чувал на рамо.

Смит не допусна обаче да се главозамае от шеметните богатства и с въздишка запокити и трите писма в кошчето за боклук, преди да отвори следващото. То представляваше обемист плик и съдържанието му се състоеше от брошура, озаглавена: „Тази нощ душата ти ще бъде наша“. По някакво любопитно и доста уместно съвпадение писмо номер пет се оказа реклама от енергични производители на ковчези, предлагащи да го погребат само срещу осем лири и десет шилинга. Номер шест, също в печатен вид, разкри пред погледа му манифест от някой си Хоуард Хил с адрес недалеч от хиподрума в Нюмаркет, който му препоръчваше незабавно да даде заявка за „Трите сигурни коня на Хил“, без която никой нямал шанс да осъществи мечтаното финансово съсипване на букмейкърите („Кой — питаше господин Хил с по-едър шрифт — ти подсказа да заложиш на Друсливото желе в състезанието за Юбилейната купа?“)

Въпреки че по този начин обричаше себе си на същата липса на предприемчивост, за която от сърце окайваше широката публика, Смит присъедини и това писмо към останалите в кошчето. Сега му оставаше един гол номер седем и лека искрица надежда се възроди в душата му, когато забеляза, че пликът е адресиран на ръка.

Несъмнено бе оставил най-доброто за десерт. В ръцете си държеше нещо, което компенсираше предишните шест разочарования. Написано с разкривен почерк от очевидно развълнувана ръка, писмото съдържаше следните слова:

Усмивка на задоволство заигра върху устните на Смит, докато четеше за втори път това послание. То бе издържано изцяло в духа, на който беше заложил. Защото — макар че най-близкият му приятел Майк Джаксън беше напълно обикновен и редовен млад мъж — вкусът на Смит, когато си диреше компания, клонеше като правило към екстравагантното и нестандартното. Той обичаше околното човечество да го избива на чудатост и ексцентризъм. А „пишещият“, ако се съдеше по настоящия образец от кореспонденцията му, изглеждаше достатъчно ексцентричен и за най-придирчивия вкус. Независимо дали тази многообещаваща личност щеше да се окаже фриволен шегобиец или заслужаващо вниманието куку, Смит за миг дори не се усъмни в препоръчителността на пълното разчепкване на предоставената му възможност. Какъвто и да се окажеше грознописецът, обществото му щеше да запълни пълнокръвно оставащото до обяда време. Смит погледна часовника си. Часът беше дванадесет без четвърт. Щеше да успее да набави необходимата хризантема и да се добере до „Пикадили Палас“ точно в дванадесет, постигайки по този начин деловата точност, на която неизвестният кореспондент явно много държеше.

Чак при влизането си в цветарския магазин Смит съобрази, че приключението ще има и своите сенчести страни. Като се започне от хризантемата. Докато четеше писмото, той бе тъй запленен от останалата му част, че не обърна полагащото се внимание на китката, с която се очакваше да се закичи. Ала когато в отговор на запитването му цветарят се появи камуфлиран зад буен храст, подобно на армията при Дънсинейн3, Смит стреснато си даде сметка на какво се бе изложил той, най-придирчивият сред изисканите столични контета.

— Това хризантема ли е?

— Да, сър. Розова хризантема.

— Една?!

— Да, сър. Една розова хризантема.

Смит заразглежда отблъскващата флора през монокъла си. После с въздишка я затъкна в петлицата си и продължи към мястото на срещата с усещането, че е нещо диво, надзъртащо иззад джунглести дебри.

Когато пристигна в хотела и се изправи насред фоайето, той долови наличието на по-нататъшни усложнения. Бидейки предпочитано място за рандевута на онези, които не намираха за удобно да бият път чак до традиционния сборен пункт на лондончани, разположен под часовника на гара Чаринг Крос, фоайето както обикновено бъкаше от народ. При това „пишещият“, макар педантично да бе инструктирал Смит относно декорацията на неговата фасада, небрежно бе пропуснал да спомене и най-незначителната подробност за своята собствена външност. Прибързан, незрял в конспиративно отношение мъж, бе личното мнение на Смит.

При тези обстоятелства му се стори най-уместно да застане на видно място сред навалицата и да чака, докато „пишещият“, примамен от хризантемата, не го доближи и не предприеме нещо. Той приложи тази линия на поведение, но след като в продължение на десет минути не се случи нищо друго освен серия сблъсъци с дузина забързани гости на хотела, реши да мине към по-дейна тактика. Някакъв млад мъж със спортен вид се мотаеше наоколо вече пет минути и час по час поглеждаше часовника си. Явно очакваше някого и Смит реши да пробва отгоре му тайната парола.

— Утре — изрече той — в Нортъмбърланд ще вали.

Мъжът го погледна. Вярно, не без интерес, но в погледа му липсваше оня заговорнически блясък, който Смит се надяваше да зърне.

— Какво? — попита стреснато той.

— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд.

— Благодаря, скъпи ми Захарий4 — отвърна мъжът. — Адски мило от твоя страна да ме уведомиш. А случайно да знаеш кой ще спечели надбягванията в Гудуд?

И след тези думи чевръсто се оттегли, за да пресрещне младата дама с необятна шапка, задала се откъм въртящия се портал. Смит бе принуден да заключи, че не този е човекът от явката и като цяло съжали, тъй като го беше намерил за приятен събеседник.

Поради това, че се намираше в статично положение, докато останалото население на фоайето в по-голямата си част кръжеше наоколо, той непрестанно се оказваше редом с нови и нови лица; и сега реши да заговори този, когото последното разбъркване бе поставило току пред него. Това се оказа приветлив момък с жилетка на цветя, бяла шапка и зачервено лице. Тъкмо типът, способен да съчини онова писмо.

Ефектът от метеорологичната му забележка бе мигновен. Топла дружеска светлина озари гладко избръснатия й лик. Момъкът сграбчи ръката на Смит и я стисна с възхитителна сърдечност. Обликът му бе на мъж, срещнал стар приятел след дълга и мъчителна разлъка.

— Скъпи приятелю! — извика той. — От пет минути те чакам да се обадиш. Знаех си, че сме се срещали и преди, но не можех да се сетя къде. А иначе гледам, лицето същото. Виж ти! Е, хайде, казвай, как са всички?

— Кои? — запита любезно Смит.

— Как кои? Момчетата, драги, момчетата.

— А, момчетата?

— Добрите стари момчета — рече другият, внасяйки допълнителна яснота. Сетне плясна Смит по рамото. — Какви времена бяха само, а?

— Кои?

— Ония, които прекарахме заедно.

— А, ония? — каза Смит.

Въодушевлението на другия леко помръкна като лятно небе, по което се е прокраднал неканен облак. Но той не сви знамената.

— Просто да не повярваш как се срещнахме отново!

— Светът е малък — съгласи се Смит.

— Бих те поканил да пийнем нещо — каза сърдечният му събеседник, с едва доловимото напрежение, което се промъква в гласа на мъж, доближил сърцевината на делова тема, — но лошото е, че моят тъпоумен иконом ме изпрати сутринта навън без пукната пара. Забравил, магарето, да ми пъхне портфейла в джоба! Ще се наложи да го уволня.

— Досадно, наистина — рече Смит.

— А тъй ми се иска да можех да те почерпя — каза другият с копнеж.

— От всички тъжни слова на езика или перото, най-тъжни са тези: „Иска ми се да можех“ — въздъхна съчувствено Смит.

— Знаеш ли какво ще направим, драги — възкликна сърдечният, получил вдъхновение. — Ти ще ми заемеш една петарка, а аз ще ти я изпратя в хотела или където живееш веднага щом се прибера довечера вкъщи.

Ласкава тъжна усмивка заигра по лицето на Смит.

— Върви си, другарю! — промърмори едва чуто той.

— А?

— Бягай оттук, стари приятелю, бягай.

Примирение замени сърдечността в чертите на другия.

— Не ми ли се отваря парашутът? — осведоми се той.

— Хич.

— Е, нищо не пречеше поне да опитам, нали?

— Абсолютно.

— Разбираш ли — рече доверително вече далеч не тъй сърдечният младеж, — с тия очила изглеждаш такъв лапни-шаран, че човек просто се изкушава.

— Мога да ти вляза в положението.

Бялата шапка изчезна през въртящите се врати и Смит възобнови своята анкета, като привлече вниманието на един господин на средна възраст, облечен в костюм с цвят на енфие, който тъкмо бе влязъл в обсега му.

— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд — рече той.

Мъжът впери в него изпитателен взор.

— Кво?

Смит повтори забележката си.

— Ъ? — отвърна мъжът.

Смит започна да губи онова ненакърнимо спокойствие, което го открояваше като внушителна фигура в очите на масите. Той не бе взел предвид съображението, че обектът на неговата реплика може да е глух, което в значителна степен затрудняваше беседата. Тъкмо се бе отдръпнал раздразнено, когато една ръка легна на лакътя му.

Смит се обърна. Ръката, която продължаваше да мачка ръкава му, принадлежеше на елегантен млад мъж с донякъде нервно и трескаво изражение. Всъщност по време на своето бдение той вече го бе забелязал да стои наблизо и дори се канеше да го причисли към метеорологичния кръжец.

— Простете — рече младежът с напрегнат шепот, — вас ли чух да казвате, че утре в Нортъмбърланд ще вали?

— Ако сте се намирали в радиус от десет метра, докато общувах с оня глух смок, много е вероятно и да сте ме чули — отвърна Смит.

— Това е добре за урожая — каза младежът. — Елате по-встрани, където ще можем да говорим на спокойствие.

2

— Значи вие сте Р. Смит? — попита той, след като си пробиха път до един отдалечен ъгъл на фоайето, закътан от бушуващата навалица.

— Същият.

— Ама такова, много закъсняхте. Казах ви да бъдете тук в дванадесет нула нула. Сега е дванадесет и десет.

— Вините ме напразно — отвърна Смит. — Пристигнах точно в дванадесет, от който час, изправен тук кат статуя на Търпеливостта…

— Като какво?

— Оставете, няма значение.

— Помолих ви също да носите розова хризантема. Как иначе да ви позная?

— Аз нося розова хризантема — възрази Смит. — И според мен дори най-разсеяният наблюдател трудно би пропуснал този факт.

— Това тук? — Младежът изгледа пренебрежително икебаната върху гръдта на Смит. — Аз пък го взех за зелка. Всъщност имах предвид ония цветя, как им викаха, дето хората ги носят в петлиците си.

— Карамфили може би?

— Точно така! Карамфили.

Смит отстрани хризантемата и я пусна дискретно зад стола си. Сетне погледна с много болка и укор своя събеседник.

— Ако бяхте внимавали в часовете по ботаника, другарю — рече той, — много страдания щяха да бъдат спестени. Не мога да ви опиша душевната агония, на която се пържих, крачейки през метрополията зад тоз шубрак.

Всичкото подобаващо разкаяние, което младежът вероятно щеше да изкаже при тези думи, бе пометено безвъзвратно от един поглед към часовника. Нито за миг по време на това свое кратко завръщане в Лондон Фреди Трипуд не бе забравил строгата заръка на баща си да хване влака в един без десет обратно за Маркет Бландингс. Пропуснеше ли го, на хоризонта се очертаваха купища неприятности, а неприятностите у дома бяха нещо, което Фреди с всички сили се стремеше да избягва напоследък, тъй като подобно на всеки разумен каторжник се надяваше чрез примерно поведение да намали срока на заточението си в замъка.

— Господи! Имам само пет минути. Трябва да говорим бързо… За онова нещо. За задачата. Във връзка с вашата обява във вестника.

— А, да. Моята обява. Проявявате интерес, така ли?

— Мога ли да й вярвам?

— Безусловно. Един Смит никога не си служи с измама.

Фреди го огледа със съмнение.

— Знаете ли, изобщо не сте такъв, какъвто ви очаквах.

— Кои недостатъци — осведоми се Смит — ми пречат да се покрия с вашия идеал?

— Не става дума за недостатъци. Мислех, че като цяло ще се окажете по-корав екземпляр. От обявата ви останах с впечатлението, че сте отчаян, готов на всичко тип, а вие изглеждате така, сякаш ще ходите на градинско увеселение в Бъкингамския дворец.

— А! — възкликна Смит просветлен. — Облеклото ми е причината у вас да се породят известни резерви. Подобно недоразумение възниква за втори път тази сутрин. Бъдете спокоен. Тези панталони може и да ми стоят добре, но то е само защото джобовете им са празни.

— Вие нямате пари?

— Беден съм като църковна мишка.

— Да пукна, ако ви вярвам.

— Ако искате, ще погладя шапката си срещу косъма — предложи услужливо Смит. — Това ще ви убеди ли?

Събеседникът му потъна в едноминутно мълчание. Въпреки че не разполагаше с време и с всяка изминала секунда наближаваше мигът, когато щеше да му се наложи да се втурне към изхода и да отпраши с първото такси към гарата, Фреди силно се затрудняваше да повдигне въпроса, който бе дошъл да обсъжда.

— Вижте — рече най-сетне той. — Май ще трябва да ви се доверя, дявол да го вземе.

— И никога не ще съжалите.

— Нещата стоят така. Аз се мъча да набавя хиляда лири…

— Съжалявам, че няма да мога ви предоставя необходимата сума. Всъщност преди минути бях принуден да откажа на някакъв джентълмен, който се представи за стар мой приятел, дори скромния заем от една петарка. Но познавам една услужлива стара душа на име Алистър Макдугъл, който…

— Боже мой! Да не си помислихте, че съм дошъл да ви врънкам за пари?

— Признавам, че подобно впечатление прехвръкна за миг в ума ми.

— Нищо подобно. Но… както вече споменах, страшно ми се ще да докопам една хилядарка.

— На мен също — рече Смит. — Две души, обладани от едничка мисъл. И откъде предлагате да подхванем работата? Колкото до мен, признавам си без задръжки, че нямам и намек от идея. „Смит е уплел конците!“ се носи от ухо на ухо из високите учреждения в кралството.

— Виж какво, старче — рече Фреди жаловито, — хайде да млъкнеш за малко, а? Имам само още две минути.

— Моля за извинение. Продължете.

— Дяволски е трудно човек да обясни такова нещо. Изглежда малко заплетено, докато не му схванеш същината… Слушайте, нали сте писали в обявата, че не възразявате срещу престъпление.

Смит обмисли казаното.

— В рамките на разумното и при условие, че остане неразкрито.

— Ами такова, вижте сега… — рече Фреди. — Ще откраднете ли диамантената огърлица на леля ми?

Смит постави монокъла в окото си и се приведе сериозно към своя събеседник.

— Да открадна огърлицата на леля ви? — запита гальовно, сякаш щадеше чувствата на събеседника си.

— Да.

— И не смятате, че тя би го приела като волност от страна на човек, който дори не й е бил представен?

Какво щеше да отговори Фреди на този уместен въпрос няма да узнаем никога, тъй като в този миг, поглеждайки нервно към часовника си за двадесети път, младежът видя, че дългата стрелка е отминала тридесетата минута и уверено се изкачва нагоре към без двадесет и пет. Той подскочи с дрезгав крясък.

— Закъснявам! Ще изпусна проклетия влак!

— А междувременно? — вмъкна Смит.

Тази позната фраза се появяваше поне веднъж във всеки от филмите, които Фреди бе гледал, и тя успя по неведоми пътища да върне съзнанието му към разглежданата тема. Дори той, който никога не се бе отличавал с пъргава мисъл, си даде сметка, че зарязва преговорите в една твърде незадоволителна фаза. От друга страна, трябваше да хване проклетия влак.

— Напишете ми какво мислите по въпроса — рече запъхтяно той, стрелкайки се като лястовичка през фоайето.

— За жалост пропуснахте да ми оставите името и адреса си — изтъкна Смит, който го следваше по петите в раздвижен свински тръс.

Въпреки напрежението на мига, една предпазливост, породена от безброй изгледани филми, възпря Фреди да изплюе исканата информация. Дай си името и адреса и после един Господ знае какво може да се случи.

— Аз ще ви пиша — извика той, докато плонжираше към таксито.

— Ще броя всяка минута — отвърна галантно Смит.

— Дай газ! — кресна Фреди на шофьора.

— Закъде? — попита последният, не без основание.

— А? О, към гарата.

Таксито отпраши, а Смит с приятното съзнание за една обещаващо прекарана утрин остана да гледа замислено подир него. Сетне си каза, че определен тип здравни заведения понякога показват удивителна небрежност, и остави мислите си да потекат в сладостно предчувствие по посока на обяда. Защото, макар да бе отпразнувал първия ден на освобождението си от рибния пазар с едно късно ставане и още по-късна закуска, той вече долавяше онази характерна вътрешна празнота, която е безмълвният обеден гонг на душата.

3

Незначителният проблем, пред който се видя изправен, бе къде точно да обядва. След кратко колебание отхвърли като непригодни онези големи, претъпкани, шумни ресторанти, разположени покрай площад Пикадили. След една утрин, прекарана в срещи с Ива Халидей и с младежа, който сновеше из града и молеше хората да откраднат огърлицата на леля му, бе просто наложително да спре избора си на място, където да може да седне и да размишлява на спокойствие. Приемането на каквато и да било храна трябваше да се осъществи в уединена, дори отшелническа обстановка, необезпокоявана от присъствието на гърчещи се от виртуозност първи цигулки и на оркестри, в чийто речник липсваше терминът piano. Един от клубовете, на които бе член, се открояваше като подходящ.

В дните на своето процъфтяване бащата на Смит, виден клубен ентусиаст, бе вкарал името на сина си в списъците на няколко подобни институции. И сега, макар да бяха настъпили по-постни години, младият Смит все още се числеше в цели шест и щеше да продължи да се числи поне до началото на новата година и съответстващия призив за свежи финансови постъпления. Тези клубове варираха от откровено лекомислените „Търтеи“ до солидните, улегнали „Заслужили консерватори“ и сега той единодушно реши, че последният е крайно пригоден за настроения като неговото.

Всеки, запознат с порядките в „Заслужилите консерватори“, би аплодирал горещо неговия избор. В цял Лондон надали ще откриете по-подходящ пристан за изискан джентълмен, желаещ да уталожи тленните си нужди с отлично приготвена храна, като същевременно подложи на спокойно проучване безсмъртната си душа. Без съмнение в „Търтеите“ също хранеха добре, но там Младостта се вихреше фриволно в неспирен карнавал и размислите на задълбочен мъж, изучаващ своята душа, можеха всеки миг да бъдат прекъснати от комат хляб, запокитен с най-добри чувства от някоя съседна маса. Немислимо бе подобно ужасяващо безобразие да се случи в „Заслужилите консерватори“. Този клуб наброяваше шест хиляди сто и единадесет членове. Някои от тези шест хиляди сто и единадесет бяха по-почтени от други, но всеки от тях бе почтен, независимо дали се числеше към най-старите посетители, като например граф Емсуърт, влязъл като провинциален член още през 1888-а, или към новоизлюпените създания от последния подбор на кандидати. Това бяха все плешиви благочестиви люде, които се отбиваха тук я на път към деловата част на града, за да председателстват някой директорски съвет, я на връщане от беседа с премиер-министъра на Даунинг Стрийт по повод изгледите около предстоящото гласуване в местната избирателна секция.

С тихо достойнство, компенсиращо крехката му възраст в този бастион на зрялата добродетел, Смит изкачи стъпалата, мина през вратите, разтворени услужливо пред него от двама униформени лакеи, и се упъти към ресторанта. Тук, след като си избра маса в средата на салона и си поръча прост, но питателен обяд, той се отдаде на размисъл за Ива Халидей. Както бе признал пред младия си приятел господин Уолдуик, тя му бе направила изключително благоприятно впечатление. Той тъкмо изплуваше от своя унес, за да се срази с агнешките котлети в чинията си, когато някакво чуждо тяло нахълта в неговата орбита и срита немилостиво масата. Смит вдигна очи и съзря дълъг, тънък, възрастен джентълмен с приятно разсеяна външност, който незабавно се разсипа в извинения.

— Скъпи господине, извънредно съжалявам. Надявам се, че не съм ви причинил някакви щети.

— В никакъв случай — отвърна любезно Смит.

— Работата е там, че съм си изгубил очилата, а без тях съм сляп като прилеп. Не виждам дори къде ходя.

Млад мъж с навъсен вид и дълга разчорлена коса, който стоеше до възрастния джентълмен, се прокашля многозначително. Той пристъпваше от крак на крак и всячески показваше нетърпение час по-скоро да приключи епизода и да се отправи по пътя си. Явно личност с напрегнат, лесно възбудим темперамент.

Възрастният джентълмен се сепна объркано при звука от прокашлянето.

— А? — рече той, сякаш в отговор на някаква членоразделна забележка. — О, да, разбира се, драги, естествено. Не бива да спираме да бъбрим наляво и надясно, нали така? Но няма как, трябваше да се извиня. Едва не прекатурих масата на този господин. Хич не виждам къде ходя без пустите очила. Сляп съм като… какво животно беше? А? Какво? Да, да, прав си.

И той се затътри към изхода, дърдорейки щастливо, докато придружителят му все така запазваше своя хладен начумерен израз. Смит се загледа заинтригувано подир тях.

— Бихте ли ми казали — запита той келнера, който му донесе картофите — кои бяха тези?

Келнерът проследи погледа му.

— Нямам представа кой е младият господин, сър. Дошъл е като гост, предполагам. Колкото до по-възрастния, това е граф Емсуърт. Живее в провинцията и рядко се отбива клуба. Много разсеян джентълмен, както съм чувал. Картофи, сър?

— Благодаря — отвърна Смит.

Келнерът се скри от хоризонта, но не след дълго се появи отново.

— Проверих в книгата за гости, сър. Името на господина, обядвал с лорд Емсуърт, е Ролстън Мактод.

— Много ви благодаря. Извинете за безпокойството.

— На вашите услуги, сър.

Смит се върна към своите котлети.

4

Мрачният облик на младия мъж, придружавал лорд Емсуърт в ресторанта, бе точно отражение на чувствата, терзаещи изстрадалата му душа. Ролстън Мактод, „могъщият млад бард на Саскатун“ („Прониква в дълбините на човешките емоции и докосва неподозирана струна“ според „Монреал Стар“. „Много четивен“ по думите на „Ипсиланти Хералд“), не се бе насладил на своя обяд. Приятното усещане за значимост, породено от факта, че за пръв път в живота си ще седи на една маса с истински британски пер, само след десет минути в обществото на неговия домакин смирено бе сторило място на една смесица от яд и отчаяние, която неотклонно се сгъстяваше с напредването на обяда. Няма да е пресилено да се каже, че към края на рибното блюдо въжделен отдушник за неговите чувства би било да грабне купата със салата и да я захлупи върху плешивата глава на Негова светлост.

Темпераментен млад мъж бе този Ролстън Мактод. Той обичаше да е неконкуриран център на внимание, да приковава погледите, да излага своите виждания, да бъде слушан с благоговеен респект от една притихнала, смирена публика. По време на току-що приключилия обяд нито едно от тези му скромни изисквания не бе удовлетворено. От самото начало лорд Емсуърт бе впримчил думата и я бе удържал с благо блеещо упорство в лицето на всички атаки. На пет пъти господин Мактод бе понечил да вмъкне една от своите най-бляскави епиграми, само за да я види неизменно пометена от бурния поток на лекцията върху градинските ружи. При шестия опит той най-сетне сполучи да я изрече докрай, остроумна и искряща, при което катърът насреща му само я прехвърли като нисък плет и продължи да многословства за умствените и морални недостатъци на някой си Ангъс Макалистър, който, по всичко личеше, бе негов главен градинар или нещо подобно. Храната, макар господин Мактод да се отличаваше с прекрасен апетит и по правило ценеше добрата кухня, се бе превърнала на пепел в неговите уста и няколко минути по-късно в пушалнята на долния етаж един вкиснат и огорчен Саскатунски бард се пльосна свъсено в креслото до прозореца. Казано накратко, ние представяме господин Мактод на читателя в миг, когато той се намираше на прага на нервен срив. Още един най-лек дразнител, и само Господ знае какво можеше да стори. Но засега се бе ограничил да се спаружи в креслото си с навъсено чело. В гръдта му впрочем тлееше крехка надежда, че една пура може да му донесе известна утеха и той пребиваваше в очакване да му я поръчат.

Граф Емсуърт не забеляза навъсеното чело. На практика той изобщо не бе видял господин Мактод от момента на пристигането си в клуба, когато някой — главният портиер, ако се съди по гласа — го бе осведомил, че един джентълмен го очаква, и го бе отвел до някакво мъгляво петно, което се представи като негов очакван гост. Загубата на очилата бе упражнила обичайния си ефект върху лорд Емсуърт, правейки от света едно забулено място, където мътни обекти плаваха неясно като риба в тинеста вода. Не че за него имаше някакво значение да види, че се намира в Лондон, тъй като в Лондон поначало нямаше нищо за гледане. Отвъд едно смътно усещане, че като цяло би се чувствал по-удобно с очила — едва стигнало, за да го накара да изпрати момчето за поръчки да ги потърси в хотела, — лорд Емсуърт не позволяваше липсата на зрение да помрачи радостта му от тази среща.

Защото за разлика от господин Мактод той се забавляваше чудесно. Младежът, както по всичко личеше, бе великолепен слушател. Тъй успокояващ бе начинът, по който се придържаше към благоприличие) мълчание, без да прекъсва или да се надвиква, каквато осъдителна склонност се ширеше сред съвременните млади хора. Лорд Емсуърт бе принуден да признае, че колкото и да не му се бе понравила идеята да бие път до Лондон, за да прибере този поет или художник, нещата се бяха оказали далеч по-приятни от очакваното. Той харесваше смълчания, но очевиден интерес на господин Мактод към цветята, неговото безмълвно, но искрено съпричастие към проблема с Ангъс Макалистър. Беше доволен, че младежът идва да му гостува в Бландингс. Щеше да му е драго да го разведе лично из градините, да го запознае с Ангъс Макалистър и да го остави да прониква на воля в безпросветните бездни на окаяния разсъдък на онзи заинатил се шотландец.

Междувременно напълно бе забравил да поръча въпросната пура.

— В големи градини, където обширното пространство позволява — започна лорд Емсуърт, като се намести удобно в креслото и подхвана беседата от точката, в която я беше прекъснал, — нищо не е по-желателно от това да се оставят няколко петна чиста, отмаряща зеленина, без каквито и да било цветя. Виждам, че сте съгласен с мен.

Господин Мактод не се беше съгласил с него. Сумтенето, което лорд Емсуърт бе разтълкувал като възхитен възглас, подкрепящ неговото становище, всъщност бе просто бълбукане, изплувало от разкъсваните дълбини на изтерзаната душа. Желанието да пуши бе обхванало господин Мактод до мозъка на костите, но тъй като известни останки от благоприличие и такт го възпираха да си поиска открито жадуваната пура, той порови в ума си за някакъв заобиколен подстъп към проблема.

— По никой друг начин — продължаваше лорд Емсуърт — колоритът на цветята не може да се възприеме тъй остро, както…

— Като стана дума за цветя — рече господин Мактод, — чувал съм, че тютюневият дим бил полезен за розите.

— … ако вървим известно време по някоя прохладна зелена алея и после изведнъж се озовем сред избуялите лехи. Несъмнено това отчасти се дължи на подсъзнателното въздействие на един оптичен закон, който, изразен на прост език, гласи, че окото…

— Някои хора казват, че пушенето било вредно за очите. Аз не съм съгласен — вмъкна уместно господин Мактод.

— … просмукано, тъй да се каже, от зеления цвят, е по-добре настроено да възприема останалите, особено тези от червения спектър. Вероятно подобни съображения са повлияли на архитектите на много стари английски градини да отделят такова внимание на култа към тисовото дърво. Когато дойдете в Бландингс, драги, ще ви покажа нашата знаменита тисова алея. И когато я видите, ще се съгласите, че съм бил прав да се разбунтувам срещу пагубните ретроградни възгледи на Ангъс Макалистър.

— Вчера обядвах в един клуб — рече господин Мактод с присъщото си похвално твърдоглавие, — където не бяха сложили кибрит по масите в пушалнята. Беше изключително неудобно…

— Ангъс Макалистър — рече лорд Емсуърт — е професионален градинар. Не е нужно да казвам повече. Вие знаете не по-зле от мен, драги, какво представляват професионалните градинари, когато нещата опрат до мъха…

— Това, което имах предвид, е, че ако човек пожелаеше да запали следобедната си пура, трябваше да стане и да отиде до някакъв газеник, който висеше от една скоба в стената на отсрещния край на стаята…

— Мъхът поради някаква неведома причина явно ги кара да изпадат в бяс. Събужда най-зверските им инстинкти. Природата е наредила така, щото една тисова алея да бъде застлана с килим от мъх. Мъхестата алея в Бландингс е в естествена хармония с цвета на дърветата и тревните бордюри. При все това ще повярвате ли, че това бездушно шотландско изчадие най-сериозно искаше да го изрие до шушка и да прокара пътека от утъпкан чакъл под тия вековни дървета! Вече ви споменах, че бях принуден да му отстъпя по въпроса за ружите — главните градинари, кадърни или не, са тъй редки в наши дни, че човек ще не ще трябва да се съобразява с приумиците им, — но това вече беше прекалено. Държах се напълно приятелски и учтиво. „Разбира се, Макалистър — му рекох, — щом искаш, направи си чакълестата пътечка. Ще поставя едно-единствено условие, и то е да я прекараш над собствения ми труп. Само когато се завъргалям, плувнал в кръв, пред тази тисова алея, ще можеш да докоснеш и един сантиметър от моя великолепен мъх. Набий си в главата, Макалистър — му рекох, все тъй напълно радушно, — че това не ти е като да правиш спортна площадка в някое предградие на Глазгоу. Да се съглася с теб, означава да те оставя да оплескаш най-прелестното кътче в една от най-старите и красиви градини в цялото Обединено кралство.“ Тук той издаде от гърлото си някакъв отблъскващ шотландски звук и оттогава въпросът не е повдиган… Но позволете ми, драги — каза лорд Емсуърт, като се заизвива в дълбините на креслото като аристократичен гущер, намествайки уютно гръбнак върху кожената облегалка, — да ви опиша тисовата алея на замъка Бландингс. Влизаме значи от запад…

Господин Мактод се отказа от борбата и изпълнен от черни и гибелни мисли, пропадна в един лишен от тютюн ад. Пушалнята сега беше пълна и от всички страни се носеха ароматни валма дим, изпускани от групички сериозни мъже, които обсъждаха какво бил казал Гладстон през 1878-а година. Чувствата на наблюдаващия ги господин Мактод бяха твърде сходни с онези на неговия предшественик Тантал. Той вече бе стигнал дотам, че щеше да приеме с признателни сълзи и една саморъчно свита махорка наместо „Корона“-та на своите мечти, но нямаше кой да му предложи дори този жалък заместител.

Лорд Емсуърт продължаваше да дудне монотонно. Тръгнал откъм западния край, той вече бе навлязъл доста навътре в алеята.

— Много от тисовете без съмнение са добили форми, различни от първоначално замислените. Някои напомнят обърнати шахматни фигури, в други могат да се открият човешки очертания, а има и такива, които се издигат нагоре като кули с кръгли корони и заоблени като калпаче на гъба върхари. Те по правило имат извити в краищата клони, образуващи беседки. Един от най-високите… А? Какво?

Лорд Емсуърт примигна объркано срещу келнера, който се бе промъкнал неусетно до него. Допреди миг Негова светлост се бе намирал на повече от сто мили разстояние и не беше лесно изведнъж да пригоди съзнанието си към факта, че седи в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори.

— А? Какво?

— Едно момче току-що ми предаде това за вас, сър.

Лорд Емсуърт вторачи мътен, замаян взор в протегнатия му калъф с очила. Сетне схватливостта му се възвърна.

— А, благодаря. Много благодаря. Очилата ми! Превъзходно! Благодаря, благодаря, благодаря.

Той ги извади от калъфа и ги намести на носа си, при което обгърналата го мъгла в миг се разсея и светът оживя пред погледа му, ярък и отчетлив.

— Да му се не види макар! — изрече той с безмерно облекчение.

И изведнъж замръзна на мястото си като хипнотизиран. Долната пушалня на Клуба на заслужилите консерватори се намираше на нивото на улицата и креслото на лорд Емсуърт бе обърнато точно срещу големия прозорец. Повдигайки вече въоръжените си очи, той за пръв път видя през него, че сред редицата от търговски обекти на отсрещния тротоар се е появил пищен магазин за цветя; който не бе съществувал при последната му визита в метрополията. Той се прехласна по него с възторга на малко момче, заключено сам-самичко в голяма сладоледаджийница. И както би сторило и малкото момче в подобна ситуация, моментално пречисти ума си от всичко останало. Не удостои дори с един поглед своя гост. Всъщност в екстаза на потресаващото откритие той напълно бе забравил, че има гост.

Всеки магазин за цветя, колкото и невзрачен да беше, действаше като магнит на граф Емсуърт. А специално този бе особено голям и пъстър. Витрината му искреше от пищни летни багри. И Негова светлост, надигайки се бавно от стола, направи „стойка“, подобно на сетер, зърнал фазан.

— Мили Боже! — отрони се от устните му.

Ако читателят е проследил изключително увлекателната беседа на лорд Емсуърт с вниманието, което тя заслужава, той положително е забелязал едно малко отклонение на тема градински ружи. Негова светлост бе обсъдил по-нашироко проблема по време на храненето, но тъй като ние нямахме щастието да присъстваме, сега следва да изложим фактите в кратко резюме, тъй че интелигентната публика да може сама да отсъди между граф Емсуърт и непреклонния Макалистър.

В общи линии положението бе следното. Много главни градинари са склонни да поощряват в градинските ружи форми, в които от пръв поглед прозира един фалшив и недостоен идеал. Ангъс Макалистър, придържайки се към главноградинарските стандарти за красота и правилност на очертанията, не одобряваше най-външното широко венчелистче. Цветът, държеше Ангъс, трябвало да бъде стегнат и закръглен, подобно на генералска униформа. Лорд Емсуърт от своя страна намираше подобен възглед за тесногръд и отстояваше стремежа към разкриване на пълната, неподправена красота у градинската ружа. Нагънатите вътрешни венчелистчета, твърдеше той, пораждали неповторима игра и преливане на цветовете, докато широкото външно венчелистче със своята леко вълниста повърхност и едва доловимо накъдрен външен ръб… с две думи лорд Емсуърт предпочиташе своите ружи разпуснати, а Ангъс Макалистър не ги търпеше иначе освен стегнати. Спорът прерасна в люта битка, в която, както вече знаем, Негова светлост се бе видял принуден да отстъпи. Оттогава той нито за миг не бе спрял да оплаква поражението си и ето че в този цветар отсреща съзираше един възможен съмишленик, потенциален съюзник, един интелигентен мъж, с когото щеше да се сближи и сурово да порицае проклетия шотландски инат на Макалистър.

При един бегъл поглед човек не би заподозрял у лорд Емсуърт способността да се придвижва бързо, но безспорен факт бе, че той се озова извън пушалнята и се стрелна по парадните стълби на клуба още преди челюстта на господин Мактод, провиснала при вида на това как неговият домакин драсва като подплашен заек, да се прибере с хлопване на мястото си. Миг по-късно погледът на господин Мактод, случайно зареян през прозореца, го засече да профучава през улицата и да се скрива в цветарския магазин.

Случи се тъй, че тъкмо на този етап от развоя на събитията Смит, приключил със своя обяд, слезе в пушалнята да се наслади на кротка чаша кафе. Стаята бе доста пълна, а креслото, освободено от лорд Емсуърт, имаше определено подканящ вид. Той се упъти към него.

— Свободно ли е? — запита учтиво. Толкова учтиво, че на фона на думите му отговорът на господин Мактод прозвуча още по-сприхаво, отколкото при нормални условия.

— Не, не е! — отсече ядно той.

Смит седна. Той се чувстваше приятно предразположен към разговор.

— Както виждам, лорд Емсуърт ви е изоставил?

— Да не би да го познавате? — осведоми се господин Мактод с тон, който подсказваше, че не би имал нищо против да се задоволи с някой познат на Негова светлост, върху когото да излее гнева си.

— Лично не съм се запознавал.

— Да пукне дано! — процеди господин Мактод с неописуема злост.

Смит го изгледа преценяващо.

— Поправете ме, ако греша — рече, — но ми се струва, че в израза ви прозира едно завоалирано раздразнение. Случило ли се е нещо?

— О, не — излая ожесточено господин Мактод. — Абсолютно нищо, като изключим това, че дъртият козел — и тук той бе несправедлив към лорд Емсуърт, който, каквито и да бяха другите му недостатъци, не носеше брада, — дъртият козел ме покани на обяд, през цялото време ми говори за пъклените си цветя, не ми даде да вмъкна и дума, не прояви елементарната учтивост да ми предложи една пура, а накрая си вдигна гълъбите без никакво извинение и се навря в оня цветарски магазин отсреща. През целия си живот не съм бил оскърбяван по подобен начин! — пенеше се господин Мактод.

— Едва ли бихме го нарекли идеалният домакин — съгласи се Смит.

— И ако проклетото изкопаемо си въобразява — рече гневният бард, изправяйки се на крака, — че след всичко това ще отида да гостувам в гнусния му замък, то дълбоко греши. Тази вечер трябваше да пътуваме заедно за натам. Как не! След всичко това! — Ужасен кух смях се разнесе от поетичните дълбини на господин Мактод. — Как ли не съм се затичал! Направо ще си потроша краката! След такова оскърбление… Вие бихте ли отишли? — попита той.

Смит поразсъждава.

— Склонен съм да допусна, че не бих.

— Аз също съм дяволски склонен да допусна, че не бих! — изрева господин Мактод. — Тръгвам си още сега, в същата тази минута. И ако оня изветрял хахо изобщо се върне, кажете му, че ме е видял за последен път.

И господин Мактод с кипяща от праведно негодувание кръв и жили, издути до опасна степен за такъв топъл ден, се устреми съм вратата със сурово каменно лице. Оттам той се устреми към гардероба, за да вземе бастуна и шапката си, после с беззвучно шаващи устни се устреми през фоайето по стълбите и накрая се скри от хоризонта, устремявайки се неистово зад ъгъла в търсене на магазин за цигари. В мига на неговото изчезване граф Емсуърт тъкмо бе започнал да излага пред съчувствения цветар детайлно описание на извращенията в характера на Ангъс Макалистър.

Смит поклати тъжно глава. Тези сблъсъци между човешките темпераменти бяха тъй прискърбни. С лекота можеха да нарушат следобедния отдих на един чувствителен мъж. Той си поръча кафе и се постара да забрави болезнената сцена чрез размисли върху Ива Халидей.

5

Цветарят се оказа възхитителен събеседник, дълбоко съпричастен към проблематиката на градинските ружи, а също и дотолкова просветен в материята на делфиниумите, ахилеаса, кореопсиса, ерингиума, омайничетата, лупината, бергамота и ранния флокс, че лорд Емсуърт се потопи всецяло в този радостен пир на разума и душата. Едва петнадесет минути по-късно той се сети, че е оставил един гост да чезне в самота в долната пушалня и че този гост може да го сметне за нехаен по отношение на свещените му задължения на домакин.

— Мили Боже! — възкликна Негова светлост, изплувайки сепнато от своя унес.

Но дори сега не му даде сърце да си тръгне просто ей тъй от магазина. На два пъти той стига до вратата и на два пъти се връща, за да се потутка още малко сред цветята, да ги подуши и да допълни нещо, което бе пропуснал да спомене за предпазването на повета от листни въшки. Накрая все пак след един сетен, изпълнен с копнеж и нега поглед, той се откъсна и заприпка обратно през улицата по посока на клуба.

При влизането си в пушалнята лорд Емсуърт постоя за миг на прага, взирайки се в обстановката. Споменът му за нея бе неясен, но той знаеше добре, че е седял пред централния прозорец и тъй като там имаше само две кресла, значи високият тъмнокос младеж в едното от тях следваше да е неговият зарязан гост. Вероятността, че може да е станала подмяна, изобщо не му мина през ума. Времето в цветарския магазин отсреща бе протекло тъй приятно, че той беше убеден, че е излязъл оттук най-много преди две-три минути. Когато се доближи до младия мъж, за миг му се стори, че в негово отсъствие последният леко се е извисил на ръст, но това усещане бе мимолетно и бързо отшумя.

— Скъпи друже — рече той, като се намести в свободното кресло, — аз наистина ви дължа извинение.

За Смит беше очевидно, че новодошлият е изпаднал в заблуда и всеки порядъчен младеж на негово място тутакси би го извадил от нея. Фактът, че Смит дори за секунда не си помисли да го стори, явно се дължеше на някакъв вроден недостатък в неговия характер. Той по принцип приемаше нещата така, както дойдат и колкото по-непоследователно идваха, толкова по-доволен беше. Не след дълго, съобрази той, щеше да му се наложи да се оправдае по някакъв начин и да се изниже безшумно от живота на лорда, но дотогава ситуацията му предоставяше нелоши възможности за разтуха.

— Няма защо — отвърна той великодушно.

— За миг се притесних — поясни лорд Емсуърт, — че можете, и то с пълно право, да се почувствате засегнат.

— Но моля ви!

— Не биваше да ви изоставям така. Беше крайно нетактично. Но разбирате ли, драги, аз просто трябваше да отскоча до отсрещния тротоар.

— Правилно — поощри го Смит. — Винаги прескачайте до отсрещния тротоар. В това е тайната на щастливия и успешен живот.

Лорд Емсуърт го изгледа малко озадачено, питайки се дали е схванал добре същността на забележката. Но тъй като умът му не бе устроен така, че да се закрепва върху един или друг проблем за по-продължително време, той се върна към своята тема.

— Чудни рози има онзи човек — отбеляза. — От пръв поглед си личи добрият познавач.

— Наистина? — рече Смит.

— Естествено, далеч не могат да се сравнят с моите. Ще ми се, драги, да бяхте дошли в Бландингс в началото на месеца. Тогава розите ми бяха истински разкош.

— Толкоз по-зле за мен — каза Смит.

— Разбира се, тогава не сте били в Англия.

— О! Това обяснява нещата.

— И все пак ще има какво да ви покажа, докато ми гостувате в Бландингс. Току-виж — рече лорд Емсуърт, най-сетне проявявайки закъснялата гостоприемна учтивост да прехвърли топката на своя събеседник, — току-виж, сте написали някое стихотворение и за моите градини, а?

Смит усети как в гръдта му се надига едно определено задоволство. Седмиците къртовски труд сред херингите и пушената сьомга бяха насадили у него обсебващ страх, че дори в личните си контакти излъчва неизкоренимата смрад на рибния пазар. А ето че тук един напълно непредубеден събеседник, го гледаше право в очите и го наричаше поет. Това идеше да покаже, че въпреки всичко, през което бе преминал, той бе успял да съхрани нещо осезаемо възвишено и нерибно в своето излъчване.

— Много е възможно — отвърна доволно. — Много е възможно.

— Предполагам, че черпите вдъхновение от най-различни неща — каза лорд Емсуърт, благородно подтискайки изкушението да оседлае наново разговора. Той преливаше от дружески чувства към този поет. Страшно мило беше от негова страна да не се муси, задето го бе зарязал така в пушалнята.

— Всъщност почти от всичко — отговори Смит — освен от рибата.

— Рибата ли казахте?

— Никога не съм възпявал в рима рибата.

— Тъй ли? — запита лорд Емсуърт с повторното усещане, че някое винтче в механизма на разговора се е разхлабило.

— Веднъж ми предложиха царски хонорар — продължи Смит, понесен върху буйните вълни на наднорменото си по природа въображение — да напиша балада за „Седмичник на рибопродавеца“, озаглавена „Леферът Лари“. Но аз бях твърд. Отказах категорично.

— Нима? — прошепна лорд Емсуърт.

— Беше болезнено, разбира се. Редакторът остана сломен, когато разбра, че отказът ми е окончателен.

В този момент, когато лорд Емсуърт вече започваше да изпитва лек световъртеж, а Смит, у когото разговорът неизменно стимулираше мисълта, се готвеше да се хвърли с още по-голямо усърдие в благата раздумка, оберкелнерът се доближи към тях.

— Една дама желае да ви види, Ваша светлост.

— А? О, да, разбира се, разбира се. Аз я очаквам. Това е госпожица… как й беше името? Холидей? Не, Халидей. Това е госпожица Халидей — поясни той на Смит, — която идва в Бландингс, за да направи каталог на библиотеката. Бакстър, моят секретар, й е казал да мине оттук, за да се срещнем. Тъй че ако ме извините за минутка, драги…

— Естествено.

Щом лорд Емсуърт се скри, Смит си даде сметка, че е ударил часът да си вземе шапката и да се изниже безшумно от неговия живот. Само по този начин можеха да се избягнат объркването и конфузните обяснения. А основен житейски принцип на Смит бе винаги да избягва обясненията. Той допускаше, че не е изключено лорд Емсуърт да изпита кратка болка, когато се завърне в пушалнята и открие, че му се губи един поет, но какво от туй, след като в наши дни поетите се въдят тъй обилно, че е почти невъзможно да хвърлиш тухла на обществено място, без да повредиш някой суров млад бард. Личното мнение на Смит бе, че ако лорд Емсуърт има желание да общува с поети, то следващият положително щеше да се пръкне наоколо след не повече от минута. Ето защо той почти се беше изправил, когато една леност, предизвикана от добрия обяд, го накара да поостане още в удобното кресло. Подобни мигове на покой настъпваха тъй рядко, че беше просто грехота да ги пропилява.

Той запали нова цигара и мислите му, точно както след оттеглянето на господин Мактод, се понесоха упоително към момичето, което бе срещнал в агенцията на госпожица Кларксън. Споменът за нея го изпълваше с кротка меланхолия. Тъжно бе, мислеше той, че на две явно тъй родствени души им бе писано да се сблъскат във водовъртежа на лондонското ежедневие само за да се разлъчат отново — и най вероятно завинаги — поради нелепия етикет, забраняващ на родените от различен пол да укрепят случайното си познанство, като мъжът поиска името и адреса на жената, покани я на обяд и й се закълне във вечна дружба. Той въздъхна, зяпайки примирено през прозореца на пушалнята. Както бе отбелязал в разговора си с господин Уолдуик, тези сини очи и това ведро приятелско лице бяха оставили у него неизгладимо впечатление. Коя беше тя? Къде живееше? И щеше ли някога да я види отново?

Щеше. Още докато си задаваше този въпрос, две фигури слязоха по стъпалата на клуба и се спряха на тротоара. Едната беше на лорд Емсуърт, без шапка. Другата — и при вида й обикновено дисциплинираното сърце на Смит хвърли спазматичен къч — бе същото онова момиче, пленило мислите му. Тя стоеше там все тъй синеока, русокоса и неописуемо очарователна и свежа.

Смит се изправи от креслото си със стремителност, равна на онази, която неотдавна бе показал господин Мактод. Твърдо намерен да се присъедини незабавно към двучленката, той препусна през помещението по начин, предизвикал осъдителните погледи на беловласите присъстващи, много от които решиха, че клубният комитет трябва да се занимае с този случай.

Но когато достигна откритите пространства, подножието на стъпалата бе празно. Момичето тъкмо свиваше зад ъгъла към улица Странд, а от лорд Емсуърт нямаше ни вест, ни кост, ни нищо.

Смит обаче бе успял да добие полезни практически познания относно привичките на Негова светлост и не се затрудни с проследяването му. Той просто прекоси улицата и влезе в цветарския магазин.

— А, вие ли сте, драги — рече сърдечно графът, прекъсвайки беседата си със собственика на тема делфиниуми. — Решихте вече да си ходите? Е, не забравяйте, че влакът потегля точно в пет. Вземете си билет до Маркет Бландингс.

Смит бе влязъл в магазина единствено с цел да попита Негова светлост дали случайно не знае адреса на госпожица Халидей, но тези думи разкриха пред него такава замайваща перспектива, че той начаса заряза скромния си замисъл. Сега си спомни, че сред забележките на господин Мактод върху нещата като цяло имаше по-конкретно една в смисъл, че не възнамерява да се възползва от поканата да погостува в замъка Бландингс. Следващото съображение на Смит бе, че след като е успял да послужи като заместител на господин Мактод в клуба, нищо не му пречеше да продължи доброто дело, като изпълни неговите функции и в замъка. От алтруистична гледна точка по този начин щеше да спести на своя домакин немалка доза разочарование, докато в един по-личен план посещението в замъка бе единствената му възможност да поднови познанството с момичето. Смит не бе от мъжете, подвиващи плахо опашка, щом Авантюрата ги призове.

— Точно в пет ще бъда там — рече той.

— Чудесно, драги. Превъзходно — отвърна Негова светлост.

— Госпожица Халидей с нас ли ще пътува?

— А не, тя пристига след ден-два.

— Ще ми е приятно да се запозная с нея — каза Смит.

И той се упъти към вратата, а лорд Емсуърт поднови разговора си с цветаря.