Куково лято в Бландингс

1

Изпод ароматната сянка на големия кедър пред замъка Смит погледна към цветните лехи, грейнали и яркоцветни под следобедното слънце, сетне се взря отново в Ива и от всяка негова черта струеше нежелание да вярва на ушите си.

— Трябва да съм ви разбрал погрешно. Нали не искате да кажете — рече той с натежал от укор глас, — че възнамерявате да работите в такова време?

— Трябва. Имам съвест. Не ми плащат щедра заплата, за да се изтягам по шезлонгите.

— Но вие дойдохте едва вчера.

— И още вчера трябваше да започна работа.

— Това — рече Смит — ми намирисва на чиста проба робия. Когато видях как всички се разотиват и ни оставят сами, у мен възникна надеждата, че ни предстои да прекараме заедно един щастлив и поучителен следобед под сянката на това благородно дърво. Нима не е съдено това да стане?

— Не е. Добре, че не вие трябва да се оправяте с библиотеката. Книгите никога нямаше да видят ред.

— И кому е притрябвало, както би казал вашият работодател? На няколко пъти съм го чувал да изразява мнението, че библиотеката се е чувствала прекрасно десетки години, без никой да я каталогизира. Защо да не я кара в същия дух до второ пришествие?

— Не е честно да ме изкушавате така. И на мен нищо не би ми допаднало повече от това да мързелувам с часове под сенките, но какво ще каже господин Бакстър, когато се прибере?

— С всеки изминал ден на това място — произнесе мрачно Смит — се доближавам до заключението, че другарят Бакстър е най-изтъкнатият досадник в цялата околия. Как се разбирате с него?

— Не си падам по него.

— Нито пък аз. Ето, върху такива сходства във вкусовете се градят привързаности, траещи цял живот. Седнете до мен и нека си излеем един другиму душата на тема Бакстър.

Ива се засмя.

— Не, няма. Чака ме работа.

— Проваляте ми целия следобед.

— Нищо подобно, нали имате четиво. Как се казва? Смит вдигна ярко подвързаното томче и погледна заглавието.

— „Мъжът с липсващия пръст на крака“. Другарят Трипуд ми я зае. Той разполага с огромен запас. Няма да се учудя, ако след това поиска да направите каталог и на неговите книги.

— Е, тази поне изглежда интересна.

— Да, но на какво ни учи? Дълго ли смятате да стоите заточена в оная зловонна библиотека?

— Около час.

— Тогава ще разчитам на компанията ви в края на този срок. Бихме могли пак да отскочим до езерото.

— Дадено. Ще дойда да ви потърся, щом свърша.

Когато тя се скри в къщата, Смит се настани отново в дълбокия шезлонг под кедъра, обзет от потискащо чувство на самота. Хвърли един поглед на „Мъжа с липсващия Пръст“, но скоро го презря и захвърли, отдавайки се на съзерцание.

Замъкът дремеше като омагьосан в летния зной. Малко подир обяд населението му силно бе оредяло, след като лорд Емсуърт, лейди Констанс, господин Кийбъл, госпожица Пийви и Незаменимия Бакстър потеглиха с голямата кола за съседния град Бриджфорд, следвани по петите от Достопочтения Фреди в неговия лъскав двуместен автомобил. Смит, който също беше поканен да ги придружи, отказа под предлог, че иска да напише стихотворение. Той не изпитваше дори и хладък интерес към следобедната програма, включваща откриване от страна на Негова светлост на току-що завършения мемориал в памет на покойния сър Хартли Редиш, мирови съдия, дългогодишен член на парламента от Бриджфордския избирателен окръг. Дори прелъстителната перспективата да чуе как лорд Емсуърт — натъкмен, въпреки плахите му протести и сподавено мрънкане в цилиндър, редингот и официални панталони — произнася реч, не бе достатъчна, за да го примами извън пределите на замъка.

Но когато произнесе своя отказ, навличайки си зле прикритата завист на лорд Емсуърт и неговия син Фреди (който също не чакаше церемонията с изплезен език), той изхождаше от предположението, че самотата му ще бъде споделена от Ива. А ето че осъдителната й добросъвестност и нездрава страст към труда го бяха оставили с пръст в устата. Времето и мястото бяха като изписани по каталог, но както тъй често става в този наш живот, нещата се бяха издънили откъм женския персонал.

Но макар и да понегодува известно време срещу съдбата, в крайна сметка ленният покой на следобеда започна да упражнява над него благотворния си ефект. Като се изключат пчелите, които работеха с обичайната си заблудена енергия, и някоя и друга прехвръкваща на припек пеперуда, цялата природа бе в обятията на следобедния кротък сън. Някъде далеч невидима косачка подчертаваше тишината с мелодичното си пърпорене. Пощальончето се изкачи по алеята с червения си велосипед и дълго стоя пред парадния вход, явно срещайки трудности в установяването на контакт с домашния персонал — от което Смит заключи, че Бийч, икономът, вникнал с тънък усет в ситуацията се е възползвал от настъпилото безвластие, за да се наслади на освежителна дрямка в някоя своя закътана бърлога. Най-сетне се появи една камериерка, прие телеграмата и мъмренето на момчето, след което велосипедът се скри от погледа, оставяйки отново след себе си тишина и покой.

И най-благородните умове трудно противостоят на подобни атмосферни условия. Клепачите на Смит се отпуснаха, повдигнаха, спуснаха се отново и не след дълго равното му дишане, разнообразено с по някое и друго изхъркване, се прибави към останалите морни звуци на летния следобед.

Сянката на кедъра беше осезаемо по-дълга, когато той се пробуди с онова рязко сепване, с което обикновено приключва сънят в градински шезлонги. Един поглед към ръчния часовник го уведоми за наближаването на пет часа — факт, който миг по-късно бе потвърден от появата на същата камериерка, отзовала се на призивите на пощальончето. Тя изглеждаше единственият оцелял от малкия свят, имащ за свой център стаята на прислугата.

— Сервирах чая ви във фоайето, сър.

— Възвишен и милосърден акт — увери я Смит и след като облекчи известна изтръпналост в лявото си бедро посредством масаж, влезе в къщата. Пътьом му хрумна, че Ива, колкото и съвестен труженик да беше, току-виж, зарязала работата, за да му прави компания.

Надеждата се оказа ялова. Една-единствена чаша се мъдреше жалостиво върху подноса. Или Ива бе надмогнала у себе си женската пристрастеност към това питие, или бе поръчала да й го отнесат в библиотеката. Изпълнен със същата кротка печал, която го бе обзела при вида на трудещите се пчели, Смит посегна към самотното си блюдо, безсилен да проумее онази грешка на природата, караща момичетата да работят, когато никой не ги гледа.

Тук, в хладината на фоайето, бе твърде приятно. Парадните двери на замъка бяха широко отворени и му разкриваха гледката на хълмове и ливади, окъпани в гъделичкаща жаждата слънчева светлина. През тапицираната със зелено сукно врата отляво, водеща към помещенията за прислугата, от време на време се разнасяше писклив кикот, но като се изключи това, Смит със същия успех можеше да е сам-самичък на света. Той отново изпадна в мечтателен унес и имаше всички основания да се предполага, че не след дълго ще се изложи позорно, заспивайки за втори път през един и същи следобед, когато бодростта му се завърна на трона си от появата на чуждо тяло на хоризонта. На прага, на фона на грейналите златисти багри, внезапно се бе откроила черна фигура.

Болезненото предчувствие, разтърсило телосложението на Смит подобно на удар от ток, карайки го да се вцепени като синигер под взора на пепелянка, се дължеше на мигновената заблуда, че новодошлият е местният викарий, чиито разговорни умения той бе изпитал на гърба си на втория ден от престоя си. Един повторен поглед обаче го убеди, че е бил излишно черноглед. Не беше викарият, а напълно непознат слаб, елегантен млад мъж с интелигентно мургаво лице, който стоеше и примигваше в сумрака на фоайето с привикналите си на яркото слънце очи. Неизмеримо облекчен, Смит стана да го посрещне.

— А, здравейте! — рече пришълецът. — Не ви видях. Доста е тъмничко тук след оня пек навън.

— Светлината е приятно омекотена — съгласи се Смит.

— Лорд Емсуърт да е някъде наоколо?

— Боя се, че не. Отпраши след обяда, придружен от цялата си челяд, да надзирава откриването на някакъв мемориал в Бриджфорд, посветен — ако не ме лъже паметта — на покойния сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Ами, виждате ли, аз съм дошъл да погостувам тук.

— Наистина?

— Лейди Констанс ме покани да посетя замъка, щом пристигна в Англия.

— О! Значи ни спохождате от чужди земи?

— От Канада.

Смит трепна. Това, долавяше той, щеше да усложни нещата. Последното нещо, което желаеше, бе към кръга на обитателите на Бландингс да се присъедини някой запознат с Канада. Нищо не можеше да смути душевния му покой така, както присъствието на личност, която би искала да обменя с него мнения за тази бързо развиваща се страна.

— От Канада значи? — каза той.

— Изпратих телеграма — продължи другият, — но вероятно е пристигнала след като всички са излезли. А, онова там на масата трябва да е тя. Реших да се поразтъпча пеша от гарата и малко се забавих. — Той се разхождаше небрежно из фоайето с вида на човек, покоряващ нова земя. Поспря се край масичката, на която госпожица Пийви имаше навика да пие кафето си след вечеря, и вземайки от нея някаква книга, нададе доволен смях. — Ето и една от моите малки творби — рече.

— Една какво? — попита Смит.

— Тази книжка. „Мизерни песни“. Аз съм я писал.

— Вие!

— Да, аз. Казвам се Мактод. Ролстън Мактод. Сигурно сте чували за мен?

2

Съзнанието на мъж, натоварен с мисия тъй деликатна, като тази на Смит в Бландингс, неизбежно е нащрек. От мига, в който се бе качил на влака, поставяйки, тъй да се каже, официално началото на своята авантюра, Смит стъпваше предпазливо, като по сурови яйца. Ето защо спокойното заявление на елегантния млад мъж, макар и несъмнено да го стресна, не го лиши от ума и дума. Напротив, мобилизира ги. Първото му действие бе да пристъпи чевръсто до масата, върху която лежеше телеграмата в очакване на завръщането на лорд Емсуърт; второто — да пъхне плика във вътрешния си джоб. Жизненоважно бе телеграми, носещи подпис „Мактод“, да не се подмятат наоколо, докато той се ползваше от гостоприемството на замъка.

Приключил с това, Смит се изправи с лице срещу новодошлия.

— Ъхъм! — изрече с тиха строгост.

Той бе изключително благодарен на Провидението, разпоредило тъй, щото този разговор да се състои, когато в къщата нямаше друг освен него.

— Значи твърдите, че вие сте Ролстън Мактод, авторът на тези стихове?

— Именно.

— Какво е тогава — запита язвително Смит — „бледолика парабола на Радостта“?

— Ъъ… моля? — рече новодошлият с отмалял глас. В цялостния му облик сега прозираше ясно изразено безпокойство.

— Ето ви и още едно — изрече безжалостно Смит. — „Съскащата…“ Една секунда, сега ще го Намеря. Да, ето го. „Съскащата ароматна тишина, блещукаща там, гдето ний седяхме.“ Ще бъдете ли така добър да ми го разшифровате?

— Ама… за какво говорим всъщност?

Смит протегна дълга ръка и го потупа почти бащински по рамото.

— Имате късмет, че попаднахте на мен, преди да се сблъскате с останалите — рече той. — Боя се, че сте предприели малкия си трик без нужната щателна подготовка. Те щяха да ви разобличат като самозванец още в първата секунда.

— Какво значи това? Как така самозванец?

Смит помаха укорително пръст.

— Скъпи другарю, мога веднага да ви кажа, че истинският Мактод е мой стар и уважаван приятел. Само преди няколко дни имах с него дълъг и занимателен разговор. Такива ми ти, както, мисля, с увереност можем да твърдим, работи. Или греша?

— О, по дяволите! — промълви младият човек. И свличайки се като мокра гюдерия в едно кресло, попи чело в неприкрит и унизителен крах.

За миг се възцари тишина.

— И какво — попита посетителят, повдигайки влажно лице — възнамерявате да предприемете?

— Нищо, другарю… между другото как ви е името?

— Кутс.

— Нищо, другарю Кутс. Абсолютно нищо. Свободен сте да си хванете пътя веднага щом се почувствате предразположен. И всъщност колкото по-скоро го сторите, толкова по-доволен ще бъда.

— Адски мило от ваша страна.

— Нищо, нищо.

— Вие сте направо…

— Хайде, стига! — прекъсна го скромно Смит. — Но преди да си тръгнете, бих искал да ми кажете едно-две неща. Да разбирам ли, че целта на идването ви е да се помъчите да свиете огърлицата на лейди Констанс?

— Да.

— Така и предполагах. И какво ви наведе на мисълта, че истинският Мактод няма да е тук, когато пристигнете?

— О, това беше изпипано отвсякъде. Пътувахме заедно на парахода, а и после често се виждахме в Лондон. Той все разправяше как го поканили в имението и между другото разбрах, че никой тук не го познава в лице. А после един следобед го срещнах на Странд, позеленял от яд. Направо излизаше от кожата си. Каза, че го обидили жестоко и кракът му нямало да стъпи на това място, та ако ще и на колене да го молят. Не ми стана ясно какво точно се е случило, но май се е видял с лорд Емсуърт и той се е държал с него зле. Затова беше решил да замине направо за Париж.

— И замина ли?

— И още как. Аз сам го изпратих на гарата. Както виждате, изглеждаше фасулска работа да дойда тук вместо него. Но с моя проклет късмет първият човек, на когото попадам, излиза негов приятел. Откъде да знам, че имал приятели по тия места? Той ми каза, че никога преди не е бил в Англия.

— В този живот, другарю Кутс — рече Смит, — трябва винаги да правим разлика между Невероятното и Невъзможното. Било е невероятно, както вие казвате, да срещнете приятел на господин Мактод в това затънтено място и вие лекомислено сте основали действията си върху предположението, че това е невъзможно. Какъв е резултатът? Вик се носи из подземния свят: „Горкият стар Кутс се изложил като кифладжия!“

— Не е нужно да ми го навирате в носа.

— Правя го за ваше добро. Искрено се надявам, че ще вземете присърце този урок и ще се възползвате подобаващо от него. Кой знае, може пък това да се окаже повратна точка във вашата кариера? След години, вече като побелял, улегнал мъж, оттеглил се от мошеническия бизнес с една хубава, тлъста рента, току-виж, сте погледнали назад и сте осъзнали, че именно днешното преживяване ви е насочило към пътя на Успеха. И ще подчертавате това като заръка към младите, когато от „Апашки седмичник“ ви интервюират за рубриката „И те са били като вас“. Но като стана дума за пътища, мисля, че вече ви е време да поемете по този, който води към железопътната гара. Населението на замъка може да се върне всеки момент.

— Май имате право — съгласи се посетителят.

— Без съмнение — рече Смит. — Без съмнение. Ще се почувствате далеч по-щастлив, щом се измъкнете оттук. Огромен товар ще се смъкне от плещите ви, напуснете ли веднъж пределите на замъка. Малко свеж въздух ще върне цвета на посивелите ви страни.

Той съпроводи младежа до вратата и с един сърдечен тласък в гърба го изпрати по чакълестата алея. Сетне с широки скокове хукна нагоре по стълбите да търси Ива.

Приблизително по същото време на гаровия перон в Маркет Бландингс госпожица Ейлийн Пийви слизаше от влака, потеглил около половин час по-рано от Бриджфорд. Силно главоболие, резултат от стоенето под жаркото слънце, я бе накарало да пропусне удоволствието да чуе речта на лорд Емсуърт и да се метне на един удобен влак с намерението да легне и да си почине. Но пристигайки в Маркет Бландингс, тя откри, че главата й вече е много по-добре, а и с превалянето на следобеда жегата бе намаляла, поради което пое пеша към замъка, силно освежена от надигналия се откъм запад хладен ветрец. Госпожицата вече напускаше очертанията на града, когато безутешният господин Кутс мина през големите порти на имението.

3

Сивата меланхолия, която съпровождаше господин Кутс като прилежен фантом по пътя му обратно към Маркет Бландингс и която дори възхитителната привечер не бе в състояние да разпръсне, се дължеше преди всичко, естествено, на онова противно чувство за поражение, спохождащо мъж, чиито бляскави надежди са се сринали в прах в мига, когато вече му се е струвало, че може да докосне успеха с ръка. Всекиму се полага веднъж или дваж в живота да удари нещо, което може да се окачестви единствено като „кьоравото“, и господин Кутс твърдо вярваше, че неговото начинание в Бландингс спада тъкмо към тази категория. Той, както и повечето му събратя по професия, бе имал в миналото своите върхове и спадове, но този път, по негово мнение, капризната фортуна най-сетне му бе поднесла нещо на тепсия с лимонче в устата. Веднъж проникнал в замъка, щеше да намери стотици възможности да направи огърлицата на лейди Констанс единствено своя, а по всичко изглеждаше, че за целта ще трябва просто да влезе, да се представи и да им позволи да го глезят като почетен гост. Докато влачеше унило нозе между прашните шубраци, опасващи пътя към Маркет Бландингс, Едуард Кутс вкусваше цялата горчилка, позната единствено на онези, на които малкото камъче е обърнало колата.

Но това не беше всичко. В добавка към скръбта по попарените надежди той изживяваше и болката на терзаещи спомени. Не само Настоящето го глождеше, но и Миналото, внезапно оживяло, бе забило в него отровното си жило. Венец на мъката в миг на мъка е да си припомниш някогашно щастие, а тъкмо това правеше Едуард Кутс сега. В мигове като този един мъж най-вече има нужда от ласкава женска грижовност, а господин Кутс бе изгубил единствената жена, на която можеше да довери своето страдание, която щеше да го разбере и съжали.

Ние се запознаваме с господин Кутс в такъв етап от неговата кариера, когато той упражняваше занаята си на твърда земя, но това не бе присъщата му стихия. Само допреди няколко месеца бизнесът му вървеше, тъй да се каже, по вода. Соленият мирис на морето бе в кръвта му. С други думи, по професия той беше комарджия, вадещ насъщния си по океанските лайнери, и в това си поприще бе срещнал любовта, за да я изгуби безвъзвратно. Повече от три години той се бе трудил в ненакърнима хармония с една дама, която, макар и приемала неизброими имена за делови нужди, бе известна на ближните си като Точната Лизи. Той бе практикът, тя — пердето и помежду им съществуваше едно от онези идеални делови партньорства, които тъй рядко се срещат в този лъжовен циничен свят. Постепенно другарството им бе прераснало в нещо по-свято и дълбоко и вече бе решено, че щом хвърлят котва следващия път в Ню Йорк, господин Кутс, ако все още е на свобода, ще я заведе да подпишат граждански брак. И тогава се скараха — кавга непоправима заради една от стандартните дреболии, за които всички влюбени вечно се карат. Нелеп спор при делбата на дребна сума, смъкната от търгуващ с добитък милионер при последното им пътуване, бе помрачил техните златни мечти. Той й каза едно, тя на него по женски навик — сто, при това, както дори господин Кутс бе принуден да признае, едно от друго по-цветисти. Разговорът се състоя на вълнолома в Ню Йорк и после тя изчезна от живота му завинаги. А заедно с нея и целият му късмет, сякаш на раздяла бе стоварила върху него някакво проклятие. Още при следващото прекосяване на Атлантика го сполетя злощастно недоразумение с избухлив джентълмен от Средния запад, който, подразнен — и не без основание — от непропорционалното количество попове и аса, които господин Кутс си раздаваше, изрази възмущението си, като отхапа предната фаланга на десния му показалец, поставяйки по този начин внезапен край на бляскавата му кариера. Защото именно на този пръст господин Кутс разчиташе за ловките ефекти с колода карти след едно малко и дискретно размесване.

С болезнен копнеж по онова, което би могло да бъде, той мислеше сега за своята изгубена Лизи. Със съжаление трябваше да признае пред себе си, че тя открай време си беше мозъкът на фирмата. Той несъмнено притежаваше известна ловкост на ръцете, но за тънкостите отговаряше изключително тя. Той бе твърдо убеден, че ако все още бяха партньори, Лизи щеше да изнамери някакъв начин да преодолеят препятствията, извисили се между него и огърлицата на лейди Констанс Кийбъл. С немощен и угнетен дух Едуард Кутс продължаваше да крачи по своя път към Маркет Бландингс.

Междувременно госпожица Пийви, която, не бива да забравяме, се придвижваше бавно по шосето откъм Маркет Бландингс, намираше разходката си за приятна и освежаваща. Трябва да отбележим, че имаше моменти, в които обществото на нейните домакини и тяхното обкръжение силно я натоварваше, тъй че тя се радваше да остане за малко сама. От главоболието й нямаше и следа и тя с наслада попиваше гледките и ароматите на смълчаната привечер. Приблизително по това време, мина й през ума, ако не бе имала съобразителността да дезертира от дружината на замъка, трябваше да слуша речта на лорд Емсуърт за покойния Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия — тема, която дори в устата на най-красноречивия оратор трудно би накарала публиката да затаи дъх. А познавайки Негова светлост, госпожицата хранеше неизкореними съмнения относно риторичните му способности.

Да, определено бе сторила добре, че се махна. Нежният ветрец играеше ласкаво с косите й, изящните й ноздри попиваха благодарно уханието на тревите. Отнякъде пропяваше невидим дрозд. И госпожица Пийви бе тъй затрогната от сладостния покой наоколо, че също запя.

Ако онези, имали честта да се наслаждават на обществото й в замъка Бландингс, знаеха, че госпожица Пийви се кани да пее, те със сигурност не биха се затруднили да отгатнат категорията песен, на която би се спряла. Нещо мечтателно, унесено, малко тъжовно… това би било всеобщото предположение… някоя стародавна балада може би…

Онова, което всъщност пееше госпожица Пийви с нежен замислен глас като на мушитрънче, пробудило се, за да срещне новото утро, бе любопитната композиция, известна под наименованието „Бейл Стрийт Блус“.

Когато стигна до последния куплет, тя рязко замлъкна. Беше забелязала, че вече не е сама. По пътя срещу нея крачеше мъж, провесил нос, сякаш обладан от тайна скръб, и за миг, когато той се показа зад завоя, нещо във външността му сякаш я стисна за гърлото и от устните й се отрони неволен възглас.

— А стига, бе! — хлъцна госпожица Пийви.

В следващия миг тя отново беше самата себе си. Случайно сходство я бе подвело. Все пак не виждаше добре лицето на мъжа, тъй като главата му бе приведена, и просто нямаше начин…

Тогава, вече на няколко крачки от нея, той вдигна поглед и графство Шропшир, поне доколкото го възприемаха нейните потресени очи, се впусна във внезапен и лудешки танц. Дърветата подрипваха, храстите край пътя кършеха снаги като бродуейски мюзикхол, а сред вихрещия се пейзаж един глас рече:

— Лиз!

— Еди! — изписка немощно госпожица Пийви и седна като подкосена върху туфа трева.

4

— А стига, бе! — рече отново госпожица Пийви. Графство Шропшир бе възстановило статичното си положение. Тя гледаше мъжа пред себе си с оцъклени очи. — Направо да се гръмнеш! — продължи госпожица Пийви и за сетен път обходи обекта на слисването си от глава до пети. — И това ако не е върхът!

След последно наблюдение тя се изправи от туфата, донякъде окопитена, за да се посвети на задачата да свърже скъсаните нявга нишки.

— Кой вятър те довя насам, Ед?

В гласа й нямаше друго освен нежност. Погледът й бе на майка, открила отдавна изгубеното си чедо. Миналото си беше минало, сега започваше нова ера. Някога тя бе принудена да опише този мъж като вмирисан тиквеник и да изрази мнението, че у него има прямота колкото в един тирбушон, ала сега в радостта от неочакваната среща всички тези сурови виждания бяха забравени. Това беше Еди Кутс, старото й другарче, върнало се при нея след толкоз много дни. Едва сега тя разбираше каква огромна празнота бе отворила в живота й неговата липса. И се метна в прегръдките му с радостен писък.

Господин Кутс, който не бе очаквал подобно покачване на акциите си, се заклати леко от тласъка, но скоро живна достатъчно, за да отвърне на прегръдката с част от нявгашната жар. Тази сърдечност го радваше, но също и озадачаваше. Споменът от последните думи на Лиз при тяхната раздяла още пареше в паметта му, а досега не си бе дал сметка колко бързо жените могат да забравят и простят и как едно чувствително момиче, припламнало от въображаема обида, може да назове даден мъж долен бандюга и при все това да съхрани дълбоко в сърцето си цялата топла обич към него. Той я целуна знойно.

— Лиз — рече със страст, — ти си по-красива от всякога.

— Те това е вече приказка — отвърна кокетно госпожица Пийви.

Появата на блеещо стадо овце, съпровождани от нафукан пес и двама представители на местното селячество, прекъсна нежния обмен и докато процесията се губеше надолу по пътя, те вече бяха в състояние да разговарят в един по-спокоен и градивен дух, да обменят мнения и да запълват празноти.

— Кой вятър — осведоми се повторно госпожица Пийви — те довя насам, Ед? Направо щях да падна, като те видях да се задаваш по пътя. Не можех да повярвам, че си ти, толкова далеч от океана. Откъде ти хрумна да се развяваш по сушата? На почивка ли си, или вече си се отказал от мореходния труд?

— Не, Лиз — тъжно отвърна Кутс. — Отказът ми е принудителен.

И като й показа чуканчето, където се бе намирала тъй важната част от показалеца му, той й преразказа мъчителния епизод. Съчувствието на събеседницата му бе балсам за неговата изранена душа.

— Естествено, всяка професия крие рисковете — продължи господин Кутс, като си прибра експоната, за да обгърне с ръка стройната й талия, — но право да ти кажа, това ме довърши. Опитах още веднъж-дваж, но картите не искаха вече да ме слушат, тъй че се отказах. О, Лиз — изрече с чувство той, — откакто ти ме напусна, късметът не ме е спохождал нито веднъж. Такъв кутсуз не ме е гонил никога. Да бях минал под стълба в петък, за да строша огледало в главата на черна котка, пак нямаше да я заджапам така.

— Бедното ми момче!

Господин Кутс кимна печално.

— Кофти — съгласи се той, — но факт. Ето, днес следобед проклетият късмет пак ми подложи динена кора и прецака сценарий, за какъвто не си и сънувала — същинско бижу… Но няма защо да дъвчем моите проблеми, Лиз. Кажи ми, как я караш ти?

— Аз? Ами отседнала съм тук наблизо.

Господин Кутс подскочи.

— Да не си омъжена? — възкликна тревожно.

— Не! — изнегодува госпожица Пийви и го стрелна с предан поглед. — И мисля, че се досещаш защо, Ед.

— Да не искаш да кажеш… че още си спомняш за мен?

— На нощната ми масичка винаги ще стои един-единствен образ в седефена рамка.

— Но на мен ми се стори, че когато се видяхме за последен път, ти малко се беше понацупила на твоя Еди…

Това бе първият намек за отминалите дрязги и той накара нежните страни на госпожица Пийви леко да порозовеят.

— Ами, дръжки! — рече тя. — Още на другия ден ми беше минало. Признавам, че бях бясна, но само ако ми се беше обадил на другата сутрин, Ед…

Настъпи тишина, през която двамата размишляваха за онова, което би могло да бъде.

— Как тъй живееш тук? — попита господин Кутс след многозначителна пауза. — Да не си зарязала бизнеса?

— Как не! Подхванала съм една игра, свят да ти се завие. Само че — рече със съжаление госпожица Пийви — се чудя дали залъкът не е малко голям за моята уста. Ох, Еди, ако само имаше някакъв начин пак да заработим заедно.

— За какво става дума?

— Диаманти, Еди. Огърлица. Досега съм я видяла само веднъж, но и това ми стига. Камъните са приказни. Сто хиляди долара до последния цент.

Съвпадението изтръгна от господин Кутс остър възглас.

— Огърлица!

— Чуй да ти раздуя далаверата. Ако знаеш само какво облекчение е да си отпуснеш езика като у дома, в добрите стари Щати! Все едно, че сваляш чифт стегнати обувки. Защото сега играя благопристойна девица. Сантиментална. Ти поне помниш как обичах да се правя на дръж ми шапката. Та след онова наше спречкване реших да се повозя още веднъж на стария „Атлантик“ — по силата на навика, предполагам. Както и да е, качих се аз и още на втория ден ударих на същинска златна жила. Тая с огърлицата сама се лепна за мен като котка за валериан. Лейди Констанс Кийбъл…

— Хлъц!

— Сега пък какво има?

— Лейди Констанс Кийбъл ли каза?

— Така й е името. Сестра е на лорд Емсуърт, собственика на голямото имение нагоре по пътя. Замъкът Бландингс му викат. Та тя лапна по мен и станахме адски гъсти още на кораба. След пристигането продължихме да се виждаме, кажи-речи, през ден и накрая ме покани на гости в замъка.

Дълбока въздишка се изтръгна като Танталов стон от устните на господин Кутс.

— Е, как да не брадяса човек! — запита той околното пространство. — Те това е да ти върви като на бясно куче тояга! Защо аз не вляза вътре с духов оркестър и с постлан отпред червен килим! Боже, Лиз, ако някой път паднеш в кладенец, бас държа, че ще те извадят с кофата. Знаеш ли какво си ти? Четирилистна детелина в човешки облик, ето какво. Ама не, наистина, знаеш ли какво ми се случи на мен днес следобед? Само се опитах да си покажа носа в проклетия замък и ми биха шута две минути след като прекрачих прага.

— Какво!

— Да не мислиш, че ти си единствената, която е чувала за тия камъчета?

— О, Ед! — Горчиво разочарование звънтеше в гласа на госпожица Пийви. — Само ако беше успял! Ти и аз, отново партньори. Направо ми се реве, като си помисля. С какъв номер се опита да влезеш?

Господин Кутс дотолкова се забрави в душевната си мъка, че се изплю с отвращение по една преминаваща жаба. Но дори и в това несъществено начинание успехът му обърна гръб. Той не улучи земноводното, което се оттегли в шубрака с израз на хладно неодобрение.

— Аз ли? — рече. — Аз си мислех, че съм изпипал всяка подробност. Сдуших се с един, който беше поканен в имението, но в последния момент се отказа да ходи. Тогава си рекох: защо пък да не взема да ида вместо него? Някакъв поет на име Мактод и никой от в хората замъка не го беше виждал, ако не броим дъртия, който е толкоз кьорав, че…

Госпожица Пийви го прекъсна.

— Да не искаш да ми кажеш, Едуард Кутс, че си смятал да влезеш в замъка, представяйки се за Мактод?

— Защо не? На пръв поглед нямаше никаква пречка. Фасулска работа, ще си рече човек. Но още щом цъфвам тук ми се изпречва някакъв дръвник и казва, че бил пръв приятел на Мактод. Е, разменихме по две приказки и аз си хванах пътя. Достатъчно добре разбирам кога не съм желан.

— Ед! Какви ги говориш? Ролстън Мактод е в замъка в същата тази секунда.

— Как така?

— Ами така! Кисне там вече няколко дни. Един такъв дълъг, кльощав, с монокъл.

В ума на господин Кутс забушува вихрушка. Това беше някаква кошмарна бъркотия.

— Нищо подобно! Мактод не е висок, нито тънък, а докато бях с него нито веднъж не е слагал монокъл… — Той замлъкна насред думата. — Да пукна дано! Лиз! Колко мъже има общо в тоя замък?

— В момента четирима, като изключим лорд Емсуърт. За Бала на графството се очаква голяма тумба, но те тепърва ще пристигат. Значи единият е Фреди, синът на лорд Емсуърт…

— Как изглежда?

— Изтупан мухльо с руса коса, зализана назад. Следва господин Кийбъл. Той пък е нисък, с червендалесто лице.

— Още?

— Още Бакстър. Секретарят на лорд Емсуърт. Той носи очила.

— И това ли е всичко?

— Да, ако не се брои твоят Мактод и прислугата.

Господин Кутс стовари длан върху коляното си със звучен плясък. Кроткият, сговорчив израз, който бе негова отличителна черта по време на общуването със Смит, се стопи яко дим, изместен от гримаса на безкрайна злост.

— И аз го оставих да ме изрита навън като мръсно коте! — процеди през стиснати зъби той. — Така да ме изиграе!

— За какво говориш, Ед?

— И аз дори му благодарих! Благодарих му! — стенеше Едуард Кутс, гърчейки се при спомена. — Благодарих му, че ме пуска по живо, по здраво!

— Еди Кутс, какво за Бога…

— Слушай, Лиз. — Господин Кутс се овладя с мъжествен напън. — Още с влизането там се хакнах право на онзи с монокъла и той ми каза, че познавал добре Мактод и че аз не съм той. А по твоите думи излиза, че това е същият, който се представя за Мактод! Не загряваш ли? Минал е по същия път като мен. Запознал се е с Мактод, разбрал е, че той няма да дойде в замъка, и се е вредил вместо него, както смятах да направя и аз. Само дето ме е изпреварил, да пукне дано! Как да не се изрине човек!

За секунда госпожица Пийви остана да гледа в ням потрес. Сетне отвори уста.

— Наглата му гад! — рече тя.

Господин Кутс, въпреки присъствието на дама, стигна дори по-далеч в порицанието си.

— От самото начало си знаех, че има нещо гнило в тоя тип! — каза госпожица Пийви. — Еди! Ами ако и той е дошъл зарад огърлицата?

— Естествено, че е дошъл зарад огърлицата — отвърна сприхаво Кутс. — За какво друго ще дойде? Заради чистия въздух?

— Ама… нали ти няма да оставиш да му се размине току-така?

— Аз да го оставя? — рече господин Кутс, подразнен от нелепото предположение. — Дрън-дрън, ела ме изяж. Ще му се размине друг път!

— И какво смяташ да направиш, Еди?

— Какво ли? Ей сега ще ти кажа какво ще направя… — Той замълча и суровата решимост, озарила чертите му, като че изпращя и угасна. — Кажи ми, Лиз, какво, по дяволите, да направя?

— Нищо няма да спечелиш, ако кажеш на ония в замъка, че той ги мотае. Това ще му удари теслата, но каква полза за теб?

— Никаква — отвърна Кутс.

— Остави ме да помисля — каза госпожица Пийви.

Настъпи пауза. Тя седеше, сбърчила съсредоточено вежди.

— Защо пък да не… — дръзна Кутс.

— Млък! — рече госпожица Пийви.

Господин Кутс млъкна. Минутите бавно течаха.

— Включих — каза госпожица Пийви. — Лейди Констанс направо се е прехласнала по тоя. Затова ти ще трябва още сега да го пипнеш насаме и да го накараш да й каже, че идваш тук като негов приятел.

— Знаех си, че ще измислиш нещо — промълви почти смирено господин Кутс. — Но как да го хвана насаме?

— Остави на мен. Ще го поканя да се поразходим заедно. Той не си пада по мен, но като му изиграя номера с репея, няма как да ми откаже. Значи тръгваме с него надолу по алеята, а ти през това време се скриваш в храстите — аз ще ти покажа къде. След малко аз го пращам да ми вземе от къщата шала, той се връща обратно, минава покрай теб и ти скачаш отгоре му.

— Лиз — рече господин Кутс, замаян от възхита, — когато опре до кроене на планове, ти си кент флош роял!

— Ами ако просто ти откаже?

Господин Кутс се изкикоти дрезгаво и някъде от дълбините на костюма си измъкна малък лъскав револвер.

— Няма да ми откаже — рече.

5

— Представете си само — каза госпожица Пийви, — ако не бях получила такова главоболие и не се бях върнала по-рано, никога нямаше да проведем този чудесен разговор!

Тя бе извърнала към Смит своя нежен, пълен с отмала взор, докато двамата поемаха надолу по широката чакълеста алея. Едно крехко, сантиментално създание.

— Да — каза Смит.

Отговорът не бе словоизлиятелен, но и той не се намираше в най-слънчевото си настроение. И през ум не беше му минавало, че госпожица Пийви може да се прибере от Бриджфорд преди основното тяло. С други думи, както сам би казал, той бе взел Невероятното за Невъзможно, поради което беше сгащен без всякаква надежда за отстъпление в своя градински шезлонг, където лежеше, отдаден на блянове по Ива Халидей, която при завръщането им от езерото бе получила нов пристъп на добросъвестност и се бе качила в библиотеката за още един час ударен труд преди вечеря. Да отклони поканата на госпожица Пийви да я придружи по алеята, за да видят дали вече не се задава комитетът по откриването на монумента в чест на сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия, бе немислимо. Затова той тръгна, но без охота. Всеки миг, прекаран в нейната компания, още повече затвърждаваше убеждението му, че тя е проклятието на женския род.

— Така копнея — продължаваше събеседницата му — да се впусна в един хубав дълъг разговор с вас. През всички тези дни имах чувството, че все не успявам да бъда толкова близо до вас, колкото бих желала.

— Е, разбира се, когато наоколо е пълно с народ…

— Имах предвид в духовен смисъл, естествено.

— Аха.

— Така исках да обсъдим заедно вашата великолепна поезия. Та вие почти не сте отворили дума за работата си, откакто сте тук.

— О, виждате ли, аз всъщност се старая да отвлека мисълта си от нея.

— Наистина ли? Защо?

— Моят лекар ме предупреди, че напоследък твърде много се напрягам. Дори направо ми нареди да си избирам между пълната почивка и някой хахов дом.

— Не разбрах, господин Мактод?

— Искаше да каже клиника за душевноболни. Тия медици се изразяват много особено.

— Но щом положението е толкова сериозно, не бива в никой случай да творите. А ето, днес казахте на лорд Емсуърт, че няма да дойдете с нас, защото искате да напишете стихотворение.

Погледът й не изразяваше друго освен нежна загриженост, но вътрешно госпожица Пийви си казваше: „Ей това вече ще ти преседне.“

— Вярно — рече Смит. — Вярно. Но вие знаете какво е Поезията. Безжалостна повелителка. Вдъхновението ме обзе и аз разбрах, че нямам избор. Трябваше да поема риска. Но сега се чувствам слаб, слаб…

— НАГЛА ГАД! — каза госпожица Пийви. Но не на глас. Двамата изминаха още няколко крачки.

— Всъщност — проговори Смит, обзет от ново вдъхновение — не знам дали няма да е по-добре да се върна в къщата и да си почина.

Очите на госпожица Пийви бяха впити в група храсти на десетина метра от алеята. Те потрепваха леко, сякаш укрили чуждо тяло, и госпожица Пийви, която бе склонна да проявява нетърпимост, си отбеляза при пръв удобен случай да натякне на Едуард Кутс, че ако не може да се крие зад един храст, без да се върти като обран евреин, по-добре да се откаже от професията си и да се хване да продава желирани змиорки. В което, дължим да споменем, тя бе несправедлива към своя стар приятел. Той бе неподвижен като истукан само допреди миг, когато голям и суетлив бръмбар се изтърси отнякъде точно в пролуката между яката и врата му — изживяване, мъчно поносимо дори за най-изкушения природолюбител.

— О, моля ви, не си вървете още — каза госпожица Пийви. — Вечерта е тъй прекрасна. Чуйте шепота на вятъра сред дървесата. Толкова е упоителен, като далечни звуци на арфа. Дали не нашепва някакви тайни на птиците? Но вие наистина изглеждате изтощен, господин Мактод. Може би действително ще е най-добре да отидете и да си легнете.

— Така ли смятате?

— Сигурна съм. Аз просто ще се поразходя до портите, за да видя дали не се задава колата.

— Чувствам се като предател.

— О, моля ви! — рече укорително госпожица Пийви.

С усещания, близки до тези на осъден с доживотна присъда, когото неочаквано са освободили при самото му пристигане в затвора, Смит се върна назад по стъпките си. След някое време надзърна през рамо, видя че госпожица Пийви се е скрила зад завоя и поспря да запали цигара. Тъкмо бе хвърлил клечката и закрачил отново, напълно доволен от живота, когато един глас зад него рече: „Хей!“ и познатата фигура на господин Едуард Кутс се изниза от храстите.

— Виждаш ли това? — попита господин Кутс, като му показа револвера си.

— Съвсем ясно, другарю Кутс — отвърна Смит. — И ще бъде ли уместно да ви запитам с каква цел го размахвате?

— Само го имай предвид — рече Кутс — в случай че ти скимне да ми свиеш някой номер. — И като прибра оръжието в страничния си джоб, продължи да се пляска усърдно между лопатките и да се гъне оживено в кръста и раменния пояс.

Смит следеше тези процедури със сериозен вид.

— Нали не ме спряхте под дулото на пистолет, за да ме накарате да гледам как си правите йогийските упражнения?

Господин Кутс прекрати заниманието си за секунда.

— Някакъв бръмбар ми се шмугна в гърба — поясни сухо той.

— Нима? Е, тогава естествено е да искате да останете сам в такъв прискърбен миг. Мога само най-сърдечно да ви пожелая приятна вечер и да продължа по пътя си.

— Нищо подобно!

— Така ли? — рече отстъпчиво Смит. — Вероятно сте прав, вероятно сте прав. — Господин Кутс прибра отново револвера. — Да разбирам ли в такъв случай, другарю Кутс, че искате да размените няколко думи с мен? Давайте, стари приятелю, изплюйте камъчето. Какво ви тежи на душата?

Сполучлив удар явно бе обезвредил бръмбара на господин Кутс и той вече можеше да посвети цялото си внимание на разглеждания въпрос. Очите му обходиха Смит със зле прикрита неприязън.

— Знам какво си намислил, Бил! — рече той.

— Моето име не е Бил — отвърна Смит.

— Да — отсече господин Кутс, чието раздразнение бе станало съвсем явно. — Нито пък Мактод.

Смит изгледа угрижено своя събеседник: Това бе непредвидено усложнение и той с неохота си даде сметка, че засега не вижда начин да го преодолее.

— Защо не се поразходим? — предложи. — Движението способства на мисълта. Не мога да отрека, че повдигнатата от вас тема в значителна степен ме затруднява. И разглеждайки внимателно създалото се положение, другарю Кутс, намирам, че следващият ход принадлежи на вас И тъй, какво възнамерявате да сторите?

— Най-вече бих искал — отвърна с много жар Кутс — да ти извия врата.

— Без съмнение. Но…

— Да те използвам за боксова круша!

Смит разпръсна тези утопични химери — с пренебрежително махване на ръка.

— Охотно ви влизам в положението — рече любезно той. — Но оставайки в сферата на реалната политика, каква е непосредствената стъпка, която възнамерявате да предприемете? Естествено, нищо не ви пречи да ме разобличите пред моя домакин, но не мисля, че това ще ви донесе някакви облаги.

— Знам. Но помни, че държа и този коз в случай, че се опиташ да ми свиеш номер.

— Вие упорито стържете по тая струна, другарю Кутс. Изглежда, че при вас това е някаква натрапчива идея. Мога да ви уверя, че не обмислям нищо подобно. Та какво, за да се върнем на въпроса, смятате да сторите?

Те бяха достигнали широката площадка пред парадния вход, където алеята, дотук подобна на река, се разливаше в езеро от чакъл. Смит се спря.

— Искам да ме вкараш в тая дупка — каза господин Кутс.

— Боях се, че тъкмо това се каните да предложите. В моето специфично положение аз, естествено, нямам друг избор, освен да се стремя с всички сили да се подчинявам на вашите прищевки. Предполагам, че всеки опит да не го сторя, неминуемо би бил изтълкуван от придирчив критик като вас в духа на „погаждане на номера“. Но как бих могъл да ви вкарам в тази, както игриво благоволихте да я наречете, „дупка“?

— Просто им казваш, че съм твой приятел и искаш да ме поканят.

Смит поклати леко глава.

— Това не е сред най-брилянтните ви хрумвания, другарю Кутс. Като тактично се въздържа да наблегна върху съображението, че и най-повърхностният намек, че сте мой приятел, дълбоко и непоправимо би накърнил престижа ми, просто ще спомена, че самият аз, в качеството си на гост в този достолепен английски дом, трудно мога да си позволя да каня когото ми скимне. Не, ще трябва да намерим друг подход… Сигурен ли сте, че държите да останете? Добре де, добре, просто попитах… А сега да помислим.

В тази точка на разговора откъм рододендроновите насаждения, опасващи едното крило на замъка, се зададе масивна фигура и започна да се придвижва в явно ведро и приповдигнато настроение по посока на задния вход. Това беше Бийч, икономът, завръщащ се от здравословната разходка, на която се бе отдал в отсъствието на своя работодател и останалата дружина. Освежен от няколкото благодатни часа на открито, Бийч се готвеше с нови сили да се впусне в изпълнението на своите задължения. Щом го зърна, Смит бе осенен от едно колкото просто, толкова гениално разрешение на възникналия проблем.

— Бийч! — извика той.

— Да, сър? — отвърна плътен глас. Настъпи кратка пауза, докато икономът обърне платната и легне на нов курс. Той сне сламената шапка, която бе нахлупил за излета си, и обгърна Смит с оцъклен, но доброжелателен взор. Задълбочен критик на видовото многообразие в един провинциален дом, той отдавна бе дарил Смит с положителната си оценка. Откакто лейди Констанс бе захванала да предлага гостоприемството на замъка на литературния и артистичния свят, той бе изживял не един шок при вида на редките и екзотични екземпляри, развяващи сплъстени перчеми и зле скроени вечерни тоалети около масата за вечеря, над която той властваше безразделно. Тъй че Смит се бе явил като една ведра изненада.

— Извинявай за безпокойството, Бийч.

— Няма защо, сър.

— Това тук — рече Смит, посочвайки Кутс, който наблюдаваше сцената с напрегнат и подозрителен взор, очевидно нащрек за евентуално свиване на номера — е моят камериер. Току-що пристига от града. Оставих го да се погрижи за болната си леля. Пооправи ли се леля ти, Кутс? — осведоми се благосклонно той.

Господин Кутс правилно изтълкува въпроса като пробен камък за отношението си към това ново развитие на нещата и реши да приеме условията. Вярно, надеждите му бяха да влезе в замъка в качество, далеч надвишаващо това на нечий личен прислужник, но като мъж, знаещ две и двеста, твърде разумно съобрази, че вмъкне ли се веднъж вътре, значи все пак е вътре.

— Да, сър — отвърна той.

— Великолепно — каза Смит. — В такъв случай би ли се погрижил за Кутс, Бийч?

— Разбира се, сър — рече икономът със задушевно одобрение. Последното петънце, помрачаващо облика на Смит в неговите очи, бе премахнато. Защото досега той бе изпитвал лека болка при мисълта, че джентълмен с такъв изискан вкус към облеклото като този почетен гост е тръгнал да гостува в място като замъка Бландингс без собствен камериер. Сега всичко бе обяснено и, поне що се отнасяше до Бийч, простено. Със съзнание за важността на мисията си той поведе Кутс към помещенията за прислугата и скоро двамата се скриха зад рододендроните.

Минута по-късно, седнал отново в прохладата на фоайето, Смит бе споходен от внезапна мисъл. Той натисна звънеца. Странно, мина му през ума, как човек пропуска тези очевидни неща. Ето как генералите губят своите сражения.

— Да, сър? — рече Бийч, появявайки се през тапицираната със зелено сукно врата.

— Съжалявам, че те безпокоя отново, Бийч.

— Няма защо, сър.

— Надявам се да настаниш удобно моя Кутс. Вярвам, че ще си допаднете с него. Той е чудесен момък, щом веднъж го опознаеш.

— Изглежда много разбран младеж, сър.

— Между другото, Бийч, за малко да забравя. Ако обичаш, попитай го дали се е сетил да ми вземе револвера от града.

— Да, сър — отвърна Бийч, който би презрял изразяването на някаква емоция дори ако ставаше дума за лека картечница.

— Мисля, че го видях да се подава от джоба му. Би ли ми го донесъл, ако не те затруднява?

— Много добре, сър.

Бийч се оттегли, за да се появи миг по-късно отново. В ръката си носеше сребърен поднос, върху който надлежно бе положено смъртоносното оръжие.

— Револверът ви, сър — каза той.

— Благодаря, Бийч — отвърна Смит.

6

Известно време след като икономът се оттегли величаво върху плоските си стъпала, Смит остана полуизлегнат в креслото, обладан от кроткото сладостно усещане за добре свършена работа. Той не бе дотам самонадеян, та да допусне, че с елементарния ход по отнемането на револвера е успял да матира веднъж завинаги един упорит противник като господин Кутс, но не можеше да отрече, че приятната тежина в джоба му пораждаше у него определено сгряващо доволство. Краткото му общуване с господин Кутс бе напълно достатъчно, за да го убеди, че той е от мъжете, за които е препоръчително да не се развяват със заредени пистолети. В неговия характер имаше една импулсивност, която не се връзваше с притежаването на огнестрелно оръжие.

Дотук бяха стигнали размислите на Смит, когато нечий рязък глас ги прекъсна ненадейно:

— Хей!

Само един човек сред познатите на Смит имаше навика да пристъпва към общуване по горния начин. Ето защо за него не бе изненада да установи наличието на застаналия до лакътя му Кутс.

— Хей!

— Другарю Кутс — рече Смит с лек оттенък на строгост. — Чух ви още от първия път. И дължа да отбележа, че навикът да изниквате откъдето не ви сеят и да викате по хората е привичка, от която трябва да се освободите. От един камериер се очаква да идва само когато му позвънят. Поне аз мисля така. Трябва да призная, че до момента не съм имал камериер.

— Нямаше и да имаш, ако зависеше от мен — отвърна господин Кутс.

Смит повдигна вежди.

— Защо е тази язвителност? — запита огорчено. — Нима не ви допада да сте камериер?

— Никак.

— Вие ме разтърсвате из основи. Лично аз бих очаквал да запеете ликуващо из къщата. Давате ли си сметка, че особеностите на новото ви положение ви поставят в непрестанна, и то плътна близост с другаря Бийч, чието общество трудно би могло да бъде надминато по своето очарование?

— Дъртият му пуяк! — рече ядно господин Кутс. — Ако има нещо, което да ми лази по нервите, това е човек, който непрестанно говори за проклетия си стомах.

— Не ви разбрах?

— Онзи Бийч — поясни господин Кутс — има някакви проблеми с лигавицата на стомаха си и ако не бях успял да му се изплъзна, щях да слушам за нея и досега.

— Щом не смогвате да намерите удоволствие и разтуха в едни сведения от първа ръка за състоянието на стомаха на другаря Бийч, значи наистина не може да ви се угоди. Да разбирам ли тогава, че сте нарушили мечтателния ми покой само за да търсите от мен съчувствие?

Господин Кутс впи в него изпепеляващ взор.

— Дойдох да ти кажа, мой човек, че сигурно се мислиш за адски печен.

— Твърде мило от ваша страна — трогна се Смит. — Чудесен комплимент, който, уверявам ви, ще съхраня в сърцето си.

— Много тънко ми измъкна пищова, а?

— Щом вие го казвате, да.

— А сега сигурно си мислиш също, че ще успееш да се вредиш преди мен и да гепиш огърлицата? Ще има да вземаш. Няма да я бъде тая, някакъв вчерашен тарикат да ме остави с пръст в устата.

— Струва ми се — рече Смит уязвен, — че долавям в тона ви известна враждебност. Положително бихме могли да сме съперници и без този дух на неприязън. Моето отношение към вас е на най-добронамерена търпимост.

— Дори да я задигнеш, къде си мислиш, че ще я скриеш? А на нея ще й трябва яко криене, вярвай ми. Слушай к’во, мой човек. Аз съм ти прислужник, нали така? Значи мога ли да ти влизам в стаята и да разтребвам когато ми скимне. Помни ми думата, Бил…

— Вие упорствате в заблудата, че моето име е Уилям…

— Помни ми думата, Бил, че ако тая огърлица някога изчезне, и при това не съм я изчезнал аз, такова разтребване ще падне, че свят ще ти си завие. Ще ти изтърбуша стаята, ще я обърна надолу с главата и накрая ще я мина със ситен гребен. Ясно ли е?

И като прекоси стремително фоайето, Едуард Кутс изчезна злокобно от хоризонта. Тепърва му предстоеше да размишлява на хладен ум и да осъзнае, че в желанието си да свие сърмите, както той би се изразил, на своя противник, бе постъпил прибързано, поставяйки го нащрек. Ала засега единствено го вълнуваше, че със сбитото си описание на картинката е успял да натрие самодоволната мутра на Смит. Ласкаеше го мисълта, че е вселил смут и паника в неговата душа.

И това, строго погледнато, си беше така. Докоснатата от него страна на проблема не бе хрумвала досега на Смит и настанявайки се по-удобно в креслото, той установи, че има за какво да се озадачава. Естествено, беше предвидил, че сполучи ли да открадне огърлицата, ще трябва да я смотае някъде, докато нещата се поуталожат, но едва сега се сблъскваше с трудността да й намери подходящо скривалище извън пределите на спалнята си. Следвайки препоръката на Кутс да си поблъска главата, Смит се занимава с това в продължение на десетина минути, в края на който период усилията му се увенчаха с успех. Той се изправи от креслото си и натисна звънеца.

— А, Бийч — рече непринудено, когато тапицираната със зелено сукно врата се отвори. — Трябва да ти се извиня, задето те тревожа пак. Това звънене май започна да ми става навик.

— Бъдете спокоен, сър — отвърна бащински икономът. — Но ако звънецът е бил предназначен за вашия личен прислужник, боя се, че за момента той не е на разположение. Преди десетина минути се раздели с мен донякъде внезапно. Не подозирах, че ще се нуждаете от услугите му преди гонга за вечерния тоалет, в противен случай щях да го задържа.

— Няма значение, целта ми беше да поговоря с теб. Виж, Бийч — рече Смит, допирайки върховете на пръстите си, — загрижен съм за твоето състояние. Научих от моя прислужник, че лигавицата на стомаха ти напоследък не се представя в най-благоприятна светлина.

— Това е вярно, сър — отвърна Бийч и блясък на възбуда озари рибешкия му поглед. Той потрепери леко, както би сторил боен жребец при звука на тръбата. — Аз действително имам проблеми с лигавицата на стомаха си.

— Пътят към сърцето на мъжа минава през лигавицата на стомаха му.

— Моля, сър?

— Опиши ми точно какво изпитваш.

— Но, сър… — рече Бийч с копнеж.

— Наистина държа да чуя — подкани го Смит.

— Изключително мило от ваша страна да проявите такъв интерес, сър. Обикновено всичко започва от пъпа, с пулсираща болка в дясната страна на коремната област, двадесет минути до половин час след приемане на храна. Симптомите…

В израза на Смит се четеше топло съчувствие, докато слушаше описанието, наподобяващо разказ на очевидец на голямото земетресение в Сан Франциско, но дълбоко в себе си той се молеше събеседникът му да намери начин да го направи малко по-сбито. Ала всичко на този свят има край. Дори най-лъкатушната река рано или късно влива своите води в морето. С покъртителна пауза икономът най-сетне приключи своята сага.

— „Пепсининът на Паркс“ — вмъкна начаса Смит.

— Моля, сър?

— Това ти е нужно. „Пепсининът на Паркс“. Ще те вдигне на крака за нула време.

— Ще го запомня, сър. Досега не бях попадал на този конкретен медикамент. И ако позволите, сър — додаде Бийч с мътен, но преливащ от възхита взор към своя благодетел, — бих искал да изразя признателността си за вашата любезност.

— Няма за какво, Бийч, няма за какво. Впрочем, Бийч — рече той, докато другият маневрираше по посока на вратата, — за малко да забравя. Има нещо, за което отдавна се каня да те питам.

— Да, сър?

— Реших, че няма да е зле да го обсъдя първо с теб, преди да се обърна към лейди Констанс. Работата е там, Бийч, че аз се чувствам задръстен.

— Наистина ли, сър? Пропуснах да ви спомена, че и един от моите симптоми е остро задръстване на храносмилателните пътища.

— Да, твърде неприятно. Но ако нямаш нищо против, нека оставим за малко настрана твоите вътрешности и свързаните с тях оплаквания. Като казвам, че се чувствам задръстен, имам предвид в духовен смисъл. Писал ли си някога поезия, Бийч?

— Не, сър.

— Тогава може би ще ти е трудно да разбереш какво изпитвам. Проблемът е следният. Там, в Канада, Бийч, аз неусетно привикнах да творя в крайно уединени условия. Помниш ли онази строфа от „Мизерни песни“, която започва така: „През бледоликата парабола на Радостта…“

— Боя се, сър…

— Пропуснал си я? Лошо. Намери някой път време да я прочетеш. Ще се почувстваш крайно извисен. Та тези редове бяха написани в една самотна хижа край бреговете на река Съскачеуан, където с години не е стъпвал човешки крак. Такъв съм аз, Бийч. Нуждая се от стимула на широките, открити простори. Когато съм заобиколен от своите събратя, вдъхновението ми чезне и умира. Знаеш как е, когато Наоколо има хора. Тъкмо се хванеш да пишеш нещо и някой се натриса, сяда ти на бюрото и почва да ти говори за себе си. Всеки път, щом мисълта ти потече мазно, отнякъде се лепва страничен дразнител и музата — хоп! — Смит щракна с пръсти — върви я гони. Разбираш ли?

— Да, сър — отвърна Бийч, зяпнал леко.

— Поради тези причини за творец като мен животът в замъка има своите недостатъци. Нуждая се от място, където да бъда сам, Бийч, със своите видения и мечтания. Някое орлово гнездо, кацнало върху зъберите на Времето… С други думи, знаеш ли някоя празна къщурка наблизо, където да мога да се уединя, дойде ли ми призванието, и да развъртя перото, без опасност да ме безпокоят?

— Малка къщурка, сър?

— Малка къщурка. С две липи отпред и Месечко да наднича вечер между клоните им. Местенце, Бийч, където да мога да се вглъбя, да врътна ключа в ключалката и да оставя целия свят да се оправя както намери за добре. Жизненоважно е сега, когато се очаква замъкът да се наводни с народ около този Бал на графството, да ме вредиш с такава квартира. В противен случай един куп безценна поезия ще бъде безвъзвратно изгубена за човечеството.

— Значи желаете, сър — рече Бийч, опипвайки предпазливо почвата, — малка къща, където да пишете поезия? Има един запустял лесничейски дом сред гората в западните покрайнини на имението, сър, но там липсват елементарни удобства.

— Удобствата са без значение за мен. Смяташ ли, че лейди Констанс би се засегнала, ако я помоля да ми го преотстъпи за няколко дни?

— Смятам, че нейна светлост ще приеме молбата ви спокойно, сър. Тя е привикнала към… Не й е за пръв път да… Нека само спомена, сър, че миналото лято при нас отседна джентълмен от литературните среди, който изрази желание да взема слънчеви бани в градината всяка сутрин преди закуска. В разсъблечен вид, сър. И освен че ми заръча да предупредя камериерките, милейди по никой начин не го възпрепятства в осъществяването на намеренията му. Тъй че…

— Тъй че е малко вероятно скромно искане като моето да й докара сърдечен пристъп? Превъзходно! Нямаш представа какво значи за мен да съзнавам, че скоро ще имам свое малко убежище, в което да мога да се оттегля и да вкусвам на воля самотата. Позволи ми за сетен път да подчертая, Бийч, че съм ти задължен за твоето разбиране и съвет по въпроса. Бях сигурен, че няма да ме подведеш.

— Няма защо, сър. Радвам се, че съм могъл да ви бъда полезен.

— А, и още нещо, Бийч…

— Да, сър?

— Предполагам, че скоро ще видиш Кутс, моя прислужник.

— Твърде скоро, сър, смея да се надявам.

— Тогава ще ми направиш ли услугата да го сръгаш с лакът в ребрата, ама яко…

— Сър! — изкряка Бийч, изкаран като с камшик от икономската си невъзмутимост. Той преглътна конвулсивно. Вече повече от година и половина, или по-точно от деня, в който лейди Констанс Кийбъл започна да замята въдицата си из тъмните подмоли на артистичния свят и да тропосва обитателите му върху пухкавите килими на замъка Бландингс, Бийч се бе нагледал на ексцентричност. Но допреди миг той бе хранил надеждата, че Смит ще донесе благодатна промяна в потока от превъртели литератори, които идваха и си отиваха през тези нелеки времена. И на ти сега! Смит от раз повеждаше класацията. Дори мъжът, гостувал през април, който настояваше да яде конфитюр с рибата си, бледнееше пред него.

— Да го сръгам в ребрата, сър? — произнесе немощно той.

— Сръгай го в ребрата — отвърна твърдо Смит. — И в същия момент му прошепни в ухото „Охо!“

Бийч облиза пресъхналите си устни.

— Охо, сър?

— Охо! И му кажи, че е от мен.

— Много добре, сър. Ще се погрижа да бъде уредено — рече Бийч. И с приглушен звук, който бе наполовина въздишка, наполовина предсмъртно хъркане, той повлече нозе към тапицираната със зелено сукно врата.