Осма главаОТКРОВЕНИЯ НА ЕЗЕРОТО

1

— Госпожица Халидей — обяви Незаменимия Бакстър, като извади поредното писмо от плика и го подложи на бърз, щателен преглед — пристига днес около три часа. Ще пътува с влака от дванадесет и петдесет.

Той положи писмото върху купчината отдясно на чинията си и като махна с лъжичката върха на едно рохко яйце, се закокори проницателно в утробата му, сякаш се надяваше да го изненада в момента на криенето на срамна тайна. Беше часът за закуска и компанията, разпръсната тук и там около дългата маса, подсилваше тленната си плът за изпитанията на още един ден. Апетитен мирис на пържен бекон се носеше като Божия благодат над сцената.

Лорд Емсуърт вдигна глава от каталога с разсади, в който се беше вглъбил. От някое време насам насладата му от храната бе помрачена от смътното усещане, че нещо липсва. Сега вече знаеше какво.

— Кафе! — изрече той не яростно, а с глас на честен, несправедливо потискан човек. — Искам кафе. Къде ми е кафето? Констанс, скъпа, на мен ми се полага кафе. Защо не ми е сервирано?

— Сигурна съм, че ти налях — отвърна лейди Констанс, която лъчезарно властваше над напитките в отсрещния край на масата.

— И къде е тогава? — притисна я до стената Негова светлост.

Бакстър — почти със съжаление — подпечата здравния картон на яйцето и се обърна, за да се справи по своя компетентен начин с възникналия домашен проблем.

— Кафето ви е зад каталога, който четете, лорд Емсуърт. Опрели сте го върху чашата.

— Тъй ли? Я, вярно! Мили Боже! — Негова светлост с облекчение отпи една освежаваща глътка. — Та какво казвахте преди малко, драги?

— Получих писмо от госпожица Халидей — отвърна Бакстър. — Тя съобщава, че ще хване влака в дванадесет и петдесет, което означава, че ще пристигне около три часа следобед.

— Коя е госпожица Халидей? — запита с тих, проникновен глас госпожица Пийви, като спря за миг да чопли своите яйца с бекон.

— Тъкмо и аз се канех да задам този въпрос — рече лорд Емсуърт. — Кажете ни, Бакстър, драги, коя е госпожица Халидей?

Със сподавена въздишка Бакстър отвори уста да опресни паметта на своя работодател, когато Смит го превари. До момента той бе консумирал с привичното си морно изящество своята препечена филия със сладко от портокалови корички, парирайки твърдо всички опити да го въвлекат в разговор.

— Госпожица Халидей — рече той — е моя много стара и скъпа приятелка. Ние двамата, както се казва, сме минали заедно през огън и вода. Откога чакам да чуя, че е била забелязана да се мярка на хоризонта.

Ефектът на тези думи върху двама от присъстващите си заслужаваше вниманието. Бакстър се сепна с такава мощ, че разля половината от съдържанието на чашата си, а Фреди, който пърхаше край блюдата на бюфета и тъкмо беше решил да си сипе от бърканите яйца, плесна една щедра порция върху килима, откъдето тя с благодарност бе всмукана от шпаньола на лейди Констанс.

Смит пропусна тези знаменателни събития, тъй като междувременно се бе върнал към своята препечена филия. Поради това не успя да срещне може би най-пронизителния поглед, прекосявал някога очилата на Рупърт Бакстър. Продължителността му бе мимолетна, но интензитетът бе на ацетиленова горелка.

— Ваша приятелка? — попита лорд Емсуърт. — Ами да, Бакстър, сега се сещам. Госпожица Халидей е младата дама, която идва да направи каталог на библиотеката.

— Каква възхитителна задача! — изгука госпожица Пийви. — Да живееш сред складираните мисли на мъртвия и изстинал гений.

— На ваше място бих отишъл да я посрещна, драги — рече лорд Емсуърт. — На гарата — продължи той, пояснявайки мисълта си. — Тя сигурно ще се радва да ви види.

— Същото се канех да предложа и аз — отвърна Смит.

— Макар че мен ако питате, защо й е притрябвал на библиотеката каталог? — поинтересува се Негова светлост, връщайки се охотно към една загадка, неспряла да терзае душата му. — Но както и да е…

Той допи кафето и стана от масата. Заблуден слънчев лъч бе паднал примамливо върху плешивата му глава, а при вида на слънце той не се свърташе между четири стени.

— При цветята си ли отивате, лорд Емсуърт? — попита госпожица Пийви.

— А? Какво? О, да. Да. Смятам да хвърля един поглед на лобелиите.

— Ако не възразявате, ще ви придружа — рече Смит.

— Какво? Но разбира се, разбира се.

— Винаги съм твърдял — каза Смит, — че нищо не ободрява повече от вида на лобелиите веднага след закуска. Докторите горещо го препоръчват.

— Ъъ, такова — рече припряно Фреди, когато той доближи вратата. — Ще мога ли малко по-късно да разменя две думи с вас?

— И хиляда дори — великодушно отвърна Смит. — Ще ме намерите някъде там, в необозримите простори, където бродят истински мъже.

И като обгърна цялата компания с благосклонна усмивка, той напусна стаята.

— Колко е очарователен! — въздъхна госпожица Пийви. — Не намирате ли, господин Бакстър?

Отговорът приседна в гърлото на Незаменимия.

— О, да, много — каза той без видим възторг.

— И каква душа! Направо грее върху това великолепно чело.

— Челото му не е лошо — рече лейди Констанс, — но лично аз бих предпочела да носи малко по-дълга коса. Така няма вид на поет.

Фреди уплашено глътна пълна уста бъркани яйца и пренеприятно се задави.

— Поет си е и още как — рече припряно.

— Виж какво, Фреди — сряза го раздразнено лейди Констанс, — едва ли сме опрели до теб за подобна преценка.

— Не, не, в никакъв случай. Просто нали разбираш, въпреки косата и тъй нататък.

— Да ви кажа, вчера си позволих да го заговоря за това — рече госпожица Пийви — и той сподели, че нищо чудно скоро да тръгне с още по-къса прическа.

— Фреди! — изкрещя лейди Констанс. — Какви ги вършиш?

Кафяво езерце чай се простираше върху покривката непосредствено пред Достопочтения Фреди. Подобно на Незаменимия Бакстър преди няколко минути, бурният прилив на чувства го бе накарал да капичне чашата си.

2

Процедурата по съзерцаването на лобелиите на Негова светлост втръсна на Смит още в ранните си фази, та когато Фреди го откри, той седеше върху каменния парапет на терасата и пушеше съзерцателна цигара.

— А, другарю Трипуд — рече Смит, — добре дошли в замъка Бландингс! Ако не се лъжа, искате да поговорите с мен.

Достопочтеният Фреди се озърна като гърмян заек, след което също се настани върху парапета.

— Такова — започна той, — не е добре, дето приказвате такива работи.

— Какви например, другарю Трипуд?

— Дето сте ги наговорили на онази Пийви.

— Припомням си, че вчера следобед проведох приятна беседа с госпожица Пийви — отвърна Смит, — но нямам спомен да съм казал нещо, от което свежите страни на девическата скромност да припламнат в ален свян. Кои поточно мои слова срещат вашето порицание?

— Ами какво значи, че в скоро време сте очаквали да тръгнете с още по-къса прическа? Ако ще разправяте такива неща наляво и надясно, то тогава направо да свиваме знамената и да зарежем целия проклет план.

Смит кимна сериозно.

— Вашият благороден жар, другарю Трипуд, не е без основание. Явно съм недооценил ситуацията. Ако имам някакъв грях — което далеч не съм склонен да призная, — той е може би в незрялото желание да поизпързалям тази прелюбопитна дама. И по-силен мъж би устоял доста трудно на подобна съблазън. Все пак, след като вече ми направихте забележка, това не ще се повтори. За в бъдеще ще обуздавам духовитостта си. Прочее, горе главата, другарю Трипуд, и нека видим онази ваша ведра усмивка, за която чувам такива възхитителни отзиви.

Апелът не успя да разведри угнетения дух на Фреди. Той плясна мрачно с длан по една муха, кацнала на свъсеното му чело.

— Вече се стряскам и от сянката си — оплака се той.

— Прекършете у себе си тази мекушава плахост — настоя Смит. — Доколкото виждам, засега всичко върви по вода.

— Не съм толкова сигурен. Струва ми се, че оня досадник Бакстър подозира нещо.

— И какво мислите, че подозира?

— Че сте дошли да ловите риба в мътна вода.

Смит потръпна.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, другарю Трипуд, ако се въздържате от употребата на този израз. Той събужда у мен стари, но крайно болезнени спомени. Нека обаче навлезем по-навътре в проблема, тъй като думите ви ме интригуват и озадачават. Откъде-накъде смятате, че добрият стар Бакстър, една от най-очарователните личности, които съм срещал, ще ме подозира?

— Видях как ви гледа.

— Разбирам за какво говорите, но то съвсем не ме тревожи. Доколкото можах да се убедя за краткия си престой тук, той гледа всеки и всичко по абсолютно същия начин. Още снощи по време на вечерята го забелязах да се звери кръвнишки на една от най-невинните и незлобливи чинии супа, сварявани някога под слънцето. А после се зае да я нагъва без задръжки, при това с видима наслада. Тъй че най-вероятно се заблуждавате за неговия мотив да ме изпива с поглед. Допускам, че се дължи на най-обикновена възхита.

— Във всеки случай на мен не ми харесва.

— На мен също от естетическа гледна точка. Но ние сме длъжни да понасяме мъжествено грозното в този живот. Не бива да забравяме, че бедният Бакстър не е виновен за погледа си на страдащ от киселини гущер.

Фреди обаче не се поддаваше на утеха. Унинието му се усили.

— А и не е само Бакстър.

— Какво друго ви смущава?

— Цялата атмосфера в къщата е станала някак странна. — Той се приведе към Смит и прошепна пребледнял в ухото му: — Струва ми се, че новата прислужница е детектив!

Смит го изгледа търпеливо.

— Коя нова прислужница, другарю Трипуд? За човек като мен, напрягащ непрестанно ума си над дълбоки и възвишени теми, е трудно да запамети обслужващия персонал. Значи има нова прислужница?

— Да. Казва се Сюзан.

— Сюзан… Сюзан… звучи съвсем нормално. Тъкмо име за прислужница.

— Виждали ли сте някога истинска прислужница — запита разпалено Фреди — да мете под скрин?

— Защо, тя мете ли?

— Хванах я да го върши тази сутрин в стаята ми.

— Не е ли малко пресилено да си въобразяваме, че е детектив? Защо трябва да е детектив?

— Вижте, гледал съм купища филми, в които прислужницата или камериерката са детективи. Човек ще не ще започва да се озърта.

— За щастие — рече Смит — не е нужно да пребивавате в неизвестност. Знам безпогрешен метод, с помощта на който ще откриете дали тя действително е онова, за което се представя.

— Какво да направя?

— Целунете я.

— Да я целуна!

— Точно така. Идете при нея и й кажете: „Сюзан, колко си хубава…“

— Но тя не е хубава.

— В случая се налага да приемем, че е. Значи отивате при нея и казвате: „Сюзан, ти си такова хубава. Какво би направила, ако ей сега те целуна?“ Ако е детектив, веднага ще отговори: „Как смеете, сър!“, или може би още по-просто: „Сър!“ Докато една истинска прислужница, каквато съм убеден, че е, и която мете под скриновете от чисто престараване, само ще се изкиска и ще каже: „Ама и вие сте един, сър!“ Схващате ли разликата?

— Откъде усвоихте този номер?

— Знам го от баба си, другарю Трипуд. Съветът ми към вас, в случай че съмнението ви терзае и помрачава радостта от живота, е да я подложите на изпитание още при първа възможност.

— Ще си помисля — рече неуверено Фреди и изпадна в тъжно мълчание, което напълно задоволяваше Смит. Брътвежите на последния не допринасяха за насладата му от ласкавото слънце и упойващия мирис от безбройните цветя на Ангъс Макалистър. Не след дълго обаче събеседникът му се задейства отново. За разлика от преди сега в гласа му звучеше нова нотка. Тревогата бе отстъпила място на нещо, което можеше да се изтълкува единствено като смущение. Той се прокашля неколкократно, а елегантно обутите му ходила, гърчейки се в неловки осморки, застъргаха по каменния зид.

— Такова…

— Отново сме целите в слух, другарю Трипуд — рече учтиво Смит. — Говорете.

— Ами аз всъщност дойдох да ви питам за нещо друго. Вие наистина ли сте приятел на госпожица Халидей?

— Естествено. Защо?

— Ами… — Алена руменина покри младите страни на Достопочтения Фреди. — В такъв случай бих искал да вмъкнете някоя добра дума за мен.

— Да й кажа добра дума за вас?

Фреди преглътна.

— Аз я обичам, по дяволите!

— Възвишено чувство — откликна любезно Смит. — Кога доловихте, че ви обладава?

— Влюбен съм в нея от месеци. Но тя дори не ме поглежда.

— Това, разбира се, неминуемо създава препятствия — съгласи се Смит. — Допускам, че до голяма степен слага прът в колелата на голямата любов.

— Изобщо не ме приема насериозно. Смее ми се, като я моля да се омъжи за мен. Вие как бихте постъпили?

— На ваше място — рече Смит, след като обмисли въпроса — бих спрял да й правя предложения.

— Но аз не мога.

— Тц-тц! — поклати сурово глава Смит. — Здраво сте затънали, другарю. Но не се отчайвайте. Просто си кажете: „От днес нататък никакви предложения преди обяд.“ Справите ли се с това, следващата стъпка ще бъде да устискате и по време на следобеда. Така малко по малко ще откриете, че вече се освобождавате от вредния навик. Овладейте веднъж импулса за сутрешни предложения и ще видите, че нататък е по-леко. Най-трудното е да се откажеш от първото за деня.

— Сигурен съм, че тя ме смята за пеперуда, която пърха от цвят на цвят — рече Фреди, пуснал покрай ушите си безценния съвет.

Смит се смъкна от парапета и се протегна.

— Без съмнение, другарю Трипуд, би било интересно и обогатяващо да се навлезе в проблема, но за жалост трябва да ви напусна. Размисълът ме зове.

— Добре, но нали ще го направите?

— Кое?

— Да кажете добра дума за мен.

— Ако в хода на непринуден разговор възникне тази необходимост — отвърна Смит, — аз с радостен патос ще се разпростра нашироко върху вашите редки добродетели.

И той се изгуби сред храстите тъкмо навреме, за да избегне госпожица Пийви, която миг по-късно се стовари връз угрижения Фреди и му прави компания до обяд.

3

Влакът от дванадесет и петдесет с пронизително стържене спря на перона на Маркет Бландингс и Смит, който си разнообразяваше чакането с прахосване на пари, които трудно можеше да си позволи, на автомата, предлагащ дъвчащи бонбони, се обърна и го подложи на обстоен оглед. Ива Халидей слезе от един третокласен вагон.

— Добре дошли в нашето село, госпожице Халидей — приветства я той.

Ива го изгледа с неподправен потрес.

— Вие пък откъде се взехте? — попита.

— Лорд Емсуърт бе така добър да ми предложи да ви посрещна с колата, тъй като ние с вас сме стари приятели.

— А ние стари приятели ли сме?

— Че как иначе. Нима сте забравили ония щастливи дни в Лондон?

— Денят беше един.

— Вярно. Но помислете си колко срещи успяхме да натъпчем в него.

— Вие също ли сте отседнали в замъка?

— Да. Дори нещо повече, аз съм животът и душата на компанията. Случайно да имате багаж?

— Почти винаги вземам багаж, когато се каня да стоя месец или повече в провинцията. Трябва да е в товарния вагон.

— Ще се погрижа за него. Между другото колата е паркирана отпред. Ако желаете, отидете да седнете. В случай, че чакането ви додее, ето, заповядайте. Дъвчащи бонбони. Вкусни и изключително питателни. Купих ги специално за вас.

Няколко минути по-късно, след като бе уредил превоза на сандъка до замъка, Смит се появи и завари Ива да попива с очи прелестите на Маркет Бландингс.

— Какво очарователно старо градче — каза тя, когато колата потегли. — Почти ми се иска да живея тук.

— По време на краткия ми престой в замъка — рече Смит — същата мисъл е спохождала и мен. Това е тъкмо мястото, където човек чувства, че с удоволствие би доживял старините си, пускайки си дълга бяла или синя брада. — Той й хвърли поглед, пълен с искрена възхита. — Жените са чудесни.

— И защо са толкова чудесни, господин Синя брада? — попита Ива.

— Помислих си го, когато ви зърнах преди малко. Току-що бяхте слезли от влака след четиричасово пътуване, а изглеждахте свежа и росна като — ако ми позволите мимоходом да родя едно сравнение — като майска роза. Как го правите? При моето пристигане аз бях покрит с такива алувиални пластове, че едва днес успях да ги доостържа от себе си.

— Откога сте тук?

— От вечерта на същия ден, когато се запознахме.

— Направо не мога да повярвам, че и вие сте тук. Питах се дали някога ще ви видя отново. — Ива леко поруменя и побърза да продължи: — Колко е странно, че непрестанно се натъкваме един на друг.

— Съдба — философски отвърна Смит. — Надявам се, че това няма да развали удоволствието от престоя ви.

— О, не.

— Браво — похвали я Смит.

Той започваше да си дава сметка, че няма да е лесно да вмъкне в този разговор възхвала за Достопочтения Фреди.

— Много се радвам, че и вие сте тук — каза Ива, подновявайки разговора след кратка пауза. — Защото, да ви призная, чувствам се леко притеснена.

— Че защо?

— За пръв път посещавам такова голямо имение. — Колата бе минала през широката каменна порта и сега плавно следваше извивките на алеята. Вдясно между дърветата току-що се бе мярнала масивната грамада на замъка, сива и внушителна на фона на небето. Отзад под лъчите на следобедното слънце проблясваше езерото. — Всичко трябва да е тъй внушително.

— В никакъв случай. Ние в Бландингс не сме претенциозни хора. Ходим си семпло, без превземки, и ръсим благи думи накъдето свърнем. Не вярвам лорд Емсуърт да е вселил у вас благоговеен трепет.

— О, той е такава душичка. А с Фреди, разбира се, се познаваме отдавна.

Смит кимна. Щом се познаваха отдавна, значи нямаше защо да говорят за него. И той така и не отвори дума за Фреди.

— Стари познати ли сте с лорд Емсуърт? — попита Ива.

— За пръв път го видях в деня, когато срещнах и вас.

— Не може да бъде! И той ви покани в замъка?

Смит приглади сакото си.

— Звучи странно, признавам. Мога да си го обясня единствено с неотразимото привличане, което съм упражнил върху него. Вие не го ли долавяте?

— Не.

— Не? — учуди се Смит. — Е, това не бива да ви тревожи. Рано или късно най-неочаквано ще ви споходи. Като гръм от ясно небе или нещо такова.

— Мисля, че сте ужасно самонадеян.

— Аз? Не, не, какво говорите. Успехът ни най-малко не ме е разглезил.

— Имали сте някакъв успех?

— Не, никакъв. — Колата спря. — Тук слизаме — обяви Смит, като отвори вратата.

— Тук? Защо?

— Защото, ако се покажем в къщата, върху вас неминуемо ще се нахвърли един мъж на име Бакстър и ще иска да му работите. Славен момък във всяко отношение, но малко побъркан на тема труд. Затова предлагам първо да ви разведа из забележителностите, а после да се повозим с лодка по езерото. Много ще ви допадне.

— Изглежда, сте предначертали цялото ми бъдеще.

— Така е — рече Смит с много жар в окото, което я гледаше през монокъла.

— Боя се, че нямам време да се скитам из имението — рече надменно Ива. — Трябва да се видя с господин Бакстър.

— Бакстър — каза Смит — не е зачислен сред природните красоти на Бландингс. Ще му се нагледате. И тъй, сега се намираме край западната пепиниера. Забележете изискания начин, по който сърните пасат тревата. Цялата околност, по която стъпваме в момента, е от историческо значение. През 1550 година оттук е минал Оливър Кромуел. Оттогава друг не е минавал.

— Нямам време…

— Оставяйки вляво от нас пепинерата, преминаваме към южната ботаническа градина. Глухарчетата са внесени от Египет от Деветия граф.

— И все пак — рече размирно Ива — знайте, че аз няма да дойда на езерото.

— Езерото ще ви хареса — отвърна Смит. — Тритоните са от знаменитата Бландингска порода. Въдят се тук свободно, също както и водните бръмбари, още от времето на кралица Елизабета. Лорд Емсуърт, разбира се, притежава феодалните права върху пляскането на комари.

Ива бе момиче с горд и независим дух и като такава силно негодуваше срещу това да бъде ограничавана и направлявана в придвижването си от някой, който въпреки благовидните си претенции й бе почти напълно непознат. Но някак си й беше трудно да противостои на кроткото обсебване на властта. Едва ли не смирено тя го придружи през храсти и полянки, през кадифени морави и искрящи, пъстроцветни лехи, и докато очите й попиваха красотата, възмущението й неусетно се изпари. Тя тихичко въздъхна. Ако Маркет Бландингс бе място, където човек можеше да живее щастливо, то замъкът Бландингс бе същински рай.

— Сега — каза Смит — пред нас е прословутата Тисова алея, наречена така в чест на тисовете, които я ограждат. В качеството си на екскурзовод съм длъжен да ви предупредя, че когато свърнем зад следващия ъгъл, ви предстои да станете свидетел на удивителна гледка.

Което се оказа самата истина. След като се приведоха, за да минат под надвисналите клони на един вековен тис, пред очите им се разкри зелена просека, прошарена от някой и друг заблуден слънчев лъч. По средата на тази просека Достопочтеният Фредерик Трипуд притискаше в обятията си млада жена в облеклото на камериерка.

4

Смит първи от малката групичка се отърси от шока на ненадейния сблъсък. Достопочтеният Фреди — последен. След като вдигна глава и срещна слисания поглед в очите на Ива, нещастникът замръзна на място и остана да стърчи там с отворена уста, докато Ива се отдалечи, уловена подръка от Смит. Последният отправи към младия си приятел взор, в който изненада, болка и укор се преплитаха тъй неуловимо, че беше трудно да се каже кое преобладава. Единственото, което някой страничен наблюдател можеше да каже със сигурност, бе, че най-съкровените чувства на Смит са понесли жесток и незаслужен удар.

— Болезнена сцена — сподели той с Ива, докато я отвеждаше към замъка. — Но ние трябва да сме снизходителни. Младежът може просто да е вадел някоя мушица от окото й.

Той я погледна изпитателно.

— Не изглеждате тъй възмутена, както бих очаквал — отбеляза. — Това издава една ласкава, да не кажем дори ангелска натура и потвърждава бездруго високото ми мнение за вас.

— Благодаря.

— Няма защо. Впрочем — продължи Смит — не мислете, че подобен род постъпки са присъщи на другаря Трипуд. Убеден съм, че той има и много други начини да прекарва свободното си време. Отчетете това, преди да стоварите присъдата си върху него.

— Нямам никакво намерение да стоварвам присъди върху него. Изобщо не ме интересува с какво се занимава господин Трипуд в свободното си време или извън него.

— Докато неговият интерес към вас, от друга страна, е всеобхватен. Пропуснах да спомена по-рано, но той ви обича. Помоли ме да ви го спомена, ако разговорът случайно свърне в тази насока.

— Знам, че ме обича — отвърна със съжаление Ива.

— И този факт не докосва никаква струна у вас?

— Мисля, че е една досадна напаст.

— Така ви искам — рече сърдечно Смит. — Радвам се да го чуя. В такъв случай ще зачеркнем темата и ще потърсим други, които да ви развлекат, интригуват и обогатят. Ето, вече приближаваме основната сграда.

— Още сега ще вляза вътре, за да се представя на господин Бакстър — каза решително Ива. — Нелепо е да губя повече време, като се шляя из имението. Трябва да се видя с господин Бакстър незабавно.

Смит склони галантно глава.

— Няма нищо по-лесно. Онзи голям отворен прозорец е на библиотеката. Без съмнение другарят Бакстър е вътре и дерзае с пот на чело над архивите.

— Да, но аз не мога да го известя за пристигането си, като крещя отдолу.

— Не е и необходимо. Оставете тази работа на мен. — Той се наведе, взе една от големите саксии, наредени покрай парапета на терасата, и преди Ива да успее да му попречи, я метна с лекота през отворения прозорец. Отвътре се чу глухо тупване, а след него — остър писък, при който лека усмивка на задоволство огря съсредоточените Смитови черти. — Да, наистина е вътре. Така и предполагах. А, здравейте, Бакстър — рече топло той, когато на прозореца рязко изникна горната половина на мъжко тяло, увенчана от очилато лице. — Какъв приятен слънчев следобед. Как са нещата при вас?

Незаменимия Бакстър преглъщаше мъчително в опитите си да облече напиращите чувства в думи.

— Приличате ми на същинско херувимче, надничащо иззад пухкав облак — продължи умилено Смит. — Бакстър, искам да ви представя госпожица Халидей, която пристигна благополучно след едно уморително пътуване. Не се съмнявам, че ще останете във възторг от нея. Ако аз имах библиотека, не бих пожелал за нея по-внимателен, услужлив и компетентен каталогизатор.

Тази спонтанна препоръка не направи нужното впечатление на Незаменимия. Съзнанието му изглеждаше насочено към други проблеми.

— Вие ли метнахте саксията? — запита хладно той.

— Вие несъмнено ще искате — продължи Смит — в недалечно бъдеще да проведете хубав напоителен разговор с госпожица Халидей, с цел да я въведете най-общо в задълженията й. В момента аз й показвам забележителностите на имението, след което ще се разходим с лодка по езерото. Но приключим ли с това — и аз знам, че по този въпрос спокойно мога да говоря от името на госпожица Халидей, — тя ще е изцяло на ваше разположение.

— Вие ли хвърлихте саксията?

— С увереност очаквам едно плодотворно сътрудничество между вас и госпожица Халидей. Както ще се убедите сам — каза радушно Смит, — тя е неуморен съвестен труженик.

— Вие ли…

— Но сега — рече Смит — за жалост трябва да се разделим. В желанието си да впечатля госпожица Халидей облякох най-хубавия си костюм, а гребните упражнения са му противопоказани. Отивам да се преоблека — обърна се той към Ива. — Какво ще кажете да се срещнем на пристана след няколко минути?

— Аз няма да дойда.

— Значи на пристана след… да речем шест, шест и половина минути — каза Смит с любезна усмивка и се затича чевръсто към къщата.

Ива остана на мястото си, борейки се между смущението и напушилия я смях. Незаменимия Бакстър все тъй гневно стърчеше от прозореца на библиотеката и въвличането му в нормален разговор започваше да изглежда трудно. Проблемът с разведряването на атмосферата бе разрешен от появата на лорд Емсуърт, който се пръкна от храстите с гребло в ръка. Той огледа Ива, след което паметта му явно се пробуди. Вероятно външността на Ива бе по-лесна за запомняне от някои от нещата, които Негова светлост имаше навика да забравя. Той пристъпи напред със слънчева усмивка.

— Ето ви най-сетне и вас, госпожице… А, хубава работа, боя се, че съм ви забравил името. Паметта ми като правило е отлична, но не мога да помня имена… Госпожица Халидей! Разбира се, разбира се. Бакстър, драги — продължи той, мярвайки наблюдателя на прозореца, — това е госпожица Халидей.

— Господин Мактод вече ни представи — отвърна кисело Незаменимия.

— Нима? Дяволски любезно от негова страна, дяволски любезно. Но къде е той? — осведоми се Негова светлост, обгръщайки околния пейзаж с озадачен взор.

— Влезе в къщата. След като — добави Бакстър с леден глас — ме замери с една саксия.

— Какво е направил?

— Замери ме с една саксия — повтори Бакстър и свъсено се скри.

Лорд Емсуърт се вторачи в опразнения отвор на прозореца, след което се обърна за просветление към Ива.

— Защо му е потрябвало на Бакстър да замеря със саксии господин Мактод? — попита. — И — задълба още по-навътре в материята той — откъде, за Бога, е намерил саксия? Та в библиотеката няма пукната саксия!

Ива от своя страна също търсеше сведения.

— Този мъж Мактод ли се казва, лорд Емсуърт?

— Не, не. Бакстър. Това беше Бакстър, моят секретар.

— Имах предвид другият, който ме посрещна на гарата.

— Бакстър не ви е посрещал на гарата. Мъжът, който ви посрещна на гарата — поясни лорд Емсуърт, като говореше бавно, понеже жените са тъй склонни да оплитат конците — беше господин Мактод. Той гостува в замъка. Констанс го покани и трябва да призная, че когато за пръв път научих, не останах никак доволен. По принцип не харесвам поетите. Но това момче е различно от всички други поети, които съм срещал по вина на сестра ми. Коренно различно. И — добави разгорещено Негова светлост — аз категорично възразявам срещу това Бакстър да мята саксии по моите гости. — Думите бяха изречени твърдо и сурово, тъй като лорд Емсуърт, макар и понякога малко разсеян, беше напълно наясно с древните традиции на своя славен род, що се отнасяше до гостоприемството.

— Значи господин Мактод е поет? — рече Ива, притаила дъх.

— А? О да, да. Тук поне две мнения няма. Канадски поет. Явно и там имат поети. И защо не? — запита Негова светлост, всякога справедлив в преценките си. — Страната се развива с удивителна бързина. Аз самият бях там през ’98-а. Дали пък не беше ’99-а? — добави, като потърка замислено брадичката си с кална длан и остави там богато на говежди тор кафяво петно. — Вече не помня. Нямам добра памет за дати… А сега, ако ме извините, госпожице… ако ме извините, ще ви оставя. Налага се да поговоря с Макалистър, моя главен градинар. Инат човек. Шотландец. Ако влезете вътре, сестра ми Констанс ще ви налее чаша чай. Нямам представа колко е часът, но предполагам, че скоро ще има чай. Самият аз не го пия.

— Господин Мактод ме покани на разходка с лодка по езерото.

— Езерото, казвате? Езерото? — възкликна Негова светлост, сякаш езерото бе последното място в околността, за което би очаквал да чуе, че хората карат лодки. После лицето му се проясни. — О, да, естествено, езерото. Мисля, че езерото ще ви хареса. Аз самият се топвам в него всяка сутрин преди закуска. Намирам го полезно за здравето и апетита. Скачам във водата, плувам петдесетина метра навътре и после се връщам. — Лорд Емсуърт преустанови клюките от тренировъчния лагер, за да хвърли един поглед към часовника си. — Боже мой — рече, — трябва вече да вървя. Макалистър ме чака повече от десет минути. И тъй, довиждане засега, госпожице… ъъ… госпожице.

И лорд Емсуърт се отдалечи, понесъл на лицето си онзи израз на напрегната съсредоточеност, който се появяваше там винаги щом на хоризонта се очертаеше беседа с Макалистър — изразът, присъщ на суровите бойци, готови да срещнат достоен за наточената им стомана враг.

5

Докато крачеше към малкия пристан край езерото, очите на Ива Халидей гледаха хладно. Току-що получената информация й бе дошла като шок и тя се мъчеше да нагоди мислите си към нея. Научавайки от госпожица Кларксън за злощастния завършек на брака на старата си училищна приятелка с Ролстън Мактод, тя без колебание бе взела страната на Синтия и без да знае нищо за фактите, незабавно и безкомпромисно беше осъдила неизвестния Мактод. Дълги години бяха изминали от последната й среща със Синтия и почти можеше да се каже, че срокът на годност на дружбата им е изтекъл, ала привързаността на Ива, веднъж дарена някому, бе траен материал, способен да издържа на продължителна раздяла. Тя бе обичала Синтия в училище и не можеше да изпитва друго освен враждебност към мъжа, отнесъл се неподобаващо с нея. Затова сега се взираше в лъщящата вода на езерото изпод свъсени вежди, готвейки се да посрещне на нож низкия злодей. Едва когато чу зад гърба си стъпки и се обърна, за да види задъхано приближаващия Смит, лъчезарен и усмихнат в светлия си летен костюм, за пръв път й мина през ума, че вината може да е и у двете страни. Вярно, тя познаваше Смит едва отскоро, но личността му вече й бе направила достатъчно дълбоко впечатление, за да й е противно да повярва, че той е онзи безсърдечен грубиян, когото си бе представяла. И Ива реши да изчака с преценката си, докато не се озоват далеч от брега, където необезпокоявани да обсъдят всичко.

— Малко закъснях — каза Смит. — Задържа ме вашият млад приятел Фреди. Нахълта в стаята ми тъкмо когато си слагах вратовръзката и се нуждаех от пълно съсредоточаване и захвана да ми говори за себе си. Изглежда, неотдавнашният болезнен епизод в значителна степен го е обременил. — Той помогна на Ива да се качи в лодката и започна да гребе. — Успокоих го, доколкото можах, като му казах да не се съмнява, че така само ви се е издигнал в очите. Позволих си довода, че всички момичета боготворят силните, груби, дръзки мъже. След като сторих всичко по силите си да го убедя, че самият той е силен, груб и дързък мъж, успях да му се изплъзна. Разбира се, не е изключено междувременно да е получил нов пристъп на отчаяние, тъй че ако видите някой подпухнал труп да се носи по водата, той е на Фреди.

— Фреди не ме интересува.

— И мен — отвърна ведро Смит. — Значи, ако видим трупа, просто няма да го забелязваме. — Той загреба мълчаливо няколко пъти. — Поправете ме, ако греша — рече, като се приведе напред и се опря върху веслата, — но ми изглеждате умислена. Ако само малко ми подскажете, може би ще ви помогна да разрешите незначителния проблем, който ви тревожи. Е?

Запитана така директно, Ива се затрудни да подхване темата. Тя се поколеба за миг, браздейки с пръсти водата край борда.

— Току-що научих името ви, господин Мактод — рече най-сетне.

Смит кимна.

— Да, постоянно става така. Живеем си дните на тази земя, срещаме някой смъртен събрат, разменяме няколко думи и после всеки продължава по своя път. Последното, което ни идва на ума да сторим, е да го запитаме по прям и открит начин под какво наименование се движи по майката земя. Има нещо странно свенливо и потайно в отношението ни към имената на хората. Сякаш се притесняваме да не разбулим някаква срамна тайна. „Този приятен непознат — казваме си ние — може да е Снукс или пък Бъгинс. Но я по-добре да не си пъхам носа.“ И все пак, в моя случай…

— Честно казано, бях потресена.

— Тук вече не ви разбирам — рече Смит. — Не бих казал, че Мактод е чак толкова лошо име. Не ви ли се струва дори, че от него се излъчва някаква сурова, планинска мощ? Сякаш е извадено от поемата на шотландски бард: „В дол-чинката, край реката, вечер пий вода сърната, с глава кимва, поздравява: Здравей, Мактод, шотландска слава“. Не намирате ли, че в него има един необуздан, романтичен звън?

— Трябва да знаете, господин Мактод — отвърна Ива, — че аз бях съученичка със Синтия.

Смит рядко си позволяваше да се озове в небрано лозе, но след тази забележка го обзе онова чувство на безпомощна обърканост, което човек изпитва само в сънищата си. Той ясно съзнаваше, че това възхитително момиче смята, че е казало нещо сериозно, дори внушително, но за момента думите не разбулваха пред него абсолютно никакъв смисъл. И той предпазливо мина по фланга, печелейки време.

— Наистина? Синтия? Трябва да е било страшно забавно.

Ефектът от тази безобидна реплика трудно можеше да бъде по-лош. Навъсеното изражение отново се върна върху лицето й.

— Престанете с този вятърничав, подигравателен тон — скастри го тя остро. — Звучи тъй евтино!

Смит, който не намери какво да каже, замълча. Лодката бавно се плъзгаше по вълничките. Страните на Ива бяха порозовели, тъй като се чувстваше безкрайно объркана. В прочувствения взор на мъжа пред нея имаше нещо, което я възпираше да продължи. Но с онази решимост, която бе една от характерните й черти, тя си наложи да довърши започнатото.

— В крайна сметка — каза — каквото и да е отношението ви към бедната Синтия сега, навремето сигурно сте я обичали, иначе не виждам защо е трябвало да се жените за нея.

Смит, поради липса на друго занимание, бе започнал да гребе отново. Потресът, който изпита при тези знаменателни слова, го накара да плъзне лявото весло по повърхността на езерото по такъв неловък начин, че в скута на Ива се плисна най-малко половин ведро чиста езерна вода. Младият мъж моментално се разсипа в извинения.

— Престанете — прекъсна го нетърпеливо Ива. — Това не е най-важното сега. Господин Мактод — рече тя и в гласа й се промъкна нотка на нежност, — наистина бих искала да разбера какво се е случило между вас двамата.

Смит мълчаливо разучаваше дъното на лодката и се мъчеше да потисне горчивото чувство на обида. Вярно, по време на краткия им разговор в Клуба на заслужилите консерватори той не се беше осведомил изрично дали господин Мактод е ерген, но някак си чувстваше, че онзи е трябвало поне да му намекне за обремененото си семейно положение. Вярно бе също, че Мактод не го бе молил да го представлява в замъка Бландингс, но това не смекчаваше суровата несправедливост. Смит имаше подреден, методичен ум. Неговото намерение бе да развива приятните отношения, възникнали между него и Ива, като се погрижи те да стават малко но-приятни с всеки изминал ден, докато накрая достигнат неизбежната точка на зрялост, в която той ще може да положи ръката и сърцето си в нейните нозе. Защото за него нямаше съмнение, че в този свят, натъпкан до пръсване с момичета, Ива Халидей стърчи самотна и недостижима на най-голямата висота. А ето че сега някаква си Синтия се появяваше от света на кошмарите, за да се изпречи помежду им. Дори за млад мъж, тъй щедро надарен с невъзмутима самонадеяност като него, бе някак неловко да продължи ухажването си с воденичен камък на шията.

Ива изтълкува погрешно мълчанието му.

— Вероятно си мислите, че това изобщо не е моя работа?

Смит изплува от размислите си със сепнат подскок.

— Не, не. В никакъв случай.

— Разбирате ли, аз съм съхранила своите чувства към Синтия… а от друга страна, харесвам и вас.

И тя за първи път се усмихна. Смущението й отминаваше.

— Точно там е цялата работа — продължи след малко. — Аз наистина ви харесвам. И съм сигурна, че нямаше да е така, ако действително бяхте мъжът, за когото ви взех, щом научих какво е станало. Приятелката, която ми разказа за вас и Синтия, го представи така, сякаш вината е била изцяло ваша. Останах с впечатлението, че сте се отнесли крайно жестоко с нея. Реших, че трябва да сте същински звяр. И когато лорд Емсуърт ми каза името ви, първият ми импулс беше да ви намразя. Ако тогава ми се бяхте мярнали пред очите, сигурно щях да се държа направо ужасно. Но вие закъсняхте и това ми даде време да премисля. Спомних си колко мило се държахте с мен и някак си почувствах, че… че наистина трябва да сте добър човек и че сигурно за всичко има някакво обяснение. Хрумна ми дори, че може би… ако ми позволите да се намеся в личния ви живот… и ако нещата не са отишли твърде далеч… бих могла да сторя нещо, да помогна… тъй че в крайна сметка да се съберете отново.

Тя млъкна, леко смутена, тъй като сега, след като думите бяха изречени, предишното неудобство я обхвана наново. Макар и стара приятелка на Синтия, отстрани тази безцеремонна намеса вероятно изглеждаше нетърпимо нагла. И когато съзря израза на болка в очите на събеседника си, съжали, че изобщо е отворила уста. Ето, мина й през ума, той съвсем естествено се беше обидил.

И в това си предположение тя дълбоко грешеше. Вътрешно Смит грееше в обновен възторг от всички ония възхитителни качества, които бе доловил у нея, без дори да я познава, зървайки я на метри разстояние от прозореца на пушалнята на „Търтеите“. Болезненият му израз се дължеше на факта, че след като бе схванал проблема в неговата цялост, той реши да се отърве от тази Синтия веднъж и завинаги. Щеше да я изтрие с един замах от живота си. И макар да бяха сравнително непознати, елиминирането й поне от кумова срама трябваше да се придружи от един болезнен израз. И Смит се постара да си го надене.

— Боя се — рече сериозно той, — че това е напълно невъзможно. Чест ви прави, че го предлагате, и аз нямам думи да изразя колко високо ценя добротата, накарала ви да вземете присърце моите тревоги, но е твърде късно. Ние със Синтия се разведохме.

За миг го бе обзело изкушението да погуби досадницата с някаква коварна болест, но той се въздържа, предвиждайки риска от евентуални по-нататъшни усложнения. При все това всяка възможност за едно бъдещо одобряване трябваше да бъде изскубната из корен.

Ива обаче го гледаше с разширени от почуда очи, което леко го обезпокои.

— Разведени? Но кога успяхте? Само преди няколко дни сте били заедно в Лондон.

Смит вече не се чудеше, че Мактод е имал неприятности със Синтия. Тази жена беше същинска чума.

— Използвах термина по-скоро в духовен, отколкото в юридически смисъл. Вярно, че правен акт няма, но между нас зее пропаст, която никога не ще се запълни. — И като забеляза съкрушения израз на Ива, побърза да продължи: — Има неща, на които един мъж, колкото и да е либерален, не може да погледне през пръсти. Любовта, госпожице Халидей, е крехък филиз, който има нужда от нежност и ласкава грижа. Той вехне и линее, когато съпругата запраща бекона за закуска в лицето на мъжа си.

— Какво! — Слисването на Ива бе такова, че думата излезе от устните й като стреснат писък.

— С тигана по главата — отвърна печално Смит.

Теменужените очи на Ива щяха да изскочат от орбитите си.

— Синтия да направи такова нещо!

— При това нееднократно. Нравът й сутрин бе просто непоносим. Бил съм свидетел как мята котката през двете кресла и канапето с един-единствен ритник. И то само защото вкъщи нямало гъби за омлета.

— Но… това е невероятно!

— Заповядайте някой път в Канада и ще ви покажа котката.

— Господи, не може да бъде! Синтия! Та тя винаги е била най-кроткото и мило момиче на света.

— В училище имате предвид?

— Да.

— Е, това ще да е било преди да започне да пие.

— Започнала е да пие!

Смит се почувства определено по-добре. Вярно, мярна му се мимолетната мисъл, че може би е малко суров към отсъстващата Синтия, но той бързо овладя неуместната мекушавост. Налагаше се Синтия да страда за правото дело. Той вече бе започнал да съзира в очите на Ива първите проблясъци на ангелско състрадание, а състраданието е признато от всички безспорни авторитети като една от най-ценните емоции, които ухажорът може да пробуди у своя обект.

— Да пие! — повтори Ива с леко потръпване.

— Живеехме в една от канадските провинции, където е в сила сухият режим, и както често се случва, с това започнаха всички неприятности. От мига, в който си инсталира казан за ракия в мазето, падението й бе мълниеносно. Виждал съм я как под въздействието на скоросмъртницата вилнее из къщата като опустошителен циклон… Тежко ми е да говоря така за една ваша бивша приятелка — каза Смит с нисък, тръпнещ глас. — Не бих споделил тези неща с никой друг. Обществото, разбира се, е на мнение, че аз едничък нося вината за нашия разбит дом. Погрижил съм се да бъде така. Мнението на хората не ме интересува. Но с вас е по-различно. Не бих искал да си съставите лошо мнение за мен, госпожице Халидей. Аз не се сближавам лесно — самотник съм по душа, — но още щом ви зърнах, нещо в мен сякаш ми каза, че трябва да бъдем приятели.

Ива импулсивно протегна ръка напред.

— Но разбира се!

Смит я пое и я задържа доста по-дълго от необходимото.

— Благодаря — рече тихо. — Благодаря.

Сетне обърна носа на лодката към брега и бавно загреба обратно.

— Аз страдах много — рече проникновено, докато й помагаше да слезе на сушата. — Но с вашата дружба може би ще успея да забравя.

И те мълчаливо поеха нагоре по виещата се пътека към замъка.

6

Пет минути по-късно в стаята на Смит, който пушеше цигара край прозореца, зареял мечтателно поглед към далечните хълмове, влезе Достопочтеният Фредерик Трипуд. Той затвори вратата след себе си, довлече се до леглото и седна, като нададе дълбок, неблагозвучен стон. Смит, изтръгнат по този груб начин от сладостния си унес, се обърна и изгледа с неприязън печалния младеж.

— По всяко друго време с най-голямо удоволствие, другарю Трипуд — рече той учтиво, но твърдо. — Но не и сега. Не съм предразположен.

— Какво? — запита отсъстващо Достопочтеният.

— Казвам, че по всяко друго време с радост ще изслушам как имитирате мучене на крава, но не и сега. В момента съм изцяло вглъбен в някои лични размисли и мога откровено да заявя, че гледам на вас повече или по-малко като на навлек. Уединение ми е нужно сега, уединение. Аз съм в плен на чуден блян, а вашето присъствие дразни неописуемо окото и слуха.

Достопочтеният Фреди наруши симетрията на прическата си, като прокара трескави пръсти през нея.

— Престанете да многословствате! През живота си не съм срещал по-бъбрив човек. — След като отметна косата си наляво, той я разроши повторно, този път надясно. — Такова… знаете ли какво? Най-добре ще е да си обирате крушите, и то по-скоро! — И като се наведе към Смит, Фреди просъска в ухото му: — Играта свърши!

Смит си отдръпна ухото с оттенък на високомерие, но загледа събеседника си с малко повече интерес. Той се беше опасявал, че след като тътри нозе с такъв мелодраматичен вид и изпуска проникновени стонове, Фреди отново ще иска да дискутира вече изчерпаната тема за своето разбито сърце. Но явно по-значими проблеми вълнуваха ума му, доколкото го имаше.

— Не съм убеден, че ви разбирам, другарю Трипуд. Последния път, когато имах удоволствието да разговарям с вас, вие ме информирахте, че Сюзан само се е изкискала, когато сте я прегърнали, и ви е казала: „Ама и вие сте един!“ С други думи, тя не е детектив. Какво се е случило междувременно, за да ви докара до това състояние?

— Бакстър!

— Какво Бакстър?

— Добрал се е до цялата тайна — отвърна трескаво Фреди и сграбчи неистово лакътя на Смит, карайки този изискан мъж да изстене тихо и да приглади с длан бръчките на сакото си. — Слушайте! Току-що говорих с тая пепелянка. Минавах край библиотеката, когато той изведнъж изскочи и ме дръпна вътре. И, дявол да го вземе, едва си беше отворил устата, когато разбрах, че е подушил какво се крои още от мига на пристигането ви. Макар явно да няма представа, че и аз съм замесен, слава Богу.

— Вероятно е така, щом ви прави свой довереник. Но защо го е сторил? Какво го е накарало да посвети тъкмо вас в своите тайни?

— Доколкото схванах, идеята му е да сформираме отряд за бързо реагиране. Наприказва ми куп неща за това, че ние с него сме били единствените млади здрави мъже в къщата и трябвало да сме готови да се справим с вас, когато се наложи.

— Ясно. А сега ми кажете какво е накарало нашия очарователен приятел да се усъмни, че не съм този, за когото се представям. Аз се ласкаех с мисълта, че съм разиграл малката заблуда при пълен успех.

— Ами първо на първо, да го вземат мътните, оня проклетник Мактод — истинският, нали се сещате — взел, че изпратил телеграма, че няма да идва. Затова на Бакстър му се видяло странно от самото начало, че същият този ден вие се изтърсвате тук, ни лук ял като росна китка.

— Аха! Ето значи защо всички заявяваха колко се радвали, че съм дошъл „все пак“. Една фраза, която трябва да призная, на момента силно ме озадачи.

— А също и после, когато се хвърлихте да пишете в книжлето на оная госпожица Пийви. Тъкмо това е бил най-големият ви гаф — рече разпалено Фреди. — Бакстър очевидно пази всяка хартийка, която пристига тук, в своите папки и там, прошнуровано и пронумеровано, е било и оригиналното писмо на Мактод. Имам предвид онова, с което той приел поканата да дойде в имението. Та Бакстър се сетил да сравни неговия почерк с онова, което надраскахте в албума на Пийви. Разбира се, разликата била от земята до небето и капанът щракнал.

Смит запали нова цигара и издуха замислено дима. Вече съзнаваше, че е направил тактическа грешка, подценявайки Бакстъровото коварство.

— Смятате ли, че има някаква представа за причината на появата ми в замъка?

— Представа? По дяволите, първото нещо, което ми каза, беше, че сте дошли да задигнете огърлицата на леля Кони.

— В такъв случай защо още не е предприел никакъв ход? Бих очаквал отдавна да е събрал целия замък ведно с прислугата, за да ме разобличи публично. Защо е тази сдържаност от страна на добрия стар Бакстър?

Алена багра на рицарски гняв се разпростря върху лика на Достопочтения.

— Той ми каза и това.

— Явно между вас и другаря Бакстър не е имало никакви резерви. Един дух на доверие, достоен за всяческа похвала. Та каква е причината той да не пусне досега своята бомба?

— По неговите думи вие в никакъв случай нямало да подхванете работата сам. Беше сигурен, че първо ще изчакате идването на съучастника си. И да се провали вдън земя — извика яростно Фреди, — знаете ли кого има адската наглост да подозира за ваш съучастник? Госпожица Халидей! Да пукне дано!

Смит пушеше във вглъбено мълчание.

— Естествено, след всичко това — продължи Фреди — май ще е най-добре да вдигате гълъбите оттук. То се видя, че нищо няма да излезе от нашата работа. На ваше място щях да си плюя на петите още днес, като преди това само съобщя къде да ми изпратят багажа.

Смит загаси фаса и се протегна. Последните няколко минути бяха изпълнени за него с напрегнат размисъл.

— Другарю Трипуд — рече укорително той. — Вие предлагате един малодушен и слабоумен път на действие. Признавам, че перспективите щяха да бъдат определено по-розови, ако на територията на замъка не съществуваше човек на име Бакстър, но въпреки това, щом сме се хванали веднъж на хорото, ще го тропкаме докрай. Имаме поне едно преимущество пред нашия очилат приятел и то е, че знаем, дето той ме подозира, докато той не знае, че ние знаем. Смятам, че с малко хитроумие и изобретателност все още можем да удържим крайната победа. — Смит се обърна към прозореца и погледна навън. — Тъжно е — въздъхна той, — че на тези идилични места им е било писано да се помрачат от облака на зловеща заплаха. Мислиш си, че виждаш фавн да се шмугва в храсталака, а като се вгледаш по-добре, ти става ясно, че всъщност е някакъв детектив с бележник. Онова, което си взел за флейтата на Пан, се оказва полицейска свирка, зовяща подкрепления. И все пак сме длъжни да понесем тези несгоди с нетрепващ взор. Те са нашият кръст. Казаното от вас ще ме направи, ако това изобщо е възможно, още по-потаен и прикрит, но решимостта ми си остава твърда. Вик се носи от уста на уста по бойниците на замъка: „Смит не ще сведе доброто старо знаме!“ Тъй че вървете, другарю Трипуд, вървете и успокойте своите тресящи се мартинки с един-два аспирина. Оставете ме сам с мислите ми. Уверявам ви, че всичко ще приключи благополучно.

Загрузка...