Куково лято в Бландингс

1

Незаменимия Бакстър лазеше трескаво напред-назад по мекия килим на големия салон. Очите му горяха като фарове зад стъклата, куполообразното му чело бе сбръчкано от напрежение. Освен него в стаята нямаше жива душа. Поне що се отнасяше до епицентъра на бедствието, виковете и суматохата се бяха уталожили. Те бушуваха с ненакърнена сила, кажи-речи, във всяко друго кътче на замъка, но тук в салона цареше ако не мир, то поне покой.

Бакстър спря, взе някакво решение, отиде до стената и натисна звънеца.

— Томас — каза той, когато след минута му се яви лакеят.

— Да, сър?

— Изпрати ми Сюзан.

— Сюзан, сър?

— Да. Сюзан — сопна се Незаменимия, който не се отличаваше с търпимост по отношение на домашния персонал. — Сюзан, Сюзан, Сюзан! Новата прислужница.

— Да, сър. Много добре, сър.

Томас се оттегли, външно целият хладна почтителност, но вътрешно кипящ от негодувание заради високомерния начин, по който секретарят си позволяваше да се разпорежда из замъка. Цялата прислуга на Бландингс живееше в състояние на тлеещ протест срещу Бакстъровия гнет.

— Сюзан — рече Томас, когато пристигна в долните чертози, — трябва да се качиш в големия салон. Пъхниноско иска да те види.

Миловидната млада жена, към която се бе обърнал, остави плетивото си.

— Кой? — попита тя.

— Господин Дапукнедано Бакстър. Като постоиш малко повече тук, ще разбереш, че всъщност той е истинският собственик на замъка. Как се е докопал до него, не знам. Сигурно — подсмихна се Томас саркастично — го е намерил в чорапа си навръх Коледа. Тъй или иначе, трябва да се качиш горе.

Стоукс, колегата лакей на Томас — човек със сериозен вид и плешив лоб — поклати същия многозначително.

— Тук има нещо — заяви той. — Не можете ме убеди, че онуй, дето всички го чухме, когато светлините угаснаха, не беше писък. Или — додаде с тежест, тъй като бе мъж, който винаги разглеждаше въпроса от всичките му страни — крясък. Беше или писък, или крясък. Аз още тогава ви казах. „Я чуйте! — рекох. — Някой пищи — викам. — Или пък крещи.“ Ако питате мен, нещо е станало.

— Е, за жалост не са убили Бакстър — отвърна Томас. — Той си е там горе, жив и здрав, и дере ли дере гърло за Сюзан. „Изпрати ми, та изпрати ми Сюзан!“ — продължи той, изпълнявайки популярната сред персонала имитация. „Сюзан, Сюзан, Сюзан!“ Затова най-добре ще е да тръгваш, момиче, и да видиш какво иска.

— Добре.

— И, Сюзан — добави Томас и в гласа му се прокрадна нежна нотка, тъй като въпреки краткия си престой в Бландингс новата прислужница вече бе успяла да му направи дълбоко впечатление, — в случай, че възникне квато и да било кавга…

— Или свада — вмъкна Стоукс.

— Или свада — продължи Томас, — ако той те нагруби по къвто и да било начин, идваш право тук при мен и си изплакваш мъката на гърдите ми. Разбрахме ли се? Слагаш си малката главица на рамото ми и сичко ми разказваш.

Новата прислужница целомъдрено остави без отговор това блазнещо предложение и се упъти по своята задача, а Томас, изпускайки една мъжествена въздишка подире й, поднови прекъснатото сантасе на по пени залог с колегата си Стоукс.

Когато Сюзан влезе в големия салон, Незаменимия бе застанал пред отворения прозорец и се взираше в мрака навън.

— Искали сте да ме видите, господин Бакстър?

Секретарят се извъртя като пумпал. Тя бе отворила вратата тъй леко и влязла в стаята така безшумно, че той изобщо не я беше усетил, преди да чуе гласа й. Това момиче притежаваше характерното свойство да се озовава сред присъстващите доста време преди последните да заподозрат този факт.

— А, добър вечер, госпожице Симънс. Влязохте много тихо.

— Навик — отвърна прислужницата.

— Доста ме стреснахте.

— Съжалявам. Е, за какво сте искали да ме видите? — попита тя, пренебрегвайки по безчувствен начин темата за разстроените нерви на своя събеседник.

— Затворете тая врата.

— Вече я затворих. Винаги затварям вратите.

— Седнете, ако обичате.

— Не, благодаря, господин Бакстър. Ако влезе някой, може да му се види странно, че една прислужница е седнала във ваше присъствие.

— Да, разбира се. Вие мислите за всичко.

— Както винаги.

Бакстър постоя известно време и мръщи вежди.

— Госпожице Симънс — рече накрая, — когато намерих за целесъобразно да въведа частен детектив в този дом, аз настоях пред агенция „Регз“ да изпратят тъкмо вас. Работили сме заедно и преди…

— От 16 декември 1918-а до 12 януари 1919-а, когато бяхте секретар при американския милионер господин Хорас Джевънс — изрецитира госпожица Симънс. Помненето на точни дати й беше любимо хоби.

— Именно. Та аз държах да бъдете вие, защото от опит знам, че на вас може да се разчита. Тогава гледах на присъствието ви тук просто като на предпазна мярка. Докато сега трябва със съжаление да отбележа…

— Да не би някой да е откраднал огърлицата на лейди Констанс?

— Да!

— Ей сега, когато токът спря?

— Точно така.

— Ами какво го усуквате тогава от половин час? За Бога, човече, не ми щадете чак толкова чувствата.

Незаменимия Бакстър, макар силно да възразяваше срещу обръщението „човече“, реши да затвори очи пред тази фамилиарност.

— Светлините внезапно изгаснаха — рече той. — Настъпи известно объркване и смях. После пронизителен писък…

— Чух го.

— И незабавно след това — гласът на лейди Констанс, която викаше, че са й грабнали огърлицата от врата.

— Какво се случи по-нататък?

— Настана още по-голямо объркване, което продължи, докато една от камериерките не донесе свещ. Най-сетне лампите светнаха отново, но от огърлицата нямаше и следа.

— Е, и? Да не би да очаквате крадецът да си я върти на показалеца или да си я провеси на ухото?

Бакстър намираше поведението на събеседницата си за все по-мъчно поносимо, но успя да съхрани спокойствие.

— Естествено, вратите бяха залостени и се проведе пълен обиск. Беше крайно неловко. Все пак, като изключим тоя бандит, дето се представя наляво и надясно като Мактод, всички останали бяха уважавани членове на Обществото.

— Уважаваните членове на Обществото може и да нямат нищо против да гепят огърлица за двадесет хиляди лири. Но все пак, след като нашият Мактод е бил там, не е било нужно да търсите надалеч. Той какво имаше да каже по въпроса?

— Беше един от първите, които си обърнаха джобовете.

— Ами тогава значи трябва да я е скрил някъде другаде.

— Не и в стаята си. Прерових там сантиметър по сантиметър.

— Хм.

Настъпи тишина.

— Мистерия — изрече Бакстър. — Неразгадаема мистерия.

— Мистерия, дръжки — отвърна язвително госпожица Симънс. — Просто крадецът не е действал сам, това е очевидно. Лично аз съм склонна да предположа, че са били трима. Единият спира тока, вторият дръпва огърлицата, а третият — този прозорец е бил отворен през цялото време, нали? Така си и мислех — третият е чакал отдолу, за да я улови, когато вторият я метне на терасата.

— На терасата!

Възгласът се изтръгна с експлозивна сила от устните на Бакстър. Госпожица Симънс го изгледа с любопитство.

— Госпожице Симънс — произнесе внушително Незаменимия, — когато четенето трябваше да започне, всички се бяха събрали тук и единствено въпросният псевдо-Мактод го нямаше никакъв. Накрая успях да го открия на терасата, където си шушукаше поверително с онова момиче Халидей.

— Неговата съучастница — кимна госпожица Симънс. — Точно както си мислехме през цялото време. Нека и аз добавя нещо към картинката. Долу в помещенията за прислугата има един несретник, който се нарича камериер, но аз мога да се обзаложа, че дори не е знаел какво означава тази дума, преди да дойде тук. Още в мига, в който го зърнах, разбрах, че е мошеник. Такива като него ги надушвам и на тъмно. Е, искате ли да ви кажа чий камериер е той? На нашето приятелче Мактод!

Бакстър се замята напред-назад като тигър в клетка.

— Аз пък чух със собствените си уши — извика възбудено той — как тази Халидей отказа да дойде в салона, за да слуша четенето. По време на цялата суматоха е била отвън на терасата. Госпожице Симънс, ние трябва да действаме! Незабавно!

— Но не като идиоти — отвърна ледено детективът.

— Какво искате да кажете?

— Ами че не можете да изхвръкнете оттук като тапа, както ми се струва, че се каните да направите, и да разобличите на място обирджиите. Трябва да се пипа внимателно.

— Но те могат всеки момент да духнат с огърлицата!

— Никъде няма да духнат, защото това значи сами да се наврат между шамарите. Вижте, ние имаме чудесни улики срещу тримата, но те не струват и пукната пара, ако не ги пипнем с краденото. Затова преди всичко трябва да разберем къде са скрили огърлицата. А за целта ни е нужно търпение. Като начало ще претърся стаята на момичето. После на оня камериер. И ако диамантите не са там, значи са ги скатали някъде на открито.

— Ами онзи, който се прави на Мактод? Ако през цялото това време са у него?

— Не са. Ще претърся и неговата стая, но знам, че няма да намеря нищо. Той ще се включи в играта накрая, затова си измоли оная съборетина в гората за скривалище. Но те все още не са успели да му предадат огърлицата. Тя е някъде тук наоколо. И ако им се удаде да я скрият от мен — заключи с мрачна шеговитост госпожица Симънс, — могат да си я задържат като подарък за рождения ден.

2

Колко чудесен е, ако спре и се позамисли човек, неумолимият закон за равновесието в Природата. Наместо да хабим време и сили, завиждайки на разни хора, които ни превъзхождат в умствено отношение, по-добре да съобразим, че онези техни дарове, събуждащи нашата болезнена ревност, всякога са съпроводени от съответните наказания. Като непосредствен пример може да ни послужи Незаменимия Бакстър, който притежаваше мозък като моторна резачка, но бе принуден да заплаща за това със своя нощен покой. Тъкмо когато сладка леност започваше да го унася, и — вжжжж! — заработваше оня ми ти мозък и нежните валма на съня се стопяваха като шепа сняг в нажежена фурна.

Това беше обичайната практика дори когато животът течеше покрай него кротко и безбурно. А в тази нощ, натоварено с непосилното бреме на последните събития, съзнанието му отхвърляше и най-лекия намек за дрямка. Двата отмерени удара на часовника над конюшнята го завариха точно толкова буден, колкото биваше и посред бял ден.

Легнал върху постелята в мрака, той прехвърляше в ума си отново и отново известните му подробности. Малко преди да се оттегли в стаята си, госпожица Симънс му бе докладвала за проверката на спалните. Макар и подложени на най-щателен обиск, нито будоарът на Смит, нито мансардата на Кутс, нито малкото гнезденце на Ива на третия етаж бяха дали урожай. А това според госпожица Симънс подкрепяше първоначалното й мнение, че за момента огърлицата е укрита едва ли не върху корниза на някой прозорец или насред фоайето.

Сключил пръсти зад тила си, Бакстър обмисляше тази теория. Тя наистина изглеждаше обоснована, но нараняваше чувствата му, придавайки на търсенията му един лекомислен оттенък, присъщ на „Сляпа баба“ или „Топло-студено“. Като дете той винаги се бе отнасял с хладна резервираност към тези глупави забави и необходимостта да им се отдава сега като зрял мъж го потрисаше издън душа. И все пак…

Без да спира да мисли, той подскочи в леглото. Беше чул шум.

Позицията, която мнозинството хора заемат, щом чуят шум в нощта, е на благоразумна ненамеса. Но Рупърт Бакстър бе направен от по-корав материал. Звукът явно бе дошъл някъде отдолу — ако не дори от същото онова фоайе, където според госпожица Симънс можеше да е скрита похитената огърлица. Каквото и да го бе произвело, то не биваше да се пренебрегва. Незаменимия посегна за очилата си, които винаги лежаха в готовност на нощното му шкафче, измъкна се от леглото и като нахлузи чифт чехли, отвори вратата и се запромъква в мрака. Доколкото можеше да установи, задържайки дъха си и напрягайки уши, от избите до бойниците на замъка всичко кротуваше, но той все пак не бе удовлетворен и продължи да слухти. Неговата стая се намираше на втория етаж и заедно с още няколко излизаше в коридор, чиито перила се извисяваха над фоайето. Той се опря на тези перила и застана безмълвен и неподвижен като статуя на Бдителността.

Шумът, подействал тъй галванизиращо върху Незаменимия, бе един подчертано шумен шум, който само поради голямото разстояние и плътно затворената врата не му бе прозвучал като експлозия. Беше предизвикан от съкрушителното падане на малка масичка, крепяща върху себе си ваза, буркан с ароматизирани сушени цветя, изящно изработена индийска кутия от сандалово дърво и снимка в кабинетен формат на лорд Бошъм, най-големия син на граф Емсуърт. Масичката бе паднала, защото Ива, устремена през фоайето на път към своята скъпоценна саксия, се бе сблъскала с нея. От всички спортове на закрито — и Ива, застанала с пребледняло лице сред руините, първа щеше да потвърди тази истина — онзи, който носи минимум удоволствие на участника, е броденето в пълен мрак из фоайето на провинциално имение. Макар денем навигацията по тези места да не представлява затруднение, нощно време те се превръщат в същински капани за неподготвения.

Ива замръзна, притаила дъх. Шумът бе прозвучал тъй ужасно за гузните й уши, че тя очакваше всеки миг вратите на замъка да се заотварят, бълвайки навън гневно крещящи мъже с револвери. Но след като нищо не се случи, смелостта й се върна и тя продължи напред. Откри голямата врата, прокара пръсти по повърхността й и откачи веригата. Издърпването на резетата й отне само миг, след което се озова на терасата и се юрна стремглаво към редицата от саксии.

Междувременно горе на перилата Незаменимия стоеше неподвижно и остреше зрение и слух. Гледането не даде никакъв резултат, тъй като долу всичко беше черно като в престъпна душа, но затова пък слушането се оказа по-плодотворно. От кладенеца на фоайето до него долетя слабо шумолене. Ако беше излязъл само секунда по-рано, той щеше да чуе дрънченето на веригата и стърженето на резетата, но сега единственият звук сред мъртвилото бе този.

Той не можеше да го анализира, но самият факт, че на такова място и в такъв час нещо шумоли, усили подозренията му, че под прикритието на нощта са вършат тъмни дела, изискващи неговата незабавна намеса. С потайни стъпки той се прокрадна към стълбището и се спусна долу.

Глаголът „спусна“ е използван тук умишлено, тъй като е нужна дума, предполагаща моменталност на действието. В Бакстъровото придвижване от втория към първия етаж липсваше всякаква следа от малодушно колебание. Той го направи стремглаво. Полагайки плътно крак върху топката за голф, която Достопочтеният Фреди, упражнявал елемента „вкарване“ в коридора, преди да се оттегли за заслужен отдих и почивка, с обичайната си свежа непринуденост беше зарязал точно в началото на стълбите, той взе цялото разстояние само с един величествен планиращ плонж. Стъпалата, отделящи неговата площадка от долната, наброяваха общо единадесет и единствените, които той докосна, бяха третото и десетото. Приземяването му бе съпроводено с глухо тупване, при което хазартът на преследването за секунда или две го напусна.

Както неведнъж е отбелязвано, неведоми са пътищата на съдбата. Ако разговорът с Ива същия следобед не бе обнадеждил Фреди дотам, че да породи у него слабо, но все пак отчетливо желание да се упражнява във „вкарване“, топката за голф не би очаквала Бакстър в началото на стълбите. Ако Бакстър, от своя страна, ги беше преодолял по не тъй стремителен начин, той нямаше да тръгне да пали лампите.

Първоначално Незаменимия нямаше намерение да осветява театъра на действието, но след Луциферовото5 си спускане от втория етаж не искаше повече да рискува. „Безопасността преди всичко“, беше сега девизът на Бакстър. Ето защо веднага след като се отърси от замаяното усещане за умствен и психически срив, сходно с онова, което обхваща човек, настъпил зъбите на гребло и халосан от дръжката му между очите, той с безкрайна предпазливост се вдигна на крака и опипвайки бавно пътя си, намери ключа на лампата и го щракна. И се случи тъй, че Ива, която тъкмо се връщаше обратно със заветната саксия в ръце, бе спряна пред самия праг от внезапно бликналия сноп светлина. Още миг, и тя щеше да се озове като мишка в капан.

За секунда цялото й тяло се скова. Светлината й подейства така, сякаш някой внезапно й беше изкрещял в ухото. Сърцето й подскочи конвулсивно и тя остана като вцепенена на мястото си. После, изпълнена със сляпо желание за бягство, се стрелна като подгонен заек към приятелската закрила на купчина храсти.

Бакстър стоеше и примигваше. Постепенно очите му привикнаха към светлината и той веднага бе обсебен от нов пристъп на ревностно усърдие. Сега, когато нещата край него се виждаха, той можа да установи, че оня слаб шумолящ звук се издава от една завеса, потрепваща от вятъра, и че вятърът, каращ завесата да потрепва, нахлува през отворената врата.

Бакстър не изгуби нито секунда в отвлечени размисли. Действията му бяха решителни и бързи. Той намести очилата на носа си, препаса по-здраво пижамата и препусна галопиращо в нощта.

Равната тераса спеше под звездното небе. Човек с по-поетична настройка от Бакстър би доловил как от нея се носи оня лек укор, който градините отправят към хора, натрапващи им присъствието си в неподобаващи часове. Бакстър, чужд на празните фантазии, не долавяше нищо подобно. Той мислеше ли мислеше. Сътресението по стълбите бе разбълникало самите дълбини на неговия мозък и той се намираше в сияйния апогей на мисловните си способности. По-специално една догадка бе осенила челото му като разцъфтяла роза. Госпожица Симънс по пътя на логиката стигаше до извода, че огърлицата трябва да е укрита във фоайето. Бакстър, вдъхновен, не смяташе така. Вярно, някой бе минал през фоайето преди малко, но неговата цел е била градината. Той (или тя) не беше отворил входната врата, за да избяга при появата на Бакстър, защото иначе той щеше да чуе шума от резетата. Не. Още преди той да излезе от стаята си, вратата е била отворена, за да пропусне врага в градината или, с други думи, на терасата. Защо? Защото някъде на тази тераса се намираше откраднатата огърлица.

Изправен под бледото сияние на звездите, Бакстър се помъчи да възстанови сцената в ума си и се справи с удивителна точност. Видя как диамантите описват искряща дъга през прозореца. Видя как някой ги вдига от земята. Но всичко спираше дотук. Колкото и да се напрягаше, не можеше да види как този някой ги крие. И все пак бе твърдо уверен, че те са скрити някъде тук, само на няколко метра от мястото, на което стоеше.

Той напусна своята позиция край вратата и се залови да броди неспокойно наоколо, тъпчейки мекия торф с обутите си в чехли нозе.

Ива надзърташе от своето убежище в храстите. По-далечните предмети се различаваха трудно, но нейната приятелка Съдбата все още й правеше компания. По-рано същата вечер имаше миг, когато Бакстър, снемайки дневните си одеяния, се бе поколебал разсеяно между кафявата и лимоненожълтата си пижама, без дори да подозира какво е заложено върху този избор. Тогава Съдбата насочи неговата ръка към лимоненожълтата и той я облече, като в резултат на това сега сияеше като белите пера върху шлема на Хенри Наварски. Ива можеше с лекота да следи придвижването му и когато той се отдалечи достатъчно, се измъкна от укритието си и се впусна стремглаво към незащитения вход на цитаделата. В това време Бакстър се бе облакътил върху каменния парапет на терасата и мислеше, мислеше, мислеше.

Може би хладният ветрец, играещ край голите му пищялки, в крайна сметка охлади бурните страсти на секретаря и му навя обезпокоителната мисъл, че не е най-благоразумното нещо да стои тук сам посред нощ. От една банда крадци можеше да се очаква какво ли не, особено когато залогът беше диамантена огърлица, и Незаменимия заподозря, че в своята светла пижама вероятно представлява твърде примамлива жертва за всеки главорез, спотайващ се… да речем, ей в онези храсти. Едва ли не с конвулсивен гърч той се обърна, за да се прибере в къщата. Усърдието си беше усърдие, но когато нещата опираха до собствената кожа… Той чевръсто покри последните няколко метра от разстоянието.

Ала на прага установи, че лампите във фоайето вече не светят, а външната врата е здраво залостена.

3

По мнението на много дълбокомислени философи щастието в този живот зависи преди всичко от нашата способност да приемаме нещата такива, каквито са. Като пример за човек, довел до съвършенство това схващане, един виден арабски мъдрец ни разказва в съчиненията си за пътешественик, който легнал да поспи на една полянка. Случило се така, че точно под него в пръстта имало жълъд, който от топлината на тялото му покълнал и когато се пробудил, пътешественикът открил, че се намира на двадесет метра над земята, сред клоните на могъщ дъб. Неспособен да слезе на земята, той приел положението спокойно. „Щом не мога — рекъл си — да нагодя обстоятелствата към моята воля, ще нагодя волята си към обстоятелствата. Решавам да остана тук.“ Което и сторил.

Изправен пред дъбовите двери на замъка Бландингс, Рупърт Бакстър трудно можеше да мине за последовател на това възхитително учение. Не всеки би изпитал неподправена радост от това да се намери заключен извън провинциален замък в два и половина сутринта по лимоненожълта пижама, а Бакстър по природа бе по-зле пригоден от повечето хора да се наслади на подобно изживяване. Той бе сприхава и арогантна душа, поради което не закъсня да кипне в яростен протест срещу Съдбата, насадила го върху такива непоносими пачи яйца. Той дори стигна дотам, че нанесе на вратата злостен ритник. Откривайки обаче, че това носи щети само на пръстите на краката му, той се посвети на задачата да открие начин да проникне вътре, без да прибягва до бронзовото чукче, което би разбудило всички обитатели. Откакто къщата се бе наводнила с нагли и непочтителни младежи, той всячески се стараеше да ги избягва и нямаше никакво желание да се среща с тях в този час и в настоящото си одеяние. Като обърна гръб на парадния вход, той тръгна покрай стените на замъка и с всяка крачка сърцето му се свиваше все повече. През Средните векове — този бурен период от английската история, когато стените са се строяли с дебелина не по-малка от човешки бой, а прозорецът е бил не толкова пропускало на светлина, колкото удобна пролука, през която да се излива разтопено олово върху главите на гостите — Бландингс е представлявал непревземаема крепост. Но през цялата си кариера той едва ли бе изглеждал някому по-непристъпен, отколкото сега на Незаменимия Бакстър.

Един от недостатъците на дейния, непривикнал на по-задушевни чувства мъж е, че в мигове на изпитание прелестите на Природата са безсилни да тешат изтерзания му дух. Ако Бакстър притежаваше един по-лиричен и мечтателен темперамент, той несъмнено би извлякъл упоителен балсам от възхитителното обкръжение, в което бе попаднал. Въздухът бе пропит от уханието на тучна растителност, интересни плахи създания сновяха из нозете му, докато вървеше, от близката горичка се обаждаше славей, а в мрачната грамада на замъка, издигаща се към небето, имаше нещо внушително и величаво. Но Бакстър временно бе изгубил чувството си за обоняние, чудноватите сновящи същества го плашеха и отвращаваха, песента на славея го оставяше безразличен, а единствената мисъл, която мрачната грамада на замъка вселяваше у него, бе, че на човек ще му трябва поне половин тон динамит, за да проникне вътре.

Бакстър спря. След две пълни обиколки той отново се намираше на изходната си точка, без да е открил лек за своите затруднения. Идеята, която му бе хрумнала, се състоеше в това да застане под нечий прозорец и да привлече вниманието на спящия посредством тихи, многозначителни изсвирвания. Но първото изсвирване, което нададе в предутринната тишина, тъй силно му напомни за корабна сирена, че останалите приличаха повече на сподавени миши цвъртения, които ветрецът отнасяше още в мига, в който напускаха устните му. Скоро той реши да поотдъхне, преди да продължи с опитите си. Отиде до парапета на терасата и седна. Часовникът над конюшнята удари три.

При неукротими мислители като Рупърт Бакстър сядането неизменно е сигнал за мозъка да започне работа на обороти, още по-високи от обичайните. Отдихът на тялото явно предразполага към умствена активност. Тъй че Бакстър, преустановил за миг физическите си усилия — и то с облекчение, тъй като пресеченият терен не благоприятстваше ходенето по чехли, — се отдаде на напрегнати размишления относно скривалището на огърлицата на лейди Констанс. Вероятно, съобрази той, то се виждаше дори от мястото, където бе седнал. Стига да можеше да го разпознае, щом го съзре. Скъпоценностите се спотайваха някъде там, в ония храсти, или пък в някоя закътана хралупа на ей онова дърво. Или…

Нещо прещрака в Бакстър, подобно на внезапно освободена пружина. В един миг той седеше оклюмал, изживяващ всички нерадостни усещания на мъж с голяма пришка на лявата си пета, а в следващия, забравил пришки и неволи, вече бе скочил от парапета и се носеше през терасата със скорост, от която чехлите му се сливаха в едно мъгляво петно. Той бе осенен от вдъхновение.

Зората през летните месеци се пуква рано, тъй че на небето вече се долавяше една нездрава бледност. Тя още не можеше да се нарече светлина, но все пак предметите, досега скрити в мрака, започваха да добиват смътни форми. И сред тези форми в полезрението на Бакстър полека изплува редица от петнадесет саксии.

Те се кипреха една до друга, заоблени и подканящи, всяка с по едно мушкато, бучнато посред гнездо от пръст. Петнадесет саксии. Първоначално те бяха шестнадесет, но Бакстър нямаше и понятие за това. Единственото, за което имаше понятие, бе, че е попаднал на следа.

Търсенето на заровено имане е нещо, което от памтивека упражнява неустоима магия над човешките синове. Изправени пред място, където може да се спотайва скрито съкровище, мъжете не чакат своя ред да се хванат за лопатата. Те се спускат да копаят с голи ръце. Никаква загриженост за мушкатата на работодателя му не възпря Рупърт Бакстър в неговите дирения. Да грабне първата саксия и да изтръска съдържанието й бе въпрос на секунда. Дланите му разровиха малката купчинка пръст…

Нищо.

Второ мушкато тупна прекършено на земята…

Нищо.

Трето…

Незаменимия Бакстър се изправи страдалчески. Той не бе привикнал да се навежда и гърбът го болеше. Но телесните мъки бледнееха пред агонията на поруганите надежди. Той повдигна кална ръка, за да избърше челото си, а отдолу, в бледата здрачина на утрото, петнадесет мъртви мушката се взираха в него с безмълвен укор. Но Бакстър не изпита разкаяние. Той включваше всички мушката, крадци и по-голямата част от човечеството в една всеобхватна черна ненавист.

Единственото, което Рупърт Бакстър искаше сега от света, бе легло. Часовникът над конюшнята току-що беше ударил четири и той се чувстваше обзет от непреодолима умора. Трябваше на всяка цена да проникне в тази къща, дори ако му се наложеше за целта да изрови стените със зъби и нокти. Той се отвърна погнусен от сцената на масовата сеч и премигна нагоре срещу редицата от смълчани прозорци. Вече не му беше до свирукане. Наведе се, взе едно камъче и го запокити по най-близкото стъкло.

Нищо. Който и да спеше там, продължи да си спи безметежно. Небето розовееше, в бръшляна цвърчаха птички, други птици бяха започнали да блеят в храстите. Иначе казано, цялата Природа се събуждаше — с изключение на невидимия ленивец горе в онази стая.

Той хвърли второ камъче…

На Рупърт Бакстър му се струваше, че е изминала една кошмарна вечност, откакто стои тук и хвърля камъчета. Сякаш цялата Вселена се бе съсредоточила в усилията му да събуди оня поспалив пън и за един кратък миг умората го напусна, пометена от дива ярост. Тогава, като от някакъв отминал живот, в съзнанието му изплува споменът за друг мъж, стоял на същото това място и замерил някого през прозореца със саксия. Кой беше хвърлил саксията и по кого — всичко това сега тънеше в мъгла, но затова пък главното изпъкваше с кристална яснота, а именно, че онзи мъж бе открил вярното средство. Сега не беше време за камъчета. Камъчетата бяха жалък заместител. Ненапразно птиците, ветровете, щурците, целият хор на Природата, събуждаща се за новия ден, като че ли крещеше единогласно в ушите му: „Грабвай саксиите!“

4

Както бе изтъкнато и по-рано в този прям и откровен разказ за домашното ежедневие на британската аристокрация, способността за здрав и дълбок сън като правило е привилегия на онези, които не мислят бързо. Граф Емсуърт, който не беше мислил бързо от онзи паметен случай през лятото на 1874-та година, когато бе чул стъпките на баща си да се изкачват към плевника над конюшнята, където той, хлапак на петнадесет години, седеше, захапал първата си пура, се радваше на отличен сън. Той лягаше рано и ставаше късно. Негова скромна хвалба бе, че за повече от двадесет години нито веднъж не е пропуснал пълните си осем часа. Обикновено успяваше да ги докара до десет.

Но от друга страна, през всичките тези години не се бе случвало някой да му мята саксии през прозореца в четири часа сутринта.

Трябва да признаем впрочем, че дори при тези необичайни трудности той стори всичко възможно да съхрани рекорда си. Първият от снарядите на Бакстър, поразявайки едно канапе, не предизвика никаква промяна в равномерното му дишане. Вторият, който се стовари върху килима, го накара да се разшава. И едва третият, издумкал звучно по равномерно повдигащия му се корем, определено го отърси от съня. Той седна в постелята и се вторачи в грънеца.

Колкото и да е странно, преобладаващото чувство, обзело го в първия миг на пробуждането му, беше на облекчение. Ударът го бе изтръгнал от неспокоен сън, в който той спореше с Ангъс Макалистър по въпроса за ранните пролетни луковици и главният градинар, надвит словесно, подло го ръгна в ребрата с мотика. Макар и насън, лорд Емсуърт бе изпитал силно объркване какъв ход е редно да предприеме, затова, когато се намери буден и в собствената си спалня, отначало се изпълни с дълбока признателност, че необходимостта да вземе решение е най-малкото отложена. Ангъс Макалистър може би рано или късно щеше да го халоса с мотика, но засега още се въздържаше.

Последва период на мъглява почуда. Лорд Емсуърт гледаше саксията. Тя не му говореше нищо. Не помнеше да я е оставял там. Той никога не вземаше саксии в леглото си. Веднъж като дете взе умрелия си ангорски заек, но никога саксия. Цялото това явление бе крайно озадачаващо и Негова светлост, неспособен да разбули мистерията, вече бе на прага да вземе държавническото решение да поднови хъркането си, когато нещо едро и кораво профуча през отворения прозорец и се тресна в стената, където се потроши, но не на толкова ситни късове, та да не може да се познае, че и то, в дните на своя разцвет, е било саксия. В този миг очите на графа попаднаха върху килима, а сетне и върху дивана, и случката навлезе още по-дълбоко в зоната на Необяснимото. Достопочтеният Фреди Трипуд, който нямаше глас, но за сметка на това се упражняваше усърдно, напоследък лазеше по нервите на баща си с непрестанното тананикане на някаква ария, която завършваше с думите:

На лорд Емсуърт му се струваше, че сега нещата са отишли с една стъпка по-далеч. От небето валяха саксииииии.

Обичайното отношение на граф Емсуърт към земните дела бе на разсеяна неангажираност, но настоящият феномен бе тъй удивителен, че той се оказа в плен на немалък трепет и интерес. Мозъкът му все тъй отказваше да се справи с проблема защо някой ще иска да хвърля саксии в стаята му в този час — или, ако е въпросът, в който и да било час, — но това не пречеше да отиде да се увери с очите си коя е тази ексцентрична личност.

Той надяна очилата, скочи от леглото и затича в ситен тръс към прозореца. А по пътя за натам у него се размърда един спомен — същият, който преди няколко минути се бе размърдал и у Незаменимия Бакстър. Той го върна към странния епизод отпреди няколко дни, когато онова очарователно момиче госпожица… как й беше името… го уведоми, че секретарят му е замервал със саксии неговия гост, поета Мактод. Той помнеше как се бе подразнил тогава, задето Бакстър си позволява до такава степен да се самозабрави. Сега у него се надигна не толкова раздразнение, колкото уплах. Също както всяко куче може да ухапе само веднъж, без го обявят за бясно, тъй, ако погледнем широко на нещата, и всеки секретар има правото да хвърли само една саксия. Но вземе ли това да му става навик, ближните му щат не щат започват да ги глождят едни съмнения… Причудливото увлечение явно завладяваше Бакстър като наркотик и това никак не допадна на лорд Емсуърт. Той никога по-рано не бе подозирал секретаря си в психична неуравновесеност, но сега, докато приближаваше на пръсти към прозореца, му дойде наум, че тъкмо на хора като Бакстър — мъже нервни, енергични — най-често им избиват чивиите. Негова светлост си каза, че е могъл да предвиди подобно бедствие. От сутрин до мрак от самото си идване в замъка Рупърт Бакстър напрягаше своя мозък и ето че го беше пресилил. Лорд Емсуърт плахо надзърна навън иззад завеската.

Най-лошите му страхове се оправдаха. Това бе Бакстър и никой друг, при това един разчорлен, обезумял Бакстър, гротескно загърнат в лимоненожълта пижама.

Лорд Емсуърт се отдръпна от прозореца. Той бе видял достатъчно. По някакъв необясним начин тази пижама положи сетен щрих върху неговия смут и сега той се намираше в състояние на завършена паника. Фактът, че Бакстър е бил дотолкова обсебен от чудатата си мания, та е пропуснал дори да се облече благопристойно, преди да излезе за поредното си мятане на саксии, правеше всичко да изглежда тъй тъжно и непоправимо. Благият занесен граф не беше страхливец, но първата пролет на дните му вече бе отминала и той с пределна яснота си даде сметка, че за усмиряването на изпаднали в амок секретари е нужен здрав, прав, млад мъж. Той прекоси безшумно стаята и излезе в коридора. Намерението му бе да повери деликатната задача в ръцете на посредник. И стана тъй, че след няколко минути Смит бе разбуден от съня си с потупване по рамото и се изправи в постелята, за да зърне бледото лице на своя домакин, оцъклено насреща му в призрачната светлина на ранното утро.

— Скъпи приятелю — изрече треперливо лорд Емсуърт.

Смит, подобно на Бакстър, спеше леко, тъй че за него бе въпрос на секунда да се разбуди окончателно и да се запридържа към правилата на добрия тон.

— Добро утро — рече любезно той. — Няма ли да седнете?

— Извънредно съжалявам, че бях принуден да наруша съня ви, драги — каза Негова светлост, — но работата е там, че моят секретар Бакстър си е изгубил ума.

— Напълно? — запита Смит, заинтригуван.

— В момента е навън в градината по пижама и хвърля саксии през прозореца ми.

— Саксии?

— Саксии!

— А, саксии! — рече Смит, смръщвайки замислено чело, сякаш бе очаквал да чуе нещо друго. — И какви стъпки смятате да предприемете? Искам да кажа — допълни той — в случай, че не желаете да продължи да хвърля саксии.

— Но, драги…

— На някои хора им допада — поясни Смит. — Но на вас не? Естествено, естествено. Напълно ви разбирам. И тъй, вие какво бихте предложили?

— Надявах се да ми направите тази услуга да слезете долу, ъъ… може би предварително въоръжен с един хубав бастун… и да го убедите да престане и да се върне в леглото си.

— Трезво предложение, в което лично аз не съзирам никакъв недостатък — рече одобрително Смит. — Ако бъдете тъй добър да се настаните удобно тук — извинете ме, задето ви отправям покана в собствения ви дом, — то аз ще видя какво мога да направя. Винаги съм намират другаря Бакстър за разумен мъж, готов да се вслуша в чуждия съвет, и не се съмнявам, че с лекота ще стигнем до някакво взаимноизгодно споразумение.

Смит стана от леглото и като си сложи чехлите и монокъла, поспря пред огледалото да вчеше косата си.

— Тъй като — поясни той — човек винаги трябва да е спретнат, когато се явява пред един Бакстър.

Сетне се отправи към гардероба и сред богатия набор от шапки избра едно изискано бомбе. Накрая, вземайки от вазата над камината проста бяла роза, с която закичи петлицата на пижамата си, се обяви за готов.

5

Внезапният прилив на неистова енергия, подтикнал Незаменимия към неотдавнашната демонстрация на гърнетласкачество, бе утихнал. Апатична вялост го обзе още докато се навеждаше към саксията, последвала онази, която се приземи върху аристократичния корем на лорд Емсуърт. Докато запращаше снаряда, секретарят осъзна, че това ще е сетният му изстрел. Ако и той не дадеше резултат, битката бе изгубена.

А както по всичко личеше, резултатът бе нулев. Ничия глава не щръкна на прозореца да види какво става. Никакъв звук не показа, че спящият вътре се е размърдал. Наоколо цареше такъв покой, сякаш бе хвърлял не саксии, а розови листенца. Морна въздишка се откъсна от устните на Рупърт Бакстър. Миг по-късно той вече бе полегнал на земята, с глава, подпряна о парапета на терасата, един съкрушен човек.

Очите му се притвориха. Сънят, който тъй дълго бе прогонвал, сега бе желан гост. Когато Смит пристигна, размахвайки изискано стика за голф на Достопочтения Фреди сякаш бе лакирано бастунче, той тъкмо надаваше първото си звучно хъркане.

Смит беше милостива душа. Той не харесваше Бакстър, но това не бе причина да го остави да лежи върху прогизналия от утринната роса торф, изложен на риска да си навлече ишиас или лумбаго. Ето защо го ръгна със стика в стомаха, при което секретарят седна и запримигва. И ведно с пробуждащото се съзнание у него се надигна парещо чувство на протест.

— Бързо дойдохте, няма що — изръмжа той. И едва после, когато разтърка кръвясалите си очи и вече можеше да вижда по-ясно, разбра кой всъщност му се е притекъл на помощ. Видът на Смит, надвесен с блага усмивка над него, дойде като допълнително оскърбление за изранените му чувства. — А, вие ли сте? — рече със злост.

— Аз лично, от плът и кръв — отвърна лъчезарно Смит. — Стани, любими! Стани, защото утрото в котела на нощта е хвърлило тоз камък, що звездите пръсва без следа, и виж! — розовопръстата зора султановото минаре е уловила в клуп от светлина. Самият султан — добави той — се намира зад ей онзи прозорец и от скука размишлява над вашите мотиви да замеряте височайшата му снага със саксии. И действително защо, ако се осмеля да запитам, го направихте?

На Бакстър не му беше до откровения. Без да промълви нито дума, той се изправи и морно повлече нозе през терасата към парадния вход. Смит закрачи редом с него.

— На ваше място — рече Смит — и ви отправям този съвет, воден от най-сърдечни приятелски чувства, аз щях да положа всички усилия да възпра прорастването у себе си на тази пагубна страст към хвърляне на саксии. Знам, ще отвърнете, че във всеки миг можете я зарежете, че от още една саксийка няма да се свърши светът, но дали наистина ще спрете след първата? Не е ли точно онази първа съблазнителна саксийка, която води след себе си всички беди? Бъдете мъж, другарю Бакстър! — Той положи умолително длан върху рамото на секретаря. — Следващия път, когато ви дойде меракът, прекършете го. Прекършете го! Нима вие, наследникът на вековете, ще допуснете да станете роб на една привичка? Не! И вие знаете, и аз знам, че у вас се коренят далеч по-добри заложби. Използвайте силата на волята си, човече, използвайте силата на волята си.

Какъвто и отговор да се канеше да даде Бакстър на тази мощна тирада — а ако се съдеше по изражението, с което се обърна към своя събеседник, той имаше много какво да му каже, — един глас свише го възпря.

— Бакстър, драги!

Граф Емсуърт, проследил пробуждането на секретаря от безопасната наблюдателница в спалнята на Смит, без да забележи по-нататъшни признаци на насилие в поведението му, се бе решил да издаде своето присъствие. Паниката му беше отшумяла и той искаше да навлезе в първопричините.

Бакстър вдигна към прозореца изнурен взор.

— Мога да обясня всичко, лорд Емсуърт.

— Какво? — рече Негова светлост, подавайки се още по-навън.

— Мога да обясня всичко — ревна Бакстър.

— В крайна сметка нещата се оказаха съвсем прости — намеси се ведро Смит. — Той само се е упражнявал за състезанията по тласкане на мушкато на следващите Олимпийски игри.

Лорд Емсуърт намести очилата си.

— Лицето ви е изплескано — рече той, взирайки се надолу към опърпания си секретар. — Бакстър, драги, изцапали сте си лицето.

— Защото копах — отвърна мрачно Бакстър.

— Какво?

— Копах!

— Е, поне не е ял пръст — вмъкна Смит. — А защо сте копали? — запита кротко той. — Простете, ако въпросът ви се струва неуместен, но нормално е от наша страна да проявим известно любопитство.

Бакстър се поколеба.

— Защо сте копали? — попита лорд Емсуърт.

— Виждате ли? — рече Смит. — И той иска да знае.

Не за пръв път от началото на познанството им бясно раздразнение от тъпоумната настойчивост на неговия работодател лумна в гръдта на Рупърт Бакстър. Старият пън вечно се размотаваше наоколо и задаваше въпроси. Яростта и нуждата от сън се съчетаха, за да притъпят обичайната разсъдливост на секретаря. Той смътно съзнаваше, че издава на негодяя Смит, за когото бе убеден, че е организатор и подбудител на безчинствата от изминалата нощ, безценни сведения, но всичко бе за предпочитане пред това да стои тук и да се надвиква с лорд Емсуърт. Единствената му цел бе по-скоро да приключи с всичко и да се добере до леглото си.

— Мислех, че огърлицата на лейди Констанс е в една от саксиите — изкряка той.

— Какво?

Издръжливостта на секретаря се пропука. Тоя влудяващ разпит, дошъл като капак на прекараната безпокойна нощ, му дойде твърде много. С глух стон той се метна конвулсивно към вратата и изчезна през нея натам, където отвъд кошмарните гласове цареше мир.

Смит, лишен тъй рязко от освежителната компания, остана известно време край прага, вдишвайки с безмълвно одобрение ароматната прохлада на лятната утрин. Дълги години той не се бе измъквал от постелята толкова рано и беше забравил колко възхитителни могат да бъдат първите проблясъци на един юлски ден. За разлика от Бакстър, чиято егоцентрична душа бе непроницаема за подобни неща, той се опиваше от ласкавия ветрец, от песента на птиците, от розовеещото на изток небе. Но в крайна сметка трябваше да се отърси от своя унес, за да открие, че лорд Емсуърт се е свлякъл надолу по стълбите и настойчиво го подръпва за ръкава.

— Какво каза онзи? — попита Негова светлост. Той се чувстваше като човек, чиято телефонна връзка е прекъснала по средата на крайно увлекателен разговор.

— Кой? — сепна се Смит. — А, другарят Бакстър? Чакайте, нека помисля. Какво действително каза той?

— Нещо за нещо, което било в една от саксиите — подсети го Негова светлост.

— А, да. Той каза, че мислел, че огърлицата на лейди Констанс е там.

— Какво!

Тук трябва да споменем, че лорд Емсуърт не бе напълно в курса на последните събития в дома си. Спазвайки своя навик да си ляга рано, той бе пропуснал сензационното произшествие в големия салон, а тъй като спеше здраво, последвалите го писъци — или, както би казал лакеят Стоукс, крясъци — изобщо не го бяха обезпокоили. Той зяпна срещу Смит втрещен. За миг привидното спокойствие на Бакстър бе приспало първоначалните му подозрения, но сега те се завръщаха с нова сила.

— Бакстър е мислел, че огърлицата на сестра ми е в някоя саксия?

— Така го чух да казва.

— Но защо сестра ми ще си държи огърлиците в саксии?

— Е, тук вече ме хванахте натясно.

— Тоя човек е луд! — извика лорд Емсуърт, лишен и от последната сянка на съмнение. — Луд за връзване! И преди ми е минавало през ума, но сега вече съм сигурен!

Негова светлост не бе новак в симптомите. Неколцина от най-добрите му приятели пребиваваха в ония разкошни резиденции сред тихи паркове, оградени от високи зидове с натрошени бутилки отгоре, в които заможните и аристократични класи нерядко се оттеглят, когато напрежението на съвременния живот им дойде твърде нанагорно. А един от чичовците му по непряка линия, който се имаше за самун хляб, дори бе направил първото си публично изявление по въпроса в пушалнята на същия този замък. Тъй че ако имаше нещо, което лорд Емсуърт да не знае за побърканите, то изобщо не си струваше да се знае.

— Трябва да се отърва от него — рече той. И при тази мисъл ясното утро сякаш доби нова прелест за граф Емсуърт. Неведнъж той бе коткал в ума си сладкия блян да уволни своя незаменим, но тираничен секретар, само че никога досега този отвратително способен и компетентен млад мъж не му бе дал основателен повод да го стори. Нещо повече, страхът от необуздания гняв на сестра му попарваше подобни замисли още в зародиш. Но сега… Положително дори Кони с нейния магарешки инат не би му попречила да се освободи от услугите на секретар, който смяташе, че тя си държи бижутата в саксиите по двора и ходеше в тъмни зори да ги мята по прозорците на хората.

Видът му внезапно доби ведра приповдигнатост. Той си затананика игрива мелодийка.

— Ще се отърва от него — промърмори отново и примижа, вкусвайки благословените слова. После потупа дружески Смит по рамото. — Е, драги, май ще е най-добре да се качваме по стаите и да му дръпнем по още един сън.

Смит леко подскочи, тъй като междувременно бе успял да се потопи в някакви свои размисли.

— Опазил ме Бог — рече вежливо той — да ви задържам повече, щом желаете да се оттеглите за почивка. Но у мен — нали знаете какви са поетите — това чудно утро всели неудържимо вдъхновение. Затова ще поема към своето малко гнезденце сред дървесата и ще напиша поема.

Той придружи своя домакин по смълчаните стълби, където двамата се разделиха в дух на взаимна доброжелателност и всеки пое към своята врата. След като проясни мозъка си с една хладна баня, Смит се залови припряно да се облича.

Като правило утринният тоалет бе за него свещенодействие, което той извършваше с много грижа и любов, но тази сутрин от обичайния му спокоен маниер нямаше и следа. Той скочи в панталоните си с неподражаема живост, а поставянето на вратовръзката му отне само миг. Причина за това бе убеждението му, че го очаква нещо, заради което си струва да побърза.

Тъжно е, когато се замислим колко често в този живот подозираме несправедливо своите ближни. В събитията от отминалата нощ Смит бе съзрял ръката на Едуард Кутс. Едуард Кутс, смяташе той, се бе отдал на онова, което сам би нарекъл (ако се отнасяше за другиго) свиване на номера. Подобно на госпожица Симънс, Смит бързо беше стигнал до извода, че огърлицата е била метната през прозореца на салона от някой от присъстващите на поетичния му рецитал, и негово твърдо мнение бе, че онзи, който я е взел и укрил, е не друг, а господин Кутс. Оттогава той се губеше в догадки относно скривалището, избрано от този упорит младеж, а ето че Бакстър го бе навел на следата. Но Смит бе по-прозорлив от Бакстър. Секретарят след напразното изтърбушване на петнадесет саксии се беше отказал от своята теория. Смит от своя страна отиваше с една крачка по-далеч и подозираше съществуването на шестнадесета. И намерението му бе веднага щом се облече да се впусне в търсене на заветния грънец.

Обувките вече бяха на краката му и той изхвърча от стаята, закопчавайки вървешком жилетката си.

6

Стрелките на часовника над конюшнята показваха пет и половина, когато Ива Халидей, пристъпвайки крадешком, се отправи на ново пътешествие надолу по стълбите. Сега чувствата й бяха много по-различни от онези, които я караха да се сепва от всеки звук при предишната си експедиция, три часа по-рано. Тогава тя бе мародер в нощта и като такава подлежеше на всяческо подозрение, докато сега дори някой да я срещнеше, беше просто едно момиче, което, страдайки от безсъние, е станало рано, за да се поразходи из градината. Това й качество правеше нещата далеч по-благоприятни.

Нещо повече, то напълно отговаряше на истината. Тя действително бе прекарала безсънна нощ — като изключим една кратка дрямка в креслото до прозореца, и именно градината се явяваше нейната цел. Тя смяташе да вземе огърлицата оттам, където я бе оставила, и да я зарови на друго, по-сигурно място. Там плячката можеше да отлежава, докато тя намери сгоден случай да поговори с господин Кийбъл и да уточни по-нататъшните условия.

Две причини бяха накарали Ива след паническото й бягство от храстите, покрай които патрулираше Незаменимия Бакстър, да постави безценната саксия върху перваза на прозореца край парадния вход. От криминалните романи, които бе чела, тя знаеше, че за укривателски цели най-доброто място е онова, което е пред очите на всички, а освен това колкото по-близо до вратата я оставеше, толкова на по-кратко разстояние щеше да й се наложи да я пренася, щом му дойдеше времето. В настоящото разбунено състояние на къщата, когато всеки от гостите бе любител-детектив, не бе изключено гледката на момиче, припкащо по стълбите със саксия в ръце, да привлече излишно внимание.

Очите на Ива блестяха оживено. Тя не бе навикнала да прекарва нощите си на крак, но възбудата и съзнанието за спечелената трудна и неравностойна битка я изпълваха с такъв подем, че не усещаше умората. Когато стигна до площадката на втория етаж, възторгът й нарасна дори дотам, че тя изостави предпазливия си начин на придвижване и се затича по оставащите стълби към фоайето. Чувстваше се като бегач, изминаващ последните метри преди победния финал.

В преддверието сега беше съвсем светло и всички предмети се открояваха ясно. Виждаше се големият гонг за вечеря, виждаше се коженият диван, виждаше се масичката, която самата тя бе прекатурила в тъмнината. Виждаше се и первазът на прозореца до входната врата. Но от саксията, която стоеше върху него, нямаше и следа.