Десета главаСЕНЗАЦИОННО ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ПОЕТИЧЕН РЕЦИТАЛ

1

Закуската бе приключила и целокупното население на замъка се беше пръснало да си гледа сутрешните дела. Едни пишеха писма, други пребиваваха в билярдната зала, някои се бяха упътили към конюшните или към игрището за голф, лейди Констанс наставляваше старшата прислужница, лорд Емсуърт тормозеше главния градинар Макалистър сред лехите, а по Тисовата алея умислено бродеше госпожица Пийви и ярки петънца слънчева светлина изпъстряха грациозния й стан.

Тя беше сама. Тъжна, но неоспорима истина е, че в този несъвършен свят Геният твърде често е обречен да крачи в самота — стига, разбира се, по-несъвършените му събратя да го зърнат овреме, та да се изпокрият. Нито един от табуна посетители, стекли се за Бала на графството, не проявяваше и най-малка охота да се домогва до обществото на госпожица Пийви.

Прискърбен факт. Като се изключи лекото предразположение към непочтеност, каращо я да краде всичко, мярнало й се пред очите, стига то да не е заковано за мястото си, Ейлийн Пийви бе възхитителна натура и колкото и странно да бе, именно благородната страна на тази натура отблъскваше коравосърдечните й ближни. За онази госпожица Пийви, която си присвояваше чужди вещи, те дори и не подозираха. Жената, от която бягаха като дявол от тамян, беше госпожица Пийви поетесата. И трябва да споменем, че колкото и да му отпускаше края в присъствието на сродна душа като господин Едуард Кутс, тя си беше съвсем истинска поетеса. Онези шест сборника под нейно име в каталога на Британския музей бяха плод на собственото й перо до последната буква, и макар да й се беше наложило да плати от джоба си за появата на първия, то останалите пет видяха бял свят изцяло на страх и риск на нейния издател и дори донесоха малка печалба.

Впрочем госпожица Пийви съвсем не оплакваше самотата си, тъй като се нуждаеше от уединен размисъл. Въпросът, ангажирал съзнанието й, беше къде, по дяволите, се е дянал господин Едуард Кутс. Два дни бяха изминали, откакто я бе изоставил, за да се срещне със Смит и под дулото на пистолета да го принуди да го вкара в замъка, и оттогава от него нямаше ни вест, ни кост. Госпожица Пийви направо не знаеше какво да мисли.

Липсата му бе още по-дразнеща поради факта, че нейният великолепен мозък току-що бе сътворил до най-малката подробност план за похищението на диамантената огърлица на лейди Констанс, а в него съдействието на господин Кутс се явяваше незаменим придатък. Тя бе поставена в положението на генерал, който излиза от палатката си с изрядно подготвена тактическа схема за предстоящото сражение само за да открие, че армията му се е запиляла нанякъде, без да остави бележка. Затова не бива да се учудваме, че докато крачеше между древните тисове, красивото чело на госпожица Пийви бе прорязано от ядна бръчка.

Тисовата алея, както лорд Емсуърт бе отбелязал в своята изключително интересна лекция пред господин Ролстън Мактод в Клуба на заслужилите консерватори, между многото си други забележителности съдържаше определени дървета, които се издигаха нагоре като кули с кръгли корони и заоблени като калпаче на гъба върхари, които в по-голямата си част имаха извити в краищата клони, образуващи беседки. Госпожица Пийви тъкмоминавашепокрай едно от тях, когато нечий глас внезапно я заговори:

— Хей!

Госпожица Пийви подскочи като ужилена.

— Кой вика?

Едно влажно лице с полепнали по него клечки щръкна сред клоните. То въртеше очи в безуспешно усилие да надзърне зад завоя.

Госпожица Пийви се доближи, дишайки тежко. Загадката около местонахождението на нейния запилял се приятел беше разбудена, но внезапността на появата му я бе накарала да си прехапе езика, тъй че радостта й от срещата бе примесена с други чувства.

— Ах ти, охлюв нещастен! — възкликна разпалено тя, с треперещ от негодувание глас. — Кой те научи да се криеш по дърветата и да изкарваш акъла на момичетата?

— Извинявай, Лиз. Аз…

— И къде — продължи госпожица Пийви, стоварвайки още един упрек — се губиш цялото това проклето време? Запилява ми се хубостникът още преди два дни, уж щял да притисне с патлак онова леке, и оттогава чакам от умрял писмо. Хайде, говори, не ме гледай като теле на припек.

— Чакай, Лиз, всичко ще ти обясня. Той наистина ме вкара в къщата. Аз съм негов камериер. Затова от толкова време не мога да се добера до теб. В тая дупка прислугата така са я стегнали да не се мотае наоколо, че със същия успех можехме да сме на различни континенти. Ако случайно не те бях зърнал да се изнизваш сама навън тази сутрин…

Острият ум на госпожица Пийви схвана начаса ситуацията.

— Добре — прекъсна го тя. Дългите речи винаги я изкарваха от търпение. — Разбирам. Е, това е чудесно. Значи сме екстра. Защото аз имам готов план и след като вече си тук, можем да си плюем на ръцете.

— План?

— И то муцка — потвърди госпожица Пийви.

— Дано — отвърна господин Кутс, върху когото събитията от последните дни бяха наложили печата на дълбок песимизъм. — Да ти кажа, оня Мактод не е вчерашен. Отнякъде му е прещракало — рече благоразумно той, опасявайки се от невъздържани критики от страна на своята възлюбена, — че ако свие огърлицата, след като съм негов камериер, нищо не ми пречи да му изтараша стаята и да я набарам. Затова взел, че си изпросил някаква съборетина в гората, уж за да пише там стихове.

— Хм! — рече госпожица Пийви. — Това — продължи тя след кратък размисъл — изобщо не ме притеснява. Нека дивее из пущинаците колкото си ще. Моят план е готов и Бога ми, ако ти не оплескаш нещо по твоята част, работата ни е в кърпа вързана.

— Аз също ли участвам?

— Участваш, и още как. Без теб съм заникъде. Затова бях така бясна, че се скатаваш толкова време.

— Изплюй камъчето, Лиз — рече смирено господин Кутс. Както винаги в присъствието на тази енергична жена той изпитваше осезателен комплекс за малоценност. От самото начало на съвместните им изяви тя бе мозъкът на предприятието, а той просто инструментът, привеждащ в изпълнение нейните концепции.

Госпожица Пийви стрелна бърз поглед по Тисовата алея. Мястото си оставаше все тъй тихо и усамотено.

— Слушай сега, Ед, и помни добре, защото може и да не успеем да се видим повече. Сега, когато къщата е фрашкана с народ, Нейната светлост си слага огърлицата всяка вечер. И като я видиш, ти иде да си сложиш тъмни очила. Направо те ослепява.

— Стига, бе!

— Без майтап! Нямаш представа какво чудо е.

— Къде я държи, Лиз? Успя ли вече да разбереш? — попита господин Кутс, по чийто печален лик премина мимолетен лъч на оптимизъм.

— Не, не съм. А не ми и трябва. Не е за мен да човъркам сейфове и през цялото време да бера страх, че цялата тайфа може да ми се изсипе зад гърба. Предпочитам без сложности. Между другото оня самозванец Мактод днес ще изнася поетична вечер в големия салон. Знаеш ли къде е това?

— Мога да разбера.

— Ами разбери тогава — отвърна разпалено госпожица Пийви. — И то преди да е мръкнало. Е, започна ли да включваш?

Господин Кутс, който стърчеше безрадостно сред тисовите клонки, би дал много, за да може да отговори положително, тъй като неведнъж бе изпитвал на гърба си огромното значение, което съобразителната му партньорка отдаваше на схватливостта като природна черта, но в случая бе принуден да разклати съчките, поклащайки отрицателно глава.

— Винаги си бил въз тъп — рече презрително госпожица Пийви. — Бих казала, че от раменете нагоре ставаш единствено за дърворезба. Ами че аз ще седя точно зад лейди Констанс, докато оня шут се прави на маймуна. Ще трябва просто да протегна ръка и да грабна огърлицата от шията й. Сега ясно ли ти е?

— Ама, Лиз… — Господин Кутс смутено събра кураж да изтъкне онова, което според него се явяваше единственият дефект в замисъла. — Ако действаш със сила пред толкова народ, както предлагаш, те няма ли…

— Не, няма. И ще ти кажа защо. Никой няма да ме види как го правя, защото в салона ще бъде тъмно като в рог. Защото ти ще си някъде в задната част на къщата, където им стоят бушоните, и ще дърпаш шалтера като за последно. Ясно? Ей това е твоята задачка и не можеш да се оплачеш, че е прекалено сложна. От теб се иска само да разучиш къде им е електрическото табло и коя джаджа трябва да се отвинти. Нали мога да разчитам, че поне с това няма да се оплескаш?

— Лиз — каза господин Кутс и в гласа му се долавяше благоговеен трепет, — дотук всичко е детска играчка. Но какво…

— Добре де, знам кое те мъчи. Какво ще стане след това и как ще се измъкна с огърлицата? Ами просто прозорецът ще бъде отворен, аз ще се доближа до него и ще я изхвърля навън. В стаята настава шаш и паника заради мрака и докато всички се тюхкат, ти си плюеш на петите, отърчаваш насам и забърсваш огърлицата. Мисля, че няма да ти е трудно да я намериш. Прозорецът е точно над терасата, долу е равно като тепсия, а сега нощите са ясни, при това ще разполагаш с предостатъчно време да душиш наоколо, преди да успеят да запалят отново осветлението. Е, как ти се струва?

Настъпи кратко мълчание.

— Лиз — промълви най-сетне господин Кутс.

— Не чух — настоя госпожица Пийви — върхът ли съм, или не?

— Лиз — повтори господин Кутс и гласът му бе дрезгав от оня трепет, който някой младши офицер от Наполеоновия щаб сигурно е изпитвал, изслушвайки подробностите за предстоящата кампания. — Казвал съм го преди и пак ще го кажа. Опре ли работата до кроежи, момичето ми, ти си кент флош роял!

И като протегна ръка от недрата на своя тис, той улови дланта на госпожица Пийви и нежно я стисна. Поетесата кокетно се изкиска. Какъвто и пън да беше този мъж, тя си го обичаше.

2

— Господин Бакстър?

— Да, госпожице Халидей?

Мозъкът на Бландингс вдигна отруден поглед от бюрото си. Обядът бе приключил едва преди половин час, ала той вече беше в библиотеката, заобиколен от дебели книги като тюлен сред крайбрежни скали. Сега, когато замъкът бе претъпкан с гости, той прекарваше времето си в библиотеката, тъй като възвишеният му ум не бе нагоден към лекомислените брътвежи на светски пеперудки.

— Дали не бихте ме освободили за този следобед? — попита Ива.

Очилата на Бакстър се фиксираха върху нея с инквизиторски блясък.

— За целия следобед?

— Да, ако не възразявате. С обедната поща получих писмо от моя много добра приятелка. Тя ми пише, че днес пристига в Маркет Бландингс и моли да се срещнем. Трябва да отида, господин Бакстър, моля ви. Нямате представа колко е важно.

Ива бе видимо развълнувана, а когато очите й срещнаха очилата на Бакстър, нещо в тях проблесна по начин, който би смутил всеки мъж, направен от не толкова крепък материал. Ако Достопочтеният Фреди Трипуд например бе загледаният в техните теменужни дълбини, той в своята младежка импулсивност би се вързал на фльонга и заджафкал като предан пекинез. Свръхчовекът Бакстър обаче спокойно и безпристрастно прецени молбата и накрая я намери за разумна.

— Много добре, госпожице Халидей.

— Безкрайно ви благодаря. Утре ще работя два пъти по-усилено, за да наваксам.

Ива изпърха към вратата, като на прага се поспря да го дари с една признателна усмивка, след което Бакстър се върна към книгите си. За миг в гръдта му трепна известна тъга, че тъкмо това симпатично и неизменно почтително момиче се бе оказало съучастница на мъж, който будеше неодобрението му по-силно дори от повечето криминални престъпници. Но той начаса смаза у себе си мекушавото чувство и отново стана Мъжът от желязо.

Ива изприпка надолу по стълбите, тананикайки си весело. Тя бе очаквала по-продължителна и напрегната борба, докато получи разрешение за отпуск, и сега си казваше, че въпреки някои свои черти, които трудно можеха да се нарекат другояче освен противни, Бакстър всъщност е много мил. Накратко казано, тя имаше чувството, че нищо не е в състояние да помрачи прелестта на този възхитителен следобед. Едва когато няколко минути по-късно на минаване през фоайето един глас я повика по име, тя разбра колко много е грешила. Гласът, леко гърлен и прегракнал, принадлежеше на Достопочтения Фреди, и само един поглед бе нужен на Ива, за да прозре с ясновидски дар, че той отново ще й прави предложение.

— Какво има, Фреди? — рече тя примирено.

Достопочтеният бе свикнал от дете да чува хората да казват примирено „Какво има, Фреди?“ още щом той се появи. Баща му го казваше, леля му Констанс го казваше, казваха го всичките му останали чичовци и лели. Макар и диаметрално противоположни личности във всяко друго отношение, те до един отпускаха ръце и казваха „Какво има, Фреди?“ още щом го зърнеха. Ето защо думите на Ива и тонът, с който бяха произнесени, не го обезсърчиха, както би станало с всеки друг на негово място. Напротив, единственото му чувство бе на светла радост, че най-сетне е успял да я завари за половин минутка сама.

Фактът, че от пристигането й насам все не успяваше да поговори с нея насаме, бе причинил на Фреди немалко страдания. Той го отдаваше изцяло на лошия си късмет, силно подценявайки по този начин способността на обекта на своята привързаност да му бяга по допирателната. Сега той подходи откъм фланга, изглеждайки досущ като издокарана овца.

— Да не би да отиваш някъде? — бе встъпителната му забележка.

— Да. Отивам в Маркет Бландингс. Какъв чудесен следобед. Сигурно си страшно зает сега, когато къщата е пълна с народ. Довиждане — рече Ива.

— А? — рече Фреди, мигайки на парцали.

— Довиждане. Много бързам.

— Къде каза, че отиваш?

— В Маркет Бландингс.

— Ще дойда с теб.

— Не, искам да отида сама. Имам среща.

— Тогава ще те изпратя поне до портала — отвърна пиявицата в човешки образ.

Следобедното слънце вече не светеше тъй ярко за Ива, когато двамата поеха надолу по алеята. Тя бе добросърдечно момиче и не й допадаше постоянно да играе ролята на слана в градината на Фреди. При все това изходите от положението несъмнено бяха само два: или трябваше да му даде ръката си, или той да спре да й я иска. Тя категорично отказваше да склони на първия вариант, а поне доколкото личеше от действията на Фреди, той с не по-малка категоричност отхвърляше втория. Като резултат техните спорадични срещи рядко се отличаваха с дух на дружеска непринуденост.

Известно време вървяха мълчаливо. После Фреди заговори:

— Да знаеш, че си адски жестока понякога.

— Как се оправяш с вкарването? — поинтересува се Ива. — А?

— Как си с вкарването? Нали ми се оплака, че имаш сериозни проблеми с него.

Тя не гледаше събеседника си, тъй като по принцип избягваше да го гледа в подобни случаи, но предположи, че странният звук, последвал нейната забележка, изобразява горчив мъжествен смях.

— Вкарването!

— Нали сам ми каза, че то било най-важният елемент от голфа.

— Голф! Да не мислиш, че напоследък ми е останало време да се тревожа за голфа?

— О, но това е чудесно, Фреди! Да не би да си подхванал някаква работа? Крайно време ти беше, наистина. Представям си как ще се радва баща ти.

— Ама такова — проблея Фреди — защо не вземеш да се омъжиш за човека?

— Сигурно ще го направя някой ден. Стига да срещна подходящия човек.

— Не, не! — извика отчаяно Фреди. Ива рядко биваше чак толкова задръстена. Той дори винаги я беше смятал за адски схватливо момиче. — Не за човек, за мен.

Ива въздъхна. Беше се надявала да избегне неотвратимото.

— Ох, Фреди! — възкликна ядно. Тя продължаваше да го съжалява, но не можеше повече да сдържа раздразнението си. Следобедът бе тъй прекрасен и тя се бе чувствала толкова щастлива. А сега той провали всичко. Всеки път, след като отхвърлеше негово предложение, й трябваше поне половин час да си успокои нервите.

— Аз те обичам, по дяволите! — настоя Фреди.

— Ами спри да ме обичаш най-сетне — сръфа го Ива. — Аз не ставам за теб. Ще те направя нещастен до края на дните ти.

— Най-щастливият мъж на земята — поправи я благоговейно Фреди.

— Имам отвратителен нрав.

— Ти си ангел.

Раздразнението на Ива се усили, ако това изобщо беше възможно. Тя често бе изпитвала един особен страх, че ако той упорства с предложенията си, може някой път да сбърка и да му каже: „Да.“ Искаше й се да съществува някакъв известен на науката способ, чрез който Фреди да бъде запушен веднъж и завинаги. И в отчаянието си се досети за един довод, който не бе прилагала досега.

— Това са глупости, Фреди. Дори ако изключим нежеланието ми да се омъжа за теб, как ще вземеш момиче без една лира в банката?

— И през ум не ми е минавало да се женя за пари.

— Не, разбира се, но все пак…

— Купидон — рече Фреди вдървено — вехне и линее в клетка от злато.

Ива не бе очаквала да се изненада от нещо, излязло от устата на Фреди. По собствените й наблюдения неговият речников запас наброяваше четирийсет и три думи, като мислите, които обличаше в тях, се брояха на пръстите на едната му ръка. Но ето че това лирично отклонение я свари неподготвена.

— Какво!

Фреди повтори репликата. Когато я бе видял да проблясва като субтитър на екрана на дългометражния филм „Пари и любов“ (в главните роли Беатрис Камли и Браян Фрейжър), той я бе одобрил и на излизане от киното си я бе записал.

— О! — промълви Ива и млъкна. Както би се изразил господин Кутс, Фреди беше извадил фул от попове с десетки. — Имах предвид — продължи тя след секунда, — че не е разумно да се жениш за момиче без пари, ако и ти си на червено.

— Такова, да го вземат мътните! — Странна, ликуваща нотка се бе прокраднала в гласа на ухажора. — Това ли било единственото, което стои помежду ни? Защото…

— Не, не е само то!

— Защото гледай сега, аз всеки момент ще червясам от пари. Това е, кажи-речи, тайна, всъщност адски строга тайна, така че ти си трай, но чичо Джо се нави да ми даде две хилядарки. Две хубави тлъсти хилядарчици.

— Чичо ти Джо?

— Старият Кийбъл, нали го знаеш. Мъжът на леля Констанс. Дава ми две хиляди лири, с които аз ставам съдружник в агенция за конни залагания и направо започвам да печатам пари. В тоя бизнес човек ще не ще прави състояние. Помисли си само колко балъци губят всеки ден целите си състояния по хиподрумите. Всичко това отива у букмейкърите. Едно приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи в такава агенция и ми каза, че ще ме вземат при тях, ако…

Епохалното значение на получената информация накара Ива да се отклони от своето правило да щади чувствата си в подобни моменти, като отклонява погледа си от Фреди. Но ако желаеше да прекрати неговата лекция върху паричното обръщение, тя не би могла да избере по-добър начин от този да го погледне. Защото, срещайки нейния взор, Фреди моментално изгуби нишката на мисълта си и взе плахо да пелтечи. Прякото попадение от очите на Ива неизменно имаше това въздействие върху него.

— Господин Кийбъл ще ти даде две хиляди лири!

Вълна от парещо угризение заля Ива. Ако имаше нещо, с което винаги да се бе гордяла, то това бе увереността й, че е добър, надежден приятел, на когото може да се разчита, а ето че сега осъзнаваше пренеприятната истина, че откакто пребиваваше в Бландингс по най-низък начин бе пренебрегвала интересите на Филис Джаксън. Тя недвусмислено бе обещала на Филис да се изправи лице в лице с тоя неин баща и засрамвайки го с палещи слова, да го принуди да снесе трите хиляди лири, от които тя тъй отчаяно се нуждаеше за своята ферма. И какво бе направила досега? Нищо.

Ива бе почтена до мозъка на костите дори в сделките със самата себе си. Едно не тъй съвестно момиче би възразило, че не е имало никаква възможност за разговор на четири очи с господин Кийбъл. Ала Ива начаса презря този благовиден претекст. При добро желание досега десет пъти да е успяла да се добере до него и тя го знаеше. Не! Просто се бе поддала на приятната настойчивост, с която Смит обсебваше времето й, докато Филис и нейните проблеми бяха запокитени на заден план. Трябваше със срам да си признае, че през последните дни дори не се беше сещала за нея.

А в същото време господин Кийбъл е бил предразположен да ръси с пълни шепи щедрост върху незаслужили мухльовци от типа на Фреди. Значи ако само му подхвърлеше думичка за Филис…

— Две хиляди лири? — повтори замаяно тя. — Господин Кийбъл?

— И още как! — извика сияещ Фреди. Първоначалният шок от надникването в очите на Ива бе отшумял и сега той се отдаваше без задръжки на тази оргия.

— За какво?

Прехласнатият взор на Фреди потрепна. Любовта, осъзна той, насмалко да го накара да изплюе камъчето.

— Ами де да знам… — изломоти той. — Дава ми ги човекът просто така, нали разбираш.

— Ти просто отиде при него и ги поиска?

— Ами… ъъ… да. В общи линии така стана.

— А той не се ли опъна?

— Не. Дори му стана много приятно.

— Приятно! — Ива почувства, че й е трудно да диша. Усещанията й бяха сходни с тези на човек, ненадейно открил, че дупката в задния му двор, която безгрижно е подминавал месеци наред, всъщност е златна мина. Щом като операцията по извличане на средства от господин Кийбъл е била не само лесна, но дори силно допадала на жертвата… У нея се надигна внезапна и повелителна нужда Фреди да пропадне вдън земя. Трябваше да премисли нещата на спокойствие.

— Ами тогава — обади се Фреди — да си дойдем на думата, а?

— Какво? — рече разсеяно Ива.

— Такова… да се омъжиш за мен. Все пак аз боготворя праха под нозете ти и други такива. Пък и вече си наясно за тия две хиляди… и ставам букмейкър… и всичко останало…

— Фреди — рече напрегнато Ива, давайки израз на изтерзаните си нерви с глас, излизащ със свистене помежду стиснатите й зъби, — изчезни!

— А?

— Не искам да се омъжа за теб и до гуша ми дойде да ти го повтарям. Затова няма ли най-сетне да се махнеш и да ме оставиш на мира? — Тя млъкна. Чувството за справедливост й подсказваше, че излива върху своя несретен ухажор жлъч, която би следвало да насочи към самата себе си. — Извинявай, Фреди — каза по-кротко. — Не исках да се държа по тоя отвратителен начин. Знам, че ти много ме харесваш, но аз наистина не мога да се омъжа за теб. Нали не искаш да вземеш за жена момиче, което не те обича?

— Напротив, искам — отвърна геройски Фреди. — Стига това да си ти. Любовта е крехък филиз, който сланата може да попари, но прикътан и сгрян в благодатната топлина на едно честно сърце…

— Фреди…

— Разцъфтява в чуден цвят — довърши припряно младежът. — Мисълта ми е, че след брака любовта ще дойде от само себе си.

— Глупости.

— И все пак точно така стана в „Брак във висшето общество“.

— Фреди — рече Ива, — бъди добричък и просто си тръгни, а? Имам много неща, за които трябва да помисля.

— О, ще мислиш? — рече Фреди впечатлен. — Няма проблеми!

— Безкрайно ти благодаря.

— О, ъ… няма защо. Остани си със здраве.

— Довиждане.

— Ще се видим по-късно, нали?

— Да, разбира се.

— Чудесно! Доскоро тогава.

И Достопочтеният Фреди в нелошо разположение на духа — тъй като му се струваше, че след дългата обсада най-сетне съзира признаци на омаломощаване в противниковия лагер — се завъртя на дългите си мотовили и пое към бащиния дом.

3

Унесено в сън под прежурящото слънце, малкото градче Маркет Бландингс представляваше мирна гледка. За пръв път след раздялата си с Фреди Ива изпита относителен покой, когато навлезе в старата, сивокаменна главна улица, съсредоточила в себе си целия делови и културен живот. Маркет Бландингс създаваше облекчаващото усещане, че си е същият от векове. Различни ядове и скърби може би бяха тормозили приютяваните от него поколения, но не и тази покрита от лишеи църква с нейната яка четвъртита кула, нито онези магазинчета с червени покриви или пък вековните странноприемници, чиито горни етажи уютно издаваха корем над паважа. Докато се придвижваше в бавен размисъл към „Гербът на Емсуърт“ — изключително изискания хан, който представляваше крайната й цел, погледът на Ива срещаше сводести галерии, отварящи се с живописна неочакваност, за да разкрият пред очите освежителни гледки на сенчести тревясали дворчета, изпълнени с древна прохлада. Изобщо цялата главна улица на Маркет Бландингс силно напомняше задрямал вътрешен двор на катедрала. Нищо в нея не беше съвременно, като се изключи киното — макар че дори то се наричаше „Електрически театър“ и бе покрито с бръшлян и увенчано с каменни фронтони.

Но при едно по-добро вглеждане подобно твърдение се оказва твърде прибързано. Имаше още една съвременна сграда на главната улица. Банкс бръсне, подстригва, гласеше табелката над входа и Ива тъкмо минаваше покрай владението на господин Банкс.

Във всяко нормално обкръжение това светилище на красотата би правило впечатление на поносим и дори привлекателен обект, но в Маркет Бландингс то се явяваше като трън в окото и озовала се пред неговия праг, Ива бе грубо изтръгната от своя унес, сякаш дочула фалшива нота в тържествен химн. Тя вече се канеше да отмине бързо, когато вратата се отвори и отвътре изникна ниска набита фигура. При вида на тази ниска набита фигура Ива спря като закована.

С цел да подкастри посивелите си къдри за предстоящия Бал на графството Джоузеф Кийбъл се беше отправил към бръснарския салон на господин Банкс веднага след приключване на обяда. Сега, застанал на тротоара отвън, той се питаше защо бе оставил господин Банкс да завърши своето дело, поливайки главата му с лосион от теменужки. Господин Кийбъл имаше чувството, че е пъхнат в чувал с прясно набрани теменужки и изведнъж си даде сметка, че винаги е намирал тъкмо този мирис за особено противен.

По правило господин Кийбъл бе свикнат да дава железен отпор на бръснари, опитващи се да го ароматизират по един или друг начин, но поводът, отслабил бдителността му пред попълзновенията на Банкс, бе обедната поща в Бландингс, с която бе получил жалостиво писмо от Филис — второто след онова, което го беше накарало да влезе в схватка с деспотичната си съпруга в пушалнята. Веднага след сключването на сделката с Фреди той бе писал на Филис в дух на ведър оптимизъм, уверявайки я, че в най-скоро време ще бъде в състояние да й изпрати трите хиляди лири за покупката на нейната бленувана ферма. Тя отговори на това писмо с горещи благодарности. Но оттогава минаха дни, през които не се случи нищо. Загрижеността на Филис растеше и тя бе изразила това в шест гъсто изписани страници.

Седнал в бръснарския стол, господин Кийбъл прехвърляше в ума си писмото, стенейки безгласно, докато Банкс със светнали очи се гавреше с него. Не за пръв път от началото на своето сътрудничество с Фреди Джоузеф Кийбъл бе терзан от съмнения дали е постъпил мъдро, поверявайки тъй деликатна мисия като кражбата на диамантената огърлица на един племенник, немощта на чийто разсъдък бе публична тайна. Това, казваше си той с горчивина, бе задача, достойна за обединените усилия на Дилинджър, Бони и Клайд, а той я бе оставил в ръцете на младеж, който през целия си живот бе показал истинско вдъхновение и предприемчивост един-единствен път — когато раздели косата си на път по средата, докато всички останали членове на Ергенския клуб я решеха назад. Колкото повече господин Кийбъл претегляше шансовете на Фреди, толкова по-нищожни му изглеждаха те. Когато Банкс най-сетне го размота от белия чаршаф, той бе обладан от дълбок песимизъм, а когато излезе пред вратата, омайвайки пойни птици и пчелички със сладостното си ухание, мнението му за способностите на неговия партньор бе спаднало до точка, в която вече се съмняваше дали и кражбата на солница от ресторант се намира в сферата на възможностите му. Тези нерадостни мисли го бяха погълнали тъй дълбоко, че Ива трябваше да извика името му два пъти, докато го изтръгне от тях.

— Госпожице Халидей — рече виновно той. — Моля за извинение. Бях се замислил.

Макар да бяха разменили само няколко думи от деня на пристигането й в замъка, господин Кийбъл бе станал някак симпатичен на Ива, поради което тя не изпита онова смущение, което би могло да й попречи да обсъжда толкова деликатен въпрос с човек, когото едва познаваше. По природа пряма и открита, тя започна направо по същество.

— Бихте ли ми отделили една-две минути, господин Кийбъл? — Тя хвърли поглед към часовника на църковната кула и видя, че й остава предостатъчно време до срещата. — Искам да поговорим относно Филис.

Господин Кийбъл отметна изумено глава и светът се напои до виолетово с мирис на теменужки. Беше му се сторило, че самият Глас на съвестта внезапно го е заговорил.

— Филис! — ахна той и писмото прошумоля във вътрешния му джоб.

— Вашата доведена дъщеря Филис.

— Вие я познавате?

— Беше ми най-добрата приятелка в училище. Бях й на гости малко преди да дойда в замъка.

— Невероятно! — рече господин Кийбъл.

Клиент, търсещ някой да го обръсне, се мушна помежду им и влезе в салона. Те се отместиха няколко крачки встрани.

— И ако смятате, че това не ми влиза в работата…

— Скъпа млада госпожице…

— … то аз ще ви кажа, че ми влиза, защото тя е моя приятелка — довърши твърдо Ива. — Господин Кийбъл, Филис ми каза, че ви е писала за покупката на онази ферма. Защо тогава не й помогнете?

Следобедът беше топъл, но все пак не дотолкова, че да оправдае ситните капчици пот по челото на господин Кийбъл. Той извади голяма носна кърпа и ги попи. Очите му добиха подгонен израз. Ръката, която не бе заета с носната му кърпа, намери пътя към джоба на панталоните му и там усилено задрънка връзка ключове.

— Аз искам да й помогна. Бих сторил всичко на света, за да й помогна.

— Тогава какво ви спира?

— Ами… аз съм в специфично положение.

— Да, Филис ми спомена за това. Разбирам, че не ви е леко, господин Кийбъл, но все пак, щом можете да услужите с две хиляди лири на Фреди Трипуд, за да започне своя букмейкърски бизнес…

Сподавен крясък от страна на нейния събеседник прекъсна думите й. Очите му сега бяха изпълнени с неприкрита паника, а сърцето — със смазващо разкаяние, задето бе имал глупостта да се впусне в съвместни престъпни действия с дрънкало като Фреди. Тази девойка знаеше! А щом тя знаеше, още колцина други знаеха? Младият тиквеник сигурно бе издрънкал зловещата си тайна в ушите на всяко човешко същество, направило си труда да го слуша.

— Т-т-той ви е казал! — заекна господин Кийбъл.

— Да. Току-що.

— Майчице! — промълви сломено той.

Ива го гледаше в почуда, неспособна да проумее тези силни чувства.

— Нали не сте споделили с никого? — изграчи той дрезгаво.

— Разбира се, че не. Казвам ви, че аз самата научих току-що.

— И няма да… кажете?

— Защо да го правя?

Дъхът на господин Кийбъл, когото той вече смяташе за безвъзвратно изгубен, започна плахо да се завръща. Вълната на облекчение за миг го лиши от дар слово. Какви глупости, мина му през ума, дрънкат разни хора и вестници за съвременната девойка. Именно тази широта на възгледите, която те тъй несъстоятелно хулеха, правеше от нея създание с ненадминат чар. В определени случаи тя можеше да се държи по начин, който би шокирал баба й, но затова пък колко успокоително бе да наблюдаваш невъзмутимото й спокойствие пред лицето на чуждото престъпление. В гърдите му се надигна вълна от топли чувства към Ива.

— Вие сте прекрасна — рече.

— Моля?

— Естествено — заоправдава се господин Кийбъл, — това не може да се нарече истинска кражба.

— Какво!

— Пък и нали ще купя на жена си нова огърлица…

— Моля?

— Мисълта ми е, че всичко ще е наред. Констанс ще е напълно доволна, Филис ще си получи парите и…

Нещо в потресения поглед на Ива пресуши пълноводния поток в гърлото на господин Кийбъл.

— Ама вие… не знаете ли? — изломоти той.

— Какво да знам?

Господин Кийбъл прозря, че е бил несправедлив към Фреди. Макар и достатъчно глупаво, за да спомене пред това момиче за парите, младото магаре поне се бе въздържало да й разкрие целия заговор. И той захлопна уста като сритана стрида.

— Нищо, нищо — отвърна припряно. — Е, аз трябва да тръгвам, става късно.

Ива впи пръсти в отдалечаващия се ръкав. Колкото и неразбираеми да бяха думите му, поне едно изречение правеше смисъл — че Филис ще си получи парите. Сега не беше време за половинчати мерки. И тя го сграбчи.

— Господин Кийбъл — извика настойчиво. — Нямам представа за какво говорите, но знам, че щяхте да кажете нещо, което… Доверете ми се, господин Кийбъл. Аз съм най-добрата приятелка на Филис и ако сте намерили какъвто и да било начин да й помогнете, бих искала да съм в течение. Може да съм в състояние да ви помогна…

В началото на тази накъсана реч господин Кийбъл се мъчеше чрез жалостиви подръпвания да освободи сакото си от нейната хватка. Сега обаче спря да се съпротивлява. Всичките съмнения в пригодността на племенника му, които го бяха измъчвали в бръснарския стол на Банкс, далеч не бяха разсеяни. Мнението му, че Фреди не го бива дори да завърже връзките на обувките си, оставаше твърдо, ако не и по-твърдо от преди. Той погледна Ива. Впи в молещите й очи взор, който търсеше да изпита нейната душа, и откри там доблест, съчувствие и — нещо дори по-ценно — разум. Той можеше да седи и да зяпа със седмици в рибешките очи на Фреди, без да зърне там и една десета от това качество. Решението му бе взето. Това момиче беше съюзник. Момиче жизнено и дръзко. Момиче, струващо хиляда Фредита — макар, разсъди господин Кийбъл, това и да не значеше кой знае какво. Всяко колебание бе отхвърлено.

— Ето каква е работата — започна той.

4

Повелително съобщената от лейди Констанс по време на закуска вест, че същата вечер предстои господин Ролстън Мактод да рецитира избрани откъси от своята стихосбирка „Мизерни песни“ пред цялата компания на замъка, събрана в големия салон, дойде за Смит, както и за повечето млади и неопитни гости от мъжки пол, като докосване до оголена жица, от което те видимо трудно се окопитиха. Вярно, че бяха добили смътна представа за Смит като за лирична пишурка, но намираха цялостния му облик и държане за толкова нормални и приятни, че дори за миг не допускаха, че крие в ръкава си нещо тъй неоправдано жестоко и коварно като „Мизерни песни“. Целокупното мнение на тези необрулени от живота души бе, че това надминава всичко и че дори щедрото гостоприемство на замъка Бландингс едва ли си струва подобна висока цена. Единствено ония, които бяха идвали тук и преди, откакто Нейна светлост бе започнала своя флирт с Изкуството, показаха философско примирение. Те храбро се утешиха с мисълта, че колкото и непоносимо да е усилието да изтърпят тоя досаден навлек, той едва ли ще е по-страшен от дългокосия, изнесъл лекция по теософия миналия ноември, да не говорим за оня ентусиаст, дето през седмицата на надбягванията в Шифли се опита с двучасово изложение да ги спечели за каузата на вегетарианството.

Смит от своя страна гледаше на предстоящото изпитание хладнокръвно. Той не спадаше към хората, у които предстоящата поява пред публика насажда морбиден ужас. Смит харесваше звука на собствения си глас, тъй че спускането на нощта го завари в бодро и дори приповдигнато настроение. Доволно заслушан в жуженето на прииждащата в салона тълпа, той се разхождаше по осветената от звездите тераса и пушеше последна цигара, преди дългът да го призове. А когато на няколко метра от себе си съзря Ива Халидей, седнала върху каменния парапет и загледана в кадифения мрак, чашата на благополучието му просто преля.

През целия ден той бе изпитвал растяща потребност от още една от задушевните раздумки с Ива, допринесли тъй много за радостта му от живота по време на неговия престой в Бландингс. Възпиран от съзнанието за нейната възмутителна склонност да се труди, за да оправдае заплатата си, Смит цяла сутрин старателно бе заобикалял малката стая до библиотеката, където тя трябваше да седи и да каталогизира книги, а когато след обяда все пак влезе вътре, я намери празна. Приближавайки сега към Ива, той мислеше с наслада за всички ония чудесни разходки, възхитителни излети по езерото и очарователни беседи, затвърдили окончателно убеждението му, че тя е единственото възможно от всички възможни момичета. Струваше му се, че в добавка към своята хубост Ива също така има способността да изважда на бял свят всичко най-ценно, което той притежаваше като душевност и интелект. Иначе казано, тя го оставяше да говори по-начесто и по-продължително от всяко друго момиче, което бе познавал.

Стори му се малко странно, че не дава никакъв признак да е забелязала появата му — лятната нощ не беше чак толкова непрогледна, че да го скрие от погледа й. А дори и да не го виждаше, Ива положително трябваше да го чуе, тъй като само преди секунда той се бе препънал неистово в една от шестнадесетте саксии, които Ангъс Макалистър, несъмнено воден от най-добри подбуди, бе наредил напряко на терасата същия следобед.

— Прекрасна вечер — каза той, настанявайки се изящно до нея върху зида.

Тя обърна глава към него за един кратък миг, след което отново зарея поглед в далечината.

— Да — отговори.

Явно не бе в словоохотливо настроение, но Смит не се даваше лесно.

— Вижте звездите — продължи той, обгръщайки ги със свойски, макар и не чак покровителствен жест. — Ярки, проблясващи и — ако мога така да се изразя — доста свястно подредени. Когато бях още момче, някой ме научи коя е Орион. А също така Марс, Венера и Юпитер. Трябва със задоволство да отбележа, че този напълно безполезен къс познание отдавна се е заличил от паметта ми. При все това уверено мога да твърдя, че ей онова, рошавото, дето се почесва там горе вдясно, е Голямата мечка.

— Така ли?

— Да, да, уверявам ви. — Смит стигна до извода, че астрономията не успява напълно да завладее публиката му, поради което реши да опита с темата „пътешествия“. — Чувам — рече той, че днес следобед сте ходили до Маркет Бландингс.

— Да.

— Много привлекателно градче.

— Да.

Настъпи пауза. Смит свали монокъла си и старателно се зае да го бърше. Струваше му се, че лятната нощ е започнала леко да захладнява.

— Това, което харесвам в английските провинциални райони — продължи той, — е, че когато властите свършат със застрояването на определено населено място, те слагат окончателна точка. Някъде през царуването на Хенри VIII старшият зидар е потупал последната къща с мистрията си и е казал: „Е, момчета, това ще е то Маркет Бландингс.“ На което подчинените му безспорно са отвърнали с едно дружно: „А хаирлия да е!“ — възглас, към който по онова време са били силно пристрастени. После оставили всичко и си отишли, а оттогава никой повече с пръст не го е пипал. Лично аз намирам подобна практика за похвална. Намирам, че придава успокояваща атмосфера. А вие?

— Да.

Доколкото тъмнината позволяваше, Смит подложи Ива на щателен оглед през своя монокъл. Настроението, в което я завари, бе ново и някак странно. Досега, при все че за негово удоволствие тя винаги му бе предоставяла основната част от диалога, съотношението в словесните им дялове рядко надхвърляше три към едно. И макар при общуването си с повечето хора Смит да предпочиташе монологовата форма, в компанията на Ива известна разговорливост от нейна страна определено го караше да се чувства по-непринудено.

— Ще дойдете ли да ме чуете как рецитирам? — попита той.

— Не.

Отговорът поне се различаваше от „Да“, но с това положителните му страни се изчерпваха. Смит не бе от мъжете, които се обезкуражават лесно, но дори той долови леко охлаждане на ентусиазма си. Въпреки това продължи да упорства.

— Това само показва обичайния ви здрав разум — рече одобрително. — Трудно би могъл да се намери по-смотан начин за прекарване на благоуханна лятна вечер. — Смит остави темата за поетичното четене. Липсваше й увлекателност, това бе очевидно. Нямаше тръпка. — И аз днес ходих до Маркет Бландингс. Другарят Бакстър ме осведоми, че сте се упътили натам, тъй че тръгнах по дирите ви. След като не успях да ви открия, се отбих за половин час в местния дворец на филмовото изкуство. Даваха единадесети епизод на някакъв сериал. Свърши с това как героинята, отвлечена от индианци, лежи на олтара за жертвоприношения, а върховният жрец подрипва с ножа си край нея. Междувременно героят беше тръгнал да се катери по една стръмна скала, на път да я спаси. Последният кадър показваше в едър план пръстите на героя, които се изплъзваха от ръба на скалата. Дванадесети епизод е другата седмица. Ива се взираше безмълвно в нощта.

— Боя се, че няма да свърши щастливо — рече с въздишка Смит. — Подозирам, че той ще я спаси.

Ива се извъртя към него със застрашителна внезапност.

— Искате ли да чуете защо ходих в Маркет Бландингс днес следобед? — попита.

— С най-голямо удоволствие — отвърна сърдечно Смит. — Аз съм последният, който би ви упрекнал, но вече наистина започвах да недоумявам кога най-сетне ще ми разкажете всичко за вашите приключения. Та аз направо узурпирах разговора.

— Отидох, за да се срещна със Синтия. Монокълът изпадна от окото на Смит, подскочи и се залюля на верижката си. Той не се смущаваше лесно, но тази ненадейна информация, дошла като капак на странното държане на Ива, определено го изкара от релсите. Той предвиди грядущи затруднения и за сетен път се улови в нечестиви мисли спрямо тази пъклена Синтия и нейния навик да никне там, където никой не я е сял. Колко по-прост и радостен би бил животът, мина му през ума, ако Ролстън Мактод бе имал благоразумието да остане ерген.

— А, Синтия? — каза той.

— Да. Синтия — отвърна Ива. Неудобната госпожа Мактод бе кръстена с име, възхитително пригодено да бъде изсъсквано, и Ива изцяло се възползва от това му свойство. За Смит стана очевидно, че клетото момиче се намира в състояние на трудно контролиран бяс, като това чувство е насочено изключително към него. Затова събра сили да го посрещне.

— Веднага след оня наш разговор на езерото в деня на пристигането ми — продължи сухо Ива — писах на Синтия, като й казах незабавно да дойде и да се срещне с мен в „Гербът на Емсуърт“.

— Да, знам го — каза Смит. — На главната улица. Много хубава бира.

— Какво!?

— Казвам, че продават хубава бира…

— Кой ви говори сега за бира! — извика Ива. — Днес получих писмо от нея, в което ми съобщава, че идва със следобедния влак. И аз хукнах натам. Исках… — Ива нададе кух, безрадостен смях от мащаб, недостижим дори за Достопочтения Фреди, а той беше специалист по безрадостните смехове — исках да се помъча да ви събера отново. Мислех си, че ако поговоря с нея, може да се намери начин да се сдобрите.

Смит, макар и обладан от тревожното чувство, че брани последен редут, намери достатъчно сили, за да я потупа по ръката, която лежеше до него върху зида като бяло и нежно цвете.

— Да, много ви подхожда — промърмори той. — Но боя се, че пропастта между мен и Синтия…

Ива дръпна ръката си. После се изви рязко и батареята на негодуващия й взор откри кинжален огън срещу него.

— Видях се със Синтия и тя ми каза, че съпругът й се намира в Париж.

— Виж я тая жена — рече Смит, борейки се храбро, но с нарастващо усещане за превъзхождащите сили на неприятеля. — Откъде пък й е щукнала подобна идея?

— Наистина ли искате да узнаете?

— Естествено.

— Ще ви кажа тогава. Идеята й е щукнала, когато получила от Париж писмо, с което той я е молел да отиде при него. И тъкмо беше привършила да ми разказва това, когато аз ви зърнах през прозореца на странноприемницата. Посочих ви на Синтия и тя каза, че никога през живота си не ви е виждала.

— Как бързо забравят жените — въздъхна Смит.

— Единственото оправдание, което мога да намеря за вас — бушуваше Ива, понижавайки в стихийна ярост глас, тъй като някой бе излязъл през вратата на замъка и те вече не бяха сами на терасата, — е, че вие сте луд. Като си помисля само какво ми наприказвахте за горката Синтия оня следобед на езерото, за цялото съчувствие, което похабих за вас…

— Не сте го похабили — поправи я твърдо Смит. — То в никакъв случай не бе похабено. То ме накара — ако изобщо е възможно — да ви обикна още повече.

Ива бе предполагала, че се е впуснала в тирада, която ще продължи, докато цялото й негодувание се излее и тя отново се почувства спокойна. Но след тази знаменателна реплика словоизлиянието й секна тъй безнадеждно, че тя можа само да разтвори очи в безмълвен потрес.

— Женската интуиция — продължи Смит — би трябвало отдавна да ви е нашепнала, че аз ви обожавам със страст, която скромният ми речник е безсилен да облече в думи. Вярно, както ще възразите вие, че се познаваме, едва отскоро, но нима времето не млъква, щом заговорят сърцата?

Ива повдигна вежди. Гласът й бе студен и враждебен.

— След всичко, което се случи — каза тя — сигурно не би трябвало да се учудвам, ако се окажете способен на всичко, но наистина ли избирате тъкмо този момент, за да… ми направите предложение?

— Прибягвайки до една от собствените ви любими думи — да.

— И очаквате от мен да го взема на сериозно?

— Категорично не. Разглеждам настоящото си признание изцяло като пробен изстрел. Ако желаете, можете да го приемете за един вид официална прокламация. Искам просто да впиша името си сред кандидатите за вашата ръка. Очаквам от вас, ако сте тъй добра, да запомните думите ми и да размисляте сегиз-тогиз над тях. Както би казал другарят Кутс — един млад мой приятел, когото все още не познавате — „поблъскайте си кратуната“.

— Какво си…

— Възможно е — продължи Смит — да ви споходят черни мигове — тъй като те спохождат и най-лъчезарните от нас — и вие да си кажете: „Никой на света не ме обича!“ В такива случаи бих искал да прибавяте: „Освен Смит.“ Не е изключено отначало тази мисъл да ви носи несъществена утеха. Постепенно обаче с отминаването на дните, които ще прекарваме заедно и през които моята натура ще се разгръща пред вас като листенцата на плахо цвете под лъчите на…

Очите на Ива се разтвориха още по-широко. Тя не бе предполагала, че е възможно смайването й да достигне по-мащабни размери, но откри, че е грешила.

— Нали и през ум не ви минава да останете тук? — ахна тя.

— Напротив, защо не?

— Но… какво според вас би ме спряло да разкрия пред всички, че не сте господин Мактод?

— Вашият ласкав, благороден характер — отвърна Смит. — Вашето голямо сърце. Вашето ангелско снизхождение. Като се има предвид, че дойдох тук като Мактод — а ако го видите отблизо, сама ще се убедите, че той не е личност, за която един мъж с изтънчена чувствителност би се оставил с лека ръка да го бъркат, — та като се има предвид, че приех ролята на негов дубльор единствено, за да се озова в замъка и да бъда близо до вас, не допускам, че ще имате суровостта да причините изритването ми оттук. Нека ви разкрия как стана. Когато лорд Емсуърт взе да си бъбри с мен под впечатлението, че съм другарят Мактод, аз го окуражих в заблудата му единствено с чистосърдечната цел да не го накарам да се почувства неловко. Дори когато ме уведоми, че очаква да отпътувам за Бландингс с влака от пет часа, нито за миг не помислих да се възползвам от поканата. Едва когато го видях да разговаря с вас на улицата и той ми каза, че е на път да ви предостави своето гостоприемство, разбрах, че за решителния мъж две алтернативи няма. Представете си! Два пъти през този ден вие се скривахте от моя живот — бих добавил, отнасяйки със себе си светлината от него — и аз започвах да се опасявам, че може да ви изгубя завинаги. Затова, макар и с душа, роптаеща срещу измамата, че ще се вмъкна в този щастлив дом като самозванец, аз бях принуден да го сторя. И ето ме тук!

— Вие наистина сте луд!

— Е, както вече казах, ще минат дни, вие ще имате не една възможност да вникнете в моята природа и много е възможно да настъпи миг, в който да решите, че все пак си струва да откликнете на любовта на едно честно сърце. Мога да добавя, че аз самият ви обичам още от мига, в който ви видях да дирите подслон от дъжда под оня навес срещу клуба. Помня дори, че го споделих с другаря Уолдуик. Вижте, аз не ви припирам за незабавен отговор…

— Само това оставаше!

— Просто казвам „помислете“. Това не е нещо, което ще ви докара до умствено изтощение. Ето, други мъже също ви обичат. Другарят Трипуд например. Просто ме прибавете към списъка — това е всичко, за което моля. Сещайте се понякога за мен. Аз може да съм от ония случаи, при които апетитът идва с яденето. Вероятно, когато за пръв път сте опитали маслини, те не са ви харесали. А сега ви харесват. Дайте ми оня шанс, който бихте предоставили на една маслина. Помислете, от друга страна, колко малко са нещата, които ви смущават у мен. Строго погледнато до какво всъщност се свеждат те? Единственото, което не ви допада, е фактът, че не съм Ролстън Мактод. А хрумвало ли ви е някога колко е малък на практика броят на хората, които са Ролстън Мактод? Ако оставите размислите си да потекат в тази насока…

Той млъкна, тъй като в този момент индивидът, появил се неотдавна през парадния вход, се извиси над тях и отблясъкът на далечни звезди върху чифт стъкла го идентифицира като Незаменимия Бакстър.

— Всички са събрани и ви чакат, господин Мактод — рече Незаменимия, поставяйки както винаги известно язвително ударение върху името.

— А, разбира се — отвърна радушно Смит. — Разбира се. Нещо се бях разсеял. Е, на работа. Сигурна ли сте, че не искате да чуете една-две кофи съвременна поезия, госпожице Халидей?

— Напълно.

— И все пак, както ни информира нашият скъп приятел, в този миг орляк от красота и младост се тълпи в големия салон, трескаво разтворил човки задушевен пир. От странните сблъсъци на личен вкус се гради чудото, което наричаме Живот. Мисля да напиша стихотворение за това. Но хайде, другарю Бакстър, да дерзаем. Не бива да разочаровам публиката си.

Известно време след като двамата се отдалечиха — Бакстър потънал в ледено мълчание, докато Смит преливаше от дружеска любезност, потупваше го по рамото и му сочеше пътьом различни забележителности, — Ива остана да седи замислено върху парапета на терасата. Сега тя се усмихваше, но отвъд веселата страна имаше и едно друго чувство, което я смущаваше. Не един и двама мъже й бяха правили предложения през последните години, но никой от тях не бе оставил у нея подобно странно, освежаващо усещане. Смит бе различен от всеки друг мъж, пресичал някога пътя й, а различието бе качество, което Ива уважаваше и ценеше.

Тя тъкмо бе стигнала до заключението, че поне животът няма да е скучен за момичето, рискувало да се впусне в него редом със Смит, когато странни явления в непосредствена близост я отърсиха от размислите й.

Те започнаха, след като Ива стана от своето място върху зида и тръгна през терасата към парадния вход. Тя поспря за миг под големия отворен прозорец на салона, за да послуша какво става вътре. Слабо, подобно на звук от далечен грамофон, гласът на Смит достигаше до нея, и дори от това разстояние в него се долавяше една невъзмутима мекота, която отново извика усмивка на устните й.

И тогава със стряскаща внезапност осветеният прозорец изгасна. Тя се озърна и видя, че и всички останали прозорци в централното крило на замъка изведнъж са потънали в чернота. Лампата, която пръскаше ярко сияние над входа, бе спряла да го пръска. А над гладката от гласове, идещи от салона, тя дочу да се извисява напевно провлаченият тембър на Смит:

— Дами и господа, мисля, че светлините угаснаха.

После нощният въздух се разцепи от един-единствен пронизителен писък. Нещо проблесна като падаща звезда, тупна в краката на Ива и като се наведе, тя съзря в ръцете си диамантената огърлица на лейди Констанс.

5

Важното в този живот е да бъдеш подготвен. След разговора с господин Кийбъл на Хай Стрийт в Маркет Бландингс умът на Ива пъргаво прехвърляше замисъл след замисъл, план подир план, до един предназначени в крайна сметка да поставят в ръцете й същата тази огърлица и също така до един оказали се непригодни поради някой дразнещ дефект. Така че сега, когато Съдбата с присъщата си импулсивност бе свършила вместо нея онова, което тя вече чувстваше, че никога не ще успее да постигне, Ива не пропиля нито миг в смаяно бездействие. Когато чудото стана, тя бе готова за него.

Първата възможност, която претегли в ума си, бе да се втурне през тъмното фоайе нагоре към стаята си. Но лампите можеха да светнат отново, а и не беше изключено някой да я срещне по пътя. Спомени от прочетени в миналото криминалета й казваха, че в случаи като този хората биват спирани и претърсвани.

Внезапно, както бе застанала на мястото си, тя откри изхода. Близо до нея лежеше прекатурената саксия, която Смит бе сритал, идвайки да й прави компания на терасата. Въпросният съд може и да имаше някакви недостатъци като скривалище, но в момента Ива не се сещаше за нито един. Повечето саксии си приличат, но тази бе лесно запомняща се, тъй като през бурната си кариера от грънчарската работилница до терасата се бе сдобила с петно бяла боя отстрани. Щеше много лесно да я различи сред нейните посестрими, когато късно през нощта се измъкнеше навън, за да прибере плячката. И, разбира се, на никой нямаше да му мине и през ум да я заподозре.

Ива зарови ръце в меката пръст, и след секунда се изправи, дишайки тежко. Е, не беше шедьовър, но щеше да свърши работа.

Тя избърса пръсти в чимовете, с които бе застлана терасата, сложи саксията редом с останалите и сетне, като ефирно бяло привидение се стрелна към входа и потъна в къщата. Пипнешком, с разтуптяно сърце намери пътя към банята, за да си измие ръцете.

Навън една саксия за двадесет хиляди лири се взираше кротко в потрепващите звезди.

6

След около две минути господин Кутс се изнесе със свистене на подметки иззад ъгъла на замъка и се замята като бесен по терасата. Както винаги закъснял.

Загрузка...