Куково лято в Бландингс

1

След един конвулсивен тласък влакът от пет часа започна бавно да се изнизва от гарата. Перонът гъмжеше от обичайната фауна, характерна за железопътните гари в подобни моменти, но сред нейните редове нямаше и помен от господин Ролстън Мактод. Установил това, Смит, който седеше срещу лорд Емсуърт в ъгловото място на едно от първокласните купета, почувства онази мека топлина на задоволство, която обхваща човека, щом разбере, че поетият риск му се е разминал. Досега той не можеше да се отърси от опасението, че Мактод, размислил в последния момент, внезапно ще изскочи отнякъде с багажа си — едно събитие, което неминуемо би предизвикало излишни емоции. Но съзнанието му вече беше спокойно. Що се отнасяше до бъдещето, той отказваше да се тревожи за него. То без съмнение щеше да съдържа своите дребни проблеми, но Смит бе готов да ги срещне с нетрепващо лице. Единствената му грижа на света в този момент бе затруднението, което срещаше при избягването на краката на Негова светлост, които проявяваха склонност да обсебват пода на купето подобно на пипалата на октопод. Лорд Емсуърт се състоеше предимно от крака и неговата привичка в минути на отдих да ги оставя да се реят на воля пораждаше у Смит силни опасения, че няколкочасовото пътуване в негова компания може да се окаже сериозно изпитание. Засега обаче Смит стискаше зъби и се вслушваше с учтиво внимание в забележките на своя домакин относно градините на Бландингс. Седнал във влака, който го отнасяше към дома, лорд Емсуърт се държеше като кон, приближаващ родните яхъри. Той пръхтеше възбудено и говореше пространно и страстно за рози и цветни бордюри.

— Докато пристигнем, навярно вече ще се е стъмнило — рече с покруса той, — но първата ни работа утре сутринта ще бъде да се разходим, за да ви покажа моите градини.

— Изгарям от нетърпение — увери го Смит. — Мога да си представя, че са умопобъркваеми.

— Простете? — сепна се лорд Емсуърт.

— Няма защо — отвърна любезно Смит.

— Ъъ… какво казахте? — запита Негова светлост след кратка пауза.

— Казвам, че съдейки по отзивите ви, няма начин градинската продукция на селската ви резиденция да не е на недостижима висота.

— О, да. Да, естествено — отвърна лорд Емсуърт, но видът му си остана озадачен. Той разучаваше Смит през тясното пространство на купето с втренченото любопитство, което би посветил на някой нов и некласифициран храст. — Просто изумително! — промърмори Негова светлост. — Надявам се да не го приемете като намеса в личните ви работи, драги, но знаете ли, човек никога не би повярвал, че сте поет. Вие не изглеждате като поет и, дявол да го вземе, изобщо не говорите като поет.

— А как би трябвало да говори един поет?

— Ами… — Лорд Емсуърт поразсъждава. — Да вземем например госпожица Пийви… Но вие, естествено, не я познавате… Госпожица Пийви е поетеса и оная заран ме издебна тъкмо когато провеждах крайно важна консултация с Макалистър по въпроса за луковиците, за да ме попита дали според мен росата не се образува от сълзите на феите.

— Очевидно тежък случай. Госпожица Пийви също ли е отседнала в замъка?

— За жалост, драги, не бихте успели да я помръднете оттам и с динамит. Тази мания на сестра ми Констанс да тъпче къщата с разни кошмарни литератори направо ми действа на нервите. Не мога да понасям тия поети и други подобни. Открай време.

— Не бива да забравяме обаче — рече строго Смит, — че поетите също са Божии твари.

— О, небеса! — възкликна Негова светлост втрещен. — Съвсем ми изхвръкна от ума, че и вие сте от тях. Какво ли ще си помислите за мен, скъпи приятелю! Но както споменах преди малко, вие сте различен. Признавам, че когато Констанс ми каза, че ви е поканила в имението, не изпаднах във възторг, но сега, след като имах удоволствието да ви опозная отблизо…

Разговорът си бе проправил път тъкмо до онази точка, към която Смит желаеше да го насочи. Той изпитваше остра нужда да разбере защо господин Мактод е бил поканен в Бландингс и — което бе още по-жизненоважно — да установи дали при пристигането си там като негов дубльор ще се сблъска с хора, познаващи поета в лице. Той чувстваше, че от отговора на последния въпрос зависи дали му предстои да се наслади на една очарователна визита в исторически провинциален замък в компанията на Ива Халидей, или да слезе от влака на следващата гара и да пропусне да се качи отново.

— Беше извънредно мило от страна на лейди Констанс — рискува той — да покани в Бландингс един напълно непознат.

— О, тя постоянно ги върши такива — отвърна Негова светлост. — Чела книгите ви, харесала ги и щом е чула, че пристигате в Англия, веднага седнала да ви пише писмо.

— Ясно — рече Смит облекчен.

— Този път за щастие е улучила — рече велико душно лорд Емсуърт. — Както казах, вие сте различен. И как, ако смея да запитам, ви хрумна да пишете тия… тия…

— Лигавщини? — предположи Смит.

— Тъкмо думата, която се канех да употребя, скъпи приятелю. Не, не, в никакъв случай нямам предвид, че… Аз, такова… Чудесни стихове, просто чудесни, дума да няма… но все пак…

— Много добре ви разбирам.

— Констанс по едно време ме караше да ги чета, но аз така и не можах. Все заспивах над книгата.

— Надявам се, че сте си почивали добре.

— Аз… ъъ… право да ви кажа, не виждах никакъв смисъл в тях. Направо не ги проумявах.

— Ако желаете да ги прегледате още веднъж — рече услужливо Смит, — намира ми се един сборник в багажа.

— Не, не, драги, благодаря ви от сърце, хиляди пъти благодаря, но… ъъ… такова, четенето във влака страшно ми уморява очите.

— О! Тогава може би ще предпочетете да ви порецитирам на глас?

— Не, не. — Подгонен израз се появи в очите на Негова светлост при това предложение. — Всъщност аз обикновено му дръпвам една кратка дрямка в началото на всяко пътуване. Това ме освежава и… ъъ… в общи линии, освежава ме. Нали ще ме извините?

— Положително, ако смятате, че ще можете да заспите без помощта на моите стихове.

— И няма да го сметнете за грубост от моя страна?

— Ни най-малко. Между другото има ли вероятност да срещна някакви стари приятели в Бландингс?

— А? О, не. Ще си бъдем само ние. Е, като се изключат сестра ми и госпожица Пийви, разбира се. Ако не се лъжа, вие казахте, че не познавате госпожица Пийви?

— Не съм имал удоволствието, но познанството с госпожицата несъмнено ще ми достави ненадминато удоволствие.

Лорд Емсуърт го изгледа сразен, след което приключи разговора със спасително склопване на очи. Смит остана сам с размислите си, които само след няколко минути бяха прекъснати от ловък ритник по пищяла — Негова светлост, неспокоен в съня си, бе започнал да мята нозе наоколо. Смит се премести в другия край и като свали куфара си от багажника, измъкна от него тънко томче, подвързано с мека бледоморава кожа. Хвърли му един неприязнен поглед, отвори го наслуки и се захвана да чете. Първата му работа, след като бе оставил лорд Емсуърт при цветаря, беше да изразходва част от оскъдния си капитал за събраните съчинения на Ролстън Мактод с цел да не бъде сгащен натясно при една евентуална литературна дискусия в Бландингс. Но потапяйки се в поетичните води, бързо си даде сметка, че всеки опит за по-задълбочено вникване в тях неминуемо ще вгорчи малката му ваканция. Те не бяха леко отпускарско четиво.

Бълбукащо хъркане от отсрещния ъгъл на купето грубо го откъсна от схватката с този мистичен стих. Той забеляза, че домакинът му се е приплъзнал още по-надолу върху седалката и сега лежи с отворена уста в поза, предполагаща разместване на гръбначните прешлени. Докато гледаше, се разнесе свирещ звук, последван от ново хърхорене дълбоко в гърлото на Негова светлост.

Смит си взе книгата под мишница и излезе в коридора с намерението да се разходи из влака, докато открие някое празно купе, в което да се отдаде на спокоен прочит.

С двете съседни купета не му провървя. Едното бе заето от възрастен мъж с ирландски сетер, докато присъствието на бебе в другото напълно го изключваше от класацията. Третото обаче изглеждаше по-обещаващо. То имаше само един обитател, при това спящ, излегнал се в далечния ъгъл с голяма копринена носна кърпа върху лицето и крака, качени върху отсрещната седалка. Не изглеждаше вероятно обществото му да възпрепятства изучаването на шедьоврите на господин Мактод. Смит седна и възобнови четенето.

Смит свъси вежди. Това бе тъкмо стих, способен да озадачи неговата меценатка лейди Констанс, и той предчувстваше как още с пристигането тя ще се изтъпани насреща му и ще иска обяснение. Очевидно визитата му би започнала зле, ако й признаеше, че и сам не може да разгадае значението му. Той направи нов опит.

Звук, наподобяващ две или три прасета, хранещи се без задръжки посред гръмотевична буря, го извади от съзерцанието му. Смит вдигна изтерзан взор към своя спътник. Той беше убеден, че с нищо не е заслужил чак такъв тормоз. Е не, каза си той, това вече е много. Всяко търпение си има граници.

Мъжът в ъгъла продължи да хърка волно.

Изход винаги се намира. Почти незабавно Смит прозря какво би сторил Наполеон в подобен кризисен момент. На седалката до спящия бе поставено практично малко куфарче с твърди остри ръбове. Като се изправи безшумно, Смит пристъпи до него и го взе. Сетне, като го закрепи внимателно върху багажника над мъжа, се върна на мястото си и седна да изчака развоя на събитията.

Те не закъсняха. Влакът, който сега се носеше с пълна пара през равнината, от време на време за разнообразие сочно се лашкаше. След няколко секунди той се разтърси конвулсивно по цялата си дължина, куфарчето се заклати неуверено, поколеба се и накрая тупна с глух звук точно върху средното копче на жилетката на своя притежател. Изпод кърпата долетя приглушено давене. Спящият подрипна върху седалката, кърпата се свлече и пред заинтригувания поглед на Смит се разкри ликът на Достопочтения Фреди Трипуд.

2

— Уа! — отбеляза Фреди. Той отстрани багажа от диафрагмата си и се зае да разтрива поразеното място. После внезапно осъзна, че не е сам, повдигна очи и зърна Смит.

— Уаа! — изрече Фреди и остана да седи втрещен.

Неоспорим факт е, че гореизложеният монолог на Фредерик Трипуд не бе бляскав. Но не бива да се забравя, че това бяха само уводни слова, а също, че младежът бе изживял нелеки премеждия, завършили с два последователни шока. От физическото стълкновение с куфара той вече се съвземаше, но вторият просто го бе сащисал. Когато лепкавата паяжина на съня се разнесе и той видя само на метър от себе си във влака, отвеждащ го към дома, същия онзи мъж, с когото бе кроил заговори във фоайето на хотел „Пикадили Палас“, леден ужас го прониза до мозъка на костите.

Тревогите на Фреди започнаха от момента, когато за секунди изпусна влака от дванадесет и петдесет. Тази несполука силно го смути, защото не можеше да забрави строгата заръка на баща си. Но онова, което наистина го разстрои, бе, че на косъм му се размина да не изтърве и влака от пет часа. Той бе прекарал следобеда в едно кино, където, запленен от магията на седмото изкуство, изгуби всякакъв усет за време, тъй че само бавното затъмнение при финалната прегръдка и думата КРАЙ го подсетиха да си погледне часовника. С лудешки галоп до гарата Фреди успя да се закачи за стъпалото на един вагон, когато влакът вече напускаше перона. Изцеден до капка, той потъна в неспокоен сън, от който бе изтръгнат посредством вандалски удар с куфарче по корема и кошмарното видение на седящия на отсрещната седалка Смит. При тези обстоятелства не бива да се учудваме, че той не успя веднага да се извиси до сияйните върхове на красноречието.

Филмът, на който Достопочтеният Фредерик Трипуд бе спрял своя избор, беше нашумялата супер-суперпродукция „Вълчите зъби на миналото“ с Бърта Блевич и Морис Хедълстоун в главните роли. Както всеки знае, възловият мотив в него е изнудването. Заобиколено от зелени хълмове, обрасли с девствени гори, обляно в слънчевата светлина на щастие и мир, селцето Хънидийн дреме, притихнало в ясния утринен въздух. Но пристига влакът от града и от него слиза Непознатият (Максуел Банистър.) Той моли минаващ селяк (Клод Хепуърт) да му покаже пътя към голямата къща, където живее Марта Дейл, лъчезарната благодетелка на селото… но както и да е, във филма се разправяше основно за изнудване и той бе направил потресаващо впечатление на Фреди. Въображението му все още бе обагрено от него в мига, когато видя Смит, и естественото заключение, до което стигна, бе, че последният е вървял цял ден по петите му и сега го следва по пътя към дома с цел да му изтръгне пари срещу своето мълчание.

Докато той все още гълголеше нечленоразделно, Смит подхвана разговора.

— Каква чудесна и неочаквана среща, другарю. Мислех, че сте напуснали метрополията още преди няколко часа.

Фреди продължаваше да гледа като сгащен в ъгъла хомяк, когато откъм коридора се разнесе глас:

— А, ето къде сте били, драги!

Лорд Емсуърт се усмихваше радушно от вратата. Неговата отмора, подобно на Фредивата, не бе траяла дълго. Той бе вдигнат на крака само няколко минути след оттеглянето на Смит от появата на ирландския сетер от съседното купе, който, отегчен от компанията на своя собственик, бе излязъл на кратка рекогносцировка и откривайки само на две крачки стар познайник в лицето на Негова светлост, бе скочил на седалката и облизал лицето му с усърдна сърдечност, изключваща напълно всякакъв по-нататъшен сън. Веднъж разбуден, лорд Емсуърт, както винаги в будно състояние, бе тръгнал да се размотава наоколо.

Когато зърна Фреди, приветливостта му рязко охладня.

— Фредерик! Мисля, че ти казах на всяка цена да се върнеш с влака в дванадесет и петдесет!

— Изпуснах го, родителю — изломоти дрезгаво Фреди. — Не беше по моя вина.

— Хм! — Негова светлост изглеждаше склонен да продължи по темата, но очевидно присъствието на чужд човек, при това негов гост, му затвори устата. Погледът му прескочи от Фреди към Смит и обратно. — Вие двамата познавате ли се? — попита той.

— Още не — отвърна Смит.

— Моят син Фредерик — рече лорд Емсуърт с тона, с който би обърнал внимание върху присъствието на гол охлюв сред цветята си. — Фредерик, това е господин Мактод, поетът, който идва да ни гостува в Бландингс.

Фреди трепна силно и устата му зейна. Но като срещна топлия дружески взор на Смит, захлопна отвърстието си отново, без да изрече нищо, и облиза изнурено устни.

— В случай, че имате нужда от мен, ще бъда в съседното купе — обърна се лорд Емсуърт към Смит. — Преди малко открих, че там се е настанил Джордж Уилард, стар мой приятел. Изобщо не съм го видял кога се е качил във влака. Кучето му дойде да ми оближе лицето и ме събуди. Нали разбирате, близки съседи и тъй нататък. И двамата сме запалени любители на рози. Понеже толкова се интересувате от цветя, някой път непременно ще ви заведа да видите неговите. Или може би ще се присъедините към нас още сега?

— Ако не възразявате — отвърна Смит, — бих предпочел засега да остана тук и да подхраня онова, което съм сигурен че ще прерасне в крепка и дълготрайна дружба. Убеден съм, че с вашия син ще намерим общи теми за разговор.

— Много добре, драги. В такъв случай ще се срещнем във вагон-ресторанта за вечеря.

И лорд Емсуърт затътри крака по коридора, а Смит стана и затвори вратата след него. Сетне се върна на мястото си, за да срещне страдалческия взор, струящ от оцъклените очи на Фреди. През последните няколко минути мозъкът на младежа бе подложен на по-интензивно натоварване, отколкото за много години от обичайния му живот.

— Такова… как така? — продума плахо той.

— Ако мога да сторя каквото и да било — отзова се сърдечно Смит, — за да разясня една или друга дреболия, която ви смущава, спокойно се обръщайте към мен. Е, мъчи ли ви нещо?

Фреди преглътна конвулсивно.

— Такова… той каза, че името ви е Мактод!

— Напълно вярно.

— Но вие ми казахте, че е Смит.

— И си е така.

— Тогава защо баща ми ви нарича Мактод?

— Защото мисли, че аз съм той. Грешката е безобидна и не виждам никаква причина да му се натяква.

— Но защо ви взема за Мактод?

— Това е дълга история, която вероятно ще намерите за отегчителна. Но ако действително държите да я чуете…

Нищо не можеше да се сравни с благоговейния захлас, с който Фреди изслуша разказа за случилото се в Клуба на заслужилите консерватори.

— Да не искате да кажете — запита той накрая, — че пристигате в имението, представяйки се за оня жалък драскач?

— В общи линии това е идеята.

— Но защо?

— Имам си своите основания, другарю… как казахте ви беше името? Трипуд? Благодаря. Моля да ме извините, другарю Трипуд, но ще се въздържа да навляза в тях. А сега — рече Смит, — продължавайки тъй увлекателния разговор, който за жалост се наложи да прекъснем тази сутрин, защо искате да открадна огърлицата на леля ви?

Фреди подскочи. Дръзката постъпка на неговия събеседник дотолкова бе обсебила въображението му за момента, че напълно бе забравил за огърлицата.

— Да му се не види! — възкликна той. — Ами разбира се!

— Бихте ли се изразили по-точно?

— Приляга чудесно.

— Кое, огърлицата ли?

— Имам предвид, че щеше да е дяволски трудно да намерим начин да ви вмъкнем в къщата, докато сега ще си влезете като на парад под името на оня стихоплетец. Страхотно!

— Ако — рече Смит, разглеждайки го търпеливо през монокъла си — ви се струвам в недостатъчна степен заразен от вашия ведър оптимизъм, отдайте го на факта, че нямам и най-бегла представа за какво говорите. Не бихте ли могли да ми дадете едно-две напътствия? Какво например очаквате да сторя с огърлицата на вашата леля в случай, че се съглася да я отчуждя?

— Ами, просто ще ми я дадете.

— Разбирам. А вие на свой ред какво ще правите с нея?

— Ще я връча на чичо си.

— А той на свой ред?

— Вижте какво — рече Фреди. — Май ще е най-добре да започна от самото начало.

— Превъзходно хрумване.

Поради скоростта, с която сега се придвижваше влакът, провеждането на разговора по друг начин освен с гръмовен тон, бе трудно. Ето защо Фреди се приведе напред, докато устните му почти докоснаха ухото на Смит.

— С две думи нещата стоят така. Моят чичо, старият Джо Кийбъл…

— Кийбъл? — промърмори замислено Смит. — Чудно защо това име ми звучи толкова познато.

— Ама ако ще ме прекъсвате… — изпротестира Фреди.

— Простете.

— Чичо Джо има доведена дъщеря. Тя се казва Филис и преди известно време взе, че се омъжи за някой си Джаксън…

Смит не прекъсна повече разказвача, но изразът на задълбочен интерес върху лицето му се усилваше с всяка изминала минута. Накрая той го потупа насърчително по рамото.

— Да разбирам ли след всичко това, че едно от последствията на този обир, в случай че излезе успешен, ще бъде да се поставят делата на семейство Джаксън върху непоклатима финансова основа?

— Абсолютно.

— И не съществува опасност — ако ме извините за израза — вие сам да се лепнете като пиявица за плячката и да я използвате за задоволяване на едни или други свои разточителни привички?

— В никакъв случай. За услугата чичо Джо ще ми даде… ъъ… ще ми даде, сещате се, определена скромна сума. Планът е следният. Вие задигате огърлицата и я предавате на мен. Аз я прехвърлям към чичо Джо, който я скатава някъде за момента. Вдига се шум до небесата и чичо Джо се прави на мъж, като заявява на леля Констанс, че ще й купи нова огърлица на мястото на предишната. Тогава вади камъните от старата огърлица, поръчва да изработят с тях друга и я връчва на леля Констанс. Все едно, че диамантите са нови, ако следите мисълта ми. Тогава тегли един чек за двадесет хилядарки, които леля Констанс, естествено, си мисли, че са за новата огърлица, и си ги къта в малка сметчица за лични нужди. Дава оттам парите на Филис и всички са щастливи и доволни. Леля Констанс си има нова огърлица, Филис си има пари и не се е случило нищо друго освен, че общият влог на чичо Джо и леля Констанс е получил лека пробойна. Ясно?

— Ясно. Макар че човек като нищо може да се уплете с всичките тия огърлици. Да, сега всичко ми е ясно, другарю Трипуд, и веднага ще ви отговоря, че можете изцяло да разчитате на моето съдействие.

— Значи ще го направите?

— Ще го направя.

— Естествено — вмъкна неловко Фреди, — ще се погрижа и вие да получите своя дял. Да речем, едно…

Смит махна протестиращо с ръка.

— Скъпи другарю Трипуд, нека не оскверняваме този радостен случай с груб материализъм. Що се отнася до мен, услугата ще бъде безплатна.

— Какво! Но слушайте…

— Всяка подкрепа, която мога да окажа, ще почива върху напълно безкористни подбуди. Единствено нежеланието да ви прекъсвам ме възпря да спомена и по-рано, че другарят Джаксън е мое другарче от невръстно детинство и че Филис пролива връз моя живот онези няколко снопа слънчева светлина, които сгряват безрадостното ми битие. Отдавна лелея желанието да сторя нещо, с което да облекча нелекия им жребий и сега, когато възможността ми се предоставя, аз съм очарован и възхитен. Вярно, че не съм богат — чувам, че банкерът ми получавал колики при всяко споменаване на моето име, но и не съм изпаднал дотам, че да очаквам възнаграждение, задето съм оказал на един стар приятел елементарния жест да открадна някаква си диамантена огърлица.

— Господи, направо да не повярва човек!

— Да не повярва човек какво, другарю Трипуд?

— Дето познавате Филис и мъжа й.

— Да, без съмнение. Но е самата истина. Неведнъж и дваж в неделни вечери съм споделял оскъдното студено говеждо на трапезата им и съм ви безкрайно задължен за предоставения шанс да им се отплатя за гостоприемството. Благодаря ви!

— О, няма защо — отвърна Фреди, леко зашеметен от това красноречие.

— Дори ако нашето малко начинание срещне провал, споменът, че съм сторил всичко по силите си за младото семейство, ще ми бъде огромна утеха, докато излежавам присъдата си. Той ще ме ободрява. Надзирателите ще се скупчват пред вратата на моята килия, за да ме слушат как пея отвътре. Моят дресиран плъх ще се чуди защо си свирукам, докато обира огризките от тенекиената ми паничка. На неделните служби в параклиса ще извисявам глас по начин, който ще наелектризира белите коси на свещеника. Но всичко това е в случай, че нещо се обърка и аз бъда, както мисля, че се казва на технически език, „закопчан“. Казвам „ако“ — рече Смит, вперил тържествен взор в своя събеседник, — при все че нямам ни най-малкото намерение да бъда закопчан, зашит или защипан. Досега не съм се занимавал по-нашироко с престъпна дейност, но нещо ми подсказва, че ще се справя достойно. С нетърпение и увереност предвкусвам една чиста изпипана кражба. А сега, другарю Трипуд, ще ви помоля да ме извините, докато поблъскам чело о тия вредоносни куплетчета на нашия скъп господин Мактод. Съдейки по беглия поглед, който им хвърлих, май не правят никакъв логически смисъл. Според мен момчето не е съвсем редовно. Случайно да проумявате фразата „През бледоликата парабола на Радостта“? Не? Така и подозирах. Е, засега ще се сбогувам с вас, другарю Трипуд. Ще ви помоля да се оттеглите в своето ъгълче.

И като качи нозе на отсрещната седалка и разтвори отново бледоморавото томче, Смит се зачете. Фреди, в чиято глава все още вееха вихри, се загледа в прелитащия край прозореца пейзаж. Настроението му представляваше деликатна смесица от възторг и тревожни предчувствия.

3

Стрелките на гаровия часовник показваха няколко минути след девет, когато влакът спря на перона на Маркет Бландингс, за да се разтовари от изтъкнатите си пасажери. Полята все още бяха облени от златистите лъчи на залеза, докато колата, дошла да ги посрещне, пърпореше по двете мили черен път, които деляха малкото градче от замъка. След като преминаха между масивните каменни стълбове на портата на имението и поеха по виещата се алея, пътниците бяха обгърнати от упойваща тишина, която мекото бучене на двигателя още повече задълбочаваше, вместо да разчупи. Въздухът бе пропит от неописуемите аромати на английското лято. Някъде в далечината подрънкваха звънци на стадо, зайци се стрелкаха през пътя, подмятайки белите си опашки, а веднъж стадо подплашени сърни се мярна за кратко между дърветата. Единственото, което нарушаваше смълчаната магия, бе пискливият глас на лорд Емсуърт, върху когото видът на любимия имот произведе незабавен стимулиращ ефект. За разлика от сина му Фреди, спаружил се в ъгъла и терзан от свойствените му страхове и надежди, графът задърдори неспирно още в мига, в който колата навлезе в парка. С висок треперлив тенор и широки възбудени жестове той сочеше на Смит дъбове с история и рододендрони с минало. С приближаването на замъка и появата на първите цветни лехи монологът му придоби лиричен оттенък, превръщайки се в химн на радостта, през който като миньорен контрапункт преминаваше серия от хулителни забележки по адрес на Ангъс Макалистър.

Бийч, икономът, грижливо ги изгреба от колата пред парадния вход, обяви, че Нейна светлост и госпожица Пийви пият вечерното си кафе в беседката край игрището за кегли и не след дълго Смит, предвождан от Негова светлост, вече се ръкуваше с красива и внушителна дама, у която, макар държането й да бе самото доброжелателство, определено долови страховитост. От естетична гледна точка можеше само да се възхити на външността на лейди Констанс, но не можеше да скрие от себе си, че при конкретните обстоятелства би предпочел да има работа с нещо по-вяло и крехко. Лейди Констанс насаждаше усещането, че всеки, заставен да избира между бъркане с къса пръчка в гнездо на оси и приватизиране на каквото и да било от нея, би сторил най-здравословното за себе си, ако се придържа към осите.

— Добре дошли, господин Мактод — рече сърдечно лейди Констанс. — Толкова се радвам, че все пак успяхте да ни навестите.

Смит се зачуди на това „все пак“, но настоящото му положение бе изпълнено с толкова много неща, които обременяваха съзнанието, че не изпита никакво желание да се вглъбява в словесни неясноти. Той пое ръката й и отвърна, че е поласкан от топлия прием.

— Засега сме скромна компания — продължи лейди Констанс, — но в скоро време очакваме още доста народ. За момента вие с Ейлийн сте единствените ни гости. О, извинете, аз още не съм ви… Госпожица Пийви, господин Мактод.

Слабата грациозна жена, която по време на краткия разговор чакаше отстрани в поза на кротка летаргия, вторачила в Смит големи, пълни с копнеж очи, пристъпи напред. Тя стисна ръката му в своята, задържа я и с нисък, мек като сметана глас изрече една-единствена благоговейна дума.

— Маестро!

— Моля? — рече Смит. Той беше способен да посрещне с хладно спокойствие повечето обстоятелства, колкото и мъчителни да бяха, но сега усети как самообладанието му се разклаща под напора на госпожица Ейлийн Пийви.

Госпожица Пийви често имаше това въздействие върху емоционално по-бедните мъже, особено сутрин, когато същите далеч не са в най-спортната си форма. Щом тя влезеше за закуска в трапезарията на някое провинциално имение, силни мъже, стояли до малко по-късно предната вечер, потръпваха и се мъчеха да се заровят във вестниците си. Тя бе от онези жени, способни да заявят на мъж, подпиращ с клечки клепачите си и стараещ се посредством силно кафе да премахне тъпата болка в тила, че в шест часа е излязла навън да се любува на това как росата изчезва от тревичките и да го попита дали не мисли, че валмата от утринна омара всъщност са сватбените воали на елфите. Тя имаше големи, дълбоки, тъжовни очи, които час по час се свеждаха мечтателно надолу.

— Учителю! — рече госпожица Пийви, превеждайки услужливо.

Като не намери подходящ отговор, Смит се задоволи да се усмихне любезно през монокъла си и госпожица Пийви атакува повторно.

— Какво щастие, че успяхте да дойдете все пак!

Ето, отново това „все пак“.

— Предполагам, познавате работите на госпожица Пийви? — запита лейди Констанс, усмихвайки се благо на своите две знаменитости.

— Кой не ги познава? — отвърна галантно Смит.

— Нима сте ги чели? — ахна госпожица Пийви и по цялата дължина на крехкия й стан премина благовъзпитан гърч на задоволство. — А аз почти не се надявах, че сте чували името ми. Продажбите ми в Канада не бяха никак големи.

— Бяха напълно достатъчни — увери я Смит. — Имам предвид, разбира се — добави с бащинска усмивка, — че макар вашето изтънчено изкуство да не намира всеобщ отклик в една млада страна, то крайно високо се цени от тесния отбран кръг на познавачите и интелигенцията.

Ако това не са лигавщините, които трябва да им ръся, значи за нищо вече не ставам, помисли си той с немалко самодоволство.

— Естествено, вашите собствени несравними стихове са известни по цял свят — пелтечеше благоговейно госпожица Пийви. — О, господин Мактод, едва ли можете да си представите какво означава тази среща за мен. Тя е като сбъдване на златна мечта от детските дни. Тя е като…

На това място Достопочтеният Фреди обяви, че ще отскочи до къщата за едно уиски със сода. Тъй като до момента и дума не беше обелил, репликата му имаше, общо взето, въздействието на глас от гробница. Дневната светлина вече гаснеше и скрит в сенките, той бе успял да изличи присъствието си както от очите, така и от съзнанието на присъстващите. Госпожица Пийви се сепна като грубо пробуден сомнамбул и Смит най-сетне успя да освободи ръката си, на която бе започнал да гледа като на безвъзвратно изгубена. Допреди това щастливо прекъсване нищо не предвещаваше, че госпожица Пийви смята да се раздели с нея в близките дни.

Оттеглянето на Фреди сякаш разкъса някакво заклинание. Лорд Емсуърт, който стоеше напълно неподвижен и с отсъстващ поглед, подобно на заслушано в далечен лай куче, трепна и оживя.

— Ще ида да нагледам цветята — откъсна се от устните му.

— Не ставай глупав, Кларънс — сряза го сестра му. — Прекалено е тъмно, за да видиш каквито и да било цветя.

— Затова пък мога да ги мириша — парира ловко Негова светлост и потътри крака към градината. Вече изглеждаше, че групичката ще трябва да се разпадне, когато един нов член попълни редиците й.

— А, Бакстър, драги, ето те и теб — изблея лорд Емсуърт, преди да се изгуби в сумрака.

— Господин Бакстър — рече лейди Констанс, — искам да ви запозная с господин Мактод.

— Господин Мактод! — изкряка новодошлият с неприкрита изненада.

— Да, все пак е намерил възможност да ни посети.

— Виж ти — рече Незаменимия Бакстър.

Докато си стискаха ръцете, през ума на Смит прехвръкна мимолетната мисъл, че този очилат мъж го гледа с някакво напрегнато любопитство. Но вероятно, каза си тутакси той, това бе просто вид оптична илюзия, дължаща се на очилата. Взирайки се през своите лещи, Бакстър често създаваше у другите впечатлението, че окото му може да пробие легирана стомана и да се покаже от другата страна. Тъй или иначе, след като регистрира в паметта си факта, че е бил гледан проницателно от този непознат, Смит не удостои проблема с по-нататъшен размисъл.

И с това си небрежно отношение към Бакстърианския взор той постъпи прибързано и лекомислено. Далеч по-правилно щеше да е да го подложи на обстоен анализ, защото въпросният взор в никакъв случай не беше за подценяване. В него се таеше неприкрито подозрение. Засега смътно, наистина, но все пак подозрение. Рупърт Бакстър бе един от онези мъже, чиято основна черта е склонността да подозират своите ближни. Той не ги подозираше за една или друга определена простъпка, той просто ги подозираше и макар все още да не бе предявил никакво конкретно обвинение срещу Смит, таеше мъглявото усещане, че този човек си струва да се държи под око.

Междувременно госпожица Пийви отново изпърха в центъра на събитията. С появата на Бакстър тя се бе оттеглила за миг на заден план, но явно не й беше присъщо дълго да се задържи там. Когато мина напред, в ръката й се бе появила продълговата книжка, която тя с настойчива отмала притисна в дланите на Смит.

— Бих ли могла да ви убедя, господин Мактод — изрече умолително, — да запишете някоя кратка мисъл в моя бележник за автографи? Ето, имам и писалка.

Ярка светлина обля беседката. Незаменимия Бакстър, който винаги знаеше къде се намира всяко нещо, бе открил и натиснал ключа на лампата. Желанието му беше не толкова да услужи на госпожица Пийви, колкото да разгледа по-подробно новодошлия. С всяка изминала минута Незаменимия изпитваше все по-настойчиви съмнения относно този посетител.

Смит почука замислено с писалката по брадичката си. Той си даваше сметка, че е трябвало да предвиди подобна авария. Ако под слънцето имаше само една жена, която неминуемо мъкне със себе си бележник за автографи, то тази жена беше госпожица Пийви.

— Само една кратичка мисъл…

Смит захвърли колебанията. С твърда ръка той изписа думите „През бледоликата парабола на Радостта…“, добави едно нетрепващо „Ролстън Мактод“ и подаде книжката обратно.

— Колко странно — ахна госпожица Пийви.

— Може ли да погледна? — рече Бакстър, пристъпвайки чевръсто до нея.

— Колко странно! — повтори госпожица Пийви. — Кой би помислил, че ще изберете тъкмо този стих! Има няколко по-мистични пасажи, които смятах да ви помоля да ми разясните, но „През бледоликата парабола на Радостта“ най-вече ме…

— Озадачава?

— Да, честно казано, малко ми е трудно да го разбера.

— Е, какво пък — рече снизходително Смит, — възможно е точно тук леко да съм се поизхвърлил.

— Не ви разбрах?

— Искам да кажа, че съм се поувлякъл със завоалирането на мисълта. Ще трябва да го обсъдим по-обстойно… някой друг път.

— А защо не сега? — запита Незаменимия Бакстър, проблясвайки с очилата.

— Доста съм уморен след дългото пътуване — отвърна с кротък укор Смит. — Отпаднал. Ние творците…

— Естествено — намеси се госпожица Пийви, изпепелявайки секретаря с очи. — Господин Бакстър няма и понятие какво представлява чувствителният поетичен темперамент.

— Значи не е от най-одухотворените? — рече толерантно Смит. — Доста земен другар, а? Да, да, така си и мислех. Без съмнение принадлежи към редиците силни, корави мъже не на думите, а на делата.

— Защо не потърсим лорд Емсуърт, господин Мактод? — попита госпожица Пийви, като хвърли последен изпепеляващ поглед към запенилия се от негодувание Бакстър. — Цветята са толкова красиви нощем.

— Да, така е — съгласи се Смит. — А също и през деня. Когато се намирам сред цветя, над мен се спуска свещен покой и грубият, безчувствен свят се отдръпва надалеч. Чувствам се уталожено-безметежен. Знаете ли, госпожице Пийви, понякога си мисля, че цветята трябва да са душите на малки деца, дарили Бога със своята невинност.

— Каква красива мисъл, господин Мактод! — възторгна се госпожица Пийви.

— Да — съгласи се Смит. — Само да не ми я свиете, имам авторски права.

Скоро мракът ги погълна и лейди Констанс се обърна към Незаменимия Бакстър, който тънеше в размисли, сбърчил мрачно чело.

— Не е ли очарователен?

— Извинете?

— Казах, че намирам господин Мактод за очарователен.

— О да, разбира се.

— Тъй непокварен. Добре, че все пак успя да дойде. Онази телеграма, с която отмени визитата си днес следобед, звучеше тъй рязко и окончателно.

— Същото ми се стори и на мен.

— Сякаш сме го обидили с нещо и е решил, че повече не иска и да чуе за нас.

— Именно.

Лейди Констанс потрепери деликатно. Беше излязъл хладен ветрец. Тя наметна по-плътно с шала изящните си рамене и се упъти към къщата. Бакстър не я последва. В мига, в който тя се скри, той угаси светлината и седна, подпрял брадичка върху юмрука си. Един внушителен мозък работеше на пълни обороти.