Квартеронката

Глава XIVКъде съм?

Когато дойдох в съзнание, беше ден. Ярко слънце заливаше с жълтата си светлина пода на стаята, а по косо падащия лъч можех да схвана, че беше или много рано сутрин, или наближаваше залез.

Но навън пееха птички и аз реших, че трябва да е сутрин.

Разбрах, че съм на ниска изящна кушетка без завеси; вместо тях над и около мене бе опъната въздушна противокомарна мрежа. Тънките снежнобели ленени чаршафи, свиленият блясък на одеялото и мекият пружиниращ дюшек под мене подсказваха, че лежах на разкошно ложе. Ако не беше тая крайна изисканост и изящество, надали щях да забележа всичко това, защото усещах остра физическа болка.

Произшествията от предишната нощ скоро изпъкнаха в паметта ми и бързо се заредиха едно по едно тъй, както се бяха случили. До стигането на речния бряг и излизането от водата те бяха съвсем ясни. След това не можех да си спомня нещата добре. Някаква къща, голяма порта, градина, дървета, цветя, статуи, светлини, черни слуги — всичко бе объркано в ума ми.

Струваше ми се, че всред тази бъркотия бях видял едно лице с изключителна красота — лице на прекрасно момиче! Изглеждаше като ангел; но дали наистина бях видял такова лице, или ми се беше присънило, не можех да кажа. И въпреки това чертите му още стояха пред мене, тъй ясни в съзнанието ми, тъй очертани, че ако бях художник, бих могъл да ги нарисувам! Помня само лицето — нищо друго! Припомнях си го, както пушачът на опиум си спомня своя сън или както човек си припомня някое прекрасно лице, видяно в час на опиянение, когато всичко друго се забравя! Колкото и да е странно, но аз не свързвах това лице със спътницата ми от предишната нощ и както паметта ми го рисуваше, то съвсем не напомняше образа на Йожени Безансон!

Имало ли е някоя друга… някоя жена на парахода, която да прилича на моя сън? Не, никоя — не можех да се сетя за никоя. Нямаше друга, която да беше привлякла вниманието ми дори за миг — с изключение на креолката, — обаче чертите, които въображението или паметта ми рисуваха сега, съвсем не приличаха на нейните; всъщност те бяха съвършено различни!

В паметта ми изпъкваха тежки блестящи черни коси, които се виеха край веждите и на къдрави кичури падаха по раменете. Тази абаносова рамка заграждаше лик, пред който безсилно би се отпуснало длетото на ваятеля. Нежните розови елипсовидни устни, гладкият, правилно очертан нос с малки, издути ноздри, черните като смола извити вежди, дългите ресници — всичко това живо изпъкваше пред мене, но съвсем не напомняше за Йожени Безансон. Дори и цветът на кожата беше различен. Това не беше белотата на кавказката раса, присъща на креолите, а някакъв светъл цвят с преливащи в него отсенки на кафяво и маслинено, които придаваха на румените бузи карминов оттенък. Очите си представях или спомнях добре — по-добре от всичко друго. Те бяха големи, кръгли, тъмнокафяви на цвят; тяхната особеност се заключаваше в някакво странно, но хубаво изражение. Те блестяха много силно, но нито святкаха, нито искряха. Приличаха повече на великолепни елмази, гледани в неподвижно положение. Светлината им не пламтеше, а по-скоро гореше.

Въпреки болката, която усещах, прекарах дълго в размисъл по този хубав образ и се чудех дали той беше спомен, или сън. Мина ми през ума една странна мисъл. Неволно ми хрумна, че ако такова лице наистина съществува, бих могъл да забравя мадмоазел Безансон въпреки романтичната случка при запознаването ни!

Най-после болката в ръката пропъди прекрасното видение и ме върна към истинското положение. Когато отметнах покривката, забелязах с изненада, че раната ми беше превързана, и то очевидно от лекар! Успокоен от това, се поозърнах, за да разгледам помещението.

Стаичката, в която се намирах, беше малка и макар че противокомарната мрежа ми пречеше, все пак можах да видя, че всичко бе изящно и наредено с вкус. Мебелите бяха леки — повечето от тръстика, — а подът беше постлан с изкусно изплетени рогозки от морска трева, различно оцветена. Прозорците бяха украсени с пердета от копринена дамаска и муселин, отговарящи на цвета на дървените им рамки. В средата на стаята имаше богато инкрустирана маса; до стената стоеше друга маса с папка, пера и декоративна мастилница, а над нея на лавици от червено кедрово дърво бяха наредени книги. Хубав часовник красеше поличката на камината, а в отвореното огнище имаше малка скара със сребърни дръжки, богато гравирани с фантастични плетеници. Разбира се, по това време на годината нямаше огън. Дори горещината, причинявана от противокомарната мрежа, щеше да бъде непоносима, ако през широко отворената стъклена врата от едната страна и прозореца от другата не лъхаше ветрец, който проникваше през мрежата над леглото ми.

Ветрецът донасяше до мене най-прекрасното благоухание — аромата на цветята. Както през вратата, тъй и през прозореца можех да видя хиляди венчета — азалеи и жасмин, червени, розови и бели рози, редки камелии, сладкодъхавото китайско дърво, а малко по-нататък можех да различа восъчните листа и подобните на лилии огромни цветове на голямото американско лаврово дърво — Magnolia grandiflora. До мене долитаха гласовете на много пойни птички и тихо еднозвучно ручене, което сметнах за шум от падаща вода. Това бяха единствените звуци, които достигаха до ушите ми.

Дали бях сам? Внимателно огледах стаята. Изглежда, че бях сам — очите ми не срещнаха никакво живо същество.

Бях поразен от една особеност на помещението, в което се намирах. То като че ли стоеше съвсем отделно и не се съобщаваше с никакви други помещения. Единствената врата, която виждах, излизаше право навън, а също и големият прозорец, достигащ до пода. Те сякаш водеха към градина, пълна с храсти и цветя. Не можех да забележа никакъв друг вход или изход от помещението!

Отначало това ми се видя странно, но като размислих за миг, си обясних всичко. В американските плантации често може да се види настрана от главната сграда нещо като кабинет или павилион, подреден с големи удобства и разкош. При случай той се използва като стая за гости. Може би бях в такава стая.

Във всеки случай бях под гостоприемен покрив и в добри ръце, в туй нямаше никакво съмнение. Начинът, по който бях настанен, както и някои следи от приготовления за закуска, които личеха по масата, свидетелстваха за това. Но кой ли бе моя домакин? Или може би домакиня? Дали беше Йожени Безансон? Не каза ли тя нещо за нейна къща — „ma maison“? Или бях сънувал?

Аз лежах, потънал в догадки, и размишлявах за цял куп объркани спомени, но от всичко това не можех да разбера чий гост бях. Тъй или иначе у мене се затвърди някакво убеждение, че съм в дома на моята спътница от миналата нощ.

Започнах да се тревожа и дори малко да се ядосвам, че при моята отпадналост са ме оставили сам. Бих позвънил, но никъде не виждах звънец. В този миг обаче чух звук от приближаващи се стъпки.

Романтична госпожице! Вие сигурно си представяте, че тези стъпки бяха леки и тихи — стъпки на малки сатенени пантофки, пристъпващи крадешком, едва докосващи мъничките камъчета, да не би техният шум да събуди спящия болник; сигурно си представяте, че всред птичи песни, бълболещи води и сладък дъх на цветя на входа се появи прекрасно видение с нежен лик и хубави кадифени очи, устремени към мене с плах въпросителен поглед. Сигурно си представяте всичко това, но вашето въображение жестоко ви мами и съвсем не отговаря на действителността.

Стъпките, които чух, бяха тежки и след миг на прага, точно пред очите ми, застанаха две обувки, направени от кожа на алигатор, дълги цели тринадесет инча.

Когато плъзнах поглед малко по-нагоре, видях два крака, обути в широки работни панталони с меден цвят; а като извих очи още по-нависоко, съзрях широки мускулести гърди, покрити с памучна риза на райета, две дебели ръце и огромни рамене, а над тях лъскавото лице и къдрокосата глава на черен като катран негър!

Лицето и главата видях последни, но погледът ми спря най-дълго на тях и аз ги оглеждах отново и отново, докато най-после въпреки измъчващата ме болка избухнах в звънлив смях! Дори и да умирах, не можеше да не се засмея; имаше нещо толкова комично, толкова непреодолимо смешно в лика на този нечакан самуреночерен посетител.

Той беше доста висок, снажен негър, черен като въглен, с великолепни зъби, бели като слонова кост, а очите му, ако изключим зениците и ириса, бяха бели като зъбите. Но не това ми се видя толкова забавно. Смешното беше в странната форма на неговата глава, в разположението и размерите на неговите уши. Главата беше валчеста като кълбо и цялата гъсто покрита с дребни къдрички, толкова плътно прилепнали, че изглеждаха зараснали и от двата си края и образуваха нещо като кече. От двете страни на тази черна топка стърчаха две огромни уши, които приличаха на крила и придаваха на главата изключително смешен вид.

Именно тази особеност ме беше накарала да се разсмея и колкото неприлично и да беше това от моя страна, за нищо на света не бих могъл да се сдържа.

Посетителят ми обаче като че ли не виждаше нищо лошо в моя смях. Наопаки, той изведнъж отвори дебелите си бърни, разтегна уста в широка добродушна усмивка, разкри великолепните си резци и избухна в смях, гръмогласен като моя!

Добродушен беше той. Макар че ушите му наподобяваха прилеп, нямаше нищо кръвожадно в неговия нрав. Не, широкото черно лице на Сципион Безансон (тъй се казваше моят посетител) беше самото олицетворение на веселост и жизнерадост.