Квартеронката

Глава XXМоят дневник

За да разнообразя дните на боледуването си, започнах да водя дневник.

Естествено, в дневника на болен човек, затворен в една стая, ще липсват събития. Затова записвах повече размишления, отколкото преживелици. Преписвам няколко откъса от него не защото те представляват някакъв изключителен интерес, а само поради това, че писани навремето, те много по-вярно предават някои от моите мисли, както и случките, станали до края на пребиваването ми в плантация Безансон.

12 юли. Днес мога да седя в леглото и да пиша по малко. Денят е ужасно горещ. Жегата щеше да бъде непоносима, ако не беше ветрецът, който лъха в стаята ми, пълен с упоителното ухание на цветята. Този ветрец идва от Мексиканския залив, край езерата Борн, Поншартрен и Морипас. Аз съм на повече от сто мили от самия залив — разбира се, ако следваме течението на реката, — но тези големи вътрешни морета се врязват дълбоко в делтата на Мисисипи и през тях вълната на прилива стига на няколко мили от Нови Орлеан и още по-нататък на север. От Бренжиер лесно може да се достигне морето, ако се мине през блатата.

Този морски ветрец е голяма благодат за жителите на Южна Луизиана. Без неговата прохлада Нови Орлеан би бил почти необитаем през летните месеци.

Сципион ми разказа, че в плантацията пристигнал нов „надзирател“, и той мисли, че надзирателят бил назначен от „сподаря Доминик“. Бил донесъл писмо от адвоката. Това до голяма степен потвърждава предположението на Сципион. Моят прислужник като че ли няма много благоприятни впечатления от новодошлия, когото ми описа като „беден бял от Север, па и янки отгоре“.

Забелязвам, че всред черните съществува неприязън към онези, които те с особено удоволствие наричат „бели бедняци“ — лица, непритежаващи роби или земя. Самото име изразява презрение, а когато някой негър нарече така бял човек, белият смята това за люто оскърбление и обикновено взема мярката на невъздържания негър с бич или му прави лека „разтривка с масло от тояга“.

Между негрите съществува общо убеждение, че най-жестоките надзиратели са от щатите на Нова Англия, или „янки“, както ги наричат на Юг. Тоя прякор, който чужденците дават презрително на всички американци, в Съединените щати има по-ограничено значение; когато се употребява с пренебрежение, значи жител на Нова Англия. Има случаи, когато го употребяват на шега в родолюбив смисъл и тогава всеки американец с гордост се нарича янки. Всред негрите в Южните щати „янки“ е презрително название, което означава бедно имотно състояние, подлост, низост. Колкото и да е тъжно и странно, то е свързано с бича, белезниците и камшика. Странно, понеже тези хора са родени в страна, прочута със своя пуританизъм! Страна, в която се проповядва уж най-чистата религия и най-строгата нравственост.

Човек би сметнал това за неестествено и въпреки всичко може да не е чак толкова неестествено. Един южняк ми го обясни така:

— Именно в страните, в които господстват пуританските принципи, се ширят пороците и особено по-дребните пороци. Селищата на Нова Англия — тези средища на благонравието и пуританизма — дават най-големия брой nymphes du pavé89 в Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор и Нови Орлеан, а дори доставят такива покварени жени и за износ в католическата столица на Куба. От същата плодородна почва изникват и повечето мошеници, шарлатани и безчестни търговци, които позорят името на Америка. Това не е неестествено. То е неизбежна последица на лъжерелигията. Външното благочестие, молитвите, спазването на неделния ден и разните обреди — всичко това се втълпява и затруднява изпълнението на истинските задължения, които човек има към ближния си; външните прояви изтласкват, вземат надмощие над самите задължения. Постепенно на тях започват да придават само второстепенно значение и поради това ги пренебрегват.

Това обяснение беше поне остроумно.

14 юли. Днес мадмоазел ме посети два пъти, както винаги придружена от Аврора.

Разговорът ни не вървя гладко и свободно, нито пък продължи дълго. Тя (мадмоазел) очевидно още страда и във всичко, което казва, се долавя тъжна нотка. Отначало смятах, че това се дължи на скръбта й по Антоан, но доста време мина оттогава, за да го отдавам на тази причина. Някаква друга мъка потиска духа й. Аз страдам от скованост. Присъствието на Аврора ме сковава и не мога да изрека тези изтъркани думи, без които не върви и най-обикновеният разговор. Тя (Аврора) не взема участие в разговора, а остава край вратата или стои зад господарката си и почтително слуша. Когато я загледам по-настойчиво, дългите й мигли се спускат и не ми позволяват да докосна душата й. Ах, да можех да я накарам да ме разбере!

15 юли. У Сципион все повече се затвърдява неприязненото чувство към новия надзирател. Първите му впечатления са били правилни. Няколко дребни неща, които чух за този господин, ме карат да вярвам, че е лош заместник на добрия Антоан.

A propos бедния Антоан: бяха съобщили, че реката изхвърлила тялото му заедно с разни дървета по-надолу от плантацията; обаче съобщението се оказа невярно. Намерен бил някакъв труп, но не на управителя, а на някой друг нещастник, сполетян от същата съдба. Интересно дали негодникът, който ме рани, е още жив?

Много от пострадалите са в Бренжиер. Някои са вече умрели от раните, получени на борда на парахода. Страхотна смърт е това обгаряне от па̀ра. Мнозина, които смятаха, че са почти незасегнати, сега са в предсмъртни мъки, лекарят ми разправи някои подробности, които са просто ужасяващи.

Един от екипажа, огняр, който останал почти без нос и знаел, че му остава още малко да живее, поискал да си види лицето в огледало. Когато изпълнили молбата му, избухнал в сталински смях и същевременно високо се провикнал: „Ех, че грозен мъртвец ще бъда, дявол да го вземе!“

Това страхотно безразличие пред смъртта е характерно за тези диви матроси. Потомците на Майк Финк90 не са изчезнали още; много истински представители на тези полудиваци още плават по големите реки на Запада.

20 юли. Днес съм много по-добре. Лекарят ме уверява, че след една седмица ще мога да излизам от стаята. Това е насърчително и все пак цяла седмица изглежда дълго време за човек, който не е свикнал да бъде затворен. Книгите ми помагат прекрасно да убивам времето. Слава и чест на хората, които пишат книги!

21 юли. Сципион не подобрява мнението си за новия надзирател. Името му е Ларкин. Сципион казва, че бил добре известен в селото като „Грубиянина Бил Ларкин“ — прякор, от който може да се съди за неговия характер. Неколцина полски работници се оплакали (на Сципион) от неговата жестокост, която от ден на ден ставала все по-голяма. Той ходел винаги въоръжен с бич и веднъж или дваж вече го използвал по най-варварски начин.

Днес е неделя и по „бръмченето“, което долита до мене от негърските колиби, мога да кажа, че е ден за веселба. Виждам негрите как минават по пътя на Дигата, облечени в най-хубавите си дрехи: мъжете с бели касторени шапки, сини фракове и ризи с огромни жаба̀; жените с яркоцветни памучни рокли, а някои и с копринени, достатъчно блестящи даже и за бална зала! Много от тях носят копринени чадърчета, разбира се, с най-крещящи цветове. Човек почти се изкушава да повярва, че в края на краищата този робски живот не е чак толкова тежък, но ако видите камшика на г. Ларкин, сигурно ще добиете съвсем противоположно впечатление.

24 юли. Днес забелязах повече от всеки друг път някаква загриженост, която сякаш потиска духа на мадмоазел. Сега съм вече убеден, че причината за това не е смъртта на Антоан. Има нещо друго, което я безпокои, което не й дава мира. Пак забелязах онзи особен поглед, с който ме беше погледнала най-напред, но той беше толкова бегъл, щото не можах да прочета значението му, а при това и сърцето, и очите ми бяха устремени другаде. Аврора ме заглежда вече не толкова плахо и като че се интересува от думите ми, макар и да не са отправени към нея. Дано да е така! Един разговор с нея сигурно би утешил сърцето ми, което гори още по-пламенно от наложеното му мълчание.

25 юли. Снощи няколко от полските работници си позволиха твърде голяма свобода. Те имаха разрешение да идат в града и се завърнаха късно. Тази сутрин Грубиянина Бил ги напердашил всички поред, и то много жестоко — до кръв. Това е доста грубо за един нов надзирател; обаче Сципион се научил, че той „не бил новак“ в тая работа. Положително мадмоазел не знае за тази варварщина!

26 юли. Лекарят обещава да ме пусне да изляза след три дена. Аз все повече уважавам този човек, особено след като открих, че не е приятел на Гаяр, нито негов домашен лекар. Имало друг медик в селото, който се грижел за мосю Доминик и неговите негри, както и за негрите от плантацията Безансон. Случайно той отсъствал и затова при мене повикали Райгарт. Отчасти поради професионална етика, а отчасти благодарение на моята намеса това положение не се промени и Райгарт продължи да ме лекува. Видях и другия господин, който дойде веднъж заедно с Райгарт; той изглеждаше много по-подходящ за приятел на адвоката.

Райгарт е пришелец в Бренжиер, ала изглежда бързо се издига в очите на околните плантатори. Вярно е, че мнозина от тях — „големците“ — поддържат свои собствени лекари и им плащат много добре! Никак не е доходно да се пренебрегва здравето на роба; поради това съображение за него се грижат много повече, отколкото за здравето на „белите бедняци“ в много европейски държави.

Опитах се да изкопча от доктора нещо за отношенията между Гаяр и семейство Безансон. Този въпрос можех да засегна само отдалече; не получих никакви задоволителни сведения. Докторът е това, което може да се нарече „затворен човек“, пък и твърде голямата приказливост не би направила никого с неговия занаят много обичан в Луизиана. Той или знае малко за техните вземания-давания, или се преструва, че не знае; и все пак, съдейки по няколкото изречения, които се изпусна да каже, подозирам второто да е по-вероятно.

— Бедната млада жена! — рече той. — Съвсем сама в света. Струва ми се, че има някаква леля или нещо подобно, която живее в Нови Орлеан, но няма никакъв роднина мъж, който да се грижи за нейния имот. Гаяр, изглежда, държи всичко в ръцете си.

От доктора научих, че бащата на Йожени бил много богат по едно време — един от най-големите плантатори по крайбрежието; живеел много нашироко и оказвал на всекиго княжеско гостоприемство. Той уреждал пищни празненства, особено през последните години. Това прекалено гостоприемство продължило дори и след смъртта му и мадмоазел приемала гостите на баща си с неговия замах. Тя имала безброй кандидати, но докторът не бил чувал за никой, с когото да има любов.

Гаяр бил задушевен приятел на Безансон. Защо — това никой не можел да каже, още повече че по нрав те били противоположни като два полюса. Някои мислели, че приятелството им напомняло за отношенията, които обикновено съществуват между длъжник и заемодател.

Сведенията, които лекарят ми даде, потвърждават онова, което вече ми беше казал Сципион. Те потвърждават и моите подозрения по отношение на младата креолка — на небосклона на нейното бъдеще се събират облаци, по-мрачни, отколкото тези, които са засенчвали нейното минало, по-тъмни дори от тези, които се събираха при спомена за Антоан!

28 юли. Гаяр идвал днес тука — в къщата, искам да кажа. Всъщност той посещава мадмоазел почти всеки ден, но Сципион ми разказа нещо ново и чудновато. Изглежда, че някои от робите, наказани с бой, са са оплакали на господарката си от надзирателя, а тя, от своя страна, говорила за това на Гаяр. Той отговорил, че „черните мошеници заслужават това, което са получили, а дори и още нещо отгоре“ и доста грубо се застъпил за негодника Ларкин, който без съмнение е негово protégé.

Девойката си замълчала.

Сципион научава тези неща от Аврора. Има нещо злокобно във всичко това.

Нещастният Сципион ме посвети в друга негова лична мъка. Той подозира, че надзирателят се държи прекалено любезно с „неговата малка Хлоя“. Изрод! Ако това е истина!… Кръвта ми кипи при тази мисъл… Ах! Робиня!

2 август. Пак чух нещо за Гаяр. Той идвал и останал с мадмоазел по-дълго от обикновено. Каква работа може да има с нея? Нима неговото общество може да й бъде приятно? Положително туй е невъзможно! Но все пак толкова чести посещения… толкова дълги разговори! Ако вземе мъж като него, жал ми е за нея, нещастна жертва, защото тя наистина ще бъде жертва! Той трябва да има някаква власт над нея, за да постъпва така. Държал се като господар на плантацията, казва Сципион, и давал заповеди наляво и надясно, сякаш той бил собственикът. Всички се боят от него и от неговия „негропотисник“, както наричат Грубиянина Ларкин. Най-много се бои от него Сципион, който забелязал нови груби закачки от страна на надзирателя спрямо „неговата малка Хлоя“. Нещастникът! Много е, разтревожен и нищо чудно, щом даже и законът не му позволява да защити честта на собственото си дете!

Обещах да поговоря на мадмоазел за тази работа, но ако съдя по това, което чувам, страх ме е, че и тя е почти толкова безсилна, колкото и самият Сципион?!

3 август. Днес за първи път можах да изляза от моята стая. Поразходих се из храсталака и в градината. Всред портокаловите дръвчета срещнах Аврора; тя береше златните плодове, но беше придружена от малката Хлоя, която държеше кошничката. Какво ли не бих дал да бях я заварил сама! Едва успях да разменя с нея една-две думи, и тя се отдалечи.

Тя ме поздрави за туй, че мога да се разхождам вече. Изглеждаше доволна или поне си въобразих, че е доволна. Никога не ми се беше виждала толкова прекрасна. От тръскането на портокаловите дървета по бузите й се бе изписала карминова руменина, а големите кафяви очи блестяха като сапфири. Гърдите й се вдигаха от тежкото дишане, а лекото облекло не скриваше прекрасните линии на нейната фигура.

Когато тръгна да си отива, бях поразен от плавната и походка. В нея има някакво вълнообразно движение, което се дължи на особеното й телосложение, а именно на пълнотата, присъща на нейната раса. Тя е едра, но женствена; всичко в нея е съвършено съразмерно и с изискани, нежни очертания. Ръцете й са малки и изящни, а мъничките крака сякаш едва докосват чакъла. Проследих я с очи, пълни с обожание. Огънят в сърцето ми запламтя още по-буйно, когато се завърнах в уединената си стая.