Квартеронката

Глава VIIIБреговете на Мисисипи

Кажи-речи веднага щом потеглихме, аз се качих на ураганната палуба, за да мога по-добре да наблюдавам местата, край които минавахме. Тук бях сам, тъй като безмълвният кормчия50, затворен в малката си стъклена куличка, едва ли би могъл да се сметне за другар.

Нужно е да направя следните забележки:

Хората доста преувеличават ширината на река Мисисипи. Тука тя достига до половин миля51. Понякога повече, тук-таме по-малко. (Тази средна ширина тя запазва за повече от хиляда мили от устието си.) Водите й текат с бързина три-четири мили в час и са възжълти, с лек червеникав оттенък. Жълтия си цвят получават от Мисури, а по-тъмната отсенка идва от вливането на Червената река.

По повърхността си Мисисипи влачи много изпочупени клонаци и дървета; тук плава отделен дънер, там пък няколко скупчени в нещо като сал. Сблъскването на парахода с такъв дънер представлява опасност, затова кормчията ги заобикаля. Случва се някое дърво, плаващо под повърхността, да убегне от неговия поглед; тогава от силното му блъсване в носа корабът се раздрусва и стряска по-неопитните пътници. Най-страшно е „коренището“. Това е изсъхнало дърво, изтръгнато от корен. Поради тежестта си корените опират в дъното на реката, а наносите, насъбрани около тях задържат здраво дървото. Върхът, който е по-лек, оголен от клоните, се издига към повърхността, обаче силата на течението не му позволява да се изправи и той остава в наклонено положение. Когато се издига над водата, опасността е съвсем незначителна, освен в много тъмна нощ. Но когато е скрит на една-две педи под повърхността, тогава коренището е страшно. Може да се каже, че при такъв случай всеки параход, който се блъсне в него при пътуването си нагоре по течението е положително загубен. Корените, здраво заседнали в тинестото дъно, пречат на цялото дърво да се помръдне, а върхът, обикновено заострен, разбива обшивката на носа на парахода и той потъва почти в същия миг. Кораб, натъкнал се на коренище, потъва само за няколко минути.

„Махало“ наричат дърво, заседнало във водата като коренището, но което ту се вдига, ту пада поради течението и по този начин напомня движението на махало — оттук идва и името му. Параход, който налети върху дърво, потънало напреко, понякога засяда в клоните му, а понякога се пречупва на две под натиска на собствената си тежест.

Между дърветата, влачени от реката, забелязвам отделни предмети, които привличат вниманието ми. Стъбла от захарна тръстика, изстискани на преса (стотина мили по-нагоре те не се срещат), листа и стръкове от царевица, царевични кочани, парчета от счупени кратуни, валма непочистен памук, строшени летви от огради, а тук-таме — трупът на някое животно с кацнал или виещ се над него мишелов или картал (Cathartes aura и atratus).

Аз съм в географските предели на алигатора, но това огромно влечуго се среща рядко тук. То обича по-спокойните води на речни ръкави и потоци, чиито брегове са още диви. В бързото течение на Мисисипи и край нейните добре обработени брегове пътникът рядко може да го види.

Параходът се приближава ту към единия, ту към другия бряг на реката. Наричат ги брегове, макар че почвата се състои от наноси, образувани не много отдавна. Това е само една ивица от terra firma52, широка от няколкостотин ярда53 до няколко мили и постепенно снишаваща се от бреговете, тъй че реката всъщност тече сякаш по някакъв хребет! Отвъд тази ивица започва „Блатото“ — пространство, което се наводнява всяка година и се състои от редица гьолове и мочури, обрасли с остра трева и камъши. На места то се простира на двадесетина и повече мили — напълно пустинни тресавища. Някои негови райони — които се наводняват само веднъж в годината — са покрити с непрогледни и почти непристъпни гори. Между обработената ивица край самия бряг на реката и Блатото се простира поясът на тази гора, който образува нещо като заден фон на гледката и замества планинските вериги, които се срещат в други страни. Това е висока тъмна гора, състояща се главно от кипариси (Cupressus districha). Но има и други видове, присъщи на тази почва, като например ароматно каучуково дърво (Liquidambar styraciflua), живия дъб (Querdus virens), тупело (Nyssa aquatica), водна акация (Gleditschia aquatica), канадска топола (Populus angulata), а също и carya, celtis и разни видове acer, cornus, juglans, магнолии и дъбове. Тук шубраци от нискорасли палми (Sabal), smilax, лиани и разни видове vitis, там — гъсталаци от тръстика (Arundo gigantea), израснали между дърветата, по чиито клони висят дълги ресни от странния паразит „испански мъх“ (Tillandsia usneöides), който придава на гората мрачен вид.

Между този влажен лес и речните брегове лежат обработените полета. Руслото на реката често пъти е няколко фута по-високо от тяхното равнище, но те са защитени от Дигата — изкуствен насип, издигнат по двата бряга на няколкостотин мили от устието й.

В тези полета виждам да се отглежда захарна тръст, ориз, тютюн и памук, индиго и царевица. Виждам черни роби, които работят на групи; те са облечени с памучни дрехи на райета в крещящи цветове, между които преобладава небесносиният. Виждам огромни коли, теглени от мулета или волове, които се завръщат от тръстиковите ниви или бавно пълзят край бреговете. Виждам стройния креол с памучно сако и яркосини панталони, яхнал дребното си испанско конче, да препуска по пътя на Дигата. Виждам просторната къща на плантатора с портокаловите й горички, с градините й, със зелените й жалузи, прохладни веранди и хубави огради. Виждам огромния навес за захарна тръстика или сушилня за тютюн, или склад за памук, а ето и спретнатите „хижи“, скупчени заедно или подредени в редици като съблекалните в модно банско летовище.

Сега минаваме край плантация, където се веселят — там има fête champêtre54. Под дърветата стоят, вързани на сянка, неразседлани много коне; доста от седлата са дамски. На верандата, по моравата и в портокаловия гъстак се движат богато натруфени господа и дами. Чува се музика; гостите танцуват на открито. Човек не може да не завиди на тези щастливи креоли за насладите на аркадския55 им живот.

Разнообразни и възхитителни гледки минаваха пред очите ми като на „панорама“. Захласнат по тях, бях забравил за миг за Eugénie Besançon.