Квартеронката

Глава VIУправителят Антоан

Бях поразен от външността на тази дама. Не толкова от физическата й красота, макар и изключителна, колкото от особеното й държане. Бих изпитал затруднение да опиша това, което представляваше известна braverie37, подсказваща смелост и самообладание. В обноските й нямаше грубост, а безгрижие на девойка, весела като лятото и волна като хвърчаща паяжинка; но личеше, че при нужда е способна да прояви голяма твърдост и сила. Тая жена би минала за красива, в която да е страна, красотата й беше съчетана с изящество в облекло и държане, а това веднага подсказваше, че е дама, свикнала с обществото и светския живот. И при това беше още млада — положително не много повече от двадесетгодишна. Обаче в луизианския климат жените узряват рано и една креолка на двадесет години38 изглежда като англичанка на тридесет.

Дали беше омъжена? Не ми се виждаше вероятно, още повече че ако имаше „някой“ в къщи, една дама като нея не би употребила изразите „моята плантация“ и „моят управител“, освен ако този някой не се ползва с достатъчно уважение, или, накъсо казано, ако е смятан за „никой“. Би могла да бъде вдовица — много млада вдовица, — но даже и това не ми изглеждаше вероятно. Според мене, тя нямаше вид на вдовица и нито дрехите, нито изгледът й напомняха за траур. Капитанът я беше нарекъл „мадам“, обаче той явно не познаваше нито нея, нито пък обичайните френски обръщения. При съмнителен случай като този трябваше да я назове „мадмоазел“.

Колкото и неопитен да бях по онова време — „зелен“, както казват американците, — не ми липсваше известно любопитство по отношение на жените, особено когато се случеше те да са красиви. В този случай любопитството ми беше събудено от няколко други обстоятелства. Първо, от привлекателната хубост на самата дама; второ, от начина, по който беше водила разговора, и фактите, които разкриваше този разговор; трето, от обстоятелството, че дамата беше или на мене се струваше креолка39.

Дотогава много малко бях общувал с хора от тази особена „народност“ и много ми се искаше да узная нещо повече за тях. Бях вече открил, че те съвсем не са готови да отворят вратите си на саксонския пришелец — особено старото креолско noblesse40, което и до ден днешен гледа на англоамериканските си съграждани донякъде като на окупатори и узурпатори! По него време това чувство беше дълбоко вкоренено. С течение на времето обаче то вече изчезва.

Четвъртото нещо, което изостряше моя интерес към нея, беше това, че на минаване край мене дамата ме изгледа с поглед, който изразяваше нещо повече от обикновено любопитство. Не бързайте прекалено много, да ме корите за това твърдение. Изслушайте ме първо. Нито за миг не си въобразих, че в този поглед имаше някакво възхищение. Не си помислих такова нещо. Бях твърде млад по онова време, за да се лаская от подобни илюзии. Освен това тъкмо в този миг съвсем не бях „в зенита на славата си“. С някакви си пет долара в кесията аз се чувствах дори нещастен; нима можех да си въобразя, че ослепителна хубавица, каквато беше тя, звезда от първа величина, богата собственица, притежателка на плантация, управител и множество роби би удостоила с възхитен поглед самотен несретник като мене?

Наистина не се ласкаех от подобни мисли. Предположих, че това е просто любопитство от нейна страна и нищо повече. Тя беше забелязала, че съм от друга народност. Моята външност, цветът на очите, кройката на дрехите, а може би и нещо gauche41 в държането ми й беше подсказало, че съм чужденец в тази страна, и за миг беше възбудило нейния интерес. Просто някакво етнологическо наблюдение и нищо повече.

Това обаче спомогна да разпали моето любопитство и ми се дощя да узная поне името на това прелестно създание. „Управителят би могъл да ми помогне“ — помислих си аз и се обърнах към него.

Той беше висок, сивокос, сух възрастен французин, добре облечен и достатъчно представителен на вид, за да може да мине за баща на дамата. Държането му беше също много почтено и създаваше впечатление, че е бил на дългогодишна служба в много старо семейство.

Още когато се приближих, разбрах, че вероятността да сполуча бе съвсем незначителна. Той беше „затворен като мида“. Разговорът ни беше твърде кратък, отговорите му — лаконични.

— Мосю, мога ли да запитам коя е вашата господарка?

— Дама.

— Съвършено вярно: това може да каже всеки, който е имал щастието да я зърне. Исках да зная името й.

— Не ви е нужно да го знаете.

— Не, разбира се, щом е толкова важно да го запазите в тайна!

— Sacr-r-r-re42!

Това възклицание, по-скоро промърморено, отколкото изречено гласно, сложи край на диалога. Старецът ми обърна гръб и сигурно в душата си ме ругаеше и наричаше „досаден янки43“.

Потърсих черния кочияш на каляската, ала и тук не успях. Негърът караше конете към борда и понеже не искаше да отговоря пряко на въпросите ми, той ги „заобикаляше“, като обикаляше конете, и си даваше вид, че е много зает от другата страна.

Не успях да изтръгна дори и името й; отчаян, аз се отказах и от негъра.

Много скоро обаче научих името й, и то от съвсем неочакван източник. Бях се върнал на парахода и седнал отново под сенника, наблюдавах как матросите, запретнали ръкавите на червените си ризи, напрягаха мускули и пренасяха някакъв товар на борда. Забелязах, че беше същият, който бяха докарали каруците — собственост на дамата. Той се състоеше най-вече от бурета със свинско месо и брашно, голям брой сушени свински бутове и няколко чувала кафе.

„Припаси за голямото й имение“ — казах си аз.

Тъкмо тогава по сходнята заизкачваха няколко парчета багаж от друг род. Това бяха кожени куфари, пътни чанти, сандъчета от палисандрово дърво44, кутии за шапки и други подобни.

„А-ха! Личните й вещи!“ — помислих си аз и продължих да пуша пурата си. Както наблюдавах пренасянето на куфарите, изведнъж очите ми бяха привлечени от някакъв надпис върху една кожена чанта. Скочих от мястото си и на половината път по сходнята пресрещнах човека, който я носеше. Хвърлих поглед към надписа и прочетох:

„Mademoiselle Eugénie Besançon“.