Квартеронката

Глава LVIIЧасовникът и пръстенът

Аз станах от мястото си и отправих отчаян поглед към д’Отвил. Нямаше нужда да му казвам какво беше станало. Той би го разбрал от вида ми, но младежът бе надзъртал през рамото ми и знаеше всичко.

— Да си вървим ли, мосю? — попитах аз.

— Още не, почакайте един миг — отвърна той и сложи ръка на рамото ми.

— Че защо? — възразих аз. — Нямам нито един долар. Изгубих всичко. Трябваше да разбера, че така ще стане. Защо да оставаме тука, господине?

Говорех малко рязко. Признавам, че в този миг съвсем не бях настроен дружелюбно. Отгоре на лошите изгледи за следващия ден в ума ми се мярна подозрението, че новият ми приятел ме лъже. Това, че той тъй добре познаваше тези хора, че беше ме посъветвал да играя тук, случайността, да се изразя най-меко — странната случайност пак да се сблъскаме с „ловците“ от парахода, и то в тази нова обстановка, огромната бързина, с която бяха „очистили“ кесията ми — всички тези обстоятелства светкавично преминаха през ума ми и, естествено, ме накараха да заподозра д’Отвил в измамничество. Бързо си припомних нашия разговор. Помъчих се да си спомня дали беше казал, или направил нещо, за да ме доведе именно в този вертеп. Положително той не беше ми предложил да играя, а по-скоро беше се противопоставил на намерението ми; нито пък можех да си спомня с дума или дело да беше ме насърчил да започна да играя. Нещо повече, беше учуден не по-малко от мене, когато видя на масата тези господа.

Че какво от това? Изненадата спокойно можеше да бъде престорена. Напълно възможно; а след скорошната ми преживелица с търговеца на свини напълно допустимо ми се виждаше, че мосю д’Отвил също беше съдружник във фирмата Чорли, Хатчър & сие. Аз се извърнах и ядни думи бяха готови да се откъснат от устните ми, когато нещо възпря мислите ми и ги отправи в друга насока. Младият креол стоеше с вдигнат към мене поглед — беше по-нисък от мене, — гледаше ме с прекрасните си очи и чакаше да мине моментното ми объркване. Нещо блестеше в протегнатата му ръка. Това беше кесия. Виждах жълтите монети да лъщят през копринената мрежа. Беше кесия, пълна със злато!

— Вземете я! — промълви момъкът с мекия си сребрист глас.

Сърцето ми се сви от срам. Едва можах да смотолевя някакъв отговор. Да беше само знаел последните ми мисли, щеше лесно да разбере защо бузите ми изведнъж се зачервиха.

— Не, мосю — отвърнах аз, — това е твърде щедро от ваша страна. Не мога да приема.

— Хайде, хайде! Защо не? Вземете я, моля ви се — опитайте си късмета още веднъж. Фортуна ви се мръщи напоследък, но помнете, че тази богиня на щастието е непостоянна и може все още да ви се усмихне. Вземете кесията, човече!

— Наистина не мога, мосю, след това, което аз… простете ми… само да знаехте…

— Трябва ли тогава аз да играя зарад вас — не забравяйте целта, с която сме дошли тука! Не забравяйте Аврора!

— Ах!

Това възклицание, изтръгнало се от моето сърце, беше единственият отговор, който успях да дам, защото младият креол вече се беше обърнал към игралната маса и залагаше златото си на разни карти.

Аз стоях и го наблюдавах с чувство на удивление и възхищение, примесено със страх за изхода на играта.

Какви малки бели ръце! Какъв блестящ камък искреше на неговия пръстен — брилянт! Той вече е привлякъл погледите на играчите, които го изпиват с очи, докато ръката се движи напред-назад между картите. Чорли и Хатчър също са го забелязали. Видях ги да се споглеждат многозначително. И двамата са любезни към д’Отвил. Той е спечелил уважението им с големите си залози. Вниманието, с което извикват името на картата, когато той печели и когато подават жетоните, е подчертано и неуморно. Всички следят всяко негово движение и — о! — как бляскат очите на тези продажни красавици и как се мъчат да му внушат своите необуздани и безчестни помисли! Няма нито една между тях, която не би му предложила своята любов зарад този искрящ камък!

Аз стоях настрана и наблюдавах е голямо напрежение — по-голямо, отколкото ако залогът беше лично мой. Но той беше лично мой. Той беше сложен зарад мене. Този щедър момък проиграваше златото си заради мене.

Безпокойството ми надали щеше да продължи дълго. Той губеше бързо, губеше безразсъдно. Беше заел моето място до масата, а заедно е него и лошия ми късмет. Банката „заграбваше“ почти всеки негов залог — докато и последната му монета лежеше на карта. Още едно теглене и тя също издрънка и падна в кутията на крупието!

— Хайде, д’Отвил! Да се махнем! — прошепнах, като се наведох и го хванах за ръката.

— Колко давате за това? — запита той касиера, без да обръща внимание на мене. — Колко давате, господине?

Докато питаше, той махна от врата си златната верижка и същевременно извади часовника си.

Когато му заговорих, подозирах, че има подобно намерение. Повторих предложението си с умоляващ тон — напразно. Той настояваше Чорли да му отговори.

Комарджията не беше от онези, които си хабят приказките в такъв решаващ миг.

— Сто долара за часовника — рече той — и още петдесет за ланеца.

— Каква красота! — възкликна един от играчите.

— Те струват повече — промърмори друг.

Дори и у тия хора около масата имаше човешки чувства. Този, който губи смело, винаги спечелва известно съчувствие, и изрази, изпълнени с такова съчувствие към младия креол, се чуваха от време на време, когато парите му отиваха в банката.

— Да, този часовник и верижката струват повече — каза един висок мъж с черни бакенбарди, който седеше на края на масата. Той направи забележката с твърд, уверен глас, който сякаш заповядваше на Чорли да му обърне внимание.

— Мога ли да го погледна още веднъж? — рече крупието и се наведе през масата към д’Отвил, който продължаваше да държи часовника в ръка.

Креолът го даде отново на комарджията, а той отвори капаците и започна да го разглежда отвътре. Това беше изящен часовник, верижката също — от тези, които обикновено носят жените. Те наистина струваха повече, отколкото беше предложил Чорли, при все че „търговецът на свини“ изглеждаше да не е съгласен.

— То не е малко пари, сто и петдесет долара — проточи той. — Доста множко е май. Аз не им разбирам много на тия работи, ама, според мене, не е лоша тая цена за тоз часовник и ланеца.

— Глупости! — извикаха няколко души. — Те струват двеста долара като нищо. Вижте само брилянтите!

Чорли прекъсна спора:

— Добре — отсече той. — Не вярвам да струва повече, отколкото ви предложих, господине. Но понеже искате да си върнете онова, което сте загубили, нямам нищо против да ви дам двеста долара за часовника заедно с верижката. Съгласен ли сте?

— Продължавайте играта! — това бяха единствените думи на нетърпеливия креол, с които взе часовника и го сложи върху една от картите.

Този часовник излезе много евтин за Чорли. Само с пет-шест тегления и той стана негов!

— Колко давате за това?

Д’Отвил свали пръстена си и го поднесе пред възхитените очи на крупието.

В тази решителна минута аз се намесих отново, обаче моят другар не обърна никакво внимание на увещанията ми. Нищо не беше в състояние да смири пламенния дух на креола.

Пръстенът беше с брилянт, или по-скоро много брилянти в златна обковка. И той, както и часовникът, беше като тия, които носят жените, и аз дочух около масата да се подхвърлят забележки като: „Това конте трябва да си има богата приятелка“, „Сигурно тая, дето му ги е дала, има още доста“ и други от този род.

Очевидно пръстенът беше много скъп, защото, след като го разгледа, Чорли предложи за него четиристотин долара. Високият мъж с черните бакенбарди се намеси отново и го оцени на петстотин. Всички се присъединиха към него и крупието най-после се съгласи да даде толкова.

— Жетони ли ще искате, господине? — запита той, като се обърна към д’Отвил. — Или искате да го сложите на една карта?

— На една карта — отговори креолът.

— Не, не — извикаха няколко души, настроени в полза на д’Отвил.

— На една карта — повтори той с непреклонен вид. — Сложете го на асото!

— Както желаете, господине — отвърна Чорли със съвършено sang-froid и същевременно подаде пръстена обратно на притежателя му.

Д’Отвил пое скъпоценността с тънките си бели пръсти и я сложи по средата на картата. Това беше единственият залог. Другите играчи толкова се заинтересуваха от изхода на играта, че оттеглиха своите залози, за да могат да гледат.

Чорли започна да тегли картите. Появяването на всяка от тях предизвикваше краткотраен трепет на очакване, а когато от вътрешността на тази тайнствена кутия се подаваха широките бели полета на аса, двойки и тройки, всички се сковаваха от напрежение и възбуда.

Мина дълго време, преди да излязат две аса едно подир друго. Като че необикновеният залог изискваше повече от обикновеното време, за да се реши играта.

Най-после дойде краят. Пръстенът последва часовника.

Аз хванах д’Отвил за ръката и го дръпнах от масата. Този път креолът тръгна с мене, без да се съпротивлява — нямаше вече какво да заложи.

— Какво значение има това? — рече д’Отвил с весел глас. Този път креолът тръгна с мене от салона. — Ах, да!… — продължи той, като промени тона си. — Ах, да, има значение! То има значение за вас и Аврора!