Квартеронката

Глава LXXVIIПрисъдата на съдията Линч

Едно необикновено подозрение за нещо подобно вече ми беше минало през ума. Спомних си отговора, който ми бяха дали от лодките: „Ти ще отговаряш пред нас. Ние сме законът.“ Бях дочул някакви тайнствени намеци, когато минавахме през гората; бях забелязал също, че при пристигането ни на поляната намерихме онези, които бяха отишли напред, спрели там, сякаш чакаха другите да ги настигнат, и аз съвсем не можех да разбера защо въобще спирахме там.

Сега видях, че мъжете от потерята се бяха дръпнали настрана и застанали в нещо като неправилен кръг с този странно сериозен вид, който подсказва, че имат да решават някаква важна работа. Само момчетата и няколко негри (защото и негри бяха участвали в залавянето ми) бяха останали до мене. Ръфин беше се приближил само за да задоволи жаждата си за мъст и да ме помъчи.

Всичко това беше събудило в мен страшни подозрения, ала до този миг те бяха много неопределени. Бях се помъчил дори да потисна тези подозрения, защото имах смътното чувство, че само като си мислех подобни неща, те щяха да ми се случат.

Сега обаче това не бяха подозрения, — беше увереност. Те щяха да ме линчуват!

Поради начина, по който ми зададоха този многозначителен въпрос, той бе посрещнат от хлапаците с гръмко кикотене. Ръфин продължи:

— Не! Може пък и да не си чул за тоя съдия, нали си чужденец из тия места, англичанин. Май че между вашите господа с перуките няма да се намери такъв. Тоя няма дълго да те разтакава в съдилището. Да пукна, ако те разтакава! Той ще я свърши тая работа, преди да се усетиш. Да ме вземат мътните, ако не я свърши.

През цялото време, докато говореше, този нехранимайко ме подиграваше не само с думи, но и с разни кривения и това караше слушателите непрекъснато да избухват в смях.

Всичко това така ме вбеси, че ако не бях здраво вързан, щях да се хвърля отгоре му; въпреки че бях вързан и въпреки че знаех, какъв отчаян главорез беше този противник, не можех да си удържа езика.

— Ако бях свободен, ти грубиянино, нямаше да посмееш така да ми се подиграваш. Във всеки случай сега засега пострадалият си ти. Ти ще останеш цял живот сакат; впрочем то не е толкова важно, като се има предвид, че дип не те бива да стреляш с пушка.

Тези думи засегнаха ужасно негодника, още повече че сега хлапаците се смееха на него. Тези момчета не бяха съвсем лоши. Те бяха насъскани срещу мене като аболиционист или, както ме наричаха те, „крадец на негри“, и поощрявани и ръководени от по-старите, бяха дали воля на най-грозните си страсти; ала въпреки това по начало не бяха покварени. Те бяха простовати младежи от горските пущинаци и смелият ми отговор им хареса. След това те престанаха да ми се надсмиват.

Не беше така с Ръфин, който избухна сега в поток от ругатни и заплахи и като че беше готов да ме сграбчи с единствената си здрава ръка. В този миг го повикаха при мъжете, които имаха нужда от него на „съвещанието“, и след като ми се закани с юмрук и изкряска още едно проклятие, той се отдалечи.

Занизаха се минути на неизвестност. Не можех да разбера какво разискваше този ужасен съвет, нито какво смятаха да правят с мене, макар и да бях вече съвсем сигурен, че нямаха намерение да ме водят при никакъв съдия. По долитащите до мене повторения на изрази като „да му дръпнем един бой на този подлец“ и „катран и перушина“ започнах да се досещам какво наказание можех да очаквам. За голямо мое изумление обаче, след като се повслушах известно време, открих, че голям брой от моите съдии всъщност се противопоставяха на тези наказания като твърде меки! Някои открито заявяваха, че само с живота си мога да изкупя нарушението на закона!

Мнозинството беше на това мнение и те бяха повикали Ръфин, за да подсили тяхната страна.

Започна да ме обхваща безпределен страх или по-скоро ужас, но той ме овладя напълно едва когато изведнъж кръгът на хората се разкъса и видях двама от тях да взимат въже и да го прехвърлят през един клон на каучуковото дърво, което растеше в края на поляната.

Съдебното заседание беше приключено, присъдата бе определена. Дори и съдията Линч има своите формалности.

Когато въжето бе нагласено, един от мъжете — негротърговецът — се приближи към мене и със своеобразно грубо подражание на съдия ми съобщи заключението на съда и произнесе присъдата.

Бил съм нарушил законите; извършил съм бил две тежки престъпления. Откраднал съм бил роби и посегнал върху живота на свой ближен. Съден от дванадесет съдебни заседатели и намерен за виновен, осъден съм бил на смърт чрез обесване. Той гледаше дори и това да прозвучи съвсем официално и повтори съдебната формула: щял съм да бъда обесен за врата, докато умра… докато умра!

Вие ще сметнете този разказ за преувеличен и невероятен. Ще си помислите, че се шегувам с вас. Не ще повярвате, че такова беззаконие може да съществува в една християнска, цивилизована страна. Ще си кажете, че тези хора са се шегували с мене и в края на краищата не са имали никакво намерение да ме обесят.

Не мога да ви накарам да не мислите така, но най-тържествено ви уверявам, че се канеха да го направят и в онзи миг бях толкова сигурен, че възнамеряваха да ме обесят, колкото съм сигурен сега, че не са ме обесили.

Независимо от това, дали ще ми повярвате, или не, трябва да помните, че аз съвсем нямаше да съм първата жертва, а тази мисъл много живо изпъкваше в ума ми тогава.

Оставете какво мислех, но пред очите ми беше въжето… дървото… моите съдии, които стояха пред мене. Самият им вид можеше да накара човек да повярва. Никъде не блясваше нито един лъч надежда.

В този ужасен миг не знаех какво казвах и какво вършех.

Спомням си само, че страховете ми бяха донякъде изместени от възмущението, че протестирах, заплашвах, ругаех, че моите безмилостни съдии ми отговаряха с подигравки.

Те действително се канеха да приведат присъдата в изпълнение и бяха ме изправили вече под дървото, когато до слуха ми долетя тропот на копита и след миг на поляната се втурна в галоп група конници.