Квартеронката

Глава XXXVIIIПирогата

Скоро след това навлязохме в кипарисовата гора. Там почти нямаше шубраци. Гъсто израсналите черни таксодиуми бяха заграбили пространството; чадърообразните им корони бяха обрасли с белезникави епифити110, чиито олюляващи се завеси закриваха слънцето; иначе тази богата почва щеше да подхрани пищна тревиста растителност. Обаче сега ние се намирахме в пределите на ежегодното наводнение и много малко растения биха могли да виреят тук.

След известно време забелязах, че се приближаваме към някаква застояла вода. Нямаше явен наклон, но влажният блатен въздух, гласовете на крякащите жаби, от време на време писъкът на някоя блатна птица или ревът на алигатора ми подсказваха, че наблизо има някаква водна площ — някое езеро или блато.

Ето че се намерихме на неговия бряг. Беше голямо блато, при все че погледът обхващаше само малка част от него, понеже огромните дънери на кипарисовите дървета, които се издигаха направо от водата, почти се допираха един до друг! Черните коренища се подаваха тук-там над повърхността; фантастичните им очертания напомняха страхотни водни демони и придаваха на гледката свръхестествен вид. Под този свод водата изглеждаше черна като мастило, а въздухът беше тежък и подтискащ. Тази картина можеше да послужи на Данте за неговия „Ад“.

Когато се приближихме до това мрачно блато, моят водач спря. Огромно дърво, расло някога на брега, сега беше паднало, и то тъй, че върхът му лежеше доста навътре във водата. Клоните му още не бяха изгнили и паразитните растения все още се държаха по него на гъсти снопчета и го правеха да изглежда като куп безредно нахвърляно сено. Една част от дървото беше под водата, а друга — и то доста голяма — още стърчеше съвсем суха над повърхността. Моят водач се беше спрял при корените на това дърво.

Той постоя там само миг, докато го настигнах.

Щом дойдох, той се качи на дънера, направи ми знак да го последвам и се запъти по ствола към върха му. Аз се покатерих и мъчейки се да пазя равновесие, тръгнах подир него.

Когато стигнахме до короната на дървото, навлязохме между дебелите клони и заобикаляйки ги, продължихме към най-горните вейки. Смятах, че там ще стигнем до място за почивка.

Най-после моят другар спря и тогава за мое изумление видях във водата, скрита под мъха, една малка пирога. Беше толкова добре прикрита, че не можеше да се види отникъде другаде освен от мястото, където стояхме сега.

„Значи това е то, за което трябваше да се промъкнем по дървото“ — помислих си аз.

Като видях пирогата, сетих се, че сигурно ще отидем още по-нататък. Негърът отвърза лодката и ми направи знак да се кача.

Стъпих в леката ладия и седнах. Моят другар се качи след мене и като се хващаше за клоните, изведе лодката на открито, далече от върхарите на дървото. Тогава грабна греблото и ние заплавахме безшумно по мрачната водна повърхност.

Първите двеста-триста ярда напредвахме доста бавно. Кипарисовите коренища и огромните дънери на дърветата много начесто препречваха пътя ни и трябваше голяма предпазливост, за да се прекара пирогата между тях. Но аз видях, че моят другар умееше да управлява ладията си и боравеше с греблото сръчно като чипеуа. Той се ползваше с името на голям ловец на миещи мечки и голям риболовец и покрай тези занимания без съмнение беше придобил и умение да управлява кану.

Това беше най-необикновеното пътуване в моя живот. Пирогата плаваше по водата, която повече приличаше на мастило. Нито един слънчев лъч не блясваше отпреде ни. Полумрак цареше и над нас, и около нас.

Ние се плъзгахме през сенчести входове, всред огромни черни дънери, които се издигаха като колони, поддържащи свод от гъсто преплетени вейки. От този жив растящ покрив провисваше печалната бромелия, която се спускаше понякога до самата водна повърхност, тъй че ни бръскаше по лицата и раменете, когато минавахме под нея.

Ние не бяхме единствените живи същества. Дори и това отвратително място имаше свои обитатели. То беше добре прикрито убежище за огромния алигатор, чиито страшни очертания човек можеше да забележи в мрака — той ту пълзеше по някой повален дънер, ту се подаваше из стърчащите кипарисови корени, ту пък плуваше с бавни и безшумни удари на лапите си по черната течност. Можеше да се видят и огромни водни змии, които едва раздвижвайки водата, преминаваха от дърво на дърво или лежаха, свити на кълбо, върху издадените коренища. Блатният бухал прелиташе безшумно, а големи кафяви прилепи гонеха своята плячка — насекомите. Понякога прилепите идваха наблизо и пърхаха пред самите ни лица, тъй че можехме да доловим и зловонната миризма на телата им, и звука от роговите им челюсти, подобен на тракането на кастанети.

Новото в тази гледка беше интересно за мене, но не можех да се освободя от смътния страх, който ме обземаше. Без да ща, в мене се събудиха спомени от класическата литература. Тука бяха въплътени фантастичните образи на римския поет111. Аз плавах по Стикс, а в моя гребец разпознах страшния Харон.

Изведнъж светлина раздра мрака. Още няколко удара на греблото и пирогата се стрелна към ярката слънчева светлина. Какво облекчение!

Сега пред мене се откри широко водно пространство — нещо като кръгло езеро. Туй беше действително самото езеро, понеже онова, което бяхме преплавали, беше само наводнена площ, обрасла с гори, която през известни сезони почти съвсем изсъхва. Езерото, наопаки, беше постоянно и твърде дълбоко, щом в него растяха дори кипариси, които обичат блатисти места.

Не беше много голямо по размери — около половин миля. От всички страни беше заградено от гора, обрасла с мъх, която се издигаше наоколо като сива стена, а точно в средата му растяха няколко дървета от същия вид, които отдалече изглеждаха като остров.

Това самотно езерце съвсем не беше тихо. Напротив, то разкриваше пълен с движение живот. Като че ли тук си бяха дали среща най-различни диви пернати същества, които населяват големите marais112 на Луизиана. Имаше бели чапли, ибиси — и бели, и алени, — различни разновидности на Arbeibae, жерави и червени фламинго. Виждаше се и единствената по рода си и рядка анхинга, която плува с тяло под водата и само змиеподобната й глава едва се показва над повърхността; виждаха се и бели тромави пеликани, застанали на стража за своята плячка. Повърхността на езерото гъмжеше от плуващи птици; различни разновидности на Anatibae — лебеди, гъски и патици. Над тях се носеха ята чайки и дъждосвирци, диви патици със свистене разсичаха въздуха със силните си крила.

Не само водни птици бяха избрали това усамотено кътче за свое любимо убежище. Морският орел се виждаше да кръжи над водата и току да се стрелка надолу като падаща звезда върху някоя нещастна риба, излязла много близо до повърхността; понякога той отстъпваше плячката си на тираничния Halietus. Такива бяха разнообразните видове пернати, представили се пред погледа ми при навлизане в това усамотено езеро всред гората.

Наблюдавах с интерес гледката. Това беше истинска природна картина и в момента ми направи извънредно силно впечатление, но не и на моя другар, за когото не беше нито нова, нито интересна. За неговите очи тя беше позната картина и той я виждаше в друга светлина. Не спираше да я погледне, а леко потопяваше греблото и караше пирогата към островчето.

С няколко удара на веслото ние пресякохме откритото водно пространство и нашето кану отново се озова в сянката на дървета. Обаче за моя изненада там нямаше остров! Това, което бях взел за остров, беше едно-единствено кипарисово дърво, порасло на плитко място всред езерото. Клоните му, разпрострени на всички страни, бяха покрити с белезникав мъх, който висеше до самата водна повърхност и засенчваше площ от половин акър. Основата на дънера му имаше огромни размери. Грамадни подпори го крепяха от всички страни — те се спускаха право към водата и бяха много високи, тъй че цялата маса изглеждаше не по-малка от обикновена хижа. Дълбоки заливчета се врязваха в него от всички страни и когато минахме под увисналата завеса от мъх, забелязах тъмна хралупа, която показваше, че този изключителен дънер беше кух.

Носът на пирогата се насочи към едно от заливчетата и скоро се удари о дървото. Забелязах няколко стъпала, изсечени в дървото, които водеха нагоре към входа на хралупата. Моят другар ми ги посочи. Крясъците на стреснатите птици не ми позволиха да чуя какво ми казваше, но разбрах, че искаше да се кача горе. Побързах да изпълня това нареждане, излязох от лодката и закрачих по стъпалата.

На края имаше вход, голям колкото да се провре един човек; аз се вмъкнах през него и се намерих вътре в кухото дърво.

Бяхме стигнали целта си. Аз бях в бърлогата на беглеца!