Къде си сега?

2.

Монсеньор Девън Макензи печално споделяше с един или друг посетител, че неговата любима църква „Свети Франциск от Салес“ е разположена толкова близо до епископалната катедрала „Свети Йоан“, та на практика е почти незабележима.

Преди няколко години Девън очакваше да затворят „Свети Франциск“ и честно казано, не би могъл да възрази на такова решение. Все пак църквата бе построена през деветнадесети век и имаше нужда от някои основни поправки. После, когато в околността започнаха да израстват все повече и повече блокове с апартаменти и старите постройки бяха обновени, Девън със задоволство установи, че на неделната литургия се появяват все повече и повече нови енориаши.

Увеличаването на паството му през последните пет години му даде възможност да извърши някои от належащите ремонти. Прозорците със стъклописи бяха почистени; наслояваната в продължение на години мръсотия бе изстъргана от фреските по стените; дървените пейки бяха грижливо почистени и обновени, а местата за коленичене бяха покрити с нов мек килим.

По-късно, когато папа Бенедикт постанови, че отделните свещеници могат да решават кога да отслужват литургия по римския обичай, Девън, който владееше отлично латински, обяви, че отсега нататък неделната служба в единадесет часа ще бъде провеждана на древния език на църквата.

Реакцията на енориашите му го смая. От този ден нататък по време на литургия църквата биваше претъпкана до пръсване не само от по-възрастни граждани, а също така от тийнейджъри и млади хора, които почтително отговаряха „Deo gratias“ вместо „Благодаря на Бога“ и се молеха „Pater Noster“ наместо „Отче наш“.

Девън бе на шейсет и осем години, две години по-млад от брата, когото бе загубил на единайсети септември, и бе кръстник на изчезналия си племенник. На литургията, когато подканваше богомолците да отправят безмълвно молитвите си към всевишния, неговата първа молитва винаги бе за Мак и за завръщането му у дома.

В Деня на майката тази молитва бе винаги особено гореща. Днес, когато се върна в жилището си, Девън намери на телефонния си секретар съобщение от Каролин. „Чичо Дев, той позвъни в три без пет. Звучеше добре. Затвори бързо. Ще се видим довечера.“

Монсеньор Девън усети изтощението в гласа на племенницата си. Облекчението му, че племенникът му се е обадил, се примеси с остър гняв. Дявол да те вземе, Мак, помисли си той. Имаш ли представа какво ни причиняваш? Докато сваляше свещеническата си якичка, Девън посегна към телефона, за да се обади на Каролин. Преди обаче да започне да набира номера, някой позвъни на вратата.

Беше неговият приятел от детинство Франк Ленън — пенсиониран висш служител във фирма за софтуерни продукти, който служеше като главен разпоредител всяка неделя — броеше, вписваше и депозираше неделните пожертвования.

Девън отдавна се бе научил да разчита израженията на хората и да разбира незабавно, когато човекът насреща му има истински проблем. Точно това четеше сега по набразденото от бръчки лице на Ленън.

— Какво има, Франк? — попита той.

— Мак е бил на службата в единадесет, Дев — изрече Ленън с равен глас. — Оставил е бележка за теб в кутията. Беше увита в двайсетдоларова банкнота.

Монсеньор Девън Макензи сграбчи листчето хартия, прочете единадесетте думи, напечатани на него, а после, невярващ на очите си, ги прочете отново: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“.