Къде си сега?

78.

Таванът падаше около нас. Надигнах се и се помъчих да се хвърля върху Лизи, която вече едва дишаше. Почувствах как парчета хоросан ме удрят по рамото, а после и по главата и ръката. „Прекалено късно, прекалено късно“ — помислих си. Също като Мак и другите три момичета, двете с Лизи бяхме обречени да свършим живота си тук.

А после чух как вратата на мазето се отваря и отгоре долетяха гласове, които крещяха. Приближаваха се към мен. И в този миг си позволих да се отпусна и да се спася от болката. Предполагам, че са ми дали силни успокоителни, защото минаха два дни, преди наистина да се събудя. Майка ми седеше на един стол до прозореца на болничната стая и бдеше над мен, както бе направила на единадесети септември. И както в онзи ден, двете се прегърнахме и заплакахме, този път за Мак — достойния млад мъж, син и брат, който бе умрял, защото бе искал да поеме своите отговорности.