Къде си сега?

26.

Той се чудеше дали баща й вече е чул съобщението. Почти можеше да види реакцията му, докато го слуша. Малкото му момиченце беше живо, но не искаше да го види! Казваше, че ще позвъни на Деня на майката! Само петдесет и една седмици чакане!

„Таткото сигурно вече е започнал безнадеждно да брои дните“ — помисли си.

Досега ченгетата със сигурност бяха започнали да подслушват телефона на доктор Андрюс в Гринич. Той направо си представяше как са откачили. Дали щяха да вдигнат ръце, да решат, че Лизи има право на уединение, и да престанат да я търсят? Може би. Хората правеха такива неща.

Щеше да е по-безопасно за него, ако наистина го направеха.

Дали щяха да съобщят на медиите, че се е обадила?

„Обичам първите страници на вестниците — призна си той. — И обичам да чета за Лизи Андрюс. От вторник знаят, че е изчезнала, и нейната история беше на първите страници.“ Днес обаче бе погребана чак на четвърта страница, което го разочарова.

Същото бе и с останалите три момичета — след две седмици историите бяха мъртви.

Мъртви като тях самите.

„Ще си поиграя с някои идеи как да задържа Лизи в ума на всички, но засега — каза си, — засега ще продължа да се забавлявам, като разнасям телефона й напред-назад. Това трябва да ги подлудява.“

Той се разсмя. „На всичките три места“ — помисли си. И на трите.