Ледена жега

ПЕТНАДЕСЕТ

Пред Американския музей за естествена история срещу Сентръл парк има статуя на Тиодор Рузвелт на кон. Около известната фигура, в каменната стена на парапета, са вградени дузина паметни плочи, изреждащи постиженията на великите президенти. Фермер, интелектуалец, пътешественик, учен, природозащитник, натуралист, държавник, писател, историк, филантроп, войник, патриот. Пред тези думи са поставени ред гранитни пейки, ако някой иска да седне и да се отдаде на размисъл.

Когато Руук настигна Хийт, тя стоеше на пейката пред „Държавник“, задъхана и превита на две.

Ники видя обувките и панталоните му преди да заговори й, без да вдига глава, просто прошепна „Върви си“. Той пренебрегна този вариант и седна на пейката до нея. Известно време никой не каза нищо. Тя гледаше към земята, а ръката му беше на гърба й, издигайки се и спадайки с дишането й.

Той се замисли как само преди две нощи двамата се бяха прегръщали на Пон Ньоф в Париж, докато той мислеше за дебелите каменни стени, обгръщащи Сена. Спомни си още, че се зачуди какво би станало, ако някоя от тях се пропука.

Сега знаеше. И се зае да запушва пробивите.

— Това все още нищо не значи, нали знаеш — каза той, щом дишането й се успокои. — Това е просто депозит. Представяй си най-лошото, ако държиш, но смятам, че ако си направиш извод без доказателства, нарушаваш едно от собствените си правила. Това е моята специалност.

Тя не се изкиска, дори не изсумтя. Вместо това опря лакти на коленете си и опря глава на ръцете си. Накрая заговори.

— Чудя се дали си струва. Сериозно, Руук, може би трябва просто да прекъсна цялото разследване. Да оставя миналото където му е мястото, при лошите неща. Замръзнало във времето.

— Сериозно ли говориш?

— Не е немислимо, макар че ми е за пръв път. — Ники въздъхна и вдиша на пресекулки. После каза с тих, несигурен глас: — После обаче си казвам, че го правя заради нея.

— Така ли е?

— Иначе защо?

— Не знам. Може би го правиш заради себе си, защото имаш нужда да откриеш онази част от нея, която сега е и част от теб. Не се сещам за по-добра причина да продължиш. — Той замълча за миг и добави: — Или може просто да се откажеш, защото стана по-трудно, както Картър Деймън. — Хийт се поизправи и се вторачи в него. — Ей! — каза той. — Казвам каквото се налага.

— Виждам. Да ме сравняваш с онзи некадърник? Никак не е манипулативно.

— Понякога много ме бива. — Той погледна към статуята на Теди Рузвелт, която се издигаше над Сентръл Парк. — Бил е природна стихия, нали? Знаеш ли, че преди е бил комисар в полицията на Ню Йорк? Казали му, че всички там са мързеливи и безнадеждно корумпирани. Теди променил нещата за две години. На него ми напомняш. Макар че мустаците ти искат още работа.

Ники се засмя, после се замисли и се взря в него, виждайки нещо безценно и безкрайно. После стана.

— На работа ли се връщаме?

— Щом настояваш. Ако ти си достатъчно луд да ми навиваш ключа, аз съм достатъчно луда да продължа.

Алджернон Барет беше следващият в списъка с богати клиенти, получен от детектива, следил майка й и когато Хийт спря пред вратата на фирмата му, тя попита Руук да не би да са сбъркали адреса. Кетъринг компанията му се намираше в задънена улица, пълна с фабрики за цимент и гробища за коли и не изглеждаше никак просперираща.

— Нали знаеш, че не бива да съдим за книгата по корицата? — попита Руук, докато прескачаше плевелите на път към входа. — За една кетъринг компания се съди по хлебарките.

Само че докато чакаха в малкото фоайе, което повече подхождаше на автомивка, той отиде до двойните стъклени врати, които водеха към промишлената кухня и каза:

— Взимам си думите обратно. Там вътре може да ядеш от пода, без да си гризач.

Двайсет минути се разхождаха, докато накрая рецепционистката вдигна телефона и ги пусна в мрачния кабинет на собственика. Алджернон Барет, съвършено кльощав ямаец с впечатляващо количество плитки, спускащи се изпод плетената му шапчица, остана седнал зад масивното си бюро, отрупано с множество бутилки с подправки, неотворени колети и списания за конни надбягвания. Той дори не направи опит да отбележи присъствието им. Заради дизайнерските му тъмни очила дори не можеше разбере дали е буден. Адвокатът му обаче определено не спеше. Хелън Миксит, бивш прокурор-звезда, преди време беше започнала частна практика и имаше еднакво звездна репутация от другата страна на скамейката. Наричаха я Булдога й, седнала в сгъваем стол до клиента си, тя също не си направи труда да прояви учтивост.

— Не си правете труда да сядате — каза тя.

— И аз се радвам да те видя отново, Хелън. — Ники протегна ръка и адвокатката я разтърси, без да става.

— Първата ти лъжа тази сутрин. Опитвам се да си спомня кога се видяхме за последно, Хийт. А, да, в стаята за разпити. Притискаше клиентката ми, Солей Грей. Точно преди така да я изтормозиш, че тя се самоуби.

Това не беше вярно — и двете знаеха, че известната певица беше скочила под влака въпреки думите на Ники, а не заради тях. Булдога обаче държеше да оправдава прякора си и умираше тя да започне да спори.

За да не остави предизвикателството без отговор, Руук взе двата сгъваеми стола срещу огромния телевизор, където течеше състезание по покер, и предложи единия на Хийт.

— Все едно — каза Миксит.

— Г-н Барет, дошла съм да ви задам няколко въпроса за времето, когато майка ми, Синтия Хийт, е била учител по музика на дъщеря ви.

Булдогът кръстоса крака и се облегна назад.

— Питайте, детектив Хийт. Посъветвах клиента си да не отговаря.

— Защо не, г-н Барет? Имате ли какво да криете?

Хийт реши да го притисне — и да проявеше любезност, този адвокат щеше да ги игнорира или пресече.

Барет изправи гръб.

— Не!

— Алджернон — каза Миксит. Той се обърна към нея, тя поклати глава и Барет се отпусна в стола си.

— Ако искате да разберете нещо за карибските маринати на г-н Барет, чудесно. Ако искате да купите франчайза за един от неговите гурме-фургони, ще ви дам формуляр.

— Ами, да — каза той. — Аз имам преуспяваща компания и си гледам работата.

— Тогава защо ви е скъп адвокат? — попита Хийт. — Да не би по някаква причина да се нуждаете от защита?

— Да, нуждае се. Клиентът ми отскоро има гражданство и иска правото на защита от престараващата се полиция, което има всеки американец. Приключихме ли?

— Моите въпроси — настоя Хийт, — са част от разследване на убийство. Дали клиентът ви ще предпочете да го разпитам в управлението?

— Вие решете, Хийт. За мен няма значение къде се намирам.

Ники усети, че Барет се крие зад адвокат, защото е емоционален и избухлив, и се опита да го предизвика.

— Г-н Барет. Виждам, че сте бил арестуван за домашно насилие.

Барет рязко свали очилата си и се изправи като струна.

— Това беше отдавна.

— Алджернон — каза Булдога.

Хийт продължи.

— Нападнали сте приятелката си.

— Обвиненията бяха свалени!

Той тресна очилата на бюрото.

— С нож — каза Ники. — Кухненски нож.

— Не казвайте нищо, г-н Барет.

Той не я послуша.

— Ходих на курсове по овладяване на гнева. Платих сметката на лекаря й. Купих на кучката нова кола.

— Алджернон, моля те — каза адвокатката.

— Майка ми беше прободена с нож.

— Стига, в кухнята става горещо.

— Майка ми беше прободена в кухнята си.

Хелън Миксит стана, извисявайки се над клиента си.

— Затвори си шибаната уста!

Алджернон Барет зяпна, замръзна на мястото си, после седна и си сложи очилата. Булдога също седна и скръсти ръце.

— Освен ако смятате да отправите обвинение към клиента ми, интервюто приключи.

Когато се върнаха в колата, се наложи да изчакат дългата колона гурме-фургони на Барет да се изнижат, за да тръгнат по нюйоркските улици.

— Тая проклета адвокатка — каза Руук. — Онзи щеше да пропее.

— Затова е повикал и адвокатката. Лошото е, че исках да се опитам да получа информация от него, преди да спомена ножа, но тя ме принуди да променя тактиката.

В списъка оставаше само още едно име и въодушевлението, което Ники изпита, когато го получи, започна да отслабва.

— Е, загубата не беше пълна — каза Руук. — Докато вие се вихрехте, успях да свия бурканче марината за пиле.

Той извади бутилката с подправки от джоба си и й я показа.

— Нали знаеш, че това е кражба.

— От това пилето ще стане още по-вкусно.

Половин час по-късно те се отбиха от шосе „Соу Мил“ на път към Хайстингс-Он-Хъдзън, за да посетят последния човек в списъка, когато Хийт получи ентусиазирано обаждане от детектив Раймър.

— Може да не е много, но поне е нещо — каза той с южняшкия си акцент. — Помниш ли, че ме прати при компютърджиите, за да видим дали Никол Бернарден е използвала архивиране в „облака“?

— Сериозно ли ме питаш дали съм забравила, че трябваше да подпиша снимката си, за да ги… хм, вдъхновя?

— Е, подействало е. Още не са открили сървър, но на един от акъллиите му хрумна да използва електронния отпечатък от телефона й, за да проследи мобилните й търсения в интернет посредством услугите за локализиране. Въпреки че така и не намерихме самия телефон, те успяха да засекат плащанията й и да изкопаят адреса за акаунта й. Не ме питай как го правят, но съм сигурен, че затова денем и нощем стоят сами в една и съща стая и се пипат.

— Раймър.

— Извинявам се. Намериха едно търсене, което е правила през ХопСтоп.

— Какво е ХопСтоп?

— Сайт, който те насочва, като му кажеш къде искаш да отидеш. Дава ти пътя с метро, автобус, такси и пеша, включително разстоянията и колко ще ти отнеме. Добре ли го обяснявам?

— Направо си за научнопопулярно предаване. Какво е търсела?

— Упътване как да стигне до един ресторант в Горен Уест Сайд.

— Кога?

— В нощта, преди да я убият.

— Каквото и да вършиш, Опи, зарежи го и върви в ресторанта. Иди веднага и покажи снимката й, разбери всичко възможно.

— С Фелър в момента пътуваме натам.

— Ако излезе нещо от това, май ще бъда длъжница на компютърджиите.

Раймър каза:

— Може би отпечатък от червило под автографа?

— Сега вече ме полазиха тръпки — заяви тя и затвори.

Хийт излезе от шосето и гумите й захрущяха по дългия частен път, водещ към викторианската къща на Ваджа Николадзе и лая на кучета, който се носеше от кучкарника зад рододендроните на пасището до него. Тя паркира до синия хибрид, доближавайки се до оградата, която отделяше пътя от поляната зад къщата. Щом излязоха, Хийт и Руук спряха, за да се полюбуват на ширналите се зелени ливади, които се спускаха към гора, чиито листа блестяха под обедното слънце. Не можеха да я видят, но зад дърветата и скалите оттатък течеше река Хъдзън.

— Погледни към мястото, където свършва полето — обади се Руук. — Това най-реалистичното плашило на света ли е, или какво?

— Избирам „или какво“. Не е плашило, човек е.

Точно тогава неподвижната фигура в далечината тръгна към тях. Движеше се равномерно през ливадата с грациозната пестеливост на танцьор, въпреки тежките ботуши и дънките от дебел плат. Нито веднъж не погледна встрани или зад себе си. Те обаче нямаха чувството, че гледа и към тях, въпреки че на лицето му изгря широка усмивка, щом се доближи. Ръцете, които държеше върху токата на колана си, се вдигнаха и той сложи пръст на устните си. Правеше им знак да мълчат.

Когато беше на метър от тях, Ваджа Николадзе спря и прошепна с акцент, който й заприлича на руски:

— Един момент, ако обичате. Казал съм й да седи на място.

После се обърна с гръб към тях и с ръце към поляната, вдигна ръка настрани, задържа я пет секунди и бързо я кръстоса на гърдите си.

В същия момент едно огромно куче хукна към него през пасището, а той остана на място, докато грузинската овчарка, голяма колкото дребна мечка и същата на цвят, се носеше към него. В последната секунда, без дори да й направи знак, тя спря и седна, почти опряла предните си лапи във върховете на ботушите му.

— Браво, Дуда, добро момиче. — Той се наведе да погали голямата й глава, а тя размаха опашка. — А сега на място.

Дуда се изправи, обърна се, затича се в тръс към кучкарника и влезе вътре.

— Страхотно! — възкликна Ники.

— Има потенциал — каза той. — Още малко тренировки и може да започне да печели състезанията. — Той им протегна ръка. — Аз съм Ваджа, а вие сигурно сте Ники Хийт.

Денят беше много топъл и той ги покани да седнат на сянка зад къщата. Те отказаха чая с лед и седнаха на люлеещите се столове от тик, а Николадзе — на парапета срещу тях. Той безгрижно клатеше крака и това го караше да изглежда както по-нисък, така и значително по-млад от петдесетте години, които му даваше Хийт.

— В института ни казаха да ви потърсим тук — започна Ники. — Отпуск ли сте взел?

— Кратък, но да. Оплаквам загубата на едно от кучетата ми. Вярвам, че Фред щеше да е първата грузинска овчарка, спечелила първо място на изложбата в Уестминстър.

— Съжалявам — казаха Хийт и Руук в един глас.

Той с мъка се усмихна и каза:

— Дори кучетата, които се явяват на изложби, се разболяват. Все пак са просто хора, нали?

Ники забеляза, че от тъгата грузинският му акцент се усили. Руук явно помисли същото, защото каза:

— Значи сте от Грузия? Прекарах си чудесно в Тбилиси, когато наскоро отидох да пиша статия там.

— А, да, тя много ми хареса, г-н Руук. Проницателен материал. Когато избягах обаче, времената бяха други, тогава все още бяхме под ботуша на Москва.

— Кога беше това? — попита детектив Хийт.

— През 1989. Бях на двадесет и осем, и без да искам да се хваля, ме смятаха за един от водещите биохимици в Съветския съюз, доколкото можем да го наречем съюз. Нали знаете, че между грузинците и руснаците има голяма непоносимост?

— Да — каза Руук. — И много пролята кръв.

— Основно грузинска. Москва искаше да използва таланта ми за военни цели, така че това преля чашата. Бях млад, без семейство, за което да се тревожа и побягнах към свободата. Скоро извадих късмет и ме взеха на работа в института „Споукс“.

— Какво точно е институтът „Споукс“? — попита Ники.

— Тук го наричате „мисловен тръст“, макар че някои дни говоренето е доста повече от мисленето — изкиска се той. — Мисията ни е изучаване на политиката с цел демилитаризиране на науката. Човек като мен е на място там. А и заплащането ми позволява да развъждам кучета шампиони.

Той отново се засмя, а после изпадна в кратка меланхолия при спомена за Фред.

Хийт използва следващия си въпрос за бягството, за да премине към целта. Попита Ваджа дали следи развитието на разследването й по новините и той призна, че напоследък е бил твърде разстроен заради загубата на кучето си. Той обаче беше чувал за убитата жена в куфара и Хийт му каза, че освен убийството на Никол Бернарден разследва и това на майка си. После му зададе същите въпроси за събитията по времето, когато Синтия Хийт е работила в дома му през 1999, както тази сутрин в пивоварната. За психологическото състояние на майка й, дали е била тревожна, дали са я следили или притеснявали, дали нещо в къщата е било размествано или е изчезнало.

Ваджа рече:

— Много бих желал да ви помогна, но за съжаление нямам достатъчно информация, която да споделя с вас. Разбира те ли, майка ви дойде у нас само два пъти.

— Детето ви ли се отказа? — попита Руук.

Седналият на перилата учен го погледна развеселено от мястото си.

— Детето ми ли? Уверявам ви, това е малко вероятно.

— Кой тогава? — попита Хийт.

— Моето протеже.

— Протеже от института?

— Не. — Николадзе се поколеба, но продължи. — Запознахме се на кучешка изложба във Флорида. И също е от Тбилиси.

Хийт усети неудобството му и разбра причината, но тъй като беше наясно, че често не домакинът, а някой негов гост е бил мишената на майка й, тя започна да отстранява пластовете.

— И той ли развъждаше кучета?

Ваджа наведе очи и каза:

— Не, беше асистент на кучешкия фризьор. — После явно реши да се предаде и изплю: — Имахме много общи интереси, разбирахме се много добре и аз го поканих да дойде тук, за да го науча как се развъждат и тренират кучета. Освен това му уредих уроци по пиано, но той не се заинтересува.

— Пианото не е за всеки — каза Руук.

— От мен се интересуваше достатъчно.

Ники извади тефтера си.

— Как се наричаше вашето протеже?

Ваджа въздъхна и каза:

— Явно е време за болка, и нова, и стара. — Ники си помисли, че едва ли е нужно да го казва точно на нея и махна капачката на химикалката, за да го подкани.

— Казва се Мамука. Мамука Леонидзе.

За да помогне с изписването, той й го издиктува буква по буква.

— Знаете ли къде е Мамука сега? — попита тя.

— Преди десет години замина за Канада, за да постъпи в „Сирк дьо Солей“ като акробат. След това нямам представа. — После той добави: — Ако го откриете, съобщете ми, любопитен съм.

Ваджа ги изпрати до колата, което позволи на Хийт да се върне към темата за бягството му.

— Контактувате ли с представители на чужди правителства?

— Разбира се, постоянно. „Споукс“ е международен тръст.

— Имам предвид извън работата ви. Контактувате ли с правителството?

— Само за да им съобщя адреса си като легален чужденец.

С Руук не се бяха съветвали, но той знаеше накъде бие тя и попита:

— Ами с шпиони? С тайната полиция?

— Не и откакто напуснах Грузия. — После обаче той премисли. — Е, появиха се за малко, когато пристигнах, но до средата на деветдесетте, когато Шеварднадзе беше свален, започнаха да ме оставят на мира.

— Кои? — попита Ники.

— Имена ли искате? Все едно съм в Тбилиси, само дето не сме в циментова стая.

— Тогава аз ще назова едно — каза Руук. — Анатолий Киже, познавате ли го?

— Унищожителя на души ли? Всички знаехме за него тогава, но откакто избягах, не се е появявал.

— Още едно име — каза Хийт. — Тайлър Уин.

— Не, боя се, че този не го познавам.

Нисък тътен изпълни въздуха, когато на километър от тях мина влакът на път за Олбъни. Хийт седна на предната седалка и помоли Ваджа да й позвъни, ако още някой го потърси за случая. Той кимна и каза нещо, но тя не го чу, защото машинистът наду сирената и гласът на Николадзе се изгуби сред лая на кучетата, които й отговориха. Безшумно движещите се устни бяха идеална метафора за безполезността на разследването на списъка на Флин.

Щом излязоха на пътя, Руук изрази раздразнението си по друг начин.

— Май списъка на нашия секси детектив е също като него. Въздух под налягане. Или по-точно тен без слънце. Видя ли отпечатъците от плувните очила?

— Стига, Руук, Джо Флин не е виновен, че още нищо не е излязло.

— „Още“ ли каза? — Той видя строгият й поглед и каза: — Ясно.

Тя натисна газта и реши да направи това, което постоянно повтаряше на хората си. Когато удариш на камък, не се отказваш, а се връщаш назад. Копаеш по-упорито, вършиш си работата. Хийт смяташе, че след като проучи добре тези хора и прегледа интервютата, пак ще се види с някои от тях.

Докато минаваха през фоайето на управлението, Ники получи СМС.

— Най-сетне — каза тя. — От Картър Деймън е.

— Какво пише?

— Нищо. Е, не съвсем нищо. Не е довършено, явно е изгубил покритие или е натиснал „Прати“ по грешка. — Тя му показа екрана. — Пишеше само „Аз съм“ и толкова.

— Хм, „Аз съм“… Нека позная — мърляч? Пълен задник, защото не ви се обадих?

Дежурният им отвори и Руук хвана вратата, за да я пусне да мине първа.

Хийт тъкмо пишеше на Деймън да й се обади, когато Роули я дръпна точно когато влизаха в общия офис.

— Искам да ти покажа нещо, преди Айрънс й девицата му да се върнат.

Тя надзърна над рамото му и видя финансово извлечение на монитора му. Притеснен след рязкото й излизане последния път, Роули попита:

— Имате ли нещо против, детектив Хийт?

Руук се доближи до нея, а тя се стегна и каза:

— Какво откри?

— След като си тръгна тази сутрин, продължих да ровя и открих нова информация за сметката на майка ти. Не знам защо, може да е било грешка при внасянето на данните или пък те са се актуализирали едва след Деня на благодарността, но от банката са вписали останалите й трансакции през ноември 1999 в месец декември. Погледни това.

Ники отново се наведе напред, чувствайки се по-спокойна, и прочете извлечението.

— Пише, че онези двеста хиляди долара са били изтеглени в брой в деня след внасянето им. — Тя стана и се обърна към Руук, който още стоеше до нея. — Тоест, в деня, когато беше убита.

— Помниш ли, че в болницата Тайлър Уин попита дали си забелязала как майка ти скрива нещо? Дали не са търсели парите?

— Може, но помисли, Руук. Три убийства за десет години? Това не е ли твърде голяма касапница за някакви си двеста бона?

— Зависи — обади се Очоа от бюрото си. — Познавам хора, които ще те изкормят заради сандвич с шунка.

Роули изключи монитора си и каза „Внимание!“ — влизаше капитан Айрънс.

— Хийт, може ли за момент? — Вместо да я заведе в кабинета си, той я повика настрани, до собственото й бюро, и застана там, докато тя се присъедини към него. — Не знам кого сте дразнили, но ми се обадиха от кабинета на заместник-кмета, че някой се е оплакал, че по време на тази ваша вендета тормозите хората.

— Първо, сър, това е разследване, а не вендета. И второ, някога попадали ли сте на разследване, което да не е ядосало някого?

— Не.

Простодушният му отговор й напомни, че бившият администратор няма много опит на улицата.

— Е, случва се. Кой се е оплакал?

— Не ми казаха. Просто искаха да знаят дали имате план, или просто биете храстите със сопа и аз не можах да отговоря, защото не съм в течение. — Зад гърба му Роуч безшумно коментираха „имах си хас!“ и тя трябваше да погледне встрани, за да не се разсмее. — Това ще се промени и то веднага. Ще проуча подробно информацията на дъските, а после искам пълен доклад, за да се включа.

— Сър, ами шофьорът, доставил замърсения газ до Съдебна медицина? Мислех, че това е приоритетът ви.

— Не се тревожете, това го делегирах на моето тайно оръжие, Шарън Хайнзбърг.

Айрънс застана пред дъските, пъхна ръце в джобовете си и се зачете, реализирайки най-ужасяващия кошмар на Хийт. Тя хвана Руук за лакътя, дръпна го в задното помещение и затвори вратата.

— Таен заговор, значи? Чуваш ли ме, шефке?

— Стига детинщини, Руук. Трябва да направим нещо.

— Кой ли се е оплакал? Фарук Кузбари? О, сещам се, сигурно е бил Юджийн Съмърс. Тоя заядлив иконом умее да тормози, но не и да търпи.

— Аз залагам на Булдога, Хелън Миксит, но това не е важно. Важното е да попречим на Айрънс да се бърка в случая.

— Как ще го направим?

— Не, ти ще го направиш. Трябва да го разсееш.

— Пак ли да се правя на клоун?

— Да, сложи си големите обувки и червения нос. Опитай да го забаламосаш с фалшиво интервю за статията, преди се получи.

— Вярно е, но миналите резултати не са гаранция за бъдещо представяне. — Тя само го изгледа. — Може би съм гледал твърде много телевизия в болницата.

Когато Руук застана точно между Айрънс и дъската, която четеше, капитанът видимо се подразни.

— Имате ли минутка, капитане?

— Както виждате, зает съм.

— О, извинете. Просто ми хрумнаха някои неща за статията, върху която работя, но няма проблем, ще почакам.

Той успя да направи точно две крачки, преди Айрънс да го сграбчи за рамото.

— Мисля, че в кабинета ми ще ни е по-удобно.

И той го поведе натам.

Тогава се върнаха Фелър и Раймър, които бяха ходили до ресторанта, до който Никол Бернарден бе търсила напътствия в интернет.

— Изскочи нещо — каза Опи, когато двамата стигнаха до бюрото на Ники.

— Ресторантът се нарича „Пържоли Уендъл и Уейлънди“ и е на пресечката на 94-та и Бродуей. Чакахме помощник-управителя да се появи на смяна, но той определено разпозна жертвата — каза Фелър. — Каза, че Бернарден е дошла в седем вечерта. Запомнил я, защото заела цяла маса, половин час чакала някого пред чаша минерална вода и изобщо не вечеряла.

— Каза ли защо не? — попита Хийт. — Някой й се е обадил и си е тръгнала?

— Не, дошъл някакъв мъж — каза Раймър. — Дошъл, седнал, двамата говорили пет минути, тя си тръгнала, но той останал и си поръчал пържола с кост.

Ники се намръщи.

— Помнят дори поръчката му?

— Още по-добре, снимали са се с него — Фелър извади една снимка в рамка, на която главният готвач и помощниците му се бяха наредили около едно познато ухилено лице. — Свалих я от стената до бара.

— Това човекът, за когото си мисля ли е? — попита Хийт.

— Самият той — каза Раймър. — Дойд Люис, търсачът на съкровища.

— Може ли да видя? — помоли Хийт и той й я подаде.

— Добре, но внимавай, този човек е легенда.

— Това е снимка — каза Ники.

— На легенда — натъртено повтори Раймър.

— Цял следобед е така — съобщи Фелър.

Хийт разгледа снимката и се престори, че я изпуска, само за да види как Опи откача. Той не я разочарова.

— Да повикаме Дойд Люис и да поговорим с него.

— Ще трябва да почакаме — каза Фелър. — Агентът му казва, че е на тайно приключение нейде в Амазонската джунгла.

— Тайно приключение. Ама че готино! — възкликна Раймър.

— Стига, Опи — каза партньорът му. — Престани вече. Пощади стария Ранди.

Докато се возеха с асансьора към апартамента на Руук същата вечер, Ники извади телефона си.

— СМС от Картър Деймън. „Извинявай, че не ти върнах обаждането… натъкнах се на стара папка, свързана със случая, ще ти бъде интересно.“ Иска да се видим на кафе.

Докато тя му отговаряше, асансьорът започна да се тресе.

— Писта! — извика Руук и двамата изскочиха в коридора. — Писна ми вече, ако обичах земетресения, щях да се преместя в Ел Ей, където поне ще умра с тен.

Когато след няколко минути тя излезе от спалнята, той й връчи една отворена бира. Чукнаха се и той попита:

— Какво носиш?

Ники му показа кадифената кесийка.

— Гривната с цифрите, която баща ми е откраднал от мама.

— Караш го да звучи подло.

— Давай, защити го, крадец на подправки такъв.

Тя изтръска гривната на дланта си и разгледа позлатените цифри, като ги въртеше между палеца и показалеца си, чудейки се какво означава 1 и 9.

Руук отпи от бирата си.

— Мислех си за срещата ни с Ваджа днес. Знаеш ли какво си мисля? Мамука е бил шпионин.

— Може би — отвърна тя.

— Колко странно. Не трябва ли сега да ми кажеш, че съм ненормален и мисля, че всички са шпиони?

— Да, но днес ще ти се размине, защото го отнесе, за да спасиш отбора.

— Така си е. След пет минути с Уоли Айрънс ми се приисква да дъвча собствената си плът, за да се разсея. Благодарение на теб трябва да вечерям с него, за да ми обяснява вижданията си за работата на полицията в градски условия. Не може ли поне да дойдеш с нас и да ме закачаш под масата?

— Колкото и примамливо да звучи, имам среща с Деймън.

— Добре, върши истинска работа, докато аз се преструвам, че си записвам прозренията на тоя въздухар.

— Стига мрънка, Руук. Това едва ли е първият път, когато се преструваш, че интервюираш човек, за когото нямаш намерение да пишеш.

— Вярно е, но тези хора бяха супермодели или актриси, а и имаше потенциал за секс след това. Не, че някога съм се съгласявал. — После той се ухили. — Добре де, две ме навиха.

Ники поклати глава, сложи гривната на китката си и я вдигна към светлината. Разглежда я още малко и я свали. Когато взе кесийката, Руук каза:

— Угоди ми, преди да я прибереш. Забеляза ли дали Никол, майка ти или някой друг на онези стари снимки носеше подобна гривна? — Тя го погледна одобрително, но предпазливо. — Тази реакция означава ли, че пак ще ми се размине и само ми угаждаш, или идеята ми всъщност е добра?

— Отивам за кутията, ти как мислиш? — Тя изчезна в коридора, но се върна с празни ръце. — Няма я.

— Кое го няма?

Той я последва до офиса си и тя му посочи едно чекмедже.

— Сложих кутията тук вътре. Изчезнала е. — Той посегна към дръжката, но Ники го спря. — Недей, може да се наложи да вземем отпечатъци.

— Сигурна ли си, че снимките не са на друго място?

— Те бяха важни за мен, знам точно къде ги сложих. А в чекмеджето има голямо празно място.

Като се стараеха да не пипат нищо, те бързо огледаха апартамента. Всичко си беше на мястото, а по вратата и прозорците нямаше следи от взлом.

— По-добре да отложа вечерята с Уоли.

— Добър опит. И двамата имаме работа, да заключим и да пуснем техниците да огледат утре сутрин. Днес ще спим у нас.

Руук го обмисли за момент.

— Добре, но ако някой почука на вратата ти, ти ще отвориш.

Хийт пристигна в кафене „Гречен“ първа и макар че тази вечер вятърът в Челси попрерязваше, в памет на Париж тя избра една от масите на тротоара и си поръча кафе, докато чакаше Картър Деймън. Радваше се, че е сама за няколко мига, но те никак не я отпуснаха. Кражбата на снимките я беше стреснала. Освен това се чудеше защо Деймън поиска да я види веднага. Може би вината, че е провалил разследването си, го бе надвила и той искаше да се реваншира. Тя се опита да потисне раздразнителността си, като наблюдаваше как хората се разхождат горе по Хай Лейн, точно срещу Десето авеню.

Хай Лейн символизираше всичко, което Ники обичаше в Ню Йорк — смела идея, реализирана правилно и със замах, отворена за всички. Неизползваното железопътно разклонение, дълго близо километър и издигнато над нивото на земята, от години се набиваше в очите на всички, докато на някого му хрумна абсурдната мисъл да го превърне във въздушен парк. Почистиха го, вградиха релсите в алеята за пешеходци, добавиха пейки на местата с хубав изглед и засадиха разнообразна зеленина по цялото му протежение, включително високи треви, смрадлика, брези и полски растения. Бяха го открили едва миналото лято, но паркът събираше толкова пешеходци, че общината строеше продължение, което трябваше да бъде завършено следващото лято.

Ники огледа тротоара — Деймън още го нямаше. Келнерът й донесе поръчката и тя се вгледа в парата, която се надигаше и диплеше над тънкия слой пяна около кафето. Тя вдигна чашата, за да отпие, но то още беше прекалено горещо и Ники понечи да го остави.

Тогава върху чашата й се появи червена лазерна точица.