Ледена жега

ТРИ

Руук тръгна към очуканото бюро в ъгъла, където бе седял първия път, когато я придружаваше, понесъл същия изоставен с гол на колела, който винаги си избираше. Хийт веднага седна на компютъра, за да си избере допълнителни хора, преди капитан Айрънс да е осъзнал, че са го надхитрили. Детектив Раймър от „Кражби“ се вписваше добре, така че тя подаде молба да й го пратят. Като партньори Малкъм и Рейнълдс, също от „Кражби“, бяха почти толкова страховити, колкото Роуч. Беше чула, че двамата вече са били пратени да работят под прикритие в отдел „Наблюдение и задържане“, но въпреки това прати имейл на шефа им, за да помоли да й ги заеме, като даде да се разбере, че ще го счита за лична услуга.

Рандъл Фелър се върна при нея без признаци да го е притеснил фактът, че преди минути е бил изместен от Руук. Също както останалите в тази стая, той мислеше на първо място за поставената му задача и веднага й даде да прегледа ксерокопието, което беше направил на маршрута на шофьора.

— Ще отида да разпитам хората, преди да дойде следващата смяна и спомените им да избледнеят. Смятам да откъсна Роули от служебната му съпруга, за да огледаме заедно камерите.

— Очоа няма да възрази, щом е само за един ден. Връзката им е по-сериозна — добави тя, преди да си тръгне, като се усмихна сухо.

От административните офиси някой извика, че на телефона е Лорън Пари от патоанатомията и Хийт му измъкна слушалката, преди да е довършил изречението.

— В имейла ти пишеше да те тормозя на воля — каза приятелката й.

— Ти, Лорън? Никога не ме тормозиш, особено ако новините са добри.

— Добри са.

— Да не си идентифицирала жертвата?

— Не още.

— Значи новините не са добри, мило другарче — Ники се постара да звучи шеговито, но истината прозираше под меката обвивка.

— Ами ако ти кажа, че ставите вече започват да омекват?

Хийт взе химикалка и седна зад бюрото.

— Това са почти прилични новини, Лор, продължавай.

— Първо, това означава, че не е била дълбоко замразена. — Хийт си представи коледна пуйка в камерата, но избута тази мисъл встрани. — Това заключение ни е от огромна полза, Ники. Оставих я на вентилатори, за да покача температурата й постепенно, без да разрушавам тъканите, и движението на ставите означава, че ще можем да я изследваме по-рано.

— Колко по-рано?

— Днес следобед — отвърна патоанатомът и добави: — Извън това обаче полузамразеното й състояние означава, че не са я качили на камиона в полунощ. Ако беше прекарала толкова часове в контейнер с изолация, щеше да е напълно замразена, така че поне засега можеш да приемеш хипотезата, че са я натоварили някъде по пътя рано тази сутрин. — Хийт се замисли дали да не извика детектив Хайнзбърг от товарителницата, но се отказа. По-добре беше да се потруди напразно там, отколкото да нанесе вреда някъде другаде. — Освен това може да успея да установя часа на смъртта с по-голяма точност, тъй като ледените кристали може да не са успели да разкъсат клетките. Ако извадим късмет, ще мога да измеря мелатонина в епифизната жлеза, да взема урина и да ти дам точен интервал.

Детектив Хийт си беше имала работа с достатъчно аутопсии, за да схване всички индикации и да състави правилните въпроси.

— Има ли следи от хипотермия?

— Не.

— Значи можем да приемем, че когато са я изложили на минусовите температури, вече е била мъртва?

— Бих заложила на това — отвърна д-р Пари. — И още нещо. Скоро пръстите ще се размразят достатъчно, за да взема отпечатъци. Знам, че ти трябват за вчера, но проявявам търпение, за да не разкъсам тъканта.

— Кога?

— Ама че си припряна.

— Кога?

— До час, сигурна съм.

— Ей, Лорън?

— Какво?

— Новините са добри — каза Ники. — Благодаря ти, че ме изтормози.

Щом затвори, Руук дойде при нея и каза:

— Нали знаеш, че ако не бяхме на работното ти място, щях да те разтрия, да те гушна или и двете?

— Благодаря ти, че не го правиш.

— Ти си моят герой, сериозно говоря. Изобщо не знам как се справяш.

— Недей — каза тя. — Моля те, не тук и не сега.

— Разбрано — отговори той и вдигна двете си ръце, за да изрази изненада. Руук я познаваше достатъчно, за да е наясно, че въпреки емоциите, които кипяха в нея, Ники разполага с непробиваема стена, която ги държи изолирани. Чувствата й бяха дълбоки и страстни, така че тя се беше научила да ги заключва. Неочаквано Джеймисън Руук се бе оказал във владение на някои от ключовете и разумно реши да изостави темата. Бързо мина на друга скорост, като огледа стаята, в която кипеше дейност, каквато не беше виждал никога преди.

— Изглежда, че сте добър надзирател, детектив Хийт. Или надзирателка? В днешно време никога не съм сигурен какво да кажа.

— Тепърва започваме — бе единственото, което каза тя.

— И какво смяташ да правиш?

— Аз ли? Ще продължа да подкарвам стадото. Ще умолявам, докато ми дадат назаем или се наложи да открадна униформени полицаи, които да излязат навън със снимката на жертвата, щом се разбере къде трябва да я показват. Може да сляза с колата до 30-та улица, за да присъствам на аутопсията, щом трупът се разтопи.

— Мисля, че с теб имаме по-важна работа.

Ники го изгледа с недоверчиво присвити очи — отлично познаваше този поглед.

— Защо това вече не ми харесва?

— Много си сладка — каза той. — Това винаги е първата ти реакция… докато накрая разбереш, че съм прав.

Руук тръгна към белите дъски, а след известно колебание тя се предаде и го последва. Щом го настигна, той застана пред дъските, балансирайки с длани, сякаш бяха везни.

— Внушавам ли си, или тук има известен дисбаланс?

— Така е, по време на съвещанието се съсредоточих върху второто убийство. Подробностите за убийството на майка ми са твърде много, за да се съберат на една дъска. — Тя почука по слепоочието си. — Повярвай ми, всичко е тук.

— Ето защо — каза той, като имитира движението й, почуквайки по дъската, — трябва да съсредоточим усилията си тук.

— Руук, правила съм го. Изживявам това убийство от десет години.

— Не и с мен.

— Не мога да изпусна новия случай от поглед.

— Стига, ти самата каза, че разрешиш ли единия, готов е другият. — Той разпери ръце по посока на жужащото помещение. — Едното колело вече се върти прекрасно. Какво ще загубим, ако обмислим стария случай — ти от гледна точка на опита си, а аз — на това, че съм нов?

— Това ще означава да се върнем назад — десет години.

Той се усмихна и кимна.

— Моите извинения към Принс, но с теб ще си партнираме така, сякаш е 1999-та.

— Принс може да ти прости, но мен ме отпиши. — Руук продължи да настоява, подчертавайки логиката в хрумването си с безочливо мълчание и играещи вежди. Накрая Ники каза: — Няма време да прегледаме целия случай.

— Защо не започнем, като говорим с главния следовател по него?

— Той се пенсионира — каза Хийт, а бързият й отговор му подсказа, че тя не само държи нещата под око, но й е наясно, че задачата няма да е лесна. — Кой знае къде е сега?

— Точно сега не знам, но днес по обяд Картър Деймън, пенсиониран следовател от нюйоркската полиция, ще обядва с нас в „Пи Джей Кларк“ на 63-та улица.

— Руук, ти си непоправим.

— Знам. Веднъж се опитах да бъда поправим — изкарах точно едно лято, преди да вляза в пубертета. Беше малко скучно. Да бъда непоправим не просто беше по-забавно, но и жените ми пускаха повече. Което също е забавно. — Той погледна часовника си. — Оо, дванайсет без петнайсет. Метрото ли ще вземем, или ти ще караш?

По пътя към метростанцията на 79-та улица Руук не каза кой знае какво. Вървеше бързо, за да попречи на Ники да размисли и да остане в управлението, за да човърка новата улика, вместо да се върне назад във времето заедно с него. Докато стояха прави в метрото, очаквайки втората спирка, тя каза:

— Значи си разбрал кой е главният следовател по случая и къде да го намериш?

— Да кажем, че докато се възстановявах, се нуждаех от хоби. В един момент ми писна да гледам теленовели.

Вратите се разтвориха и тя го последва на перона. По обяд станцията на 66-та улица винаги беше пълна, но заради земетресението тълпата този ден бе още по-гъста. Релсите и подземната инфраструктура бяха обявени за невредими, но повърхностните щети тепърва трябваше да бъдат почистени и платформите бяха разполовени от ограничителни ленти, които да държат пътниците далеч от плочките, нападали от стените. На много спирки из града имаше инсталации с рисунки, снимки и картини с теми, които подхождаха на съответния квартал, и цялата стена на станцията до Академията по изкуствата „Линкън“ бе покрита с впечатляващ стъклопис. Цели парчета от шедьовъра се бяха отчупили при труса и подът бе покрит с късчета от воини с театрални костюми, оперни певци и гимнастици в полет. Асансьорът, който водеше до улицата, също не работеше и докато се качваха по стълбите, пред Хийт и Руук се изпречи възрастна жена, която се бореше с проходилката си. Двамата й се представиха и всеки от тях й подаде ръка, за да й помогнат да изкачи последните пет стъпала. Зад тях един непознат мъж с вид на изпечен гангстер, чийто врат и ръце бяха покрити с плашещи татуировки, потупа Хийт по рамото и предложи да качи проходилката на Силвия. Това е Ню Йорк сити по време на криза.

Щом се изкачиха, Силвия потегли към книжарница „Барнз и Ноубъл“, като мелодично благодареше на Хийт, Руук и гангстера, който тихо бе тръгнал в обратна посока, към „Джулиард“. Ники забеляза, че на рамото му виси кларинет.

Докато пресичаха парка „Данте“, където Бродуей пресича „Кълъмбъс“, малка група демонстранти, заобиколили статуята на Филип Джонсън, закрещяха зловещо, предупреждавайки ги, че това земетресение е лоша поличба. Един от тях размаха самоделния си плакат към Ники и тя прочете „Краят е близо!“. Докато пресичаха улицата на път към ресторанта, тя се обърна, за да го погледне още веднъж. Надяваше се наистина да е така. Само че Джеймисън Руук я хвана под ръка й я върна обратно в началото.

Ресторантът „Пи Джей Кларк“ на площад „Линкън“ беше отворил едва преди две години, но вече навяваше атмосфера на стара нюйоркска кръчма — от онези, където може да хапнеш чудесен бургер с бира или да си поръчаш нещо съвсем прясно от бара за сурова храна. В най-първия „Пи Джей“, отворил прати в Ийст Сайд преди повече от век, се подвизавали Дон Дрейпър и неговите лудетини, както й знаменитости като Синатра, Джаки Онасис и Бъди Холи, който предложил там брак на жена си още на първата им среща. Докато вървеше след Руук до тяхната маса, Хийт забеляза само едно познато лице. Не беше на знаменитост, но при вида му коленете й омекнаха.

Картър Деймън може да беше излязъл в пенсия, но навиците на едно ченге не го оставят, така че той седеше с гръб към стената, за да наблюдава помещението над ръба на чашата с блъди мери. Стана, за да ги поздрави, но не свали поглед от Ники дори докато се ръкуваше с Руук. В очите му се мерна нещо — заприлича й на тъга, може би срам, може би водка. А може би и трите.

— Пораснала си — каза й Деймън, щом седнаха. — Аз пък просто остарях.

Наистина късата коса и мустаците му бяха по-прошарени, а под очите му имаше торбички, но на петдесет години Деймън все още имаше стройната фигура на човек, който се грижи за формата си и идеално се намести в образа, замръзнал в паметта й, когато го видя за пръв път в най-ужасната нощ в живота си.

— Съжалявам за загубата ви — бяха първите му думи. Деветнайсетгодишната Ники вдигна глава от дивана до пианото. Изобщо не го беше забелязала. Мислите й тънеха в мъгла, беше като хипнотизирана от кръвта на майка си, която червенееше по крачолите на дънките й. Петната бяха влажни, но студени бе люляла тялото й, простряно на кухненския под, докато парамедиците и някаква полицайка най-сетне я откъснаха от него. Докато детектив Деймън й обясняваше кой е, зад гърба му проблясваха светкавици от фотоапаратите в кухнята и я караха да се свива. Когато й каза, че той ще разследва престъплението, най-важната дума — престъпление, — съпроводена от две просветвания, я разтърси, разкъса мъглата и я хвърли във въртоп от кристална яснота, от която всяка дребна подробност се запечата в главата й като дигитален видеозапис. Тя забеляза златната значка, закачена на джобчето на спортното му сако, под което вместо риза носеше стара тениска с логото на „Джетс“ с раздърпана яка, сякаш беше излязъл набързо от къщи, изоставяйки трапезата за Деня на благодарността заради обаждане от 13-то управление. От апартамент до Грамърси Парк бяха позвънили на 911, униформените вече пътуваха натам. Вероятно убийство, заподозреният или заподозрените бяха избягали.

Когато се случи, Ники се намираше на две пресечки оттам и избираше подправки в супермаркета. Щом се замислеше за това, винаги й се струваше толкова тривиално. Толкова банално. Разглеждаше подредените по азбучен ред бурканчета и най-важното нещо в живота й беше да открие канела на пръчици — на пръчици, не на прах, — докато в този миг майка и поемаше последния си дъх. Щом ги откри, тя триумфално й се обади, за да се похвали и да попита дали да й вземе още нещо. След шест позвънявания се включи телефонният секретар. „Здравейте, обажда се Синтия Хийт. Не мога да дойда до…“. След това майка й вдигна — месеше тесто за пай в кухнята и трябваше да избърше маслото от ръцете си, преди да отиде до телефона. Както винаги, не знаеше как да изключи секретаря, без да прекъсне връзката, така че го остави да записва, докато Ники слушаше.

— Може да ми потрябва мляко. Имам една отворена бутилка в хладилника, чакай да видя колко е останало.

След това на пода падна чаша, майка й изписка. Ники извика толкова силно, че хората в супермаркета извърнаха глави. Майка й не отговори, само отново изкрещя и изпусна телефона, който с трясък падна на пода. Ники вече беше изхвръкнала от магазина, разтваряйки вратите със сила, и тичаше между колите, като викаше майка си и я умоляваше да й каже нещо. Чу приглушения глас на мъж и кратко сборичкване. После майка й изскимтя и тялото й тежко се строполи до телефона, последвано от издрънчаването на нож. Разнесе се съскане, когато някой отвори вратата на хладилника. Бутилките вино, които се изстудяваха на рафта за празничната им вечеря, издрънчаха. Ники чу изчаткване, после съскане от отварянето ма кутия безалкохолно. Пауза, после шум от отдалечаващи се стъпки. Оставаше й още една пресечка, когато чу тихия стон на майка си и последната й дума.

— Ники…

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Руук.

— Шегувате ли се? С какво мога да помогна? — Той отново погледна към Ники. — Признавам обаче, че ми е трудно. — Той отпи още една глътка от коктейла си, като я наблюдаваше иззад ръба на чашата. Тя се зачуди дали вкусът му не му напомня за провала.

— На мен също — отвърна тя.

Деймън остави чашата.

— Разбира се, обзалагам се, че за теб е десет пъти по-лошо. Сега обаче самата ти си ченге и знаеш как е. Случаите, които не си разрешила, не те оставят на мира. Нито да спиш нощем.

Ники събра сили да му се усмихне и каза:

— Така е.

Учтивият й отговор признаваше болката му заради липсата на справедливост, без да го оправдае за това, че не си е свършил работата. Отговорът й му оказа влияние — лицето му стана пепеляво и той се обърна към Руук.

— Тази среща за някоя статия ли се отнася? Смятате да пишете за случая ли? Защото мисля, че го отразихте достатъчно подробно в онази, която излезе преди няколко месеца.

Ето пак. Ники ненавиждаше тази статия. Макар че Джеймисън Руук я бе обрисувал като един от най-добрите следователи в Ню Йорк, материалът му я бе превърнал в знаменитост за известно време. Време, което би предпочела да си върне обратно. Деймън явно долови чувствата й и й се притече на помощ.

— Така или иначе няма никаква нова информация.

— Всъщност има — каза Руук. Бившето ченге изправи рамене и леко вдигна глава, за да прецени добре писателя. Беше твърде опитен и предпазлив, за да приеме на доверие думите на някакъв си журналист. Детектив Хийт обаче кимна утвърдително и той каза:

— Бре, дявол да го вземе! Наистина ли? — Деймън се усмихна сам на себе си. — Нали все ни казват да не се отказваме, да не губим надежда…

Думите му й прозвучаха кухо, защото той бе направил и двете, но тя не беше дошла тук да го обвинява. Стратегията на Руук — да му позволи да погледне на престъплението с непредубедени очи — и се струваше достатъчно обещаваща, за да му съдейства. Затова разказа на бившия главен следовател, че днес сутринта убита с нож жена е била открита в куфара на майка й. При всяка подробност той се оживяваше, кимайки с цялото си тяло и щом тя приключи, каза:

— Спомням си как описах откраднатия куфар.

Деймън замълча, докато келнерът вземаше поръчката им. Ники поиска чаша вода „Сан Пелегрино“, а Руук — кола лайт. Деймън побутна недовършения си коктейл по покривката и каза:

— Кафе, без захар.

Щом келнерът се отдалечи достатъчно, той отпусна глава назад и изрецитира по памет:

— Голям, марка „Американ Туристър“, от седемдесетте години. Синьо-сив, твърд, с хромирана изтегляща се дръжка и две колела. — Той се наклони към Руук, тъй като Ники беше наясно с останалото. — Решихме, че го е взел, за да отнесе плячката от обира.

— Това ли беше заключението ви, убийство заради обир? — попита Руук.

— Само това изглеждаше логично — сви рамене Деймън, но се наежи, щом той извади бележника си, за да си записва. — Нали не пишете статия?

И двамата отговориха отрицателно и той се прокашля, явно облекчен, че няма да се появи из вестниците като ченгето, което не с успяло да разреши случая.

— Действително имаше обир.

— Кога? — попита Руук. — Ники се е прибрала минути след убийството.

— Който и да е обрал апартамента, направил го е преди това. Липсваха вещи от голямата спалня и втората спалня, в която е бил офисът. Може да е станало, докато двете дами са били в кухнята. Миксерът е бил включен, телевизорът — също, освен това са си говорели. Според мен обаче е станало, след като Ники е отишла в супермаркета. Имало е достатъчно време.

Руук се обърна към нея — чуваше това за пръв път.

— Поразходих се, това е — обясни тя и мускулите на врата й се стегнаха. — Беше приятна вечер, времето беше меко за сезона и се разхождах около половин час.

Тя скръсти ръце и се обърна настрани. Явно не желаеше да разисква този въпрос.

— Какво е било откраднато?

— Всичко е в доклада — каза Деймън. — Тя има копие.

— Кажете ми в общи линии.

— Бижута и малки златни и сребърни фигурки с антикварна стойност. Пари в брой. Освен това доста добре бяха разчистили бюрото.

— Това разпространено ли е? — попита Руук. — Бижута, злато и документи от бюрото?

— Не е типично, но не е и нечувано. Може да е бил крадец на самоличности, който е търсел паспорти и номера от социални осигуровки. Или аматьор, който е грабил наред. — Той долови скептичния поглед, който Руук отправи към Ники и каза: — Вече бяхме отхвърлили всичко друго.

— Разкажете ми.

— Ти имаш всички подробности — каза Деймън на Хийт. Имаше право, но смисълът от това упражнение беше Руук да чуе всичко от устата на разследващия, а не от приятелката си.

— Достави му това удоволствие.

Келнерът донесе напитките, те отказаха да поръчат друго, Деймън отпи от кафето си и започна да изброява на пръсти:

— Първо, отхвърлихме Ники. Очевидно не е била у дома, а и алибито й беше записано на телефонния секретар. Часът съвпадаше с този, отчетен от камерите в супермаркета. Второ, нямаше изнасилване.

— Което не значи, че това не е било част от мотива, въпреки че се не е случило, нали? — попита Руук.

Бившето ченге поклати глава и направи физиономия.

— Не мисля. Не казвам, че не може да става дума за обир и изнасилване, защото такива неща се случват. Само че за такова кратко време — приемам, че се е случило през тридесетте минути, докато Ники се е разхождала — опитът ми показва, че става дума за едното или другото. Смятам, че г-жа Хийт е видяла крадеца и това й е коствало живота.

— Трето — подкани го Руук и зачака.

— Трето. Отхвърлихме баща й. Темата е неприятна, но първият заподозрян винаги е съпругът, особено ако е бивш. Семейство Хийт се бяха развели наскоро, но без напрежение, освен това ние си направихме разследването и Джефри Хийт имаше алиби. Беше на почивка в Бермуда, където му съобщихме за убийството.

Руук погледна към Ники, която мълчеше стоически, все още обърнала профила си към него. Щом Деймън я попита „Как е баща ти?“, лицето й се изопна.

— Говорила ли си с него напоследък?

— Може ли да продължаваме нататък? — попита Хийт и погледна часовника си. — Трябва да се връщам при отряда.

— Извинявай, на някой мазол ли стъпих?

Тя не отговори, така че той сви още един пръст.

— Четири, майка й още не беше започнала да се среща с други мъже, така че нямаше ухажори, които да сплашим. — Ники нетърпеливо въздъхна и отпи голяма глътка минерална вода. — Конфликти на работното място? — продължи Деймън, свивайки кутрето си. — Никакви. Синтия Хийт преподаваше пиано и всички бяха доволни от нея. С изключение може би на няколко единадесетгодишни хлапета. — Той разтвори пръсти и започна от показалеца. — Врагове? Доколкото можахме да преценим, никакви. Нито кавги със съседите, нито юридически спорове.

Ники се намеси, като за пръв път постави заключенията му под въпрос.

— Открихте ли онова синьо чероки, което отпраши с превишена скорост и си удари калника на нашата улица онази вечер?

— Хмм. Не. Казах им, но никой нищо не откри, знаеш как е в такъв голям град, когато не знаем регистрационните номера.

— Може ли да попитам кога за последен път провери дали откраднатите бижута са били продадени или заложени? — попита тя.

— Виж какво, пенсионирах се преди три години! — Семейството на съседната маса се втренчи в тях, така че той заговори по-тихо. — Всички се постарахме, направих каквото можах. Старият ти шеф също.

— Монтроуз ли? — Семейството отново извърна глави и този път беше ред на Ники да понижи тон. — За капитан Монтроуз ни говориш?

— Не знаеше ли? Той ми се обади веднага, след като ти постъпи в неговия отряд. Помоли ме да му разкажа за разследването и също не откри нищо. Трябва много да е държал на теб, за да направи такова нещо.

— Капитан Монтроуз беше забележителен човек — отвърна тя, докато обмисляше новината.

— Ти му се отплати — отбеляза той и отпи от кафето си. — Знам какви усилия положи да изчистиш името му.

— Така се прави.

— По новините казаха, че си отнесъл куршум в гърдите, за да я спасиш — каза Деймън на Руук и посочи с глава към Ники.

— Така се прави — отвърна Руук.

— Мен ме простреляха през първата ми година — продължи той и потупа с пръсти по дясното си рамо. — Но това е нищо в сравнение с рехабилитацията, нали?

— Рехабилитацията е кошмар.

— Всекидневни дози ад — засмя се Деймън.

— С кратки престои в чистилището. Имам си личен садист на име Гитмо Джо.

— Терапевтът ти се нарича Гитмо Джо?

— Не, аз го наричам така. Всъщност името му е Джо Гитман.

— Гитмо Джо. Много ми хареса. Подлага ли те на изтезания с вода?

— Такова чувство имам. Идва всеки ден и понякога ми се ще да можех да издам няколко терориста, за да го накарам да спре.

Деймън отново се разсмя, но хвана погледа на Ники и замлъкна.

— 2003-та — каза тя. — Последния път, когато си проверил дали вещите ни са се появили, е бил през 2003-та. Преди седем години.

— Откъде знаеш?

— Четири години преди да се пенсионираш.

— Щом казваш.

— Извършил си последната проверка на 19 февруари, 2003 г.

Надвисналото мълчание подсказа на сервитьора да се изниже, без да им каже нищо. Беше усетил напрежението.

Накрая Картър Деймън се приведе напред, а дълбоко в зачервените му очи се четеше нещо като молба.

— Ники… детектив Хийт… Понякога следата изстива, знаеш това. Виновни няма. Но продължаваш напред. — Тя не отговори, а той продължи с дрезгав шепот: — Много работих по този случай. Блъсках като куче.

— Докато спря да блъскаш.

— Нужно ли е да ти напомням колко убийства стават в този град?

— Колко от тях са на майка ми?

Той поклати глава и си върна равновесието, а моментната му уязвимост се превърна в защитна стена.

— Не, не може така. За теб това е един-единствен случай, а за мен е само един от много. Нищо не можех да направя, работата залива всички ни.

— Г-н Деймън — каза тя, като не му оказа уважението да спомене чина му. — Говорите така, сякаш всъщност сте свършили работата си, а на мен ми се струва, че сте се отказали от нея четири години преди пенсионирането си.

— Това не е честно.

— Колко странно — каза тя. — И аз си мислех същото.

— Ей, кучко, ако си мислиш, че можеш да се справиш по-добре от мен, давай.

Хийт стана.

— Само гледай.

Руук хвърли няколко банкноти на масата и я последва.

До управлението имаше доста път и те взеха такси, за да може Хийт да говори по телефона — в метрото нямаше да има покритие. След като даде адреса на шофьора, той й каза:

— Нали знаеш, че според лекаря трябва да кача малко килограми? Искам да отбележа, че никак не ми помагаш.

Тя прегледа съобщенията си и каза:

— Какви ги плещиш, Руук?

— Тази сутрин не закусвахме, но не се оплаквам, пропуснахме това, за да правим дивашки секс. — Руук забеляза вдигнатите вежди на шофьора в огледалото за обратно виждане и се наведе напред. — Няма нищо, братовчеди сме, но не първи.

Ники се плъзна надолу в седалката, опитвайки се да потисне смеха си. Така правеше Руук, особено когато я обземеше мрачно настроение — караше я да се смее и да продължи напред. Той се обърна към нея и продължи:

— Преди малко пък обядвахме с господин, а не детектив Картър Деймън — и не си мисли, че не разбирам значението на пропуска ти — и единствените калории, които погълнах с това ядене, дойдоха от диетична безалкохолна напитка.

— „С това ядене“? — повтори тя, докато прослушваше едно съобщение и набираше подателя. — Кой говори така в днешно време?

— Един майстор на словото, изпаднал в делириум поради паднала кръвна захар.

Ники вдигна ръка.

— Звъня на Лорън Пари.

— Страхотно, патоанатомът. Ако не ям, скоро и без това ще се видим.

Руук я остави пред управлението и помоли шофьора да го откара в апартамента му в Трибека, за да проучи някои неща и да прочете документите по случая, които Ники обеща да му изпрати. След като прати имейла, Хийт събра отряда около белите дъски, за да им каже новините, започвайки с обаждането на Лорън.

— Току-що ми се обади патоанатомът. Вече имаме приблизителен час на смъртта, а именно завчера през нощта, между десет вечерта и два сутринта. — Тя направи пауза, за да им позволи да си запишат и продължи: — Освен това получихме отпечатъци, детектив Очоа вече ги качи в базата данни. Засега няма съвпадения, но да се надяваме, че ще излязат. По кожата на жертвата са били открити остатъци от почистващ препарат, който се среща в лабораториите. — Ники взе маркер и посочи мърлявото петно на коляното на убитата. — Освен това резултатите от изследванията сочат, че това петно, както и мръсотията по обувките й, съдържат елементи, които се срещат по железопътните релси. — Тя спря за миг, за да огледа помещението. — Радвам се отново да видя детектив Раймър сред големите деца.

Очоа даде тон за традиционното хорово „Добре дошъл, Опи!“, като използва южняшкия прякор на следователя.

— Раймър, ти ще си партнираш с Фелър, щом се върне от огледа на видеозаписите с Роули. Защо не започнеш отрано, като провериш дали има постъпили жалби за изчезнали аптекари, лабораторни техници, лекари и така нататък? Ако се сетиш някоя друга професия, при която се използва промишлен разтворител, провери и нея.

— В химическото чистене на Очоа, например — каза детектив Рейнълдс и отприщи порой от подвиквания по адрес на Оуч.

— А, да — каза Хийт. — Ето ги и неудържимите Малкъм и Рейнълдс. — Веднага ще ви намеря работа — проверете дали не е работела в железопътните линии или в метрото. Както виждате — отбеляза тя, посочвайки снимката на жертвата в куфара, облечена е като мениджър или началник, така че започнете с тях в Човешки ресурси, но не пренебрегвайте кондукторите и обикновените служители.

— Ясно — отвърна детектив Малкъм.

— Помолете охраната да прегледа записите от камерите. Жертвата може да не е била служител, а пътник, който се е опитал да избяга от убиеца по релсите.

В общия офис бурно нахлуха Роули и Фелър, но забавиха ход, щом видяха, че тече съвещание. Ники видя оживлението им и каза:

— Край на съвещанието.

Щом Хийт затвори вратата към килера, в който Роули неуморно преглеждаше видеозаписи, Фелър каза:

— Права беше да ни накараш да проверим камерите в близост до спирките на камиона. — Той взе листа с маршрута на шофьора и й показа отбелязаните с лястовичка адреси, които водеха до един, ограден с кръгче. — Този запис е от камера, разположена три номера след последната спирка на шофьора в едно ресторантче за гирос в Куинс, преди да потегли към Манхатън.

— На „Нордърн Булевард“, до ъгъла на „Франсис Люис“ и 44-то авеню — добави Роули, докато въвеждаше някакви команди в компютъра. — Извадихме късмет, намерих това в бижутерски магазин. Напоследък толкова често им чупели витрината, за да крадат, че си взели HD камера. Няма да останеш недоволна.

Той се увери, че Ники е готова и включи видеото.

На записа се виждаше синьото кадифе в празната витрина — бижутата бяха прибрани в сейф за през нощта. Часът беше малко преди пет и половина сутринта, а по улицата почти не минаваха коли. На тротоара нямаше никой, до момента, в който от паркинга зад магазина за електроника от другата страна на улицата изникна мъж. Беше навел глава, а лицето му не се виждаше заради завесата от коси. Очите на Хийт обаче се заковаха върху сиво-синия куфар, който влачеше зад себе си към бижутерския магазин. Непознатият се обърна с гръб към камерата и го качи от улицата на тротоара, използвайки и двете си ръце, но не успя да го уравновеси. Куфарът за малко щеше да се прекатури, но той протегна ръка, за да го задържи и мощни мускули издуха ръкавите на тениската му. След като го закрепи на двете му колела, мъжът продължи напред и мина точно пред витрината, където ярката светлина зад нея явно привлече вниманието му, защото той се обърна да надникне. Роули натисна пауза и извади съвсем ясна снимка с висока резолюция. Дълбоко поставените очи гледаха право в лещата и Ники за миг остана безмълвна, давайки си сметка, че това лице може би принадлежи на убиеца на майка й.

— Добре ли си? — попита Фелър.

— Какво става ясно от тази снимка? — бе единственото, което каза тя.

Роули погледна бележките си.

— Че е на около 45 години, висок от метър и седемдесет и пет до метър и осемдесет. Тегло около 100 килограма, предвид мускулите. Под яката му се вижда някаква татуировка. Носът му е бил чупен, вероятно преди години. Като цяло изглежда врял и кипял.

— На бас, че е лежал в кафеза — каза Фелър. — Тия мутри ги разпознавам от пръв поглед.

— Интересно дали не е бил там през последните десет години — добави Роули.

— Да не избързваме — предупреди ги тя, като го каза колкото на тях, толкова и на себе си. — Направете писмено описание и го разпратете със заповедта за издирване. Извадете близък план на татуировката и я прекарайте през базата на ЦБПРВ. Нищо, че е частична — вършили са чудеса и с по-малко. И наистина сравнете снимката с архивите на затворите, след като я разпратите. По възможност да стане веднага, може и по-рано.

— Вече записах JPEG файл — каза Роули. — Има ли друго?

— Да. Ти наистина си Кралят на видеонаблюдението.

Щом отвори вратата на апартамента на Руук, я посрещна миризма на билки. Коридорът и кухнята бяха тъмни й тя долови бледото блещукане на свещи, отразено в стените и металните уреди. Светлината идваше от голямата стая от другата страна на плота, придружена от отнесена инструментална музика. Ники тихо закачи ключовете си в антрето с надеждата, че няма да го разочарова, като го помоли да отложат романтичната вечер. След изтощителния ден, който бе преживяла, единственото, което я блазнеше, беше комбинацията „пица й CNN, а после — в леглото“. Може би дори би пропуснала храната и новините.

— Тук съм — разнесе се гъгнещият му, разсеян глас. Звучеше така, сякаш е отворил виното й без нея. Ники влезе в кухнята, надзърна над плота и видя Руук, изтегнат върху маса за масаж. Задникът му беше покрит с кърпа, а една удивително красива жена с болнични дрехи разтриваше единия му хълбок в опасна близост до идеално заобленото полукълбо. Руук ги представи една на друга, без да вдига глава от възглавницата.

— Ники, това е Салина, Салина, това е Ники.

Салина я погледна само за миг, колкото да покаже разкошните си зъби, прошепна „здравейте“ и отново се съсредоточи върху мястото, където кърпата докосваше горната част на бедрото.

— Ммм — измърка Руук.

— Много сте напрегнат — каза Салина.

— Ммм — отвърна той.

— Извинете — каза Ники, проправи си път през тъмния коридор, влезе в спалнята и затвори вратата.

Когато той се появи по-късно, загърнат в халат, тя седеше на леглото с кръстосани крака и работеше на лаптопа си.

— Не беше нужно да се криеш тук.

— Е, нямаше да стоя там, докато те обработва масажистката ти.

— Всъщност, тя е физиотерапевт. От агенцията я пратиха, за да замести Гитмо Джо. Не е ли страхотно?

Тя затвори капака на макбука си.

— Още ли е болен?

— Не, напуснал, така че до края на терапията ще работя със сестра Салина. Само няколко сеанса са, но ще го преживея. — Той направи няколко упражнения за разтягане. — Вече се чувствам по-добре.

— Просто е напуснал?

— Мисля, че е разбрал, че не го харесвам. Садист такъв. Сигурно се е дразнел, защото отговарях и му противоречах.

— При Салина този проблем липсва, поне доколкото видях.

— Да не ревнуваш? Сериозно ли? Това беше професионален сеанс с лицензиран терапевт.

Тя се засмя.

— Сеанс, който включва масло от чаено дърво и Ения6. Руук, все едно се натресох в порнофилм.

— В порнофилмите не пускат Ения.

На вратата се позвъни.

— Аз ще отида — каза тя. — Поръчала съм пица.

Той я последва от стаята в коридора.

— Оо, разносвач на пица! Това вече е като в порнофилм.

Ядоха направо от кутията, докато тя му разказваше за записа, който Роули беше взел от бижутерския магазин, и за разтворителя и следите от железопътна мръсотия по ръцете и дрехите на убитата жена. Щом приключиха, Руук каза, че ще измие чиниите и го направи, като хвърли кутията в коша.

— Лицата беше добра идея — каза той, — макар че още не мога да реша коя предпочитам. Тази на „Първия Рей“, на „Всеизвестния първи Рей“ или на „Кълна се, бе, хора, аз наистина съм Рей“.

Преместиха се от плота на масата, където той беше наредил разпечатаните документите за случая, изпратени от Ники, заедно с разпечатки на бележките му от срещата им с Картър Деймън.

— В случай, че се чудите, детектив Хийт, това, че поговорихме с него, беше много полезно за мен.

— Радвам се, че поне един от нас имаше някаква полза. Аз само побеснях.

— Не бях забелязал.

Тя прегледа бележките му и каза:

— Не виждам да си открил нещо ново. Деймън беше прав, тук има само информация, която вече е записана.

— Открих, че е несериозен. В началото може да не е било така, но това е следовател, който му е изтървал края, щом се е натъкнал на трудности, а е трябвало да прояви най-елементарна упоритост. За мен Картър Деймън е Шарън Хайнзбърг без изкуствените нокти и сутиена с подплънки. Смятам, че трябва да започнем отначало и да разровим по-дълбоко.

— Не съм съгласна. Колкото и да не ми допада манталитета на Деймън…

— Който не е ченге, а кръшкач…

— … Този случай е задънена улица. Капитан Монтроуз винаги ни повтаряше да следваме горещата следа, което значи да се съсредоточим върху този куфар.

— Можем да правим и двете.

Ники го пренебрегна.

— Щом разберем коя е жертвата, ще се доближим още повече.

— Защо се противиш толкова?

— Искаш ли бира? — попита тя и тръгна към хладилника. Малко след като наля две леденостудени „Уидмер Хефенвайзен“, телефонът й иззвъня. Хийт вдигна, заслуша се и каза:

— Ясно. Ще се видим пред сградата на Руук след пет минути. Роули и Очоа — съобщи тя, след като затвори. — Ако искаш да дойдеш, облечи нещо по-съществено от тоя халат.

— Къде отиваме?

— В Куинс. Открили са онзи с куфара.