Ледена жега

СЕДЕМ

Ако допуснеше да изпита страх, той щеше да я парализира. Ако се замислеше за ужаса в краката си, край, така че преди цунамито от чувства да се стовари върху нея, Ники мина в режим „ченге“ и се откъсна от емоциите си, съсредоточавайки се единствено върху куража и действието. Това й беше работата.

Хийт се хвърли на пода и се претърколи на килима, там, където ъгълът на коридора се срещаше с крайчеца на плота, и изключи светлината. На масата във всекидневната все още светеше лампа, но сумракът й осигуряваше прикритие. Защитена от стената, Ники се изправи на несигурните си крака и грабна пистолета и телефона си от гранитния плот, блъскайки една от бирите, която се удари в капака на печката. Бутилката все още се въртеше, когато тя се наведе над Дон и набра 911, докато притискаше сънната му артерия с два пръста.

— 911, как да ви помогна?

— Тук детектив Хийт, 1-Линкълн-40, полицай се нуждае от помощ след стрелба. — Без да откъсва поглед от вратата, Ники им каза адреса и пресечката възможно най-тихо и спокойно. — Простреляният е мъртъв. — Тя отдръпна ръка от врата на Дон, обърса кръвта му в шортите си и стисна пистолета. — Стрелецът има пушка и е на свобода.

— Пратихме помощ, детектив Хийт. Можете ли да го опишете?

— Не, не го видях…

От другата страна на вратата се разнесе смразяващият звук от презареждане и Ники пусна телефона си на пода. Светлината, която се процеждаше от коридора през дупката във вратата, секна, блокирана от някакво движение. Отслабващият глас на телефона не спираше да повтаря „Детектив Хийт? Детектив Хийт, там ли сте?“, а Хийт отстъпваше на заден ход, докато отново се прикри зад кухненския плот. Приклекнала ниско, тя надзърна над него точно когато през дупката се подаде дебелата единична цев на оръжието, и отново коленичи, опирайки рамене в стената.

— Полиция, хвърли го! — извика тя. Цевта се премести с два сантиметра, следвайки гласа й и Ники се дръпна зад ъгъла. Оглушителен изстрел изпълни стаята, отнасяйки късчета от стената зад гърба й. Преди той да успее да презареди, тя насочи пистолета си и бързо изпразни пълнителя, очертавайки малък ромб под пушката. Зад вратата се разнесе мъжки стон, а черната цев се килна нагоре и припряно се измъкна от дупката, чиито назъбени краища я надраха. През стените и прозорците нахлуха разтревожените гласове на съседите, но въпреки това Хийт успя да чуе как стрелецът презарежда отново. Гмурна се в мрака, пресече коридора към всекидневната, извади празния пълнител и взе нов от спортния сак, оставен на стола.

Докато пресичаше коридора на пръсти, опряла гръб в стената, под подметките на маратонките й хрущяха стъкла от лампите и огледалото, натрошени от оловния дъжд. Хийт се притисна към студения гипс до вратата и се заслуша. След трийсет секунди долови тихи отдалечаващи се стъпки по мокета, а после — затишие и тихо проскърцване на панти, последвано от затръшването на метална врата. Хийт прецени, че тя води към противопожарното стълбище вляво. Асансьорът все още беше повреден и стрелецът избягваше главното стълбище… или искаше да я накара да мисли така.

Хийт чу завъртането на дръжка и шума от врата, ограничена от верига. Чу се гласът на съседката, г-жа Дън:

— Нищо не виждам, Фил. Обаче мирише лошо. Ела тук, това миризмата на барут ли е?

Ники прие това за потвърждение, че стрелецът е напуснал коридора, но излезе предпазливо, с вдигнат пистолет.

Първо тръгна надясно, за да се увери, че не я причаква на площадката пред стълбите. След това се върна обратно, към скърцащата врата на аварийното стълбище. Прекрачи две гилзи, паднали на пода и видя лицето на г-жа Дън, която надничаше през притворената врата. Хийт вдигна пръст към устните си, но тя отвърна с шепот, който по нищо не отстъпваше на гласа й при нормални обстоятелства:

— Добре ли си, Ники? — Хийт не отговори и старицата попита: — Да се обадя ли на 911? — Ники кимна, за да се отърве от нея, г-жа Дън каза „Окей“ и най-сетне изчезна.

Мисълта да отвори скърцащата врата не я изпълваше с възторг, но Хийт нямаше избор, ако искаше да го подгони. За части от секундата през главата й преминаха най-различни въпроси. Ами ако той я причакваше, за да я разстреля в мига, в който отвори вратата? Ами ако не беше сам? Дали да не мине по главното стълбище с надеждата да го пресрещне на тротоара? Отговорите до един водеха към лоши варианти и предупреждения за опасност. Тя притисна ухо към метала, но не чу нищо, което да й подскаже какво става оттатък, а времето течеше. Предупредителните светлини отново изникнаха в главата й, но Ники ги пренебрегна.

Отстъпи назад, блъсна вратата с бедро и се претърколи на площадката, приземявайки се в клек, с насочен пистолет и гръб, опрян в панела. Посрещна я мрак — с изключение на бледата светлина, идваща от първия етаж, всички крушки бяха изгорели. Или по-скоро отвити. Който и да беше този човек, явно следваше план.

Ники се заслуша с надеждата да долови дишане, някакво движение, стъпки по металните стъпала или къркорене на черва… но не чу нищо. Само водата, която капеше на площадката до нея. Вода ли? Дори покривът да течеше, не беше валяло дни наред, а на това стълбище нямаше открити тръби. Хийт прокара ръка по площадката и накрая пръстите й напипаха влажната локвичка. Тя ги отърка един в друг — лепнеха. Не беше вода, а кръв. Процеждаше се отгоре.

Можеше да го причака или да го убие. Той явно я дебнеше и очакваше да тръгне надолу, така че тя реши да го принуди да стреля и да го улучи, преди да е успял да презареди. Добра стратегия, ако действаше бързо и успееше да се прицели добре, и той не разполагаше с резервно оръжие. За да го подведе, щеше да използва тъмнината в своя полза. Тя опипа прага до себе си и откри тежкото дървено трупче, с което домоуправителят подпираше вратата. Надигна се, но без да се изправя напълно, така че да остане под прикритието на стълбите, после тръгна към завоя, сякаш за да слезе надолу. Вместо това метна трупчето по стъпалата и онзи веднага стреля по него. Хийт се извъртя и стреля два пъти нагоре, но явно не улучи, защото чу как той тича нагоре по стълбите към покрива, който беше два етажа по-нагоре. Ники го последва и чу как вратата над главата й се отвори и се затръшна.

Щом се изкачи й се изпречи поредната врата, от другата страна на която я дебнеше допълнителен риск. Той бе имал достатъчно време да се скрие зад някой комин или вентилатор, изчаквайки възможност да я направи на решето. Щом се заслуша обаче, го чу как тича по покрива, отдалечавайки се от нея. Тя отвори вратата и изскочи навън, молейки се да е дошъл сам.

Детектив Хийт зърна стрелеца за пръв път, когато той стигна до далечния край на покрива и се обърна, за да слезе по противопожарната стълба. Мъж, около метър и седемдесет, мускулест, вероятно бял. За съжаление нямаше нищо конкретно, с което да го отличи. Носеше сив суичър с качулка, черна козирка на „Янките“ и тъмна маска или кърпа, която покриваше носа и устата му. Ники видя и пушката — с къса цев и пистолетна дръжка. Той я държеше с две ръце, скрити в ръкавици. Подпря я на стрехата на покрива и се прицели. Тя се прикри зад един комин, а той стреля и обсипа тухлите с дъжд от олово.

С риск да го изпусне Хийт хукна към другия противопожарен изход, онзи в задната част на сградата. Късметът си беше късмет, но да тръгне да слиза по стълбите след въоръжен човек беше и глупаво, и смъртоносно.

Скачайки от стълбата, тя се приземи на метър от аварийната алея и се притисна към стената. Бързо надзърна зад ъгъла и веднага се прибра. Той не я дебнеше, тясната уличка между жилищните сгради беше пуста. Внезапно чу, че някой тича, надникна, видя го да спринтира по тротоара и хукна след него.

Когато Хийт мина през портата на върха на склона, там нямаше никой. Едва ли вече бе успял да завие зад ъгъла с „Ървинг Плейс“. Тя побягна натам, подминавайки строежа (реставрираха някаква сграда). На края на тротоара забави ход, коленичи до временната бариера от шперплат и внимателно огледа тротоара оттатък, но не видя никого. Къде ли беше отишъл? Спомни си външната тоалетна до строителния вагон зад сградата. Върна се до нея и предпазливо я доближи, но беше заключена с катинар, както и фургонът.

Тя се върна на ъгъла и се обърна на юг към 19-та улица, бдително движейки се под коридора от скелета, опасващ сградата. Сирените наближаваха, но тя не можеше да рискува да се върне и да ги посрещне. На ъгъла с 9-та отново спря и отново не видя стрелеца. От запад наближи мъж, който разхождаше чихуахуа и голдън ретрийвър15 и й каза, че не е виждал никой, който да отговаря на такова описание. Ники го помоли да отиде до нейната сграда и да съобщи местоположението й на полицията, и той го направи. След като отмина, тя зачака. Тъкмо щеше да се откаже и да се върне, когато чу нещо.

Една от дъските над нея изскърца, а по земята се посипа прах. Освен ако отново не ставаше земетресение, убиецът се криеше горе на скелето, използвайки го като път за бягство.

Хийт се мушна между подпорните тръби и излезе на улицата, за да се опита да го зърне. Не — пречеше й високото половин човешки бой парче шперплат, което предпазваше минувачите от падащите отломки. Бариерата следваше целия втори етаж на скелето, прекъсвайки на половината път до Парк авеню и осигурявайки идеално прикритие на престъпника по протежение на цялата улица. На „Ървинг Плейс“ Ники смени посоката с тихи стъпки, върна се назад и се закатери по тръбите.

Щом стигна до втория етаж, тя проби найлоновата мрежа за падащия боклук, тихо се прехвърли през шперплатовата бариера и клекна зад една кутия за инструменти, закачена с верига за една от подпорите. Хийт извади пистолета и надникна иззад нея. В далечния ъгъл на сградата върху гредите чакаше тъмната фигура — на колене, с насочен пистолет. Тя едва успя да изрече „Хвърли…“, когато той стреля и оловните куршуми се посипаха по кутията като градушка. Когато Ники погледна отново, беше изчезнал.

Въпреки бученето в ушите си тя чуваше стъпките му, докато се отдалечаваше на бегом по дървените летви. Последва го, спря преди завоя, надзърна и го видя на края на дъската, точно когато се спускаше през улея за боклука към тротоара. Хийт стигна до отвора и докато преценяваше риска да се приземи в обсега на оръжието му, пушката изгърмя, пробивайки дъските ма метър от краката й. Тя чу металическото щракване при презареждането и скочи от другата страна на улея. Следващият изстрел проби дървото точно там, където стоеше преди малко. Гой отново зареди. Без да е сигурна къде да застане и дали да побегне, или да се спусне долу, стреляйки като луда, тя чу рева ма приближаващ се хеликоптер. Онзи явно също го чу, защото някой извика от прозореца отсреща:

— Ето го, виждате ли? Измъква се!

Хийт кръстоса ръце пред себе си и скочи в улея надолу с краката. Приземи се с насочен пистолет и го зърна над ръба на контейнера — беше на половината път до Парк авеню и тичаше, прегърнал пушката си.

Тя прескочи контейнера и го погна. Беше ранен, така че Ники започна да го настига. Когато стигна до пресечката и извика „Полиция, не мърдай!“, го виждаше отлично и вероятно щеше да го улучи, но от „Вълшебната бутилка“ излезе група студенти и тя не стреля. Спринтира до ъгъла и видя, че той тръгва на север, тичайки срещу движението на потока от коли. Светофарът беше на страната на Ники. Тя лесно пресече улицата и го последва — и убиецът, и ченгето се придържаха съвсем близо до тротоара. На 20-та улица видя в далечината сграда, пред която беше пълно с полицейски коли, включили светлините си. Към тях тъкмо завиваше една патрулка и тя извика „Полиция, насам!“, но вътре не я чуха и я подминаха.

Убиецът обаче я чу. Обърна се, видя, че го настига и започна да криволичи наляво и надясно, минавайки първо в едното платно, а после в другото, за да не го улучи. Докато Ники пресичаше на ъгъла с 21-ва, една лимузина и пресече пътя и шофьорът разбра, че радиусът няма да му стигне, за да завие. Показа й среден пръст, когато тя прескочи колата, опирайки се на предния капак, но стрелецът вече имаше една пресечка преднина. Само че вече тичаше по-бавно. При един от погледите, които й хвърли през рамо, Хийт зърна нарастващото червено петно на сивия му суичър. На 22-ра той спря да тича, но не и да й бяга. Прицели се в един шофьор, който чакаше на светофара, а той веднага излезе с вдигнати ръце. Заподозреният седна зад волана и даде пълна газ, отнасяйки стопа на друго такси, но овладя колата и се понесе към Ники.

Хийт се качи на тротоара, но той не се отказа, минавайки точно оттам, където бе стояла. Тя се приготви да стреля и щом видя това, той изви кормилото надясно, за да не го улучи и провря цевта на пушката през прозореца, готов да я използва. Вместо да се прикрие, Ники не отстъпи, увери се, че зад него е чисто щом профуча край нея, изстреля три куршума. Двата улучиха предното стъкло, но не и него, но третият, който мина през отворения страничен прозорец, попадна право в целта. Тя видя как платът между рамото и главата му се пръсна и главата му внезапно клюмна настрани. Той лудешки се залута из платното, но изправи волана и продължи към центъра на пълна скорост. Ники запомни номера на таксито и тръгна към дома си.

Докато пишеше доклад за стрелбата, тя специално отбеляза къде е стояла. Срещу супермаркета „Морган Уилиамс“, точно там, където бе започнал кошмарът й преди десет години.

Когато Хийт даде показания на следователя от 13-то управление, Лорън Пари прекъсна работата си по трупа на Дон и й подаде чаша портокалов сок.

— Намерих го в хладилника ти, пий. Ще ти качи захарта. — Ники отпи малка глътка и остави чашата на масичката.

Нищо не изпи, какво има, лошо ли ти е? Имаш ли болки в гърдите, вие ли ти се свят? — Тя провери пулса й, увери се, че Ники не е в шок и й подаде кутия със салфетки. — Трябва да си довърша предварителния оглед. Почисти се. — Тя посочи засъхналите кръв и мозък по краката и ръцете на Хийт и докато се отдалечаваше, добави: — Не забравяй и лицето.

Ники не направи нищо подобно. Остави салфетките до портокаловия сок и се втренчи в трупа на приятеля си с празен поглед. Гласове привлякоха вниманието й към вратата към коридора, която зееше. Пръв влезе детектив Очоа. Беше мрачен, но дискретно помаха на приятелката си Лорън. Последва го Роули, който сериозно огледа стаята. Хийт стана да ги посрещне, а Роули погледна зад себе си и тихо каза на някой в коридора:

— Сигурен ли си, че сега е моментът?

Руук изникна на вратата и му кимна. Ники се доближи и той я притегли към себе си, а тя го прегърна с всичка сила. Притискаха се дълго и когато най-сетне се отделиха един от друг, той сложи ръце над лактите й.

— Слава богу, че си добре.

Тогава погледът му се плъзна над рамото й, към трупа на пода — съвсем гол, като се изключи кърпата, с която Лорън току-що бе покрила слабините му.

— Този кой е? — попита Руук.

Ники вдиша дълбоко през носа, чудейки се откъде да започне, но тогава към тях пристъпи главният следовател.

— И аз се питам същото за вас. Детектив Капарела от отдел „Убийства“.

— Здравейте — каза Ники. — Това е моят приятел Джеймисън Руук.

Капарела забеляза, че още се държат за ръце и погледна първо към него, после към нея и накрая към трупа.

— Бих искал да дадете показания, г-н Руук, ако нямате нищо против.

— Аз ли? За какво?

— Той няма нищо общо с това — каза Ники.

— Знаете, че трябва да бъдем изчерпателни, детектив Хийт — каза другото ченге. — Две гаджета, единият жив, другият мъртъв… — Той спусна ръка между Ники и Руук, за да покаже, че няма да позволи тя да се меси. — Ще ви изслушам веднага, сър.

Хийт използва времето, докато те говореха във втората спалня, за да извади няколко салфетки и да се почисти. Докато бършеше челото си й хрумна, че Лорън е знаела, че Мигел и Шон са взели Руук в колата по пътя насам и й беше оставила салфетките, за да й позволи да се пооправи, преди той да пристигне. Докато бършеше засъхнала кръв от брадичката си, Ники се обърна към коридора и прецени, че разговорът с Капарела вероятно ще бъде кратък, защото Руук дори не подозираше за съществуването на Дон. Това щеше да потвърди отговора й на въпроса му дали има други връзки извън тази с жертвата. Капарела си беше записал, когато тя спомена името на Руук и му каза:

— Той не го познава. Дори не знаеше, че има такъв човек.

Ако беше на негово място, щеше да задава същите въпроси, но Хийт беше убедена, че мишената е била тя, а не Дон, който се беше превърнал в трагично олицетворение на фразата „на неподходящото място по неподходящо време“. Неловката част от показанията беше, когато разказваше на колегата си какво знае за Дон — то бе толкова малко, че звучеше като опит да отбие въпроса. Бивш военноморски тюлен, без приятелка или поне така твърдеше; бяха се запознали във фитнес салона преди две години, когато тя се записа на тренировки по ръкопашен бой; той й беше инструктор, но двамата започнаха да се виждат и за тренировки извън графика, след които отиваха да изпият по една бира, а после бяха започнали неангажираща… физическа… връзка. Другият следовател спря за миг и сбърчи чело — тя не можа да прецени дали обмисля чутото, дали я съди, или пък си фантазира. Ники знаеше, че такива неща не се обясняват лесно дори на човек, който няма нищо общо със ситуацията и се притесни как ще реагира Руук, който определено имаше много общо.

Хийт смени темата и разказа на детектив Капарела за двете убийства, които разследваше и за убедеността си, че убиецът се е целел в нея.

— Знаете ли кой може да е бил? — попита той.

— Детектив Капарела, от десет години се опитвам да отговоря на този въпрос. Повярвайте ми, единственото важно нещо в живота ми е да го открия и да се разправя с него.

Явно удовлетворен, той си записа още няколко неща, помоли я да му изпрати копия на документите, свързани със случая, които биха му били от полза и всичко свърши.

Лорън Пари приключи прегледа за нула време и успя да нареди да отнесат тялото на Дон, преди Руук да излезе от стаята и отново да се натъкне на непознатия гол мъж на пода.

— Как мина? — попита Ники, когато той най-сетне се появи, а той я измери с хладен, преценяващ поглед и рязко изплю:

— Адски неприятно.

Към първоначалното му облекчение се бе прибавил гняв, който тлееше на сантиметри от повърхността.

— Знаеш ли колко е трудно да кажеш „Не знам“ по петдесет различни начина? Дори за шибан писател като мен!

Един техник мина край тях, за да отбележи дупката от оловните куршуми, които се бяха забили в дъбовата библиотека. Хийт дръпна Руук до пианото, за да могат да се усамотят — доколкото е възможно това в стая, пълна със следователи и специалисти, търсещи улики. Въпреки че той я последва, ръката му й се стори напрегната и тя каза:

— Знам, че не е лесно да го преглътнеш.

— „Да го преглътна“?! Ники, за пръв път в живота си аз нямам думи.

— Разбирам, но…

— Но какво? — Болката, объркването и да, гневът му намериха израз в две кратки думи.

— Не е така, както изглежда.

— Това обикновено го казвам аз — отбеляза Руук, но не изглеждаше развеселен. — Как е тогава?

— Сложно — отвърна тя.

— Сложното го мога.

Той зачака, но тя не проговори. Ники изобщо не знаеше откъде да започне и се тревожеше докъде вероятно ще стигнат нещата, щом го направи. Вместо това погледна към червеното петно върху килимчето пред вратата, където се бе ударила главата на Дон, и не каза нищо. Руук изгуби търпение.

— Добре, виж. Имаш ключ от къщи, нали? Най-добре е Роули и Очоа да те закарат, за да се изкъпеш и да поспиш.

— Няма ли да дойдеш?

Той нямаше как да мине в режим „ченге“ и се прикри в логистика.

— Аз ще остана да се уверя, че има кой да заключи, след като всичко свърши.

— Няма ли да дойдеш? — повтори тя.

— Ще се обадя на домоуправителя ти. Сигурно ще успее да запуши дупката във вратата.

— Благодаря — саркастично каза тя. — Това е голямо успокоение.

— Какво искаш, Ники? — Пристъпвайки още една крачка в опасните води, той каза: — Изобщо не знам какво да правя в момента. Нищо не ми казваш й, честно казано, аз побеснявам все повече и повече.

— Значи само ти си важен? След всичко, което преживях тази вечер?

— Не — каза той. — Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е, че само ти си важна.

— Много остроумно, Руук. Отлично. Запиши си го в тефтерчето. Може да ти свърши работа по-нататък. Може би за да отвориш на съответната страница, когато ти се прииска да си спомниш точно с кои думи разкъса нишката. — Тя пъхна ръка в сака си за фитнес и хвърли ключовете от апартамента му. — Дръж.

Той ги хвана във въздуха и юмрукът му се затвори около тях.

— Гониш ли ме?

— Това е моята бъркотия. Сама ще се оправям.

Руук усети, цялата сериозност на тази фраза. Тя го изключваше напълно. Огледа лицето й, но видя само ледена маска. Затова пъхна ключовете в джоба си и си тръгна.

Ники положи усилие да не го гледа, докато излиза. И да не забележи Роули и Очоа, които наблюдаваха всичко от другия край на стаята, сякаш беше сцена от ням филм, който не се нуждаеше от надписи. Ако ги погледнеше, щяха да се престорят, че не зяпат, макар че го правеха.

Ники се отпусна в стола до пианото и отново преживя станалото преди десет години в изключителни подробности. Също както тогава беше объркана, съсипана и ужасяващо сама и наблюдаваше как екип от „Събиране на доказателства“ обработва същия апартамент, по същата причина. Заобиколена от натрошено стъкло и съборени мебели, Ники се чувстваше като след земетресение — нямаше никакво доверие дори на земята под краката си.

Двете бели дъски не я накараха да се почувства по-сигурна, докато седеше сама в общия офис преди изгрев и изучаваше подробностите за двата случая, седнала на стол в центъра на стаята. Беше дошла преди почти три часа. Не можа да заспи, когато колегите й се изнесоха, а домоуправителят закова парче шперплат върху дупката, така че помоли шофьора на патрулката, която командирът на 13-то управление бе поставил на пост пред сградата, да я откара до 20-то.

Съдържанието на белите дъски беше същото, както когато си беше тръгнала предишната вечер и тя добави нов раздел, за третото убийство — това на Дон. Коства й огромно емоционално усилие да загърби — засега — болката от смъртта му, за да се концентрира върху разгадаването й. Ограничи неговия раздел, ограждайки го със зелен маркер. Под името му, датата и часа на убийството списъкът гласеше: Пушка; непознат стрелец от мъжки пол (включително височината и приблизителното му тегло); избягал с такси; и думите, които й беше най-неприятно да напише — „На свобода“.

Уликите не свързваха убийството на Дон с останалите, за разлика от здравия разум. Затова тя записа името му до това на майка си и Никол Бернарден. Опитът я беше научил да не вярва в съвпадения. Знаеше, че самата тя е била мишената и че бе нападната, след като започна да разследва другите две убийства. Това отговаряше на един от въпросите на дъската — „Защо сега?“. По-важният оставаше без отговор — „Защо?“. От него следваше и „Кой?“. Или поне на това се надяваше.

Ники чу тътена от метрото, но наблизо нямаше станция. Щорите задрънчаха, а лампите леко се залюляха. Тя чу как в коридора една секретарка извика „Олеле!“, някой изкрещя „Вторичен трус!“. Ники изчака, докато щорите се успокоят и отново се обърна към дъските, като си мислеше, че и се иска мини земетресението да беше отръскало някой отговор.

Това упражнение — търпеливо да изчака, докато дъските й разкрият някакво решение или поне връзка — обикновено даваше резултат. В него нямаше нищо метафизично, не бяха нужни заклинания и тамян. Не беше и разговор с мъртвите. Целта беше просто да успокои ума си и да разучава парченцата от мозайката, докато подсъзнанието й намери онова, което пасва. Действително там горе пишеше нещо важно, но то й убягваше. Какво пропускаше? Хийт започна да се обвинява, че не е спокойна, но се спря.

— Никакви самобичувания — прошепна тя. Ако имаше един съюзник, на когото трябваше да може да разчита, това бе самата тя. Трябваше да остане съсредоточена — дори насред бурята.

В това беше ползата от стената, на която се присмиваше Руук. Той мрънкаше заради умението й да мисли разделно, а именно то й помагаше да разрешава случай след случай. Опита се да не мисли за Руук. Точно в този момент не биваше да се разсейва. Искате ли да видите какво значи стена, г-н Руук? Добре.

Верният й отряд наруши самотата й. Детектив Фелър се появи час и половина по-рано, точно след Роули и Очоа, с които се беше сбогувала в апартамента си в два часа същата сутрин. Ранди вече се беше обадил на познатите си под прикритие от таксиджийския отряд да си отварят очите на четири за изчезналото такси с повредена предница и две дупки от куршуми в предното стъкло. Засега никой не го беше виждал. Роуч провериха дали от спешните отделения на болниците, клиниките и аптеките не са им звънели през нощта, за да съобщят за хора с огнестрелни рани или силно кървене, които са дошли да купят големи количества болкоуспокояващи.

Скоро всички се събраха на ранно съвещание — всички освен Шарън Хайнзбърг, която пак закъсняваше. Хийт погледна към стъкления кабинет, но капитан Айрънс вече беше вътре и преглеждаше книжата със статистики с червен молив в ръка.

Хийт реши, че може би тази сутрин Железния човек е оставил изгората си на по-далечен ъгъл. Започнаха без нея — Ники нямаше съмнение, че ще се справят.

Хийт заговори първо за убийството на Дон, за което всички знаеха, така че резюмето й беше кратко. Никой нямаше въпроси. Хората й бяха наясно с по-деликатната страна и също като нея нямаха търпение да преминат към други неща. Патрулките, които разпитваха в квартала на Никол, казаха, че наскоро съседите й забелязали там камионетка за почистване на килими.

— Свидетелите не можаха да си спомнят името на компанията, но тъй като появяването на камионетката съвпада с претърсването и деня на убийството, искам Фелър и Раймър да проведат допълнителни интервюта. Разберете каквото е възможно — цвят, шрифт, все едно. Още чакаме резултатите от токсикологичните тестове — продължи тя, като изписа още една въпросителна на дъската, изтри „Отпечатъци“, тъй като вече знаеха за кого става въпрос, и добави „Инууд, перачи на килими“.

Роули докладва, че нямат улики за бизнеса на Никол Бернарден.

— „НАБ Груп“ е регистрирана в „По-добър бизнес“ и някои други организации, но не излезе нищо освен, че са си плащали членския внос редовно. Няма оплаквания за назначенията, осигурени от тях, най-вече защото няма записани такива. Тази жена придава ново значение на думата „дискретност“.

Малкъм и Рейнълдс не бяха открили нищо за откраднат или продаден на черно лаптоп, принадлежал на Никол Бернарден. Ники им каза да проверят в заложните къщи и на Ибей. Детектив Раймър каза, че компютърджиите още работят върху възможностите да е архивирала файловете си онлайн.

— Не са открили нищо, но подчертават, че най-важната дума е „все още“. Предизвикателството много ги заинтригува. Освен това искат да знаят дали ще им подпишеш един брой на списанието със статията на Руук, за да си закачат корицата на стената.

— Разбира се — каза тя. — Стига да не е стената на банята.

— Не, убеден съм, че ще си го носят вкъщи на смени — усмихна се Раймър.

Детектив Рейнълдс съобщи, че не е научил нищо ново във френското консулство. Беше проверил Никол Бернарден и в Интерпол, но името й не им говореше нищо. После той добави, че Ники е била права — бяха я разпознали в Клуба на бегачите в Ню Йорк.

— Имала е доживотно членство.

— Каква ирония — не можа да устои Фелър.

— Участвала е във вечерните им тренировки лятото в Сентръл Парк, както и в много десеткилометрови маратони, но социален профил липсва — каза Рейнълдс. — Просто е имала номер на лигавника и толкова.

Така беше и с останалите доклади — постъпваше информация, която не водеше наникъде. Дори Раймър, който самичък бе обходил аматьорските оркестри и профсъюза на музикантите, за да провери дали Никол Бернарден, цигуларката-чудо, не е имала познати там, не беше открил нищо. Работеха, без да напредват. Също като летните обиколки на Никол в парка, проучванията им се връщаха там, откъдето бяха започнали.

Докато останалите се разотиваха, тя по навик се обърна към стола на Руук, за да чуе чудатите му коментари. Преди мисълта за него да я събори в яма, пълна с катраненочерна уязвимост, Ники седна на бюрото си и се зае с работа. Като цяло имаше късмет, че е минал цял час без шушукания и клюки и че не се е налагало да обяснява на никого за личния си живот. Тогава влезе детектив Хайнзбърг и започна нов час.

— Разбрах всичко за снощи. Добре ли си? — попита Шарън, като се надвеси твърде ниско над нея. Тя не умееше да уважава личното пространство на хората. — Сигурно е било ужасно, в собствения ти апартамент! — Тя се наведе напред и заговори по-тихо, но не много. — И да убият гаджето ти! Толкова съжалявам, Ники.

— Не ми беше гадже — отвърна Хийт и веднага си пожела да не я беше поощрявала.

— Разбира се, както кажеш. Сигурно е било много травмиращо. Честно да ти кажа, не очаквах да се появиш.

Хийт подръпна каишката на часовника си.

— Очевидно. Къде беше?

— Изпълнявах задачата, която ми възложи капитан Айрънс.

Първо Ники реши, че тя лъже, но нямаше да е трудно да провери думите й, така че се подразни, че шефът й е действал зад гърба й, задигайки хората й без да се посъветва с нея. Тогава обаче Хийт си даде сметка кого беше задигнал. Не беше ли по-добре, че Шарън я нямаше цяла сутрин? Тя отиде до бюрото си, за да остави чудовищната си чанта и каза:

— Щях да дойда по-рано, но знаеш какъв става, като стане дума за извънредни часове. Снощи карах до Скарсдейл и той ми каза да дойда по-късно днес.

Дъхът на Ники секна, тя отиде до бюрото на Хайнзбърг и за разнообразие нахлу в нейното лично пространство.

— Какво прави в Скарсдейл?

Следователката шумно изсвири.

— Олеле майко. Мислех, че ти е казал, честно.

Ники направо побесня.

— Била си при баща ми?!

Преди Шарън да успее да отговори, Хийт вече крачеше към офиса на капитана. Хайнзбърг извика:

— Да, но не го разпитвах като заподозрян, само като потенциален!

Хийт тръшна вратата с такава сила, че сигурно половината обитатели на сградата решиха, че става трето земетресение.

— По дяволите, Хийт, на какво прилича това?!

Уоли Айрънс не просто подскочи в стола си като заека Роджър, но и се дръпна назад, отблъсквайки се с пети от пода, ококорил очи и отворил широко уста. Инстинктите му не го бяха подвели — детектив Хийт продължи към бюрото му и се надвеси заплашително над него.

— Именно, на какво прилича това? Как смеете да пращате шибаната Шарън Хайнзбърг в дома на баща ми? — Хийт рядко псуваше и ако нахлуването й не беше достатъчно, за да разбере шефът й колко е ядосана, ругатнята трябваше да свърши работа. — В дома на баща ми, капитане!

— Трябва да дойдете на себе си.

— Глупости. Отговорете на въпроса ми.

— Детектив Хийт, знам всичко за тежката нощ, която сте изкарали.

— Отговорете. — Когато той просто се втренчи в нея, Хийт взе чашата изстинало кафе от бюрото му и заля разпечатките пред него. — Веднага.

— Сега вече прекалихте.

— Тепърва започвам… Уоли.

Тя се извисяваше над него, задъхана, сякаш бе спринтирала от другия край на града. Той обаче виждаше, че като нищо може да направи още няколко обиколки и каза:

— Добре, да го обсъдим. Седнете. — Тя не се и помръдна. — Хайде, ще седнете ли?

Докато Ники си придърпваше стол, той извади носната си кърпичка, за да попие кафето с мляко, което капеше от плота върху панталона му. През цялото време не я изпускаше от очи.

— Добре — каза тя. — Сядам. Започвайте.

— Взех решение… като командир на това управление — плахо добави той, — да направя ново разклонение в разследването, за да раздвижа нещата.

— С баща ми? — Тя посочи с глава към общия офис. — С нея? Я се стегнете.

— Покажете малко уважение, следователю.

Тя тропна с ръка по бюрото.

— Ще разследвате баща ми? Първо, той е чист от десет години и второ, от къде на къде си въобразявате, че можете да пращате когото и да било да го разпита, без първо да ми съобщите?

— Аз съм началникът на управлението.

— А аз — водачът на отряда.

— Водите разследване, което не върви. Вижте, Хийт, говорихме за това вчера, след статията в „Леджър“. След цяло десетилетие е време за нов играч.

— Аха. За следващата статия ли подготвяте този цитат? Докато излагате на риск случая и разваляте отношенията със семейството ми?

— Прецених, че сте твърде увлечена, съществува потенциален конфликт на интереси. Това, което наблюдавам в момента, го потвърждава.

— Глупости.

— Пратих детектив Хайнзбърг, защото смятам, че талантите й не се използват.

— Хайнзбърг? Обзалагам се на пет долара, че снощи е прекарала повече време в мола в Уесчестър, отколкото при баща ми.

— Освен това — прекъсна я той, като вдигна пръст, сякаш за да натисне въображаем бутон, — смятам, че ни е нужна обективност, а не вълк единак, тръгнал да отмъщава.

— Не ни е нужен и лов на вещици. Нито пък вещица.

— Вие сте извън контрол.

— Повярвайте ми, ако бях, щяхте да сте наясно.

— Както онази вечер в Бейсайд, когато сте пренебрегнали процедурата, влизайки в онова мазе заради манията ви по този случай?

— Нужно е да прекарате малко време на улицата, капитане. Да поработите като истински полицай.

— А знаете ли на вас какво ви е нужно? Малко време у дома. Освобождавам ви.

— Моля?!

— Нищо лично, дори след тази… случка. Всъщност съм достатъчно благороден, за да си дам сметка, че това е посттравматичен стрес.

— Нямате нужната квалификация, за да прецените.

— Може би, но тук имаме психоаналитици. Налагам ви психологически преглед след убийството на приятеля ви и стрелбата ви по бягащия заподозрян. — Той стана. — Нека да ви прегледат и после може да поговорим за връщането ви на работа. Срещата приключи.

Само че си тръгна той, при това припряно.

— Много бързо си записахте час, детектив Хийт — каза психоаналитикът, д-р Лон Кинг, чийто тих, приятелски маниер я караше да мисли за топъл тропически вятър. — Получих уведомление от началника ви едва тази сутрин, след, ъъ, срещата ви.

— Простете, че съм толкова пряма, но искам да приключим с това и да се върна на работа.

— Прямотата ме устройва. Честността също. Ще приема и двете.

Той замълча за миг, докато изучаваше попълнения въпросник на Ники. Тя го наблюдаваше, за да долови реакция, но не получи такава. Лицето му беше толкова безизразно и естествено спокойно, че тя реши никога да не играе покер с д-р Лон Кинг. Хийт смяташе, че извади късмет, като успя да си запише час още същия ден, в който началникът й издаде глупавата си заповед. Надяваше се сеансът да е кратък, защото един от приятелите на Филър в таксиджийския отряд беше успял да открие таксито, откраднато от убиеца на Дон. Беше паркирано под една рампа, водеща към моста „Брукнър“ в Бронкс. През нощта вандали и ловци на авточасти бяха взели всичко, от емблемата до медните кабели, но от „Събиране на доказателства“ го бяха взели и тя нямаше търпение да провери дали са открили нещо за самоличността му. Дали си беше свалил ръкавиците, оставяйки отпечатъци?

Внезапно Ники осъзна, че Кинг я пита нещо.

— Моля?

— Просто попитах дали напоследък губите концентрация.

— Не — каза тя с надеждата, че първият въпрос няма да определи дали се е провалила, или не. — Чувствам се съсредоточена.

— Сблъсквам се често с посттравматичния синдром и съм свикнал полицаите да се опитват да докажат, че са неуязвими. Моля ви, помнете, че в това, което изпитвате и което ще споделите с мен, няма нищо срамно.

Хийт кимна и се усмихна достатъчно ясно, за да покаже, че приема това, като не спираше да се тревожи, че този човек може с лекота да я прати в отпуск за неопределено време.

— Нека ви кажа, че нямам интерес да ви задържа — каза той, сякаш беше прочел мислите й. Или просто от опит. Продължи да й задава въпроси, на някои от които вече беше отговорила писмено — кога си ляга и как спи, пие ли алкохол, колко и кога, стряска ли се често. Ако отговорите й го удовлетворяваха, Лон Кинг с нищо не го показа.

— Предполагам, че можем да заявим, че отговорът поне на един въпрос е „да“ — че през живота си сте станали свидетел на събития, заплашващи живота ви.

— Разследвам убийства — отвърна тя.

— А в личен аспект? Извън службата?

Възможно най-кратко и без да показва неуважение, тя му разказа за убийството на майка си. Щом приключи, той замълча и накрая каза с школуван, мек глас:

— На 19 години това може да се отрази на характера ви. Имало ли е събития, които ви карат да се чувствате така, сякаш преживявате тази трагедия отново?

На Ники й се щеше да се засмее и да каже „Постоянно“, но се боеше да не се погребе в многомесечни сеанси, така че каза:

— Да, но по най-позитивния възможен начин. Работата ми налага контакти с жертви и техните близки. Доколкото има пресичане със собствения ми живот, опитвам се да го използвам и да им помагам при разследванията си.

Кинг изглежда не бързаше да й закачи медал за отговора. Каза само „Разбирам“, а после попита:

— Ами нещата, които свързвате с убийството на майка ви? Понякога отбягвате ли хора или вещи, които ви напомнят за него?

— Хмм.

Хийт се отпусна на възглавницата и погледна към тавана. Часовникът зад нея тихо тиктакаше, а през затворения прозорец зад доктора се чуваше успокояващия шум от движението по Ню Йорк авеню, дванадесет етажа по-долу. Ники отговори само, че избягва пианото във всекидневната. Каза, че не може да се принуди да свири на него и му обясни защо, а той само слушаше. Нещо, което не й беше хрумвало до момента беше, че отбягва и баща си. Ники винаги бе смятала, че причината за това е той, но ако го споменеше сега, можеше да отвори Кутията на Пандора, така че тя не стигна по-далеч от пианото и дори попита дали това, че го отбягва, е хубаво или лошо.

— Тук хубаво или лошо няма. Само ще говорим и ще позволим да изплува цялата картина.

— Чудесно.

— Баща ви жив ли е още?

Този човек психоаналитик ли беше, или екстрасенс? Ники му разказа за развода и описа отношенията им като не много близки, но сърдечни и приписа сдържаността на баща си, което отчасти беше вярно.

— Кога контактувахте с него за последен път?

— Преди два часа. Обадих му се, за да огранича щетите, нанесени от шефа ми, който прати следовател да го разпитва за убийството на майка ми.

— Значи вие сте се свързали с него. — Хийт категорично потвърди, тъй като знаеше, че един от симптомите при посттравматичен синдром е избягването на хората, свързани с травмата. И как реагира баща ви?

Ники си спомни фученето му и дрънченето на кубчета лед.

— Да кажем, че можеше да се ангажира повече.

Психоаналитикът не задълба и я попита за другите й връзки и Хийт отвърна:

— Както вероятно знаете, заради работата ми ми е трудно да поддържам връзка.

— Защо не ми разкажете?

Искрено, но възможно най-сбито тя му описа характера на връзките си през последните няколко години, най-скорошната от които бе тази с Дон. Описа я на Кинг така, както и на детектив Капарела предишната вечер — партньор по ръкопашен бой с екстри. После му разказа за Джеймисън Руук. Единственото му разсейване по време на сесията беше, когато я попита дали става дума за известния писател. Ники използва въпроса му, за да опише как са се запознали, докато я е придружавал преди две години и как, въпреки че с Руук явно не се виждаха с други хора, не си го бяха казали открито. Въпреки това тя не беше спала с Дон или с когото и да било, откакто се запозна с Руук.

— Как се справяте след стрелбата снощи?

— Трудно ми е. — Когато се замисли за бедния Дон, сълзите се опитаха да нахлуят, но тя ги удържа. — Като цяло се опитвам да отложа справянето.

— А отношенията ви с Дон снощи платонически ли бяха?

— Да — бързо избъбри Ники.

— Много категоричен отговор. Темата чувствителна ли е?

— Всъщност не. С Дон току-що бяхме тренирали. В нашия салон. Той дойде у нас, за да се изкъпе. Тогава го застреляха.

— Да се изкъпе. А къде беше г-н Руук?

— У тях. Бяхме се карали и аз… имах нужда да изпусна парата. — Лон Кинг остави въпросника и скръсти ръце в скута си, без да я изпуска от очи. Мълчанието я накара да се почувства неловко и тя каза: — Признавам, че ми хрумна да изневеря, но…

— Казахте, че с г-н Руук не сте заявили категорично, че няма да се виждате с други хора.

— Не, но…

— Каква смятате, че е била причината за… хрумването ви?

— Не зная. — Тогава Ники изненада сама себе си, като попита: — А вие?

— Само вие знаете — отговори той. — Хората определят свои собствени правила за верността, както и свои собствени причини дали да ги спазват, или не. — Тя го изимитира и за разнообразие замълча, докато той продължи: — Понякога… но само понякога… при криза хората се опитват да прикрият болката си, като я отклоняват. Опитайте се да си представите несъзнателен опит да смените радиостанцията в главата си на болка, различна от онази, срещу която не искате да се изправите. За какво се карахте с г-н Руук?

Тя свали малко гарда — въпреки отношението й, когато пристигна, този разговор й действаше добре. Разказа му за обвинението на Руук, че е издигнала защитна стена и как оттам бяха стигнали до кавга.

— Защо смятате, че темата се е оказала толкова взривоопасна?

— Напоследък ме притиска по начини, които не ми допадат.

— Разкажете ми.

— Руук ми досажда. Настоява да се съсредоточа върху стари семейни проблеми, за да разследвам убийството на май…

Никой от тях нямаше нужда да чуе края на това изречение, за да си даде сметка за потенциалната важност на онова, което Хийт бе разкрила. Тя се паникьоса. Представи си как ходи на терапия до края на живота си, без отпуски за добро поведение, и веднага се опита да даде заден ход.

— Но нали знаете — хората, които имат връзка, се карат помежду си. Ако не е за едно нещо, ще е за друго, нали?

— Да, това беше едно нещо. А не друго.

Мълчанието я смазваше, а психотерапевтът чакаше. И чакаше.

— Какво означава това? — попита накрая тя.

— Не мога да ви отговоря. Мога само да ви попитам на кого сте ядосана всъщност. И кой би страдал най-много, ако бяхте спала с Дон? — Той се усмихна и погледна към часовника зад гърба й. — Време е да приключваме.

— Вече? — Докато той прибираше въпросника й в папка, тя каза: — И какво?

— След толкова години и толкова сеанси, накрая ченгето винаги ме пита „И какво?“. — Той отново се усмихна. — Ники, вие се борите с повече загуби и болка, отколкото повечето хора изпитват през целия си живот. — Устата й пресъхна. — Но. Въпреки това виждам, че сте забележително издържлива и бих ви описал като силна, стабилна личност, която умее „да проявява благородство под напрежение“, както го е казал Хемингуей. Много по-здрава сте от повечето хора с вашата професия, които идват при мен.

— Благодаря ви.

— Затова смятам, че препоръката ми ще ви зарадва. Ще се върнете на работа — след една седмица отпуск.

— Но работата ми, случаят…

— Ники, помислете какво сте преживели. Нужно ви е време, за да откриете своето равновесие. Умението да бъдете благородна под напрежение си има цена. — Той извади химикалка и записа нещо в папката. — Затова настоявам да излезете в седемдневен отпуск. Платен. — Той затвори химикалката. — Що се отнася до крайната ми диагноза, би било добър знак, ако направите опит да възстановите отношенията, които сте прекъснали поради травмата.

— За Руук ви говорите?

— Това би било много показателно. — Той затвори папката и каза: — Ще се видим след седмица, за да направя преоценка.

— Искате да кажете, че ако не дойда, отпускът може да продължи?

— Да се видим след една седмица. Тогава ще видим как сте.