Ледена жега

ШЕСТНАДЕСЕТ

Порцелановата чаша избухна в ръката на Ники. Тя моментално се просна зад саксията до стола, посегна към пистолета си, забеляза, че продължава да стиска дръжката на чашата и я пусна на паважа. Предницата на ризата й беше топла и мокра и тя потърси рана, но течността се оказа кафе, а не кръв. Как бе пропуснала да забележи лазерния мерник?

Получи отговора, когато се обърна да провери дали зад нея има някой прострелян. Клиентите не й обръщаха внимание, но реагираха на нещо друго: вторичен трус, достатъчно мощен, че да разклати фенерите над тях и да събори чашите и чиниите на щанда зад еспресо бара. И да отклони изстрела на снайперист.

Хийт надникна набързо, за да се ориентира в ситуацията. В същия момент червената точка се плъзна по саксията и тя се гмурна обратно, точно когато прозвуча изстрел и куршумът вдигна шепа пръст във въздуха. Тя обаче видя източника.

— Леле, почувствахте ли го? — попита келнерът, докато минаваше през вратата.

— Влизай вътре! — кресна тя. Усмивката му замръзна, когато видя оръжието в ръката й. — Всички на пода! И стойте по-далеч от прозорците! — Той заотстъпва назад. — Обадете се на 911! Кажете им, че има снайперист на Хай Лейн, чуват се изстрели. Полицай има нужда от помощ! — Онзи се поколеба. — Веднага!

Позволи си втори поглед и забеляза как един тъмен силует се отдръпва от високите прозорци и хуква на север към надземната пътека. Хийт прескочи саксията, мина по тротоара и закриволичи между колите по 10-та улица, за да го последва.

Следеше го с очи, за да е сигурна, че няма отново да се опита да я простреля. Хийт притича по тротоара покрай един почасов паркинг и излезе пред стълбите, водещи нагоре по Хай Лейн, до 18-та. Взе четирите зигзагообразни стълбища с големи крачки и изскочи от горната площадка, приклекнала, задъхана, с извадено оръжие.

Тогава го забеляза в далечината.

Снайперистът имаше сериозна преднина и вече пресичаше 19-та улица. Докато го следваше, Ники осъзна, че познава това чувство — среднощното преследване, пушката, която той стискаше — всичко това й напомни за гонитбата на убиеца на Дон. Тя ускори ход, затича се с всички сили — този път нямаше да й се изплъзне.

Забави се, докато отбягваше двойката, застанала до една пейка на пътеката. Когато профуча покрай тях, жената се обърна към приятеля си:

— Какво става? Тя има пистолет!

Хийт им каза да се обадят на 911, надявайки се диспечерите да могат да проследят маршрута й. Може би подкреплението щеше да отреже пътя на стрелеца там, където Хай Лейн прекъсваше и стрелецът трябваше да слезе по стълбите.

Той обаче не слезе.

Когато Ники сви зад ъгъла, тя го видя как се катери по металната ограда, опасваща строежа за продължението на пътя. Той също я забеляза. Приклекна, за да се прицели, но прехвърлянето на пушката от гърба през рамо му отне време. Тя спря и се облегна на една улична лампа, за да се прицели.

Стрелецът се претърколи в пръстта зад една купчина чакъл и изчезна. Секунди по-късно го забеляза отново — отново увесил пушката на гърба си, той скочи през един отвор на предпазната завеса, висяща от един кран.

Да го последва означаваше да стане уязвима — ако той я чакаше от другата страна, щеше да стане лесна мишена. Затова когато се прехвърли през оградата, Хийт предпочете да загуби няколко секунди, заобикаляйки отстрани, вместо да мине през отвора в центъра.

Приплъзна се дебнешком към ръба и застина. Къде беше онзи?

Тогава чу как стъпките му се отдалечават, бързо трополейки по сгурията.

Дори през деня строежът за продължението на Хай Лейн щеше да бъде труден за пресичане терен, състоящ се от пръст, купчини армировка и стари дървени траверси, свалени от пътя, които трябваше да бъдат изхвърлени. През нощта мястото си беше истински капан. Единствената светлина в тази отсечка се процеждаше от улицата отдолу. Всичко наоколо бе просто силуети и сенки, пушек и мрак — включително извършителят, когото преследваше.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, Ники ускори ход, но си плати за това. Единството, което я спаси от падане на пътя долу, беше парчето армировка, покриващо дупката.

Никак не се радваше, че се наложи да намали скоростта, но се примири с по-предпазливия ход и премина от спринт в леко подтичване. Движейки се на зигзаг покрай откъртени камъни и остри парчета метал, тя приближи края на новата станция на 13-та улица, където линията привършваше и забави ход допълнително. Тогава видя как червената точка се плъзга по „магарето“ за рязане до нея и да се издига по крака й.

Хвърли се зад големия пластмасов контейнер, на който пишеше „Чиста почва“ и зачака изстрела. Той така и не дойде.

Хийт се изтърколи в прахта и изскочи от другата страна, готова за стрелба. Тогава забеляза снайпериста.

Той беше твърде далеч, за да може да се прицели както трябва. А и вече не се целеше в нея. Отново сложи пушката на гърба си, прескочи един богато украсен парапет и се задържа на пети на ръба.

Тя хукна към него.

— Полиция! Не мърдай!

Той се обърна и се втренчи в нея, после погледна надолу… и скочи.

Хийт стигна мястото, откъдето се беше хвърлил, и зяпна от изумление.

Точно под нея беше нюйоркската гимнастическа школа, която се помещаваше в огромен надуваем купол. Нейният човек се беше приземил на него като дете в надуваем замък.

И беше избягал.

Тя прехвърли един крак през парапета, за да го последва, но спря, щом го видя да влиза в такси от другата страна на улицата. Опита се да види номера му, но колата беше твърде далеч и ускори твърде бързо.

В скривалището на снайпериста с изглед към кафене „Гречен“ лаборантът от отдел „Събиране на доказателства“ показваше на Хийт отъпканата земя и счупените стъкла на мястото, откъдето извършителят бе стрелял по нея.

— Направете колкото се може по-добри отливки на тези стъпки — каза тя, мислейки си за отпечатъка от работен ботуш, оставен от човека, претърсил апартамента на Никол Бернарден. — Проверете дали са 45-ти номер.

Тя се изправи и се протегна.

— Добре ли си? — попита детектив Очоа.

— Да, само съм малко натъртена. Стъпих в дупка, докато го гоних.

— Имаш късмет, че си се отървала с толкова. — Очоа повдигна две найлонови торбички за доказателства, всяка съдържаща по една гилза. — Тези стигат, за да ти видят сметката.

Хийт сви пръстите си като телескопа на пушка и погледна през тях към кафенето. Зад предупредителната жълта лента друг лаборант вадеше куршум от саксията до стола й. Побиха я тръпки и тя отново се обърна към Очоа.

— Не искам с гилзите да се случи същото, каквото стана с ръкавицата.

— Вече работя по въпроса. Лично ще ги занеса до лабораторията и ще им стоя на главата цяла нощ, ако трябва. — Той се накани да си върви, но се върна. — Оттук нататък внимавай, окей?

— Ще се опитам. Повече никога няма да се оплача от земетресение.

Щом слезе на улицата, Хийт намери келнера в задната част на кафенето. Когато му плати за кафето и му даде бакшиш, той каза:

— Шегувате ли се?

После я погледна и осъзна, че е съвсем сериозна.

Когато излезе на улицата, един лъскав черен „Форд Краун Виктория“ паркира до бордюра. Руук излезе от страната до шофьора и я прегърна.

— Понеже знам, че си жива — благодаря ти, че прекъсна вечерята ми. Наистина. Благодаря ти.

Уоли Айрънс се измъкна от другата предна врата и бавно заобиколи колата.

— Хийт, ще ми докарате инфаркт.

— На ваше място бих заподозрял шоколадовите сладки, капитане — рече Руук.

Айрънс се разсмя:

— Джейми цяла вечер е така. Истински шегобиец. — После се намръщи. — В светлината на скорошните събития, детектив Хийт, трябва да ви попитам следното. Какво, по дяволите, правехте тук, съвсем сама, на такава рискована среща на открито?

— Благодаря ви за загрижеността, капитане, но аз разследвам и това не приключва със залеза. Освен това имах среща с човек, когото познавах и който е и бивше ченге, така че не ми изглеждаше много рисковано.

— А сега как ти изглежда? — попита Руук.

— Като капан.

— Кое е ченгето? — попита Айрънс.

— Картър Деймън. Той водеше разследването по случая на майка ми.

— А, да, помня го. От 13-ти участък. — Айрънс огледа предупредителната лента и счупената саксия до обърнатия стол на Ники. — Я кажете, той въобще появи ли се?

— Не, капитане.

— И това не ви се струва странно? — той наклони глава към Руук и измърмори — Трябва да си записвате.

Руук само му намигна и почука с пръст по челото си.

— Стори ми се достатъчно странно, за да се обадя в 21-во, за да пратят патрули в дома му.

— Вече? Бързо мислите — каза Айрънс, което само я подразни. Беше на косъм от неподчинението, но за щастие той проговори, преди тя да се поддаде на изкушението. — Той там ли е?

— Не. А пред врата му има купчина списания и неприбрана поща.

— Да пратя ли хора да го търсят?

— Вече пратих, капитане.

— Добре тогава. — Той постоя, подрънквайки монетите в джоба си, а после дръпна ръкава си, за да погледне колко е часът. — Знаете ли, Руук, понеже всичко е под контрол тук, ние можем…

— Благодаря, но вече ми дадохте доста храна за размисъл за една нощ. А и сигурно трябва да остана с детектив Хийт.

— Добре. — След миг конфузна тишина капитанът се качи в колата си, свали прозореца, след като я включи на скорост, и каза: — Обадете ми се по всяко време, ако има развитие по случая.

После потегли.

— Кой говори по този начин? — почуди се Хийт.

— Човек, който се надява да го цитират.

На другата сутрин никак не й се искаше да остави Руук, така топъл под чаршафите. А и той не я улесни.

— Да, използвай ме и иди на работа. Чувствам се като парцал. — След това той добави: — На скрина има двайсетачка. Купи си нещо хубаво.

Възглавницата тупна върху лицето му.

Преди да влезе под душа, Ники по навик провери съобщенията си и се върна в спалнята с телефона в ръка.

— Руук, слушай това. Получила съм текстово съобщение от Картър Деймън в 4:15 тази сутрин: „Хийт. Толкова съжалявам.“

— Че те е пратил в смъртоносен капан ли?

Той погледна съобщението й и върна телефона.

— Кой твърди, че в днешно време хората били невъзпитани?

Ники работеше вече два часа, когато Руук влезе в общия офис.

— Детектив Малкъм точно ми каза за кремацията на Никол Бернарден — каза тя. — Поръчката е дошла от погребално бюро, което не работи от една година.

— Нека позная. „Сийкрест“?

— Не, но знам накъде биеш. Колко зле трябва да са нещата, Руук, когато дори твоите откачени теории бледнеят пред реалността?

— Явно трябва да стана още по-откачен. — Той й подаде чаша кафе. — Ето. Опитай се този път да го опазиш от куршумите.

— Знаеш ли, нямам навика да показвам среден пръст, дори на шега, но ти сериозно ме изкушаваш. Просто нямаш равен. — Тя повдигна чашата като за наздравица. — Какво е положението в Трибека?

— Лаборантите още сваляха отпечатъци от апартамента ми, когато излизах. Сигурно ще са там цяла сутрин, но ми казаха да не очаквам да открият нещо. На шкафа за документи няма никакви отпечатъци освен онези, които си оставила, като си го отворила.

— Избърсан ли е?

— Идеално. Същото е и с бравата на входната врата и вратата на кабинета. Никакви отпечатъци.

— Опитвам се да възстановя снимките в онази кутия, за да разбера какво би искал някой от тях, но нищо не ми хрумва. Трябваше да ги държа в сейф.

— Като че ли това щеше да спре тези типове. — Той седна на бюрото й и тя измъкна лист хартия изпод задника му. — Да ти се обаждал Картър Деймън?

Хийт поклати глава.

— Да ти е пращал цветя? Кошница с плодове? Куршум, надписан с името ти?

Този път тя му показа среден пръст, а Руук се усмихна.

— Има надежда за теб, Ники Хийт.

— Опитах се да се обадя на Деймън. Не ми вдигна, а гласовата му поща е пълна. Пратих Малкъм и Рейнълдс във фитнес центъра, който посещава, при бръснаря му и т.н. Провериха ползвал ли е дебитните и кредитните си карти. Нищо. Изчезнал е.

— Мислиш ли, че просто те е пратил в капан, или че той е бил стрелецът?

— В този момент и двете неща са еднакво вероятни. Но защо? Защото го вбесих, докато обядвахме в „Пи Джей Кларк“ и защо ще ми праща съобщение, за да ми се извини?

Телефонът й иззвъня — беше детектив Очоа.

— Кажи ми, че в лабораторията не са загубили гилзите.

— Не, Роули и аз им висяхме на главите, за да сме сигурни, че няма такъв вариант. Всъщност, обаждам се, за да ти кажа, че свалихме чудесни, тлъсти отпечатъци и ги идентифицирахме.

— Великолепно. Доведи го.

— Не мисля, че собственикът им е твоят човек.

Тя се тръшна обратно на стола си.

— Казвай.

— Роули, тук ли си?

Партньорът му се обади през конферентната връзка.

— Да. Значи, ето каква е хавата. Срещнах се с човека, на когото принадлежат отпечатъците. Собственик е на закрито стрелбище в Бронкс. Награждаван ветеран с безупречно досие. Също и добър човек.

— Нищо от това не доказва, че не е нашия снайперист.

— Вярно, но го оневинява нещо друго — бил е парализиран от бомба в Ирак и е в инвалидна количка.

— Защо Тогава отпечатъците му са по гилзите? — Ники се замисли за миг. — Понякога тези стрелбища рециклират използвани гилзи и ги презареждат. Твоят ветеран продава ли такива?

— Да. Даже видях табела. Мислиш ли, че нашият снайперист си е купил амуниции от него?

— Надявам се, Роулз. И дано името му да е списъка с клиенти.

Малко след като Руук се настани зад взетото на заем бюро, за да напечата записките си от разпитите предния ден, Шарън Хайнзбърг влезе и включи компютъра си. Първоначално Ники се опита да я игнорира, но миризмата на пресен маникюр не й позволи. Взе листа, на който беше седнал Руук, и пристъпи към нея.

— Добро утро, Шарън — каза тя.

— Ще видим дали е добро.

Хайнзбърг внимателно отвори чекмеджето на бюрото си, за да не си развали ноктите.

— Слушай, вече всички са по задачи, така че трябва да те пратя да провериш един човек. — Тя й подаде листа. — Името му е Мамука Леонидзе. Може да не е в страната. Тук са всички записки.

Хайнзбърг се подсмихна снизходително.

— Съжалявам, началникът на управлението вече ми възложи задача. Онази история с газовите бутилки за Съдебна медицина.

— И как върви?

— Бавно. — Тя й върна листа с бележките. — Дай ги на Руук. Той нищо не прави, само пише.

Тогава от другата страна на помещението се обади секретарката:

— Детектив Хийт, Фелър е на телефона. Казва, че било важно.

Хийт остави Хайнзбърг за момент и вдигна телефона.

— Ти шегуваш ли се? — каза Ники, толкова високо, че Руук се пързулна до нея, докато тя записваше адреса. — До петнадесет минути ще съм там. — Затвори телефона и се обърна към него. — Намерили са Картър Деймън.

— Къде?

— В река Ийст.

Когато Хийт и Руук пристигнаха, Лорън Пари вече беше разположила оборудването си по кея. Униформеното ченге дръпна бариерата и им махна да преминат. Ники паркира между форда на Рандъл Фелър и белия микробус на патолозите. Детектив Фелър, който стоеше на около 90 метра от тях на ъгъла на L-образния кей при Лорън и тялото, я забеляза и тръгна към паркинга, за да я пресрещне. Когато пристигна, свали ръкавиците си и закачи слънчевите очила на яката си. Изражението му беше сериозно, в ярък контраст с обичайното му закачливо поведение, когато го повикаха на местопрестъпление. Хийт веднага забеляза промяната у него.

— Кажи ми какво знаеш — рече тя.

При толкова години опит на улицата и с такъв бърз ум Ранди нямаше нужда да си гледа записките.

— Бреговата охрана го изкарала от водата преди около час. Пилот от хеликоптерната служба, която е наела място на кея, го забелязал и се обадил по радиото.

Хийт забеляза малкия син летищен хеликоптер, оставен на площадката за кацане на пристана по-надолу по канала.

— От пристанището казаха, че са търсели труп във водата. През нощта един шофьор се обадил в Службата по мостовете и тунелите и казал, че видял някой да пада от Бруклинския мост.

— Пляс! — рече Руук и Ники го изгледа с укор.

— Според свидетеля човекът не бил сам. Имало е някой с него.

— Каза ли дали е имало борба, или Деймън е бил самоубиец и някой се е опитал да го спре?

— Не е ясно. Детектив Раймър е на път, за да вземе свидетелски показания. Би трябвало да е свестен свидетел — кардиолог на път за сутрешна операция в болница Даунтън. Опи ще го разпита веднага щом приключи операцията.

Също като Ники, Руук изглежда мислеше за самоубийство и молещото за прошка съобщение, което тя беше получила в 4:15 сутринта.

— Кога се е случило това?

— Към 4:30.

— Да отидем да видим как върви при Лорън — каза Хийт и тръгна по кея. Фелър и Руук я последваха и тя попита — нещо друго за него?

— Не, но има друго, което трябва да знаеш. Бил е прострелян.

Ники се закова на място. Другите двама спряха с нея и Руук каза:

— Чудя се дали е прострелян от същия снайперист, който се опита да убие теб снощи.

— Със сигурност не — рече Фелър.

— Звучиш много убеден — каза Хийт.

— Защото съм сигурен, детектив Хийт. Знам кой го е прострелял.

— Знаеш кой го е прострелял?

Фелър кимна.

— Кой?

— Вие.