Ледена жега

ДЕВЕТ

Когато вдигна телефона, Лизет Бернарден звучеше много уморена и крехка, но Хийт го отдаде не на възрастта, а на смазващата мъка, която бе долавяла в гласовете на толкова роднини на жертви на убийство през годините. Старата дама говореше английски отлично и се зарадва, щом разбра, че се обажда дъщерята на скъпата Синтия, най-добрата приятелка на нейната Никол. Съпругът й имаше час при лекаря след като му бяха присадили нова бедрена става и щеше да се бави чак до ранния следобед. Мадам Бернарден даде на Хийт адреса им на булевард „Сен Жермен“ до „Рю дю Драгон“ и предложи да се видят в два часа.

Взеха такси — нов „Мерцедес“ — до левия бряг на Сена и шофьорът ги остави недалеч от апартамента на семейство Бернарден, за да обядват преди срещата. Руук беше решил да се наслади на автентичното писателско изживяване в „Ле Дьо Маго“ или „Кафе Флор“. И двете заведения бяха пълни с туристи. Дори масите на тротоара бяха заобиколени с куфари на колела. Те си избраха една открита маса от другата страна на булеварда, в „Брасери Лип“ — Джони Деп беше казал на Руук, че едно време там са се хранели хора като Хемингуей, Пруст и Камю.

— Представяш ли си какво е да си келнер, който трябва да обслужи екзистенциалист? — попита Руук. — Какво ще желаете, мосю Камю, стек тартар16 или ескарго17? „О… какво значение има?“

Хийт погледна часовника си.

— Един часът е. В Ню Йорк сигурно вече са стигнали в управлението.

Тя набра международния код и се обади на Роули.

— Здрасти — отзова се той. — Или да кажа „бонжур“? Тъкмо щях да ти звъня. Как сте след полета?

— Цял живот се чувствам като след презокеански полет, вече свикнах. Защо щеше да ми звъниш?

Хийт извади тефтера си с надеждата, че ще има какво да запише.

— Първо добрите новини. Обадиха се от Съдебна медицина — открили са барут по ръкавицата, която намери Очоа, както и частици боя, които може да са от твоята входна врата. Цветът съвпада, но чак следобед ще разберем със сигурност.

Ники покри микрофона, предаде чутото на Руук, а после каза:

— Добре, Роулз, а сега лошите новини.

— Почакай малко. — Чу се шумолене на хартия, после звук от отваряне и затваряне на врата и той продължи, оставяйки я с впечатлението, че е отишъл да се усамоти в дъното на общия офис. — Става дума за Айрънс. Тъй като се оказа, че ръкавицата може да се окаже полезна улика, отбор Роуч вече не се занимава с доказателствата.

— Само не казвай, че е пратил Хайнзбърг.

— Не е чак толкова зле, но почти. Капитанът сам ще се заеме. В лабораторията още търсят отпечатъци, но намерят ли, ще се окаже, че героят е той.

Ники беше бясна, но не се издаде пред подчинения си.

— И за един ден не мога да се махна от тоя град, а? — Той се разсмя, а тя каза: — Няма как, това е положението. Благодаря ти, че ми каза, дръж ме в течение.

Сервитьорът изчака да затвори и щом се появи, Руук и направи знак й каза:

— Искаш ли аз да поръчам?

— Не, ще се справя някак.

Тя се обърна към младежа и каза без следа от акцент:

— Bonjour, Monsieur. Je me desire deux petits plats, s’il vous plait. La salade de frisée, et aprés, les pommes de terre a l’huile avec les harengs mariné.18

Руук се успокои, измърмори „deux“19 и върна менютата.

— Еха, нямах представа!

— За пореден път.

— Пълна си с изненади.

— Винаги съм обичала този език. Дори ми позволиха да прескоча две нива в гимназията, но това да се потопиш в средата и да го говориш с местните няма заместител.

— Кога направи това?

— По време на семестъра, който изкарах в чужбина. Прекарах по-голямата част от него във Венеция, но с Петър останахме тук за един месец, преди да се прибера в Североизточния.

— А, Петър. Да му запазя ли място?

— Боже, престани вече. Нали знаеш, че в ревността няма нищо привлекателно?

— Не съм ревнив.

— О, така ли? Я да проверим кои теми те изправят на нокти? Петър? Дон? Рандъл Фелър?

— Чакай сега, с последния е различно, самото му име ме извинява. Ранди Фелър? Само казвам.

— Според мен „само казваш“ много неща.

Той се навъси, заигра се със сребърните прибори и накрая каза:

— Назова трима. Други има ли?

— Руук, сериозно ли искаш число? Защото ако е така, разговорът изведнъж ще стане адски сериозен. Това е важна тема за една връзка, налага се хората да говорят. И то много. Дори да имаш желание да го направим точно сега, на твое място първо бих се запитала следното: колко изненади можеш да преглътнеш за 48 часа?

Той забеляза, че келнерът идва и каза:

— Знаеш ли какво предлагам? Да се отпуснем и да се насладим на онова, което си поръчала.

— Merveilleux20 — отвърна тя.

Мадам и мосю Бернарден ги посрещнаха във фоайето на просторния си апартамент, който заемаше най-горните два етажа на шестетажната сграда. Въпреки бохемската слава на Левия бряг, тази част от булевард „Сен Жермен“ излъчваше непретенциозно благосъстояние, скрито зад фасади в стил Луи XV. Апартаментите се намираха над елегантни магазини, в които се предлагаше само най-необходимото. Тук беше по-лесно да намериш бутиково вино или шивачка, отколкото ателие за татуировки или епилация. Семейство Бернарден бяха прехвърлили осемдесетте и дрехите им отразяваха духа на квартала. И двамата бяха облечени практично, с ненатрапчива изисканост — черен кашмирен пуловер и панталон по поръчка за нея и тъмнокафява памучна жилетка и бежово рипсено сако за мосю. Не, това не бяха скъпи кадифени палта, но не ставаше дума и за възрастни хора с анцузи в тон.

Лизет прие малкия букет бели лилии, които Ники купи по пътя, със смесица от благодарност за любезния жест и тъга заради мрачния им символизъм. Емил изхъхри „Насам, моля“ със силен акцент и ги поведе с куцукане към всекидневната, където съпругата му изчезна, търсейки ваза. Щом седнаха, той се извини за мудността си, като я обясни със скорошна замяна на бедрената става. Съпругата му се върна с цветята и ги постави на една ъглова масичка до рамкираната снимка на дъщеря им. Доколкото успя да прецени Хийт, портретът беше същият като снимката от годишника на Консерваторията, който бяха копирали за папката на убитата.

— Благодарим ви, че ни приехте — каза тя на френски. — Знаем, че ви е тежко и много съжаляваме за загубата ви.

Възрастните хора, седнали на дивана срещу тях, се хванаха за ръце едновременно и останаха така. И двамата бяха дребни и слаби като Никол, но мъката от загубата на единственото им дете ги караше да изглеждат крехки като птици. Благодариха на Ники и Емил предложи да продължат на английски — и двамата го говореха свободно и ясно виждаха, че г-н Руук би желал да участва по-дейно в разговора. Мосю Бернарден несигурно заобиколи масата и наля вино в чашите, наредени около поднос с петифури в очакване на посещението. След като вдигнаха тиха наздравица и учтиво отпиха, Лизет остави чашата си и впери поглед в Ники.

— Простете ми, че се взирам, но вие толкова приличате на майка си. Толкова е странно да седя тук, точно срещу стола, в който обичаше да сяда Синтия. Имам чувството, че времето се е… каква беше думата?

— Върнало назад — довърши съпругът й и двамата кимнаха в унисон. — Много обичахме Синди, но вие положително го знаете.

— Всъщност това е ново за мен, не познавах дъщеря ви, а майка ми никога не ми я е споменавала.

— Колко странно — каза Лизет.

— Съгласна съм с вас. Майка ми и Никол да не би да са се скарали? Има ли някаква причина да са изгубили връзка?

Двамата Бернарден се спогледаха и поклатиха глави.

— Au contraire21 — отвърна Емил. — Доколкото знаем, приятелството им винаги е било крепко и щастливо.

— Простете ми, ако темата е болезнена, но смятам, че убийството на Никол някак е свързано с това на майка ми и се надявам да науча колкото е възможно повече за отношенията им, за да открия убиеца.

— Бяха като сестри — каза Емил, — макар че си имаха своите различия.

— Затова бяха такива приятелки — допълни Лизет. — Противоположни характери, които се допълваха прекрасно. Нашата Никол винаги е била an esprit libre, Хийт преведе на Руук — свободен дух, — а той кимна, сякаш беше разбрал и сам.

— Като дете толкова ни тревожеше — продължи Емил. — От мига в който проходи, постоянно изпитваше ограниченията и поемаше рискове. Катереше се върху едно, прескачаше друго. Също като онзи градски спорт… Как се наричаше?

— Паркур22 — отвърна жена му. — На седем години си докара сътресение. O, mon dieu, толкова се изплашихме! За рождения ден й бяхме подарили кънките, които искаше, но седмица по-късно дяволчето реши да ги кара надолу по стълбите на le Metro.

Съпругът й поклати глава и посочи към собственото си тяло, за да им покаже къде са били травмите.

— Сътресение. Един избит зъб. Счупена китка. — Хийт и Руук се спогледаха, мислейки си едно и също. „Това обяснява стария белег.“ — Смятахме, че ще надрасне всичко това, но нейният esprit, дивата й страна, започна да ни тревожи още повече, когато влезе в пубертета.

— Момчета — каза Лизет. — Момчета, момчета, момчета, цялата й енергия отиваше за момчета и партита.

— И Бийтълс — изсумтя Емил. — И тамян.

Руук се разшава на стола, докато родителите им продължиха да си спомнят за шейсетте години. Ники знаеше, че се бавят, но не се опитваше да ги насочва. За тях явно беше важно да й разкажат всичко за Никол и предвид загубата й в това нямаше нищо чудно. Освен това разказът им й осигуряваше желаното — не просто очевидно усилие да събере информация, за да разреши случая, но и възможност да посети местата, за които не бе подозирала, да опознае майка си и нейния свят. Възможността да сподели този момент със семейството на най-добрата й приятелка я накара да се почувства завършена по начин, който не очакваше. Усещаше се дълбоко свързана с неща, които отдавна избягваше. Ако след това Лон Кинг не я изпратеше отново на работа, значи не разбираше от своята.

Мадам Бернарден каза:

— Не знаехме накъде ще се насочи, докато не откри страстта си към цигулката.

— Именно така се е запознала с майката на Ники — обади се Руук с надеждата да спре прилива на спомени.

— Това беше най-хубавото, което можеше да й се случи — каза Емил. — В Бостън се посвети на таланта си и срещна приятелка с противоположен характер, която да я свали на земята.

— Тя имаше нужда от това — съгласи се жена му. — Пък и вярвам, ако ми позволиш да го кажа, Ники, че нашата Никол помогна на майка ти, която беше тъй сериозна по характер. Беше толкова решителна, толкова отдадена на работата си, че твърде рядко си позволяваше да се забавлява. — Тя направи пауза. — Виждам, че ти стана малко неудобно, но не се притеснявай. Все пак говорим за майка ти, не за теб.

— Въпреки че като те гледам, сякаш тя седи срещу мен — добави Емил и Ники се почувства още по-уязвима. Тогава се намеси Руук, размахвайки самотния чорап.

— Именно това ми се струва толкова странно — започна той. — Синтия… Синди е била толкова талантлива, толкова убедена, че иска да стане професионална пианистка. Гледал съм нейни записи на видео — била е изключителна.

— Да — отвърнаха те в един глас, а Руук вдигна ръце към небето.

— Какво е станало? Когато е дошла тук през лятото на 1971, нещо се е променило. Нещо важно. Може да не се е отказала от пианото, но сякаш е зарязала мечтата си. Имала е възможности да започне кариера в Щатите, а не се е върнала, за да се възползва от тях. Просто се чудя какво е отклонило такава сериозна млада жена от избрания път.

След като се позамисли за миг, Лизет каза:

— Ами, сигурно и вие като мен разбирате, че младите хора се променят. Някои не издържат на напрежението, докато гонят целта. В това няма нищо срамно.

— Разбира се, че не — каза той, — но при цялото ми уважение… Париж е прекрасен град, но нима триседмична ваканция тук е била достатъчна, за да я убеди да се откаже?

Лизет се обърна към Ники, преди да отговори.

— Не бих казала, че майка ти се отказа. По-скоро реши да си почине от напрежението и да се наслади на живота. Пътуваше, посещаваше музеите, разбира се. Обожаваше да учи нови рецепти. Научих я как да готви касуле с патешко.

— Готвила ми го е! — каза Ники.

— Е, кажи ми — изкиска се Лизет, — как намираш готвенето ми?

— Изключително. Вашето касуле беше ястие за специални случаи.

Лизет радостно плесна с ръце, но Ники виждаше, че възрастните хора започват да се уморяват и трябваше да им зададе няколко въпроса, преди съвсем да капнат. Въпросите, които задаваше на всички родители на жертва, чието убийство разследваше.

— Няма да ви бавя още много, но трябва да знам някои неща за Никол.

— Разбира се, ти си дъщеря, но и полицай, n’est ce pas23? — каза Емил. — Моля те, ако ще ти помогне да откриеш какво е станало с милата ни Никол…

Очите му се насълзиха и двамата отново се хванаха за ръце.

Детектив Хийт започна с въпроси за работата на дъщеря им. Попита ги дали знаят за някакви кавги или бизнес съперничества. Те отрекоха, както и когато Ники поиска да знае дали са чували за някакви проблематични връзки в личния й живот, било то в Париж или в Ню Йорк — гаджета, приятели, любовни триъгълници?

— Как ви се стори последния път, когато говорихте?

Г-н Бернарден погледна към жена си и каза:

— Помниш ли онова обаждане? — Тя кимна, а той се обърна към Ники. — Никол не приличаше на себе си, беше много рязка с нас. Попитах я какво не е наред, тя каза „Нищо“ и не обели нито дума по темата. Аз обаче разбрах, че е ядосана.

— Кога беше това?

— Преди три седмици — отговори Лизет. — Това също ми се стори необикновено. Никол винаги се обаждаше в неделя, за да провери как сме, а през последните няколко седмици изобщо не ни потърси.

— Когато се обади, каза ли ви къде е?

— На летището. Знам, защото когато я попитах какво не е наред, ме прекъсна и каза, че трябва да се качва на самолета.

При този спомен възрастната дама се намръщи.

— Дъщеря ви имаше ли апартамент в Париж? — попита Руук. С Ники се надяваха да открият, че Никол е имала жилище, за да го претърсят с позволението на родителите, но тя нямаше собствено.

— Дойдеше ли в града, Никол спеше тук, в старата си стая.

— Ако не възразявате — помоли детектив Хийт, — може ли да я погледна?

Виждаше се, че спалнята на Никол Бернарден отдавна е била превърната в арт студио за Лизет, чиито акварели, цветя и плодове, някои завършени, други не, се забелязваха навсякъде.

— Извинете ме за бъркотията — без нужда се извини тя. Стаята беше чиста и подредена. — Не знам какво желаете да видите, Никол държеше някои дрехи в гардероба, но не са много. Погледнете, ако искате.

Ники отвори вратите на античната мебел, опипа джобовете на няколкото неща, които висяха там, и не откри нищо. Същото се отнасяше и за вътрешността на обувките и самотната празна чанта, овесена на месингова кука.

— Всичките й останали вещи са ето там — каза възрастната жена, като премести един статив, за да разкрие голямо чекмедже в долната част на вградения гардероб, което беше също толкова подредено, колкото и целият апартамент. В него имаше чисто бельо, сутиени, чорапи, шорти и тениски, прилежно сгънати в пластмасови контейнери. Хийт коленичи и отвори капака, за да разгледа съдържанието им, като внимателно върна всичко на мястото му. До контейнера имаше чифт маратонки и каска. Тя огледа и двете и не откри нищо.

— Благодаря — каза Ники, затвори чекмеджето и постави статива на мястото му, там, където краката му се бяха отпечатали върху килима. Щом се върнаха в дневната при Емил, Руук попита:

— Никол държеше ли компютър в дома ви? — Щом мадам Бернарден отговори отрицателно, той продължи: — Ами пощата й? Получаваше ли поща тук?

Мосю Бернарден отвърна:

— Не, никаква поща.

Хийт и Руук обаче забелязаха, че той се замисли над това и явно изпита неудобство.

— Стори ми сте, че не сте много сигурен за пощата — отбеляза Ники.

— Не, сигурен съм, че не получаваше поща тук, но въпросът ви ми напомни, че наскоро ми го е задавал и друг човек.

Хийт извади тефтера си и официално се превърна от гост в ченге.

— Кой ви го зададе, мосю Бернарден?

— Обади се по телефона. Нека помисля, каза го толкова бързо. Мисля, че беше американец, някой си… Сий… крест, да, г-н Сийкрест. Каза, че бил бизнеспартньор на дъщеря ми. Обърна се към мен на малко име, така че нямах причини да се усъмня.

— Разбира се, че не. Какво точно ви попита този г-н Сийкрест?

— Притесняваше се, че някакъв колет до Никол може да е бил пратен тук по грешка. Казах му, че нищо нейно не е пристигало.

— Той описа ли колета или съдържанието му? — попита Руук.

— Хммм, не. Щом казах, че нищо не е пристигало, много бързо затвори.

Хийт го разпита за непознатия и гласа му — възраст, акцент, тембър, — но старецът не помнеше.

— Помните ли кога ви позвъни?

— Да, преди няколко дни. В неделя. Вечерта. — Хийт си записа, а той попита: — Смятате ли, че е подозрително?

— Трудно е да се прецени, но ще проучим. — Ники му подаде визитка. — Ако се сетите още нещо или още някой се обади да пита за Никол, позвънете на този номер.

— Беше ни много приятно да се запознаем с теб, Ники — каза Лизет.

— И на мен — отвърна тя. — Имам чувството, че ми позволихте да надникна в част от живота на майка ми, за която не знаех нищо. Ще ми се да можех да разбера повече от нея самата.

Мадам Бернарден стана.

— Знаеш ли какво, Ники? Искам да споделя нещо с теб, мисля, че ще ти се стори интересно. Excusez-moi24.

Хийт отново седна, а Емил напълни чашите им, въпреки че и двамата бяха отпили само по една глътка.

— Баща ми се запознал с майка ми, докато свирела на един коктейл в Кан — каза Ники. — Каза, че така се издържала, а също и с уроци по пиано. Това тук ли започна? През лятото, когато ви е посетила?

— О, да. С гордост ще ти кажа, че именно аз й намирах работа.

— С музика ли се занимавахте?

— Просто пеех под душа — каза той. — Не, не, занимавах се с комерсиални и корпоративни застраховки. Така изградих добри отношения с един банкер инвеститор, американец, който живееше тук й стана близък приятел на семейството ни. Никол толкова го обичаше, че го наричаше чичо Тайлър.

— Чичо Тайлър — вметна Руук.

— Точно така — каза Емил и намигна на Ники, която по инстинкт попита за фамилията му. — Тайлър Уин. Очарователен човек, през годините ми е осигурявал много клиенти. Имаше връзки и познаваше всички важни хора в Париж, а щедростта му не се ограничаваше само до мен, о, не. Щом Никол се върнеше от Бостън, и намираше работа през лятото. Като учителка по музика на децата на богатите му познати, например. Тя трупаше полезен опит, а и печелеше добре.

— И е нямала възможност да се забърка в неприятности — обади се Руук.

Емил вдигна показалец.

— Това беше най-хубавото.

Ники го подкани да продължи.

— Значи този Тайлър Уин е намерил ученици и за майка ми онова лято?

— Точно така. А Синди се оказа толкова добър преподавател, че скоро имаше часове всеки ден. Тайлър я препоръчваше на все повече хора, един ангажимент водеше до други. Някои от клиентите й, които имаха ваканционни вили, дори я наемаха да ги придружи на почивка, за да продължат с уроците й там. Седмица в Портофино, седмица в Монте Карло, после Цюрих или Амалфи. Транспорт, храна и подслон — първокласни и предварително осигурени. Хубав живот за двайсет и една годишно момиче, а?

— Да, освен ако животът й е трябвало да бъде друг.

— Ех, Ники, толкова приличаш на майка си. И двете красиви и с чувство за дълг. — Той отпи глътка вино. — Спомни си какво е казал един от нашите философи. „В човешкото сърце постоянно се зараждат страсти, така че смъртта на една почти винаги дава начало на друга.“

Лизет бе почерпила нови сили от своята задача и пъргаво се върна, понесла кутия със сувенири, завита с парчета тюл — бели и с цвят бордо — и вързана с панделки в тон.

— Явно доста съм се забавила, щом Емил пак цитира максими. — Тя застана пред стола на Ники и каза: — Тук има стари снимки на Синтия от времето, когато пътуваше с Никол, а после и сама. Синди ни пишеше толкова редовно! Ако нямаш нищо против, няма да ги разглеждам заедно с теб. В момента нямам сили за това. — После Лизет й подаде кутията. — Заповядай.

Ники колебливо я пое и я притисна към себе си.

— Благодаря ви, мадам Бернарден. Ще бъда внимателна и ще ни ги върна още утре.

— Не, Ники, можеш да ги задържиш. Моите спомени са тук. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Твоите са в тази кутия, тепърва ще ги откриваш. Надявам се да ти помогнат да опознаеш още по-добре майка си.

Не й беше лесно. Макар че се беше самообявила за кралица на забавеното удоволствие, тя умираше от желание да отвори кутията още в таксито, но издържа. Страхът да не изгуби някоя снимка надделя над болезненото й любопитство.

Руук се постара да не й се натрапва и тръгна да търси барче, където да му сервират двойно еспресо, за да си осигури дозата кофеин, от която толкова се нуждаеше в късния следобед. През това време Хийт остана в хотела, за да разгледа съкровището, получено от семейство Бернарден. Той се върна след половин час с ледена кутийка „Портокал Сан Пелегрино“ за Ники и я завари да седи на леглото с кръстосани крака, заобиколена с внимателно подредени снимки.

— Намери ли нещо полезно?

— Полезно? — повтори тя. — Трудно ми е да преценя кое е полезно, но определено открих интересни неща. Погледни тази. Била е толкова сладка. — Ники вдигна една снимка на майка си, която се смееше с глас, стиснала бицепса на един гондолиер под Моста на въздишките във Венеция. — Обърни я, отзад има посвещение.

Руук обърна снимката и прочете на глас: „Мила Лизет, ех!“

— Майка ми е била мацка, нали?

— Прекалено умен съм, за да отговоря на такъв въпрос, не и преди да сме се появили в шоуто на Джери Спрингър25.

— Мисля, че току-що отговори.

Той седна на ръба на леглото, като внимаваше да не разбута подредбата й.

— Какво научи от всичко това?

— Най-вече, че си е прекарвала страхотно. Нали се сещаш за снимките на богаташите европейци във „Венити Феър“ и „Фърст Прес“? Гледаш ги и се чудиш какво ли е да живееш така. Е, майка ми е живеела така, поне докато е била на работа. Погледни.

Ники му показа снимките една по една, сякаш редеше карти. На всяка от тях младата Синтия се намираше на някакво изискано място — на безкрайната ливада на имение, което сякаш бе излязло от сериала „Абатството Даунтън“; седнала пред старинно пиано до прозореца, на фона на скалистия средиземноморски бряг; на терасата на частно имение, построено на хълм над Флоренция; в Париж с някакво азиатско семейство, застанала под шатрата на гостуващия „Болшой балет“; и къде ли още не.

— Явно за нея тази работа е била като сън, от който трябва да се събудиш. Само че когато го направиш, се появява икономът с куфарите ти.

Имаше и снимки на Никол и други техни приятели на възрастта на майка й, както и такива, на които бяха сами на най-различни места в Европа, ухилени до уши и разперили ръце като модели от „Това е цената!“26 — това явно беше шега, която бяха споделяли помежду си. Ники обаче не откъсваше очи от майка си и пътешествията й из Франция, Италия, Австрия и Германия. На много от снимките беше със семействата на домакините си. Повечето от тях приличаха на потомствени богаташи, помпозно застанали пред домовете или в градините си, обикновено на групички, подредени по ръст — майки, бащи и нетърпеливи млади музиканти с папийонки и бухнали роклички. На всяка от снимките присъстваше висок, привлекателен мъж и на повечето от тях майка й стоеше до него.

— Кой е двойникът на Уилиам Холдън? — попита Руук и посочи снимка на мъжа и Синтия, застанали пред Лувъра. Той беше поне с двайсет години по-възрастен и наистина излъчваше суровия чар на бившия актьор.

— Не съм сигурна. В него има нещо познато, но не мога да се сетя какво е.

Тя дръпна снимката от ръката му и я върна на мястото й.

— Ей, не бързай толкова — каза той и си я взе обратно. — Приликата с Уилиам Холдън ли разпознаваш… или нещо друго?

— Какво например? — Ники отново се опита да му я вземе, но той избегна ръката й. — Никакъв Уилиам Холдън не виждам.

— А аз — да. Виждам Уилиам Холдън и Одри Хепбърн. В „Париж, когато се сипят искри“. Все едно са излезли от плаката. Той вдигна снимката пред лицето й. — Погледни, неговата сурова привлекателност и нейната изискана невинност, под която се крие секси тигрица. Това спокойно може да сме ние двамата.

Ники отмести очи.

— Никакви искри не виждам. Твърде стар е за нея.

— Знаеш ли кой е това според мен? — каза той. — Чичо Тайлър, който и е уреждал клиентите. Да, това е Тайлър Уин. Прав ли съм?

Хийт го игнорира, взе друга снимка и я вдигна нагоре.

— Ето още една на мама, направена е точно тук, в Париж. На печата от фотото пишеше „Май 1975“, а майка й пазеше равновесие на един крак, заслонила очите си с ръка, и комично се взираше в бъдещето. Намираше се пред катедралата „Нотр Дам“. — Искам да отидем там — каза Ники. — Веднага.

Оставиха кутията при управителя на хотела, за да я заключи в сейфа и взеха такси до Ил дьо ла Сите27. Беше се здрачило и сивите стени на катедралата се къпеха в бяла светлина, от която гаргойлите, които наблюдаваха отвисоко, изглеждаха още по-зловещи.

Руук знаеше какво става, не беше нужно да му го обяснява. Слязоха от таксито и мълчаливо забързаха напред, заобикаляйки група туристи, скупчени около няколко жонгльори, които си подхвърляха запалени факли, и стигнаха до целта си — центърът на площада срещу входа на огромната катедрала. Търпеливо изчакаха групата гимназисти, дошли на посещение, да се дръпнат и се отправиха към малко парче метал, набито в паветата — лъскав месингов осмоъгълник, изгладен от годините. Точно тук бяха фотографирали майката на Ники. Тя извади снимката, за да се подготви и направи онова, за което беше дошла. Трийсет и пет години по-късно Ники Хийт застана там, където бе стояла майка й. Вдигна крак от земята, заслони очи, заемайки същата пресилена поза и Руук я засне с айфона си.

Тук се намираше прочутата Нулева точка, от която се измерваха всички разстояния във Франция. Според поговорката именно оттук започваха всички пътища и Хийт се надяваше да е така. Просто все още не знаеше къде ще стигне.

Вечеряха в „Mon Vieil Ami“28, на десет минути от Ил Сен Луи, където обсъдиха отново разговора с родителите на Никол. Руук каза, че не вярва на версията на Лизет и Емил, че Синди се е отказала от мечтата си, за да си почине от напрежението.

— По-добра теория ли имаш? — попита Хийт. — Има ли нещо общо с НЛО, черепни проби и мъже в черно, които причиняват амнезия с фенерчета?

— Знаеш как ме нараняваш, когато се присмиваш на оригиналните ми методи. Гълчи ме, щом трябва, но бъди нежна. Крехък съм като сърне.

— Добре, Бамби — каза тя. — Само че не гледай към дъската, днешният специалитет е еленско.

След като поръчаха, Руук отново се върна на темата.

— Самотният чорап си е все същият — заяви той. — Ако някой цял живот се готви за музикална кариера като майка ти, не се отказва току-така. Все едно някой атлет да тренира за Олимпийските игри и точно преди старта да стане личен треньор. Парите са добри, но след толкова упражнения и жертви…

— Разбирам, но спомни си какво каза Емил за променящите се страсти.

— При цялото ми уважение, това са глупости. Отново ще те насоча към теорията ми за олимпиеца, станал личен треньор. Едното е страст, другото — най-обикновена работа.

— Добре, може да не е било точно страст — каза Хийт, — но нали видя изражението й на снимките? Била е много щастлива и сигурно е печелела толкова много, че не й е било лесно да се откаже. Може би работата се е превърнала в златни белезници.

— Не че темата „белезници“ не подклажда въображението ми, но и това не мога да приема. Такава отговорна млада жена да се превърне в Парис Хилтън в рамките на едно лято? Съмнявам се. — Донесоха салатата му и нейната супа, той хапна малко и продължи: — Смяташ ли, че между нея и този Тайлър Уин е имало нещо?

Хийт остави лъжицата си и се наведе напред.

— Говориш за майка ми.

— Опитвам се да ти помогна да научиш какво се е случило, за да се променят нещата.

— Като правиш доста неприятни намеци.

Именно спокойният и тон го стресна. Както и леденият поглед.

— Да спрем тогава.

— Добра идея.

— Освен това — допълни той, — вече си имаме заподозрян. Надявам се си казала на Роули и Очоа да обявят Райън Сийкрест29 за издирване.

Тя се разсмя и каза:

— И те така реагираха, когато им казах. Явно е използвал фалшиво име, но ще проверят откъде е дошло обаждането миналата неделя.

— Сигурно е едно — някой със сигурност иска да докопа нещо. И тъй като се е обадил след претърсването на дома на Никол в Ню Йорк, явно не го е намерил.

— Стига да става дума за един и същи човек — каза тя.

— Добре, де — подразни я Руук. — Щом държиш да бъдеш обективна по време на цялото разследване, няма да те спирам.

— Донякъде работата ми е да бъда обективна.

— Донякъде — натърти той. Погледът й му подсказа, че отлично го е разбрала, но вместо да реагира, тя се съсредоточи върху супата си.

Лекият ветрец придаваше приятна пролетна топлина на нощта и след като излязоха от ресторанта, Хийт и Руук решиха да не взимат такси и да се приберат пеша до хотела. Минаха по моста до Ил дьо ла Сите, хванати за ръка, като заобиколиха катедралата и Съдебната палата, докато стигнаха до Пон Ньоф30 и застанаха върху една от арките, за да се насладят на отразените в Сена светлини на Париж.

— Ето го и него, Ники Хийт — Градът на светлината.

Тя се обърна и двамата се целунаха. Под тях мина кораб-ресторант, една щастлива двойка на горната палуба им извика „bon soir“ и вдигна наздравица към тях. Те върнаха жеста и Ники каза:

— Невероятно. Не, вълшебно. Какво е тъй различно тук? Въздухът ухае по-добре, храната е несравнима…

— Ами сексът? Споменах ли секса?

— Не си спирал — засмя се тя.

— Кой знае каква е причината? — каза той. — Може да е градът, може да сме ние.

Без да отговаря, Ники се сгуши в него. Руук я прегръщаше, усещайки дъха й върху врата си, но едновременно с това го привличаше хипнотично разливащият се силует на Сена. Тъмните й води течаха под тях — огромна мощ, хваната между дебели каменни стени, замислени така, че да бъдат непробиваеми и да удържат самата природа. Запита се какво ли би станало, ако едната стена се пропука.

Не нагласиха алармата. Вместо това отвориха очи призори, събудени от розова светлина, която се процеждаше под тънкия балдахин от сиви облаци. Руук се плъзна под чаршафа, но тя измърмори:

— Не, този път остани горе при мен — и го дръпна към себе си. После отново правиха любов на фона на камбанения звън и райския аромат, който се носеше от пекарната от другата страна на улицата.

— Като цяло денят не е неподходящ за разследване на убийство — каза Хийт, докато отиваше към банята.

Точно както изчисли Руук, топлите кроасани останаха пресни, докато стигнат от пекарната до еспресо бара, който бе открил вчера следобед. Намериха два свободни стола на плота до прозореца и пиха сок от червен портокал и кафе с мляко, докато наблюдаваха как един бизнесмен на тротоара обръща гръб на вятъра и майсторски си свива цигара.

Ники провери съобщенията и електронната си поща. Твърдо решени да я държат в течение, на края на деня Роуч й бяха докладвали, че са подали молба за засичане на обаждането на Сийкрест до Бернарден. Зъбчатите колела на международната бюрокрация се въртяха бавно, но Роули каза, че им помага Интерпол, което беше добра новина. От Съдебна медицина им бяха обещали резултатите от изследването на отпечатъците по ръкавицата на следващата сутрин, а Айрънс беше казал на Очоа че лично ще се отбие в лабораторията на път за работа. Хийт прибра телефона, после отново го извади, за да провери колко е часът в Ню Йорк и заключи, че е твърде рано да се обади.

— Отдадох се на някои размисли — каза Руук и направи пауза, наясно, че темата е рискована. — Смятам, че вчера получи нещо повече от кутия, пълна със спомени. Интуицията ми подсказва, че имаме нова следа, а именно Тайлър Уин.

— Защо ли не съм изненадана да го чуя?

— Успокой се, спекулирам в съвсем различна посока и го поставям в съвсем друга светлина.

— Нека позная. Вече не е Уилиам Холдън, а Джейсън Бейтман.

— Не е любовник, а шпионин. — Хийт се изсмя. — Изслушайте ме, детектив Хийт. — Руук изчака, докато тя престана да се киска и се наведе към нея, стараейки се погледът му да не излъчва лудост. — „Международен банкер“ ми звучи някак фалшиво. Като „аташе в посолство“ или „правителствен доставчик“. Звучи ми като прикритие.

— Добре… и каква е връзката с майка ми?

— Не знам. — Тя изсумтя и отпи глътка кафе, а Руук повтори: — Не знам.

— Естествено, че не знаеш.

— Не знам! — изсъска той. — Не е ли страхотно?!

Този път очите му наистина се кокореха налудничаво и Ники предпазливо се огледа, но никой не беше забелязал. Дори мъжът отвън, който сам си беше свил цигара, им беше обърнал гръб. Руук я стресна, като я сграбчи за лакътя.

— О, сетих се! — Той щракна с пръсти и посочи към нея. — Тайлър Уин, международен банкер в кавички, е използвал майка ти така, както и измислената си професия. Като прикритие. Преструвал се е, че е неин любовник. — Той замълча. — Забележи, че казах „преструвал се е“. Затова Синди го е зарязала и се е върнала в Щатите, когато се е запознала с баща ти.

Хийт допи кафето си и плъзна едно евро под чинийката.

— Руук, някой трябва да ти го каже. Има разлика между „мисля нестандартно“ и „не съм добре с главата“.

Той я убеждава по целия път по хотела и тя не успя да го обори по един въпрос — че са дошли в Париж, за да проучат промяната в живота на майка й и тъй като Тайлър Уин, шпионин или не, е бил един от факторите, ще допуснат грешка, ако не проверят дали все още могат да говорят с него.

— Тази тема трудна ли е за теб? — попита Руук. Постъпваше хитро, защото дори отговорът да беше „да“, въпросът съдържаше предизвикателство и нямаше начин тя да го отхвърли.

Когато се върнаха в хотела, той се завъртя из стаята, като размишляваше как е най-практично да проучат Тайлър Уин.

— Все още имам някои тайни контакти от времето, когато писах статията за Чечня. Освен това в ЦРУ и АНС ми дължат някоя и друга услуга. Не, почакай… Може би трябва да започнем по-отдалеч и да попитаме първо в посолството… или в Интерпол. От друга страна — бъбреше той, крачейки напред-назад, — това е достатъчно важно, за да се обърнем директно към френския еквивалент на ЦРУ. — Той забеляза, че Ники вади телефона си. — На кого звъниш?

Тя вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

— Bonjour, мадам Бернарден? Ники Хийт се обажда. Първо искам да ви благодаря за гостоприемството и за прекрасните снимки. Толкова се радвам, че ми ги дадохте. — Ники кимна и каза: — И на вас. Чудех се дали мога да ви поискам една услуга. Имате ли телефона на Тайлър Уин?

Хийт се усмихна на Руук и записа нещо. Щом затвори, той каза:

— Има и мързеливи начини, ако си падаш по тях. Аз не ги обичам, прилича ми на измама.

Ники вдигна тефтера е номера на Уин.

— Тогава да не му ли звъня?

— Игрички ли ще си играем, или поне веднъж ще подходиш сериозно към случая? — отвърна той.

Тя набра номера и заговори на френски, но човекът, който вдигна, владееше английски. Щом забеляза шокираната й реакция, когато помоли да я свържат с Тайлър Уин, Руук бързо дойде от мястото си до прозореца и седна до нея на леглото.

— Това е ужасно — каза тя, а Руук размаха ръце, безшумно изричайки „Какво?“ като досадно дете. Накрая тя се обърна с гръб, за да се съсредоточи, няколко пъти измърмори „ъ-хъ“, помоли за адрес, който си записа, благодари и затвори.

— Хайде, де, какво е толкова ужасно?

— Тайлър Уин е в болницата — каза Ники. — Опитали са се да го убият.

Руук скочи на крака и се завъртя в кръг.

— Това е най-великата улика на света!