Ледена жега

ДВАДЕСЕТ

Ники отново наплиска лицето си със студена вода и се изправи, за да се погледне в огледалото над мивката в женската тоалетна. Устните й започнаха да се извиват надолу и да треперят и тя извърна поглед. После се принуди да се погледне отново, но треперенето се усили и очите й си насълзиха. Преди да успеят да потекат по бузите й, тя се наведе отново над мивката и започна да се мие.

За разлика от Уин в Париж, Хийт имаше и средствата, и възможността да потвърди смъртта на Петър Матич. Един телефонен разговор с нейната приятелка Лорън Пари пробуди патоанатома от спокойния й сън и тя дойде в ареста за по-малко от четиридесет и пет минути. Предварителният оглед потвърди видимите доказателства — отрова, вкарана в невинна на вид двеста и петдесетмилилитрова пластмасова бутилка с натурален сок. Силна отрова. През всичките си години работа като патоанатом Лорън никога не беше виждала такава жестока атака от външен токсин.

— Дозата — от каквото и да се окаже, че е това, когато го изследваме в лабораторията — е била изчислена така, че да го убие мълниеносно. Пълна органна недостатъчност без никакъв шанс за съживяване. Бъди сигурна, че ще проверя уплътненията на предпазния ми костюм, повече от веднъж преди да направя аутопсията му.

Аутопсията на Петър.

Хийт подсуши лицето си с хартиени салфетки и ги притисна към затворените си очи. Зад клепачите тя си представи, че отново е на тринайсет, на ски ваканция във Вермонт, организирана от училището, където се загуби по една пътека и се спусна по стръмен заледен склон. Когато падна в онзи ден, тя загуби ръкавиците и едната ска, която се завъртя настрани и падна от ръба на пропастта в дере, което Ники не можеше да види. Ръкавиците спряха на няколко метра от нея, но за да ги достигне, трябваше да рискува да последва ската си.

Сама и в беда, тя впи нокти в леда в опит да се издърпа на безопасно място. Трябваше да се изкачи само три метра по-нагоре и да се вкопчи в някоя скала. На половината път обаче тя изгуби опора и се плъзна отново там, откъдето беше започнала. Ридаейки, със смъдяща от измръзването кожа, тя намери сили отново да се изкачи по склона. Малко преди върха, докато се протягаше към един камък само на сантиметри от ръката й, тя пак загуби опора. Този път пропадането я отведе още по-надолу, съвсем близо до ръкавиците й, които паднаха в пропастта, когато се сурна до тях.

Хийт отвори очи. Беше в тоалетната на управлението… но и на онзи заледен склон.

— Имам нещо за теб относно нашата отровна храна — каза детектив Фелър, когато тя се върна в предварителния арест. — Някой е платил двайсетачка на момчето от ресторанта за бързо хранене, откъдето поръчваме храна за арестантите — казали му, че те ще поемат тази поръчка.

— Чудесно. Той можа ли да опише човека? — попита тя.

— Да и когато го изслушах, му показах това — той вдигна телефона си и й показа снимката от бюлетина за издирване на Салена Кайл. — Идентифицира я веднага.

— Виждам и вдигам залога — каза Роули, които влизаше с разпечатана снимка в ръка. — Току-що принтирах този кадър от записа на охранителните камери. Вижте само кой е оставил замърсения газ на товарния док.

Той вдигна снимката, за да я видят всички — беше Салена Кайл в униформа на доставчик, с бейзболна шапка на главата.

Руук се присъедини към тях и каза:

— Това е една много палава сестра.

— Да — каза Роули. Жалко, че никой не е изгледал тези записи през последните няколко дни. Ако ги бяхме видели завчера, щяхме да я пипнем, преди да избяга.

— Или пък да пипнем Петър — добави Фелър.

— Напомни ми — рече Руук, — кой точно искаше лично да ръководи работата със замърсения газ? А после я делегира на тайното си оръжие?

Ники взе принтирания кадър от Роули, влезе в кабинета на Айрънс и затвори вратата. След по-малко от три минути се разбра, че капитанът все пак няма да вика пресата. Той си грабна палтото и бързо излезе.

Хийт беше изтощена, но не искаше да изоставя нещата така и прекара нощта в участъка. Руук се появи по изгрев с кафе и чисти дрехи.

— Успя ли въобще да поспиш? — попита той.

— Малко — отвърна тя. — Опитах се да подремна в стаята за разпити, но нали знаеш как е. — Тя отпи от кафето. — Баща ми е ранно пиле, така че му се обадих преди малко, за да му кажа какво е станало. Не искам да го чува по новините.

— Той как го прие?

— Не прояви емоция, както винаги. Но поне не отказа разговора, когато е видял, че съм аз. И това е нещо.

Руук си спомни в какво състояние беше напуснала апартамента на баща си, след като го попита за банковите извлечения.

— Ти или си по-силна, отколкото мислех, или просто това ти харесва.

— Ако се изключат личните ми проблеми, наистина си мислех, че съм приключила това разследване.

Тя го отведе до двете бели дъски, покрити с нови бележки, които беше добавила рано сутринта.

— Мислех си, че като пипна убиеца, ще съм приключила. Но Петър… е, Петър се оказа само утешителната награда.

— Знаеш ли, Ники, в това се състои цялата трагедия. Чувствах, че аз и бившия ти приятел започваме да си ставаме близки. — Той я погледна невинно. — Твърде рано ли беше за тази шега?

— Да, малко — каза тя, но въпреки това се усмихна от благодарност, че се опитва да я накара да се разсмее. — Раната все още е прясна, но не се отказвай, става ли?

— Става.

Ники огледа едната дъска с тежка въздишка.

— Този — каза тя почука по името на Тайлър Уин, което беше изписано с едри букви, — е давал заповедите. Заради него умряха майка ми, Никол и Дон.

— И Картър Деймън.

— Да. Но защо? — Тя поклати глава. — По дяволите, мислех, че съм приключила.

По-голямата част от екипа се събра рано, явно сънят не беше приоритет за никого. Роуч се появиха малко по-късно, но само защото бяха посетили главния офис на Управата на транспорта, за да прегледат записите от охранителните камери на станцията на 96-та улица.

— Сега ни правят копия — казаха Роуч, — но открихме запис на Никол Бернарден, която слиза на линията и се отправя към „Призрачната станция“ с кожената чанта, и се връща без нея в нощта, когато е била убита.

— Някой има ли идея какво е имало вътре? — попита Раймър.

— Никаква. Дори не успях да я докосна.

Фелър се присъедини към тях.

— Някой знае ли за кого я е оставила Никол?

Ники поклати глава.

— Само мога да гадая — отвърна тя, макар че имаше една идея, която не сподели с никого.

Малкъм и Рейнълдс влязоха в общия офис с новини от отдел „Събиране на доказателства“. Следите от кръв в багажното отделение на микробуса на Картър Деймън съвпадаха с кръвната група на Никол Бернарден.

— Сега я изследват в ДНК лабораторията за потвърждение — рече Рейнълдс, — но най-вероятно е нейна.

— Нишки от килима съвпаднаха с тези по ботушите на Деймън — добави Малкъм. — И макар че имаше повече отпечатъци, отколкото по стриптийзьорка на летището, успяха да изолират три страхотни резултата: Деймън, Салена и Петър.

Изведнъж зад тях се чуха викове и тръшването на врата и всички се извърнаха към остъкления офис, за да видят приглушената кавга между капитан Айрънс и детектив Хайнзбърг, чиято спирала се стичаше по бузите й.

— Проблеми във великолепното дуо — рече Фелър.

— Не видяхте ли статията в тазсутрешния „Леджър“? — каза Рейнълдс. — Журналистката се чудеше как може затворник да умре в ареста.

— Всички вестници пишат за това — каза Очоа.

— Да, ама Там Швайда има източник, който й казал, че един от следователите се издънил и не идентифицирал Салена Кайл от охранителните записи.

— И ние знаем кой е източникът, нали? — рече Фелър. — Оцелелият.

— Хей, ако Уоли би изблъскал дете, за да се изтъпани пред камерите, защо да не си спаси задника, като остави Шарън Хайнзбърг да опере пешкира? — съгласи се Очоа.

— Или, в нашия случай, да опере нааканите чаршафи — добави Руук.

Ники прочисти гърлото си.

— Макар че много обичам клюките, може би трябва пак да се стегнем и да се захванем за работа?

Но докато всички се връщаха по бюрата си, нейният собствен поглед се извърна към остъкления офис и тя тайничко се надяваше, че дори да не прехвърлят Хайнзбърг в друг отдел, поне ще я накарат да излезе в дълъг принудителен отпуск.

Руук се присъедини към нея.

— Излизам. Имам малко работа, която трябва да свърша. Просто работа. Навън. Нищо особено.

— Лъжец. Ще префасонираш тази история в следващата си статия, нали?

— Добре де — каза той. — Понеже ми извиваш ръцете, ще ти кажа, че редакторът на „Фърст Прес“ ми прати имейл, за да ми съобщи, че организират грандиозно откриване на новата онлайн версия на списанието и според тях ексклузивна статия за разследването ще бъде идеалната за история за първа страница по случай премиерата на новия уебсайт.

— Знаеш колко много харесах последната статия.

— Обещавам, че няма да има подробности за това колко си добра в леглото, а само факти.

— Лъжец.

— Нека го кажа по друг начин — рече той. — Как предпочиташ — аз да напиша статията, или Там Швайда?

Хийт не се поколеба.

— Действай, писателче.

— Няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам.

— Може ли после да те поканя на обяд?

Тя извърна очи от неговите.

— Ти върви. Аз имам да свърша нещо по обед.

Той се загледа в нея, опитвайки се да реши дали да я попита за какво става дума, а тя каза:

— Върви. Тази вечер ще се видим у дома след работа.

Когато стигна до вратата, тя притисна ухо към нея — отвътре не се чуваше нищо. Ники леко почука, за да се убеди, че няма никой и когато не последва отговор, тихо се вмъкна и завъртя ключа.

За да не събори подредените в спретнати купчинки бележки на Роули, тя внимателно седна пред конзолата в малкия килер, който той бе превърнал в кралство на охранителните записи. Усмихна се, когато забеляза картонената корона от Бъргър Кинг, която при една среща на екипа му беше дала като награда за това, че намери запис на отвличането на жиголото миналата зима. После извади флаш паметта от джоба си, пъхна я в USB порта и си сложи слушалките.

Ники не знаеше колко пъти е слушала записа на убийството на майка си през последните десет години. Може би двайсет? Първоначално направи грубо копие, държейки диктофон до телефонния секретар, преди следовател Деймън да вземе миникасетата от апартамента. Качеството беше много ниско, така че когато стана следовател, Хийт си издаде пропуск за склада с доказателствата и взе дигитално копие. Макар звукът на този WAV файл да беше много по-чист, колкото и да се вслушваше в приглушения глас на убиеца, никога дори не се беше доближавала до идентифицирането му.

Винаги правеше това тайно, защото беше наясно, че ако някой не е наясно, че целта й е чисто професионална, ще го намери за зловещо. Не беше обсебена от мисълта за случилото се, а търсеше улики. Във всеки случай така си казваше и чувстваше, че е вярно. Съсредоточаваше се върху фона, не върху основното събитие. Особено мразеше да чува собствения си глас на записа и винаги — всеки път — спираше аудиото точно преди да влезе в апартамента и да започне да пищи.

Не можеше да го понесе.

Независимо колко пъти го беше слушала, сега за пръв път го правеше със знанието, че приглушеният глас принадлежи на Петър.

Основни принципи за разрешаването на убийство: Във всички случаи убиецът е близък на жертвата. Най-напред трябва да изключиш съпрузи, съпруги, бивши, деца, братя, сестри и роднини, преди да се прехвърлиш на други възможни заподозрени. Освен че разследва баща й, полицията беше потърсила любовник в живота на майка й, но не и в този на Ники. От друга страна обаче главният следовател беше Картър Деймън, който беше съучастник на Петър след убийството и бе нает да саботира разследването.

Ники изслуша записа отново, а после още веднъж. Чу познатия разговор с майка й за подправки, чу как тя погледна какво има хладилника, чу писъците си и изпуснатия телефон. И неясния глас мъжки глас. Тя спря записа и го пусна пак, изслушвайки тази част отново и отново.

Точно по обяд Хийт седеше в приятния кабинет на д-р Лон Кинг на дванайсетия етаж в сградата на Йорк Авеню за сесията, която беше насрочила тази сутрин. Разказа за записа на психиатъра на отдела и сподели как днес за пръв път е разпознала гласа на Петър.

— Защо искате да се фокусирате именно върху този запис?

— Предполагам, че се чудя дали съм се самозалъгвала.

— Това винаги е възможно, но аз се чудя дали любопитството ви не е свързано с нещо по-дълбоко.

— Знаете ли, мразя тази част.

Той се усмихна.

— Всички я мразят, поне в началото. — После продължи: — Не ме интересува колко сте издържлива, Ники, трябва да преодолеете голяма травма.

— Затова ви се обадих.

— Сигурен съм, че преживявате не само загуба и травма, но изпитвате и дълбоко чувство на гняв и измяна. Да не говорим, че сигурно сте объркана относно инстинктите си и изборите, които сте направили. Като следовател по отношение на едно престъпление. Като жена по отношение на мъжете.

Ники се отпусна назад и облегна гръб на възглавницата. Докато гледаше неопетнения бял таван, тя си представи, че объркването й изчезва и се опита да се вкопчи в чувството за сигурност, което я изпълваше едва ден по-рано.

— Чувствам се така, сякаш някой е издърпал килимчето изпод краката ми. Не само заради случая, но и за онова, което мислех, че представлява животът ми. Онова, което мислех, че представлява любовта. Притеснявам се на какво мога да имам доверие.

— А за вас доверието е жизненоважно. Липсата на такова вероятно изглежда… хаотична.

— Да — потвърди тя, но го каза без емоция. — Така се чувствам сега. Винаги съм си представяла, че разрешаването на случая на майка ми ще е чисто и подредено. Сега единственото, което чувствам е…

Хийт завъртя пръст в кръг.

— Сигурен съм, че е така. Особено когато доверието ви е било предадено на такова интимно ниво. Възможно ли е да става дума и за факта, че до този момент животът ви е бил дефиниран от това разследване, а сега то е приключило и вече не знаете коя сте?

Тя се надигна, за да го погледне в лицето.

— Не, разстроена съм, че още не е приключило и не искам да разочаровам майка ми.

— Не можете да я разочаровате. Тя е мъртва.

— А мъжът, който е наредил да я убият, е още на свобода.

— Тогава ще направите каквото трябва. Знам това от уникалната ви дефиниция на думата „отпуск“. — Тя кимна в знак съгласие, но без да се усмихне. — Моля ви да се опитате да останете под контрол, независимо колко ви е трудно. Недоверието води само до още недоверие. Като вирус е. Няма да можете да си вършите работата — или да живеете живота си, — ако нямате доверие на инстинктите си. Ще се стъписате. На кого имате най-голямо доверие, Ники?

— На Руук.

— Можете ли да обсъдите това с него?

Хийт сви рамене.

— Да.

— Открито? — Тя се поколеба, което отговори на въпроса. — Според моя опит с ченгетата, посетили тази стая, да можеш останеш спокоен в момент на криза е чудесно. Но като стил на живот това си има последствия. Не може всичко да понасяш стоически. Оставаш сам.

— Но сега не съм сама. Сега съм с Руук.

— Каква част от вас е с него?

Той не я накара да отговори, а остави тракането на часовника зад тях да изпълни тишината.

— Ако имаме късмет, в един или друг момент започваме да се борим с въпроса колко от себе си да покажем на другите. На работа. На приятелите си. На любимите си хора. При вас двамата с Дон тази борба е била физическа, без да споделяте емоции. И това е вършело работа заради приликата между вас. Нито един от вас не е искал връзката ви да се задълбочава, но не с всички връзки е така. Може да поискате да разкриете повече от себе си на някого другиго, но ако съдя по това, което ми казахте, обратното също е вярно. Така че за в бъдеще проблемът ще бъде в това, че Руук ще има нужда от повече интимност, отколкото ще искате да дадете. Което може да го отблъсне. Не сега, но някой ден това ще се случи. Или ще го допуснете до себе си, или няма. Или ще го оставите да ви види уязвима, или няма. И в зависимост от избора ви, ще изживеете последствията. Надявам се, че изборът ви ще бъде задоволителен за вас.

След сесията Ники стъпи на тротоара, изпълнена с повече въпроси, отколкото отговори, но едно нещо в живота й изглеждаше по-ясно. Жълтият фургон на „Уафълс и Динджес“, където продаваха храна за обяд, този ден беше паркиран една пресечка по-нагоре по Йорк авеню. Тя се нареди на опашката, като се чудеше какво да си вземе — нещо солено или нещо сладко, а накрая се спря на смес от двете — гофрета с бекон и сироп, и я изяде на една пейка под кабелите на лифта за Рузвелт Айлънд. Когато приключи, поседя още малко, загледана в кабинките с пътници, минаващи над нея на път към Ийст Ривър и й се прииска да напъха грижите си в запечатана капсула и да я прати в небето по стоманени кабели. Не се получи. Това стана ясно, когато до нея седна агент Барт Калън от Национална сигурност.

— Опитайте храната на „Троудаун“. Гофретите им са много по-хубави от тези на Боби Флей.

— Вие не използвате ли електронна поща? Вместо да ме чакате в засада, защо просто не ме поканите на конференция следващия път?

— Понеже вие ще дойдете.

— Опитайте, агент Калън. Както ви казах при последната ни среща, влезете ли през вратата, аз съм ставам много услужлива.

— Освен ако не ви притиснат в ъгъла.

— С кого не е така?

— Трябва да знам всичко, което сте научили за Тайлър Уин и Петър Матич. Ако можете да ми кажете какво имаше в скривалището, това също ще помогне.

Хийт откъсна очи от лодката, която пореше водата нагоре по течението под моста „Куинсбъро“ и погледна агента. Ако се изключеха войнишкото му усърдие и склонността да се появява без предупреждение, той й се стори свестен човек. Тогава съмнението в инстинктите й се надигна отново.

— Не може да нямате на кого да се обадите, за да питате. Обадете се.

Той поклати глава.

— Идеята не е добра, тази работа е твърде деликатна и твърде важна. Падне ли в ръцете на бюрократите, няма да остане под наш контрол.

— Тогава мен защо ме забърквате?

— Защото вече сте забъркана. И нямате голяма уста. — Той се ухили. — Това го разбрах онази нощ в склада.

Тя отвърна на усмивката и той протегна ръка. В първия момент реши, че иска да хване нейната, но той взе боклука от обяда й и тя се изчерви от недоразумението. Калън хвърли чинийката и виличката в кофата до себе си и се обърна да я погледне.

— Детектив Хийт, мога да ви уверя в едно нещо. Разследването, по което работим, се превръща в голям проблем за националната сигурност. Може би ако ви се доверя, ще се почувствате по-малко виновна, че споделяте информация с нас.

— Слушам.

— Историята е кратка. Никол Бернарден, която едно време беше агент на ЦРУ, се свърза с нас преди около месец и половина, за да ни каже, че е попаднала на изключително чувствителна информация, която искаше да сподели. Направихме много сериозна проверка на миналата й работа за агенцията ни, както и за по-скорошната история на работата й с Тайлър Уин по неговото — да го наречем самосиндикално — начинание. Уредихме тя да ни донесе информацията, но някой я уби, преди да ни каже къде да я намерим.

— Ако питате за скривалището, намерих го, но така и не видях какво беше сложила вътре — каза Хийт.

— Как изглеждаше?

— Светлокафява кожена чанта с цип. Търговците ползват такива, за да носят оборота си в банката.

Той присви очи, за да си я представи и каза:

— Благодаря, че ми казахте.

— Можете да ми се отблагодарите, като отговорите на моя въпрос. Ако сте знаели, че Тайлър Уин е минал на другата страна, защо не го арестувахте? Особено ако се е занимавал с нещо, което застрашава националната сигурност.

— Точно това беше причината. Хайде, Хийт, пределно наясно сте как да държите заподозрян на каишка. Не прибрахме Уин, защото не искахме да се издадем, преди да ни отведе до онова, с което се занимаваше.

— И колко хора умряха, докато му държахте каишката, агент Калън?

Той знаеше за какво говори тя и каза:

— Искам да знаете, че когато умря майка ви, разузнаването нямаше никаква информация, че Тайлър Уин е изменник. Разследването всъщност започна с нейното убийство. По онова време работех за ФБР и аз бях нейната свръзка. — Това я накара да се извърне и да го погледне. — Точно така, познавах я — каза той. — По сценарий, много близък до случилото се с Никол Бернарден, майка ви се свърза с нас, като изказа подозрения за развиваща се на територията на САЩ опасност за националната сигурност. Дадохме й двеста хиляди долара, за да подкупи един доносник, за да получи доказателство и тя беше убита същата вечер.

Докато осмисляше чутото, Ники продължаваше да гледа лифта над главата си. Ако Калън казваше истината, парите в крайна сметка не бяха тридесетте сребърника на майка й. Тя извърна очи, за да срещне погледа му и той каза:

— И толкоз. Това е цялата история.

— Ако изключим факта, че заговорът, който е разкрила, е бил в полезрението ви през всичките тези години.

— Това е секретна информация.

— Колко удобно. А междувременно Тайлър Уин се е разхождал на свобода. А, пардон, на каишка.

Агент Калън пренебрегна хапливите й думи. Нищо не можеше да го изкара от равновесие — това бе част от военната му дисциплина.

— Много хора са ви питали за това, но аз ще ви попитам отново и се надявам да ми кажете истината. Имате ли представа какво е получила майка ви от доносника?

— Не.

— А имате ли някаква представа къде може да го е скрила?

— Не. Каквото и да е, скрила го е много добре.

— Все пак намерихте скривалището на Никол Бернарден.

— Казах ви, че не знам. Да не мислите, че не съм обмисляла това милион пъти?

След като рязко кимна, той заговори по същество:

— Искам да ми съдействате по този въпрос.

— Това и правех. Вие въобще слушахте ли ме?

— Искам да кажа оттук нататък.

— Аз работя за полицейското управление на Ню Йорк.

— А аз работя за американския народ.

— Тогава се обадете на някой американец в главното управление и ще бъда на ваше разположение. В противен случай благодаря за посещението.

Беше стигнала почти до Йорк и вдигаше ръка, за да си повика такси, когато той се приближи до нея в опит да я притисне на всяка цена.

— Помислете. Не осъзнавате ли колко сериозна може да е тази заплаха, щом някой е успял да стигне до един от затворниците ви и да го убие в ареста?

— Не мога да ви помогна. Просто нямам с какво.

— Мога да ви помогна да пипнете Тайлър Уин.

„Или“, помисли си Ники, „да ми попречиш да го пипна, докато имаш полза от него.“

— Благодаря ви за съвета за гофретите — каза тя и се качи в таксито.

Тази вечер Ники се прибра в апартамента си и седналият пред своя макбук Руук се изправи, за да я поздрави със страстна целувка. Обви дългите си ръце около нея и те се притиснаха един към друг. След като постояха малко в обятията си, той каза:

— Ти нали не заспиваш?

— Права? Да не ме мислиш за кон?

Руук изцвили, а тя се засмя за пръв път този ден.

— Глупчо.

И се разсмя отново, защото наистина беше глупаво. И добре дошло. Сложи ръка на челюстта му и го погали по бузата.

Когато я попита как е, му каза истината. Денят беше тежък и тя се нуждаеше от гореща вана. Но когато той й каза, че е приготвил коктейли, плановете за ваната бяха отложени, а чашите — извадени.

Настаниха се на дивана и тя му разказа за срещата с Барт Калън.

— Значи това беше мистериозната ти среща за обяд?

За момент тя се зачуди дали да не му каже за сесията си с психоаналитика, но беше твърде изтощена да обсъжда това и се отказа. После обаче се замисли за онова, което й беше казал Лон Кинг за нежеланието й да споделя повече от себе си и рече:

— Не, всъщност се видях с психоаналитика си.

— А, значи вече не е „психоаналитикът“, а „моят психоаналитик“? Това е нещо ново.

— Откажи се, ясно ли е?

„Малко по малко“, помисли си тя, „малко по малко.“

Той обаче беше упорит.

— Мисля, че това е добре за теб. Ако някога е имало повод да отидеш, Ники, сега е моментът. Дори само историята с Петър е достатъчна, да не говорим за Дон.

— Като стана въпрос за Дон — каза тя, вкопчвайки се в новата тема, — смятам да отлетя до Сан Диего вдругиден. Семейството му организира помен във флотската база.

— Бих искал да дойда с теб, ако нямаш нищо против.

Очите на Ники се разшириха от изненада.

— Ще направиш това за мен?

Красивата му усмивка беше достатъчно ясен отговор и тя се наведе, за да я целуне.

Сгушиха се за миг един в друг и след като тишината продължи точно толкова, колкото трябваше, той каза:

— Ако обаче ще погребват Петър, тогава съм зает.

Шегата беше толкова шокираща и безвкусна, че я разсмя така, както само Руук можеше да я разсмее, превръщайки неизказаното в смешно, защото човек не можеше да не си го помисли.

После се намръщи и той знаеше защо. Нямаше нужда да му казва каквото и да било.

— Знам, че е обезсърчаващо. Разрешаваш случая само за да стигнеш до нова задънена улица. Ще открием кой стои зад всичко това. Просто няма да стане точно сега.

— Предполагам обаче, че това, което казаха Петър и Барт Калън е вярно — задава се нещо страшно и трябва да бъде спряно.

— В този момент не знам какво да мисля. И ако съдя по това, което ми каза за агент Калън, федералните също не знаят. Очевидно Ташгьр Уин е ключът към всичко. Към всичко, върху което работи сега. Какво каза моят приятел Анатолий онази вечер в Париж? Че е настъпила нова епоха и когато шпионите минат оттатък, не става дума за нечие правителство, а — как ги нарече той — за „други играчи“?

Тя потърка лице с дланите си.

— В този момент всичко ми изглежда много по-голямо от мен.

— Ники? В това няма нищо лошо. — Руук сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Не е необходимо сама да разрешаваш всички случаи. Вече си свършила страхотна работа. В момента можеш да забиеш флага в земята, да обявиш победата си и да продължиш да си живееш живота. Никой няма да те съди за това. — А после добави: — Във всеки случай и аз ще бъда до теб.

Всичко това, изказано в едно изречение, стопли сърцето й и Ники рече:

— Това определено помогна, благодаря ти. — Тя остави недопития коктейл на масичката за кафе. — Ще се сърдиш ли много, ако отида да си взема вана и остана сама тази нощ?

— Искаш да се усамотиш ли?

— Отчаяно имам нужда от това.

— Няма проблем.

Руук прибра лаптопа и записките в чантата си и след като се целунаха на вратата, каза:

— Размисли над онова, което ти казах, като си облечеш пижамата.

— Добре.

— Ако има една причина, поради която пътуването си заслужаваше, тя е, че поне разбрахме, че майка ти не е имала любовник. И не е била предател. Всъщност, майка ти е била герой.

— Да, но нали помниш думите Ф. Скот Фицджералд: „Покажете ми герой…“

— „… и ще ви напиша трагедия.“

— Освен това — каза тя, — независимо колко е била благородна каузата й, още ме е яд, че е крила такава голяма част от живота си от мен. Мога да кажа, че с разума си мога да й простя, но не го чувствам със сърцето си. Все още не.

— Разбирам — каза Руук. — Виж, не съм психоаналитик, но ако бях, може би щях да ти предложа да се опиташ, доколкото можеш, да се поставиш на нейно място и да видиш къде ще те отведе това.

Ники се наслаждаваше на разглезващата топлина на ухаещата на лавандула вода, докато чакаше аудио уредбата да зареди следващото парче — „Повече никаква драма“ на Мери Джей Блайдж. Първоначално й пригласяше с цяло гърло, но после се превърна в публика от един човек, който получи послание от кралицата на хип-хопа. Не се предавай, прекрати и болката, и играта. Ники беше слушала тази песен много пъти, но също както записа на телефонния секретар, увековечил убийството на майка й, този път я чу по нов начин. Особено частта, която говореше за това, че човек не знае къде свършва една история, а само къде започва.

Седнала с кръстосани крака на дивана с чаша горещ чай от лайка в ръка и с коса, която мокреше хавлията на рамената й, Ники проследи живота на майка си, навлязъл в нейния собствен. Опита се да не мисли за вредите, които беше нанесла скритата страна на Синтия Хийт. Разбира се, отсъствията й я бяха карали да жадува за нея и да се бои, но по-голямо влияние й бяха оказали чертите, които беше наследила и усвоила от нея и така елегантно бе пренесла в собствения си живот, използвайки ги избирателно — предпазливост, потайност, изолация. Ако го позволеше, това щеше да се превърне в история без край. Психоаналитикът й напомни, че майка й е мъртва, но Ники знаеше, че все още я носи в сърцето си, че историята й щеше да живее чрез нея и това никога няма да се промени.

Хийт обаче търсеше началото на една история. Онази, която се беше закачила към всичките прекрасни неща, получени от майка й и която надделяваше над останалото. Или поне щеше да надделее, ако Ники не избереше да не се впуска в драми.

В своето усамотение през спокойната нощ тя избра да разсъждава за добродетелите и даровете. За независимостта, която бе развила благодарение на възпитанието, получено от майка й. За способността да се диви, за въображението, за високите стандарти, за стойността на трудолюбието, за самата доброта, и за силата на любовта. В новата история, която започна да пише, се разказваше за чаши, които от полупълни се превръщаха в преливащи. Според нея смехът надделяваше, прошката лекуваше, а музиката стопляше и най-студените сърца.

Музиката.

Ники се втренчи в пианото в другия край на стаята.

Майка й свиреше чудесно и споделяше с нея възхитата от музиката. Защо тя бе добила такава власт в тишината?

Нещо в гърдите й се стегна, когато си спомни думите на Руук да се постави на нейно място. Чувството се превърна в ужас, но въпреки това тя избра смелостта и се изправи. Докато прекосяваше стаята, ужасът се стопи и се превърна в нещо, което я подтикна да повдигне седалката на пейката и да извади най-горната нотна школа. „Моцарт за млади ръце.“

За пръв път от десет години насам отваряше пейката, а школата не бе поглеждала още по-отдавна. Сигурна беше, че се е изгубила.

Беше на деветнадесет, когато отвори капака на пианото за последен път. Ники се поколеба, не от несигурност, а за да отбележи промяната.

Пантите на капака изскърцаха, когато го повдигна и разкри клавишите. Когато седна, отвори школата на първа страница, натисна педалите и започна да свири, пръстите й трепереха от спомена за всеки един от рециталите в детството й.

За пръв път от десетилетие насам музиката на този любим инструмент изпълни апартамента, изливайки се от Ники в стила на Синтия. Музиката е част от сетивната памет, но и от мускулната, така че тя сбърка няколко клавиша, но това само я накара да се усмихне, когато започна Соната N15 на Моцарт. Свиренето й, което й се струваше тъй механично и несигурно в началото, постепенно стана гладко и грациозно. Когато стигна до края на страницата, тя се обърка, защото не успя да координира обръщането й с движението на пръстите си. Или може би проблемът беше в сълзите, замъглили очите й. Тя ги изтри и се приготви да продължи, но спря. Намръщи се и объркано погледна нотния лист. Наведе се напред към школата и забеляза между нотите знаци, изписани с молив и с почерка на майка й.

Синтия винаги й беше казвала, че Моцарт е считал и празното място между нотите за музика, но това, което забеляза беше, че тези записки нямаха нищо общо с музиката.

С какво тогава?

Ники усили малко осветлението и сложи папката директно под лампата, за да огледа знаците. Приличаха й на шифър. Тя се залюля върху пейката, стори й се, че подът се тресе. Реши, че става ново вторично земетресение, но после се огледа.

Останалата част от стаята не помръдваше и на йота.