Ленивият любовник

ГЛАВА X

Нощният механик на хотел „Уестуик“ алчно огледа десетдоларовата банкнота, която му подаде Мейсън.

— Кой искате да умре, приятелю?

— Някакви сведения за Морин Милфърд?

Мъжът се изхили:

— Защо?

— Просто питам.

— Дребна работа.

— И малкото ще е от полза.

— Хайде де! — възкликна механикът. — Противно ми е да взимам парите на малкото, което зная, то не заслужава десет долара.

И все пак сгъна банкнотата на Мейсън и я пъхна дълбоко в джоба си.

— Човек никога не знае — подхвърли Мейсън. — Какво е то?

— Дежурният през деня ми каза, че му дала пет долара, за да измие и излъска колата й. Той не прави нищо подобно, аз върша работата. Затова той ми предложи да си разделим бакшиша, но му казах, че и аз мога да получа петак. И така, тази Милфърд се появи късно следобед да вземе колата си. Аз и дадох няколко последни замаха с четката, казах й, че не съм имал възможност да се погрижа за колата й, но ще бъда щастлив да го сторя, когато я върне. Успях да я убедя, че нощният дежурен обикновено върши работата.

— И какво стана?

— Петак — ухили се мъжът. — Прибавен към вашите десет, стават петнайсет за една нощ. Не е зле!

— И кога върна колата?

— Все още не я е върнала. Май партито трае цяла нощ.

— Как ви минава времето тук?

— Какво правя ли? Бога ми, приятелю, трябва да почистя всичките тези коли, да измия предните стъкла…

— А когато свършите, какво правите в малките часове на деня, както сега?

Механикът се засмя:

— Най-сетне десет долара са си десет долара. Няма причина да не се погодим. Избирам си кола с удобни седалки и страхотно радио. Паркирам я така, че да виждам входа в случай, че някой влезе, пускам радиото и така слушам коя да е нощна програма. Някои са отвратителни, но все пак е по-добре, отколкото да се мотаеш по циментовия под и да си гризеш ноктите. А щом влезе някой, изскачаш от колата, изключваш радиото и започвай да миеш стъклото или да лъскаш калника. Както правех, когато вие дойдохте, приятелю.

— Хайде, размърдай се, заедно ще слушаме радио — каза Мейсън.

— Коя е твоята банда? — попита мъжът.

— Много си падам по това момиче Милфърд.

— О, прости ми, приятелче… това, което казах за нощната забава. Изобщо не я познавам. Говорех, без да мисля.

— Няма значение. Коя станция слушаше?

— Някакви записи — отвърна механикът. — Не бяха лоши. Сутрешната програма ще започне след час и половина.

— Дисководещият?

— О, горе-долу. Има нещо аматьорско и недодялано в него, но може би това е един вид упражнение за програмата през деня. Радиото е добро.

Мейсън се качи в колата и седна до пазача. Радиото заработи и се чу каубойска музика.

— Харесвам я — сподели механикът. — Винаги съм искал да бъда каубой… а ето че мия предни стъкла нощем. Проклет живот!

— Дявол го взел, така е — съгласи се Мейсън. — Искаш ли цигара?

— Извини ме, братко, но никога не пуша в кола. Може случайно собственикът на точно тая каруца да изникне и…

— Съжалявам — извини се Мейсън.

— Излез и се поразходи, ако ти се пуши — предложи мъжът. — А после се върни… олеле!

Със светкавично движение на ръката си изключи радиото.

— Излизай — прошепна с изкривена на една страна уста. — Бързо!

Мейсън отвори дясната врата и стъпи на циментовия под.

Работникът с парцал в ръка старателно лъскаше калника на колата в момента, когато фарове осветиха гаража.

— Здравейте — поздрави Патриша Факсън, като леко и пъргаво скочи от колата. — Май се позабавих, нали?

Мъжът само й се усмихна.

— Постарайте се да я почистите — продължи тя. — Стана на резки. Кога може да се измие?

— Едва утре сутринта.

— Чудесно. Направете, каквото можете. Аз…

Внезапно се стъписа при вида на Пери Мейсън.

— Здравейте — каза адвокатът.

— Какво правите вие тук?

— Исках да говоря с вас.

— Откога сте тук?

Мейсън се усмихна и каза:

— Нека да поговорим във вашия апартамент, Патриша.

— В този час? — удиви се тя. Мейсън кимна.

Тя го изгледа продължително с недоверие. После се отправи към асансьора и натисна бутона.

Асансьорът в този час на нощта се задвижваше автоматично и мигновено дойде. Мейсън й отвори вратата. Тя влезе и той я последва. Вратата безшумно се затвори и Патриша натисна копчето за осмия етаж.

— Взех ви за изплашено момиче, което ще бърза да се прибере тук.

— Промених решението си.

— Какво ви накара да промените решението си?

Тя се престори, че не го чува. Асансьорът спря на осмия етаж. Вървяха по коридора един до друг, Патриша пъхна ключа в ключалката:

— Мисля, че си давате сметка, че пращате по дяволите доброто ми име.

Мейсън мълчеше.

Тя светна лампата, а Мейсън затвори вратата.

— Ще си налея нещо. В голяма чаша. Вие какво ще пиете?

— А вие?

— Уиски със сода.

— Същото и за мен. Къде бяхте, Пат?

— Навън.

— Ако ми помогнете, по-вероятно е да успеем — каза Мейсън.

— И друг път съм го чувала — нехайно се изсмя тя. — Вярвайте или не, току-що идвам от къщи.

Мейсън я последва в кухненския бокс. Тя взе бутилка уиски от полицата, две чаши и лед от хладилника.

— В планината валя — подметна адвокатът. — Доста неприятно време.

— Така ли?

— А забелязах, че колата ви е изкаляна. Очевидно сте карала в дъжда.

Момичето наля в чашите уиски, без да използва уреда за мерене, който стоеше до бутилката.

— Видяхте ли майка си? — попита Мейсън.

— В хладилника има сода, мистър Мейсън — каза тя.

— Видяхте ли майка си? — повтори той, като извади сифона от хладилника.

— Искам алкохолът да ми подейства, преди да разговарям.

— Какво се е случило? — попита адвокатът. — Нещо, което сте длъжна да криете?

Тя не отговори, върна се във всекидневната, бързо отпи и каза:

— Е, какво, принудителен разпит ли е това?

— Зависи от вас. Искам да зная дали видяхте майка си.

— Аз…

Някой леко почука на вратата. Стресната, в първия миг Патриша се престори, че не чува. След това часовникът удари и Мейсън небрежно подхвърли:

— Няма ли да отворите, Пат, или аз да го сторя?

Без да продума, момичето остави чашата си на масичката до стола си, прекоси стаята и отвори.

— Слава Богу, че си будна Пат. Мислех… — каза женски глас.

При вида на Мейсън тя не се доизказа. Спогледа се с Пат за секунда. След това по-възрастната жена подхвана:

— Съжалявам, сгрешила съм апартамента…

— Престанете, мисис Олрид — намеси се Мейсън. — Човек трудно би ви взел за майката на Пат. По-скоро за сестра й.

Тя се усмихна и каза:

— За начало е добре. И друг път съм го чувала. Не задържате ли Пат твърде до късно?

— Не е нито примамка, нито ласкателство. Може би професионална преценка на стока, която трябва да продам на съдебните заседатели.

Патриша затвори входната врата.

— Пери Мейсън, мамо.

— О! — само можа да възкликне тя.

— Наляхме си уиски — продължи Патриша. — Вероятно ти е студено.

— Вледених се — призна майка й.

— Ще налея и на теб.

Мисис Олрид разсеяно се усмихна на Мейсън, поколеба се за миг, след това последва дъщеря си в кухнята.

— Лесно ли влезе в хотела? — попита Патриша.

— Пазачът изглеждаше озадачен, но му отправих една ослепителна усмивка и се насочих право към асансьора възможно най-самоуверено. Той реши, че живея тук.

— В хладилника има лед, мамо. Искаш бърбън и сода, нали?

— Да.

Мейсън чу гъргоренето на течността, звъна на леда в чашата, после трескаво шептене.

Адвокатът се настани във фотьойла, запали цигара, всмукна дълбоко и любезно се надигна, когато двете жени отново влязоха в хола.

— Натъкмихте ли го? — попита Мейсън.

— Какво? — попита Патриша. — Питието ли?

— Не, вашата версия.

Патриша го изгледа сърдито. Двете жени седнаха.

— Може да усуквате, ако искате, но не зная с колко време разполагаме.

— Мамо, казах на мистър Мейсън за Боб Флийтуд. Той е наясно как стоят нещата.

— В крайна сметка, мистър Мейсън, нямам какво да крия. Намерих стаи в малък къмпинг горе в планината. Телефонирах на съпруга си къде ще бъдем и той каза, че ще дойде при нас.

— Дойде ли?

Тя се — поколеба да отговори.

— Продължавайте — подкани я Мейсън. — Разкажете какво стана.

— Боб и аз изпихме няколко чаши, докато чакахме, за да мине времето. После Боб се извини и отиде в банята. Доста се забави. Извиках го, за да разбера дали не му е зле. Нямаше отговор. Вратата бе заключена отвътре. Изпаднах в паника. Мислех че е глътнал нещо… нали знаете, можеше да се е самоубил.

— Но не беше така, нали?

— У него бе ключът от другата стая. Изтичах навън, за да опитам външната врата на бунгалото. Беше отворена. Вратата на банята откъм другата стая също бе отворена. Изобщо не се е бавил в банята. Заключил е вратата към мен, прекосил е стаята, излязъл е през другата врата, качил се е на колата ми и е изчезнал.

— Не чухте ли шума от мотора? — попита Мейсън.

— Чух, но мислех, че е друга кола. Изобщо не ми хрумна, че може да е моята. Бях я паркирала на алеята.

— Къде е отишъл?

— Представа нямам.

— Вие какво направихте?

— Излязох на пътя и се върнах на автостоп. Не бих желала друг път да ми се случва.

— А багажът ви?

— Имах малък куфар. Бях го извадила от багажника, защото вътре имаше бутилка уиски. Чакахме Бъртрънд да дойде при нас.

— Флийтуд знаеше ли го?

— Да.

— Беше ли възвърнал паметта си?

— Не, иначе беше добре, но паметта му не се бе възвърнала.

— А вашият съпруг?

— Не зная какво му се е случило. Не се появи.

— Защо не го изчакахте?

— Отдавна вече го чакахме, когато Боб задигна колата. Аз… нямам представа какво се е случило.

— Телефонирахте ли вкъщи?

— Да, разбира се.

— И какво?

— Никой не се обади.

— Нямате ли прислуга?

— Те спят над гаража. Нощем не могат да отговорят на телефона.

— И така вие излязохте на шосето и се върнахте на автостоп.

— Да.

— Можете ли да ми кажете името на шофьора, който ви качи?

— На шофьорите — провлачено каза тя, като наблегна на „и“-то. — Бяха трима. Последният беше почти старец.

— Направо тук ли ви остави?

— Не, остави ме там, откъдето можех да взема такси.

— А куфарът ви? Нима го забравихте в колата?

— Оставих го на съхранение, защото смятах, че ще ми е трудно да вляза тук с куфар. Без него просто щях да вляза и лесно да стигна до апартамента на Пат, докато в противен случай, щяха да ме спрат и трябваше да обяснявам.

— Защо не искахте да ви разпитват?

— Не бях вътрешно готова.

— Защо не се върнахте у дома?

— Защото… защото се страхувах.

— Защо?

— Не зная. Имах лоши предчувствия, исках да бъда с Пат.

— По-рано тази вечер телефонирахте на мъжа си и му казахте къде ще бъдете, нали?

— Точно така.

— И той трябваше веднага да дойде при вас.

— Веднага, щом се освободи. Каза, че ще пристигне към десет.

— А Пат?

— Защо ви интересува Пат?

— Телефонирахте ли й?

Тя замълча за миг.

— Полицията естествено ще проследи обажданията ви.

— Какво общо има тук полицията?

— Не зная — подхвърли Мейсън и добави многозначително — все още.

— Не виждам причина да занимаваме полицията с тази история.

— Колко чаши изпихте с Флийтуд?

— Две-три. Започнахме след вечеря, някъде към девет…

— Той много ли пи?

— Изглеждаше много жаден — призна тя. — Опитвах се да го възпирам, доколкото мога.

— Каква беше бутилката?

— Половин литър.

— Остана ли нещо в нея?

— Не.

— Позвънихте ли на Пат?

— Да.

— Поискахте да дойде при Вас?

— Да.

— Защо?

— Защото… имах чувството, че върша нещо нередно. Исках да разкрия картите.

— Споделихте ли това със съпруга си по телефона?

— Не. Позвъних на Пат едва в девет, точно преди да затворят рецепцията. Боб открадна колата ми малко след това.

— Какво казахте на Пат по телефона?

— Просто къде се намирам.

— Казахте й да дойде в планината?

— Дадох й да подразбере.

Мейсън се обърна към Патриша.

— Помъчих се да ви се обадя, но никой не отговори — каза тя.

— Защо не позвънихте на детективското бюро на Дрейк?

— Исках първо да говоря с майка си.

— Успяхте ли?

— Бунгалото беше празно, когато стигнах.

— Влязохте ли вътре?

— Да.

— За колко време се върнахте? — обърна се Мейсън към мисис Олрид.

— Не мога да кажа, струваше ми се, че чакам часове. Понякога кола подир кола отминаваха, без да спрат. Друг път спираха, но отиваха другаде. Не бих желала да изживея повторно това. Нямам точна представа за времето.

— Вярно — сухо забеляза Мейсън. — И двете нямате представа за него.

Мейсън се доближи до телефона и тъкмо се канеше да вдигне слушалката, когато някой почука на входната врата.

— Господи! — възкликна мисис Олрид. — Кой може да бъде?

Чукането се повтори, по-силно, властно.

— И за двете ви се отнася, не говорете. Оставете ме аз да говоря.

— Няма ли да е по-лошо, ако не обясним?

— Нито дума! — предупреди Мейсън. — Оставете ме само аз да говоря.

Стенният часовник удари, и отново се чу тропане. Мейсън прекоси стаята и отвори вратата.

Лейтенант Трег от оперативната група за разследване на убийства и Франк Инмън, представител на шерифа, бяха много по-изненадани да видят адвоката там, отколкото той тях.

— Влезте — покани ги Мейсън.

— Какво по дяволите търсите тук? — смая се Трег.

— Мисис Олрид, това е Франк Инмън от службата на шерифа и лейтенант Трег от отдела, разследващ убийства. Господа, това са мисис К. Олрид и дъщеря й Патриша Факсън. Мис Факсън е наела този апартамент под името Морин Милфърд, защото мечтата й е да стане писателка. Иска да разполага с място, където да може да пише, без никой да я безпокои.

— Мисис Олрид ли? Добре, добре — саркастично го пресече капитан Трег. — И също церемониалмайстор. Може ли да дадете думата на жените за малко, Мейсън?

— Мисис Олрид се е простудила — възрази Мейсън, — а дъщеря й има лек дефект в говора. Кажете вие първо какво има.

— Сигурен ли сте, че това е мисис Олрид? — попита Трег.

— Дъщеря й би трябвало да е сигурна.

— Избягала сте с Боб Флийтуд, така ли, мисис Олрид?

Тя понечи да отговори. Мейсън я спря с жест:

— Ех, господа. Не можете ли да бъдете по-дипломатични?

— Дявол го взел, какво общо имате вие с тази история?

— Той е говорителят — подхвърли Трег. — Фактът, че е тук е най-добрата улика според мен.

Мейсън се засмя:

— Всъщност тук съм в качеството си на адвокат.

— Ние също сме по служба — отсече Инмън.

— По нищо не личи — отвърна Мейсън. — Навярно ще ни кажете какво се е случило?

— Първо искаме да ни се отговори на няколко въпроса.

— Алергични сме към всякакъв вид въпроси, преди да знаем какво се е случило.

— По дяволите! Мога да арестувам тези жени и да ги хвърля в пандиза, ако се налага.

— Разбира се, а аз да подам жалба за незаконното им задържане.

— Така не стигаме до никъде. Добре, ако искате да узнаете жестоките факти, тъй да бъде. Кога видяхте за последен път Боб Флийтуд, мисис Олрид?

— Аз… аз…

— Позаинтересувайте се защо ви задават този въпрос, мисис Олрид, преди да отговорите — предупреди я Мейсън.

Трег кипна:

— Отлично, ще ви кажа защо задавам този въпрос. Колата на мисис Олрид е била намерена на дъното на каньон край планински път. Боб Флийтуд е бил в нея и е мъртъв. Сега вероятно ще проговорите, мисис Олрид.

— Боб Флийтуд е мъртъв! — възкликна тя.

— Точно това казах.

— Не бързайте! — възпря я Мейсън.

— Може би е пил прекомерно. Той…

— Защо е карал колата ви на първо място?

— Нямам представа. Просто взе колата ми и потегли.

— Без ваше разрешение?

Мейсън застана зад Трег, привлече вниманието й с жест и й направи знак да мълчи.

— Това обяснява всичко. Искал е да избяга. Мислех, че страда от амнезия, но вътре в себе си чувствах, че се преструва. Казах му, че съм негова сестра и като че ли той повярва и привидно изчакваше умът му да се проясни.

— Що за дяволски объркани показания! — възмути се Инмън.

Трег му направи знак да мълчи и погледна многозначително към Мейсън:

— Всичко, до което се доберем, е от значение — прошепна той.

— Мистър Мейсън, при тези обстоятелства не трябва да рискуваме да бъдем криворазбрани. Смятам, че тези господа заслужават моята откровеност — заяви малко предизвикателно мисис Олрид. — Мистър Флийтуд страдаше от амнезия. Опитах се да му създам благоприятни условия, като се представих за сестра му. Казах му, че съпругът ми е неговият зет. По наше мнение това щеше да го успокои и разведри, и паметта му можеше да се възвърне. Бяхме отседнали в къмпинг и очаквах съпруга си. Имах бутилка уиски й Боб Флийтуд изпи няколко чаши, без почти да ги разрежда. Помъчих се да го въздържа, но той продължи, докато изпи до дъно бутилката.

— Вие не пихте ли? — попита капитан Трег.

— Пих само толкова, колкото мислех, че ще издържа. Знаех, че след като е започнал, Боб ще изпразни бутилката, а не исках това да става, не исках да се напива. Знаех, че всяка капка, която изпия, е от значение. Аз…

— Колко чаши изпихте?

— Две, а той — три.

— Какво стана после?

— Той взе колата и пое към града.

— Без вашето разрешение?

— Да.

— Без ваше знание?

— Да.

— И после какво се случи?

— Не зная нищо друго, но ако е имало произшествие… причината е алкохолът, който изпи. Можете да проверите, нали? Не можете ли да направите анализ на кръвта му?

— Естествено — отвърна капитан Трег, — но бихме искали да узнаем още няколко неща преди това.

— Какво точно?

— Е, добре, първо — започна Трег, — дойдохме тук със завързани очи, така да се каже. Полицаите, които разследваха катастрофата, открили ключ от бунгалата в колата. Отишли там и видели, че са празни. Разбудили собственичката и тя им казала, че стаите били дадени на Флийтуд и сестра му и, че сте се обадили няколко пъти от офиса й, преди да затвори. Момчетата откриха къде сте се обаждала. Единият номер е бил домът на Олрид, другият — тук. Позвъниха ни да проверим. Тъй като нямаше никой у вас, дойдохме тук. Съвсем не очаквахме да ви открием.

— Да, мога да обясня всичко. Точно така стана.

— Практика ли е специалният отряд за убийства да разследва автомобилни злополуки? — сухо каза Мейсън.

— Млъкнете, умнико — сряза го Инмън.

Трег не сваляше поглед от мисис Олрид, приковаваше вниманието й и тя не разбра значението на забележката на адвоката.

— Значи вие смятате, че Боб Флийтуд не е овладял волана?

— Сигурна съм, че е било така.

— Според вас е бил пиян?

— Беше пил. Не мисля, че беше пиян, не. Но щом е катастрофирал, сигурно е бил.

— Добре, има още няколко неща, които трябва да обясните. Едно от тях е защо колата е била превключена на ниска скорост, когато е изхвръкнала от пътя.

— Мисис Олрид, защо в крайна сметка не изчакате да разберете точно какво Трег цели, преди да…

— Не се опитвайте да поправяте счупената делва — отсече Трег.

— Просто исках да… — подхвана Мейсън.

— И докато ми обяснявате това, кажете също защо има кръв в дъното на багажника ви?

— Кръв в багажника на колата ми? — не можеше да повярва тя.

— Това е самата истина.

— Как, аз… аз нямам ни най-малка представа как… сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Аз…

На входната врата се почука.

Франк Инмън отвори. Влезе цивилен полицай и се обърна към Трег:

— Лейтенанте, мога ли да говоря с вас? Току-що получихме допълнителна информация по радиото в колата.

Трег излезе в антрето. Инмън каза на Мейсън:

— Според мен можем да минем без вас.

Мейсън само се усмихна.

Капитан Трег се върна и се извини:

— Простете, мисис Олрид, допуснах грешка.

Наблюдаваше я, присвил очи.

— Искате да кажете, че не е имало злополука? Колата ми не е паднала в пропастта?

— Не — възрази Трег, — имало е злополука. Колата ви действително е паднала в каньона. Има мъртвец, заключен в колата, и тя преднамерено е била подкарана през мантинелата на ниска скорост. Грешката ми е относно установяването на самоличността на трупа. Първоначално полицаите се заблудиха, защото откриха портфейл с шофьорска книжка, карта със социалноосигурителен номер и някои други неща, притежание на Робърт Грег Флийтуд. Но след това намерили също друг портфейл и когато сравнили снимките, разбрали, че мъртвецът е носел у себе си портфейла на Флийтуд, но съвсем не е Флийтуд.

— А кой е той? — попита мисис Олрид.

— Съпругът ви, Бъртрънд К — Олрид. — Трег изстреля информацията в лицето й, сякаш превръщаше думите в куршуми. — Кажете ни сега как попадна в колата ви и как е бил блъснат в каньона.

— Как, аз… аз…

— И откъде е тази кръв в багажника на колата ви.

Тя се колебаеше. Широко разтворените й очи се извърнаха страдалчески към Мейсън.

Франк Инмън улови погледа.

— Колкото до вас — извика той на адвоката, — излезте, откъдето сте дошли. Действайте, лейтенанте!

— Искам да отговорите на въпроса ми сега — твърдо заяви Трег.

Хванал Мейсън подмишница, Инмън го избута в коридора:

— Не можете да ми попречите да съветвам клиентката си.

— Мога, по дяволите — просъска Инмън, — мога да ви изхвърля оттук и ако се съпротивявате, ще стана груб.

Мейсън извика през рамо:

— Мисис Олрид, те накърняват правата ви. Като адвокат ви съветвам да не казвате абсолютно нищо, докато тези служители се държат така арогантно. Мълчанието ви няма да бъде израз на вина или страх да не бъдете обвинена в престъпление, а само протест срещу арогантните и незаконни методи на тези полицаи.

— Добре я свършихте — обърна се раздразнено Трег към Инмън. — Дадохте му шанс да пледира.

— Пет пари не давам — заяви Инмън. — Тази жена или ще даде показания за мъртвия си съпруг или ще я задържим.

— Винаги можете да ме намерите в кантората, мисис Олрид — каза Мейсън, — или чрез частното детективско бюро на Дрейк.

— Хайде — подкани Трег, — ще се поразходим. Вие и двете ще дойдете с нае в полицията.

Инмън изтласка Мейсън в коридора на хотела и затвори вратата на апартамента.

Мейсън тръгна по коридора, взе асансьора и попита сънения нощен пазач:

— Къде е телефонът?

Пазачът го изгледа с любопитство:

— Тук ли живеете?

— Не, инвеститор съм. Възнамерявам да купя този хотел просто като капиталовложение. С колко според вас трябва да повиша заплатите, за да бъде персоналът любезен?

Пазачът недоверчиво се усмихна:

— Телефонът е ей там, в ъгъла.

Мейсън позвъни в бюрото на Дрейк.

— Къде е Пол? — попита той телефонистката.

— Прибра се да спи и каза да го безпокоят само в случай на убийство.

— Е, добре, позвънете му — ухили се Мейсън. — Кажете му, че изрично спазвате нареждането му.

— Какво означава това?

— Бъртрънд К. Олрид е убит горе в планината над Спрингфийлд. После е бил заключен в колата на мисис Олрид, колата — подкарана на ниска скорост и запратена в пропастта. Един от детективите на Дрейк е в Спрингфийлд. Кажете му да се свърже с него по телефона и да му нареди незабавно да отиде на местопроизшествието! Необходима ми е информация, необходими ми са снимки и ми е необходим Флийтуд. Запомнихте ли?

— Да, мистър Мейсън. Искате ли да разговаряте лично с мистър Дрейк?

— Не сега — каза Мейсън. — Работя по казуса от друг ъгъл и не искам да вися в телефонна кабина, вместо да действам.

Затвори, отиде до вратата на фоайето и надникна, навън.

Вече се развиделяваше. Слънцето още не бе изгряло и улицата изглеждаше неприветлива и сива в безцветното утро.

Полицейска кола с червена сигнална лампа и сирена стоеше паркирана до тротоара. Антената й бе изтеглена до краен предел. Зад волана беше цивилния полицай, отнесъл съобщението на капитан Трег. Моторът работеше и малки кълба бял дим излизаха от ауспуха.

Мейсън остана край входа около пет минути. Стана по-светло. Околните предмети започнаха да се оцветяват.

Мейсън погледна часовника си, протегна се, прозя се и отиде при асансьора. Той все още беше на осмия етаж. Адвокатът натисна бутона и асансьорът слезе на партера. Отвори вратата колкото да прекъсне електрическите жици и да пъхне молив при свивката на вратата, за да не се затваря плътно. После се настани във фоайето, близо до асансьора.

След десетина минути чу леко бръмчене вътре в асансьора, което показваше, че някой се мъчи да го задвижи. Той стана, махна молива, влезе в асансьора и остави вратата автоматично да се затвори. Щом вратата се затръшна, нещо изщрака и асансьорът потегли нагоре.

Мейсън се сви в ъгъла, където не можеха да го забележат, отваряйки вратата. Асансьорът спря на осмия етаж. Вратата се разтвори, Инмън блъсна мисис Олрид и Патриша вътре и ги последва. Трег влезе също и затвори вратата.

— И ако адвокатът ви чака долу, не го заговаряйте. Разбрано?

Обърнаха се с лице към вратата, но внезапно мисис Олрид ахна при вида на Мейсън. Инмън извърна глава, посегна към кобура си. После се овладя.

— Партера, нали? — попита Мейсън и веднага натисна бутона.

Асансьорът се заклати към партера.

— Казах ти, че му сече пипето — сухо сподели Трег.

— Какво им казахте? — попита Мейсън мисис Олрид.

— Млъкнете! — заповяда Инмън.

— Нищо — отвърна мисис Олрид, — следвах инструкциите ви.

— Продължавайте в същия дух — каза Мейсън. — Ще се опитат всячески да ви принудят да говорите. Кажете им само, че мълчанието ви е протест срещу арогантните им методи и че искате среща с адвоката си, преди да дадете показания. Помнете, давала сте пълни и честни показания, преди те да проявят произвол и да започнат да ме блъскат.

— Много съм изкушен наистина да ви заблъскам — измърмори Инмън.

— Не се гневете — подхвърли му Мейсън. — Това повишава кръвното налягане и лицето ви се изкривява.

— Не ставай глупак, Инмън! Опитва се да те вбеси. Ще бъде ужасно пред съда.

Инмън потъна в мрачно мълчание.

Клетката спря на партера. Мейсън отвори вратата:

— Партер, дами и господа! Очаква ви отделът за съдебни инсценировки: отделни килии, фалшиви признания, на дъщерята казват, че майката е признала и обратното, в килиите ви ще поставят провокатори и детективи — всички обичайни полицейски клопки!

Инмън изтика жените във фоайето, обърна се към Мейсън и го заплаши с юмрук.

Лейтенант Трег го сграбчи за ръката.

Полицаите конвоираха жените до полицейската кола й потеглиха.

Мейсън уморено въздъхна, отиде до отсрещната страна на улицата, където бе паркирал колата си, качи се и запали мотора.