Ленивият любовник

ГЛАВА II

До десет и двайсет Дела Стрийт вече можеше да докладва на Мейсън.

— Касиерът на Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс беше страшно изненадан — заяви тя.

— Как така?

— Не можеше да проумее защо депозираме чек и в същото време го молим да го разгледа внимателно.

— Но все пак го разгледа, нали?

— Да.

— И го прие?

— Каза, че чекът е валиден, че е подписан от мисис Олрид, а тя е достатъчно богата, за да обезпечи покритието му. Дори не си даде труд да провери балансовия отчет. Само свери подписите. Сигурно мисис Олрид разполага с големи суми при тях.

— Това ме заинтригува. Мисис Олрид положително ще установи връзка с мен, освен в случай, че чековете са фалшиви.

— Вероятно — подхвана Дела Стрийт — е сгънала първия чек в писмо, в което е обяснявала какво очаква от вас, след това си е припомнила, че иска да добави още нещо в писмото си, извадила го е и е забравила да го сложи повторно. В плика е останал чекът и така пристигна при нас.

— Може би — съгласи се Мейсън, — но цялата тази проклета история ме дразни. Аз…

Телефонът на бюрото на Дела Стрийт иззвъня еднократно, което означаваше, че секретарката от приемната иска да реши конкретен проблем със съдействието на секретарката на Мейсън.

Дела Стрийт вдигна слушалката:

— Ало, Гърти? Какво има… разбирам… Да, мисля. Покани го да седне само за миг. — Дела Стрийт закри с шепа мембраната и се обърна към Мейсън: — Мистър Бъртрънд К. Олрид е дошъл. Изглежда е много възбуден. Иска да ви види, но не казва по какъв въпрос.

— Мейсън се ухили:

— Нещата се поразмърдаха! Кажи на Гърти да го въведе.

Бъртрънд К. Олрид беше около петдесетгодишен, нисък и набит, облечен в двуреден сив костюм, ушит майсторски, за да прикрие недостатъците му. Косата му, оредяла на темето, бе разделена на път и сресана с брилянтин. През тънките червеникаво-кафяви кичури се виждаше скалпа му. Червеникави късо подстригани мустаци закриваха горната му устна, но свършваха преди ъглите на устата му — сантиметър и половина грижливо поддържана четина от двете страни на горната му устна.

Очевидно бе човек, който разчиташе на способността си да отстранява всяко препятствие по пътя си и си проправяше път в живота, като слон през бамбукова гора.

Дебелите му крака го отведоха до бюрото на Мейсън. На лицето му се появи сърдита усмивка, той протегна ръката си още когато бе на два метра разстояние от бюрото на адвоката и възкликна гръмогласно:

— Пери Мейсън! Пери Мейсън на живо! Какво удоволствие! Мистър Мейсън, толкова много съм чувал да се говори за вас. Много, извънредно много се радвам да се запознаем.

— Благодаря ви — отговори Мейсън, като се ръкува с него. — Няма ли да седнете?

Олрид погледна многозначително към Дела Стрийт.

— Мис Стрийт, моята секретарка — поясни Мейсън. — Можете да разчитате напълно на дискретността й. Тя си взима бележки по време на разговорите ми с клиентите, грижи се за документацията и в случай, че забравя нещо, веднага ми го припомня.

— Това не се случва често, предполагам — изграчи Олрид.

— Понякога изпускам някои подробности — призна Мейсън.

Олрид се настани в голямото кожено кресло, предназначено за клиентите, изкашля се и попита:

— Имате ли нещо против, ако пуша?

— Ни най-малко. Заповядайте. — Мейсън му предложи цигара от кутията на бюрото си.

— Не, благодаря. Цигарите ме изнервят, предпочитам пури. Нали не възразявате?

— Разбира се, че не.

Олрид кръстоса пълните си крака. Добре поддържаните му нокти блеснаха на светлината, идваща от прозореца, докато той взимаше пура от кожен калъф, който извади от джоба си.

— Касае се за жена ми, мистър Мейсън.

— Какво се е случило? — попита Мейсън.

— Не зная как да обясня постъпките й.

— Нека бъдем наясно, мистър Олрид. Дойдохте тук, защото телефонирах и исках да говоря с жена ви, така ли?

— Донякъде, но само донякъде.

— Когато разговаряте с адвокат, винаги трябва да имате предвид, че може да представите факти, относно които адвокатът няма свободата да действа.

— Искате да кажете, че представлявате жена ми?

— Искам да кажа, че няма да имам свободата да действам като ваш защитник, ако това имате предвид. Следователно трябва да ми кажете точно какво желаете, преди да ми дадете информация, която според вас е поверителна.

— Добре, добре — съгласи се Олрид, като запали клечка кибрит от подметката си, поддържа пламъка накрая на пурата и нервно всмукваше, докато тютюнът се разгори както трябва.

Олрид угаси клечката, хвърли я в пепелника и се обърна към Мейсън:

— Защитник на жена ми ли сте?

— Засега не мога да отговоря на въпроса ви!

— Е добре, ако е така, защо очаквахте да я намерите в моя дом?

— Не е ли логично именно там да търсиш една съпруга, в дома на съпруга й?

През синкавия дим на пурата си Олрид се вгледа в лицето на адвоката.

— Дявол го взел, голям хитрец сте — недоволно изсумтя той, — освен ако…

— Освен какво? — попита Мейсън, тъй като другият се умълча.

— Освен ако не сте в течение — но ако представяте Лола, вие трябва да знаете.

Мейсън само се усмихна.

— О, какъв смисъл има да играем на криеница, Мейсън? Нека обсъдим същината на въпроса.

— Говорете.

— Жена ми — с горчивина сподели Олрид — избяга с най-добрия ми приятел.

— Доста неприятно — уклончиво каза Мейсън. — Кога стана това?

— Като че ли не знаете всичко!

— Най-сетне, мистър Олрид, вие сам искахте да се срещнете с мен.

— Събота вечер — продължи Олрид. — Дявол го взел, за мен това бе гръм от ясно небе.

— Името на мъжа?

— Робърт Грег Флийтуд. Един от моите съдружници, служител, счетоводител, помощник, момче за всичко.

— Възнамерявате ли да поискате развод?

— Не знам.

— Предполагам, че вестниците все още не са научили нищо?

— Разбира се, че не. Досега журналистите нищо не са надушили, но дълго няма да опазя тайната. Прекалено известни сме в обществото и изобщо.

Вместо отговор Мейсън само кимна.

— Единственото, което не мога да си обясня — избухна Олрид, — е как жена на нейната възраст може да направи подобно нещо!

— На колко години е?

— На четиридесет и две.

— Мисля — подхвърли Мейсън, — че според психолозите това е една от най-опасните възрасти за жената.

— Обобщавате! — упрекна го Олрид.

— Защо не?

— Е, както желаете… но вижте, Мейсън, Лола притежаваше много имоти, можеше да прави, каквото пожелае. Беше зряла жена. Ако се е отегчавала с мен, просто можеше да отиде в Рино, дискретно да обявя, че се е разделила с мен, да получи развод и да се омъжи за Боб Флийтуд. Но не, тя е искала да направи нещо екстравагантно, почти юношеско, нещо, което ще навлече на всички ни много неблагоприятна публичност.

— Можете ли да ми кажете нещо за Флийтуд?

— Всичко мога да ви кажа за него.

— И така?

— Боб Флийтуд е петнайсет години по млад от жена ми. Спрях се на него още когато бе съвсем млад и се помъчих да го направя човек. Тиках го напред според възможностите му. Доверявах му се. Повечето време той бе в моя дом. Бога ми, и през ум не ми минаваше, че той и Лола ще намерят нещо един в друг. Привидно Боб Флийтуд ухажваше Патриша.

— А коя е Патриша?

— Патриша Факсън, дъщерята на Лола от предишен брак.

— Ясно.

— И после, изневиделица, той изчезва с жена ми.

— Как реагира Пат?

— Много е нещастна, но се преструва, че не е. Слиза в трапезарията, яде, колкото да не умре от глад, показва се ведра, доволна, а всъщност сърцето й се къса от мъка.

— Обича ли го?

— Струва ми се, че повече от всичко се чувства унижена. Представете си едно момиче в такова дяволско положение: майка й да избяга с любимия й.

— Флийтуд наистина ли е любимият на Патриша?

— Е, нека го приемем така. Той беше… той… както и да е, той много се въртеше около Патриша и през цялото това време абсолютно никога не е проявявал някакъв интерес към Лола. Вероятно са били много потайни или това е някакво внезапно увлечение. Естествено Патриша е съвременно момиче. Около нея винаги е имало една дузина момчета. Много са били лудо влюбени в нея. По-късно в обкръжението й останаха само двама, Боб Флийтуд и един младеж на име Джон Багли. Чувствах, че Боб има преднина, но Джон Багли все още имаше шансове… в това нямаше никакво съмнение, Мейсън.

Адвокатът кимна.

— Предполагам — продължи Олрид, — че Пат са играеше и с двамата, за да разпали страстта им, както е присъщо на жените, и отиде твърде далеч. Може би е избрала Багли и е отхвърлила Боб. Не е ясно.

— Защо не я попитате?

— Невъзможно, Пат е момиче с характер. Мисли, че искам да й се налагам и се настройва срещу мен. Няма никакво основание, уверявам ви, Мейсън, Но тя така възприема нещата. Както и да е, ако е отхвърлила Боб заради Джон, наистина ме постави натясно. Предполагам, че Боб е решил да докаже на Пат, че не е единствената в света и е искал да я унижи, затова е избягал с майка й. Действително ме постави в дяволски трудно положение! Но не мога да си представя как Лола го е направила.

Мейсън само кимна.

— По дяволите! — ядно продължи Олрид. — Дори и Лола пет пари да не е давала за мен, дори да е искала всячески да ме нарани и да ме направи за посмешище, пак ми се струва невероятно да ми погоди такъв номер.

— Дали го е направила единствено за да ви нарани или за да ви се присмее? — попита Мейсън.

— Така изглежда, нали?

Мейсън замълча.

— Единственото обяснение е, че Лола тайно е била влюбена в него от известно време. Вероятно е смятала, че Пат не го обича истински. Предполагам, че се е бояла да ми каже, че иска развод и да чака, както изисква приличието, защото тогава Боб навярно щеше да й се изплъзне. В крайна сметка независимо дали една жена е младолика и привлекателна, когато тя започва връзка с мъж, петнайсет години по-млад от нея… всичко е до време, Мейсън. Всичко е до време.

— Какво точно искате от мен? — попита Мейсън. — Да коментирам семейните ви неуредици или да ви дам сведения?

— Всъщност исках от вас информация, Мейсън.

— Така и разбрах.

— Но само като предисловие към нещо друго.

— Боя се, че не разбирам.

— Исках да бъда наясно дали сте адвокат на жена ми. Искам да ми дадете съвсем недвусмислен отговор.

— Не съм в състояние.

— Ако сте неин адвокат, искам да установя връзка с нея…

— Тя ще влезе във връзка с вас, ако желае, предполагам — отвърна Мейсън.

— По дяволите, не тя иска това, а аз.

— Тъй ли?

— Да! Искам да се свържа с Боб Флийтуд.

— А Флийтуд се мъчи да бъде колкото се може по-далеч от вас, като знае опасностите, които крие срещата с един разгневен съпруг.

— Точно така — съвсем сериозно отвърна Олрид. — Той няма защо да се бои от мен.

— Може би това не е страх, просто предпазливост.

— Каквото и да е, искам да установя връзка с него.

— Той може да пренебрегне желанието ви.

— Вижте, ще разкрия още няколко карти върху масата — подхвана Олрид.

— Говорете.

— Знаете ли нещо за работата ми, Мейсън?

— Зная, че имате акции в рудодобива.

— Рудодобивът е най-големият хазарт на света. Купувате новооткрит участък. Влагате пари за разработването му. Мислите, че ще спечелите един милион. Надеждите ви са измамени. Похарчил сте повече, отколкото можете да си позволите. Естествено изкушението да разпродадете акциите и да си върнете поне част от парите е голямо.

Мейсън кимна.

— От друга страна, избирате малка дупка в земята и започвате да копаете, като смятате, че няма да ви струва твърде скъпо, и още в началото откривате, че сте попаднал на големи залежи на руда. Познавате ли Джордж Джеръм?

Мейсън пак кимна.

— Партньор ми е в доста сделки. Приятен мъж с отлични технически познания. Трудно могат да го надхитрят.

— Какво общо има Джордж Джеръм в случая?

— Притежавахме мината Уайт Хорс. Продадохме я на Диксън Кийт срещу една негова мина и малко пари. Беше добра сделка, бих казал равностойна замяна.

Мейсън погледна часовника си.

— Няма да ви отнема повече от минута. Само минута. Всичко това е свързано с жена ми — каза Олрид. — Кийт направи замяната съвсем доброволно. Смяташе, че ни е хързулнал. Случайно бях узнал, че според него мината му не струва пукнат грош. Именно затова го надхитрихме, главно благодарение на техническите знания на партньора ми. Както и да е, мината, която получихме от Диксън Кийт се оказа ценна. Всъщност пластът се стесняваше и Кийт бе сметнал за по-изгодно да се отърве от тази собственост. Джордж реши, че Кийт е сгрешил и е пропуснал основния пласт. И така, Джордж нареди да копаят в друга посока и три седмици само, след като бяхме влезли във владение, открихме жила, твърде богата на руда. Опитахме се да го запазим в тайна, но тъй или иначе се разчу. Кийт също узна и естествено се вбеси. Най-доброто, което можеше да направи, бе да развали договора, да го обяви за невалиден. Претендираше, че сме го подвели и сме представили в невярна светлина нашата собственост. Естествено ние му казахме да ни остави на мира.

— И какво направи той? — попита Мейсън.

— Нае си адвокат и започна дело срещу нас, обвинявайки ни в измама, че не сме го осведомили за ред неща, че той разчитал на думата ни и лично никога не е разглеждал мината. А това беше лъжа, Мейсън. Диксън Кийт отиде там и я огледа, при това щателно, и дори да му бяхме дали невярна информация, не разчиташе на нея. Според закона едно е да си подведен от някого и съвсем друго, ако сам проучиш нещата и закупиш собствеността в резултат на това, тогава купувачът остава с вързани ръце.

— Общо взето законът е такъв — потвърди Мейсън. — Разбира се, има изключения…

— Зная, зная, но сега не говоря за изключенията. Говоря как е според закона. Защото случаят е повече от ясен. Просто един човек иска да анулира договора.

— Можете ли да докажете, че Кийт е направил оглед на собствеността ви?

— Точно в това се състои работата — заяви Олрид. — Само един човек може да докаже това.

— Кой?

— Робърт Грег Флийтуд — тъжно призна Олрид. — Мъжът, който избяга с жена ми.

— Случаят май наистина е заплетен — съгласи се Мейсън, като се поусмихна.

— Заплетен е, неприятен, объркващ. Взех Флийтуд на работа при мен и го създадох. Той е ленив негодник. Избяга с жена ми и може да провали съдебното дело, защото никой не може да го открие. Диксън Кийт очевидно знае какво става. Целта му е делото да се гледа възможно най-скоро. Иска да дам показания Притиснати сме до стената, Мейсън. Не искаме да разчитаме само на голословно твърдение, че той сам е взел решението си и е отишъл да инспектира мината Уайт Хорс, искаме да разполагаме с доказателство. Ако не представиш, доказателства в съда, си загубен… вие сте адвокат. Знаете тези неща.

— А какво точно желаете да направя аз? Не мога да бъда ваш адвокат в този спор.

— Разбирам всичко това. Ние имаме адвокат.

— Тогава какво очаквате от мен?

— Вижте, вие сте адвокат на жена ми. Независимо, че увъртате, зная че сте неин адвокат. Искам да установите контакт с нея.

— Защо мислите, че мога да установя връзка с нея?

— Уверен съм, че можете. Искам да й кажете, че бих желал да порасне и постъпките й да съответстват на възрастта й. Кажете й да отиде в Рино, да поиска развод и да знае, че аз съм съгласен. Бих желал да се свържете чрез нея с Флийтуд и да кажете на Боб Флийтуд да се върне и да се държи като мъж, да поеме своя дял от отговорността. Ако Лола иска да живее с него, тъй да бъде. Ще играя честно с него. Не мисля, че вината е изцяло негова. Искам да спечеля това дело! Искам Боб Флийтуд да се върне и да свидетелства. Ясно ли е?

— Съвсем ясно.

Олрид с мъка се надигна от стола си:

— Това е всичко, което имах да ви кажа.

— А в случай, че не бъда адвокат на жена ви?

— Вие сте такъв.

— Но да предположим, че не съм?

— Е, не смятам, че има някаква разлика тъй или иначе. Казах ви всичко. Надявам се да вляза във връзка с жена си. Разбирате чувствата ми и знаете какво трябва да правите.

— Боя се, че не мога да сторя нищо особено — отвърна Мейсън.

— Трябва да предадете това съобщение на своя клиент. В неин интерес е да й го предадете. Сигурен съм, че ще го направите. Довиждане, мистър Мейсън.

Олрид понечи да излезе през вратата, през която бе влязъл, но видя изхода към коридора, рязко се обърна, дръпна дръжката и излетя от стаята, без дори да погледне назад.

Мейсън вдигна поглед към Дела Стрийт.

— Ето разгадката — подхвърли тя. — Мисис Олрид иска да й бъдете адвокат. Очевидно ви е написала писмо, в което ви е уведомявала какво възнамерява да прави и какво очаква от вас, а после…

Дела не продължи.

— А после? — попита Мейсън.

— Може би е решила да почака и да ви телефонира по-късно — със слаб гласец довърши мисълта си Дела.

— Очаквах повече от вас, Дела — иронично се усмихна Мейсън.