ГЛАВА XX

Съдът се събра отново в два часа. Съдията Колтън започна:

— Мистър Джеръм, вие бяхте на свидетелското място, когато съдът се оттегли. Моля ви да го заемете отново. Господа, защитникът е в съда, свидетелят Джеръм е на мястото си. Бихте ли продължил с кръстосания разпит, мистър Мейсън?

Мейсън се обърна към съдията:

— Ваша светлост, случаят получи твърде неочаквано развитие. При тези обстоятелства, чувствам, че трябва да ми се разреши да призова свидетеля Овърбрук за допълнителен разпит.

— Възразявам на това, ваша светлост — намеси се Данвърс, — адвокатът имаше пълната възможност да разпита Овърбрук и той несъмнено се възползва от нея. Зададе изчерпателни въпроси и…

— И аз мисля същото — кимна утвърдително съдията.

— Ваша светлост — каза отчаяно Мейсън, — вече мога да твърдя, че преследвам конкретна цел с разпита на този свидетел. Ако ми бъде разрешено да го призова отново, мисля че бих могъл да изясня някои моменти, което ще оправдае обвиняемата и ще опровергае показанията на Флийтуд.

— Мислите ли, че можете да го направите? — попита съдията Колтън.

— Да, ваша светлост.

— Това съществено променя положението — каза съдията.

— Разбира се, ваша светлост, аз вече съм приключил случая за обвинението — каза Данвърс. — За нас той е завършен, приключен.

— Но ако съдът даде да се разбере, че не смята представените факти достатъчни за задържането на обвиняемата, веднага ще скочите на крака, твърдейки, че разполагате с допълнителни доказателства и молейки за разрешение да бъде възобновено разглеждането — каза строго съдията.

Данвърс не отговори.

Мейсън се обърна към свидетеля.

— Мистър Овърбрук, вие се представихте в известен смисъл, като експерт по разчитане на следи.

— Е, ние, хората, живеещи на село, разбираме нещо от това.

— Много пъти ли сте го правил?

— Да.

— И сте доста добър при разчитането на следите?

— Да, сър!

— Тогава — каза Мейсън, — тъй като сте толкова добър експерт в тази работа, ще бъдете ли така любезен да кажете на съда откъде знаете, че следите, оставени от тази жена, са следите на жената скочила от колата и изтичала до пътя, а после върнала се обратно в колата?

— Това е очевидно. Погледнете на скицата, от нея се вижда.

— Съвсем правилно. Тя показва следи, отдалечаващи се от колата и връщащи се обратно.

— Да, сър.

— Но откъде знаете какво се е случило там?

— То е написано върху земята. Никой не може да излезе от автомобила и да влезе вътре, без да остави отпечатъци. Така както се виждат, жената е изскочила от багажника и се е втурнала към пътя, а тук е дошла обратно и се е качила в колата. Единственият начин на света, по който тя би могла да се махне оттам, е да замине с колата, освен ако не е имала криле.

— Но там има следи, тръгващи от колата — каза Мейсън.

— Какво?

— Има следи, които тръгват от колата.

— Не, няма такива. Огледах внимателно земята наоколо. Тази скица е вярна.

— Но това са следи, тръгващи от колата — каза Мейсън, посочвайки на скицата.

— Разбира се. Това са нейните следи, когато е напуснала колата първия път, преди да се върне обратно.

— Откъде знаете, че те са направени, преди тя да се върне обратно? — попита Мейсън. — Откъде знаете че не са първи, следите, които се връщат от шосето и отиват към колата? Откъде знаете, че жената не е вървяла от шосето до тази точка, после не е скочила до това място тук и е побягнала обратно към пътя?

— Е, наистина не може да се каже със сигурност! — ухили се Овърбрук. — Освен, разбира се, това, че от следите тук се вижда мястото, където тя се е качила в колата. След като го е направила, може би вие бихте могъл да ми кажете как е успяла да се добере до багажника, намирайки се вътре в колата.

Чу се хихикане в съдебната зала. Съдията Колтън почука с чукчето си, призовавайки зрителите към тишина.

— Да допуснем, обаче — каза Мейсън, — че когато тези следи са били направени, колата не е била тук.

— Ъ-ъ-ъ? — запита Овърбрук, застинал в напрегнато внимание.

Мейсън се усмихна и продължи:

— Тези следи, мистър Овърбрук, чудесно биха могли да бъдат оставени, когато колата не е била тук. За всяка жена би било лесно да измине разстоянието от шосето до тази точка, където минават следите на колата и да изравни следите си с мястото, където би трябвало да се намира — предната лява врата. После, като използва прът, подобно на скакачите на висок скок, да скочи до тази точка и след това да побегне обратно към пътя.

— Има нещо вярно в това, мистър Мейсън! — каза Овърбрук, почесвайки се по главата. Няма нищо, което да показва кога са направени тези следи.

— Тогава, по същата логика, нищо не показва кога са направени вашите следи — продължи Мейсън.

— Какво искате да кажете с това?

— Вашите следи, отиващи до предната лява страна на колата, биха могли да бъдат направени в понеделник през нощта — отговори Мейсън. — В сряда бихте могъл да излезете по фермерския път, да поставите дъските и да минете по тях, докато се изравните с мястото, където са свършвали следите ви, оставени в понеделник през нощта. Тогава, като тръгнете обратно оттам и вървите до фермерския път, следите ви ще изглеждат като непрекъсната линия, все едно, че не сте спирал. Отпечатъците оставени в сряда, ще се съединят с тези от понеделник. Вие не можете да докажете кога са направени вашите собствени следи.

— Да, разбира се. Не съм прикрепял будилник към всяка от тях — отговори Овърбрук.

Някои от зрителите в залата се разсмяха.

— Не, но има едно интересно нещо — каза Мейсън, — което се вижда на фотографията, която държа, но не се вижда на скицата.

— Какво е то?

— Отбелязах, че тези малки отпечатъци тук ясно показват следите, оставени от кучето ви. Ще обясните ли на съда, как се получи така, че кучето ви е придружавало, когато са направени следите от колата към пътя, но не е било с вас, когато са направени следите от къщата до мястото, където е била паркирана колата?

Овърбрук се размърда на свидетелското място.

— Можете ли да отговорите на въпроса ми? — по, пита Мейсън.

— Опитвам се да намеря отговор.

— Отговорът е, че когато сте оставил следите от къщата до мястото на паркираната кола, кучето не е било с вас. Единственото време, през което то не ви е придружавало е, когато сте го оставил в къщата да пази свидетеля Флийтуд и това е било в понеделник, през нощта. Следователно, мистър Овърбрук, вие сте оставил тези следи в понеделник през нощта, след като сте сложил Флийтуд да спи. Оставил сте кучето да го пази, взел сте фенер и сте тръгнал по следите му. Видял сте какво се е случило при автомобила, който сте чули да се движи по пътя. Вие сте влязъл и сте намерили мъж в безсъзнание да лежи вътре. Този мъж е бил Бъртрънд К. Олрид, човек, когото сте ненавиждал, защото ви е измамил във връзка с минните далавери. Видял сте възможност да си разчистите сметките с него. Затова вие просто сте се качил на колата, закарал сте я над насипа и сте я пуснал надолу, където сте знаел, че ще бъде убит. След това, един или два дни по-късно, вие сте започнал да се безпокоите за отпечатъците и сте решил, че ще е по-добре да направите нещо във връзка с тях. Затова сте отишъл, сложили сте дъските и сте свързал в непрекъсната линия следите си от къщата до фермерския път. Когато сте отстранил дъските, обаче, вие с удивление сте открили там други, допълнителни следи. Те са били оставени от някаква жена и е изглеждало, като че тя е изскочила от багажника и после се е върнала в колата. Не е ли точно така?

— Ваша светлост, възразявам — извика Данвърс. — Въпросът е неправилно зададен, несвързан със случая, не по същество. Това не е истински кръстосан разпит и…

— Погледнете лицето на свидетеля, млади човече — каза съдията Колтън намръщено, — и ще разберете, че е правилен, точно по случая и по същество. Възражението се отхвърля. И ако искате да оспорвате фактите но делото в този случай, господин помощник на областния прокурор, съдът ви съветва да внимавате повече при въпросите на мистър Мейсън и при отговорите на свидетеля. Продължавайте, мистър Овърбрук, отговорете на въпроса.

Овърбрук се въртеше и се извиваше на свидетелското място, сякаш внезапно столът бе станал горещ.

— Отговорете на въпроса — прикани го съдията.

— Ваша светлост — избухна Овърбрук, — ще ви кажа истината. Всичко се случи почти точно така. В някои отношения обаче това не е вярно.

— В какво именно? — попита Мейсън.

— Когато стигнах до колата, аз светнах с фенера вътре и видях мъжа. Той беше мъртъв. Тогава познах в него Олрид и разбрах, че съм загазил, защото хората знаеха, че го мразя до смърт. Щеше да изглежда, като че ли… щеше да бъде доста лошо за мен, ако това тяло се намери на моя земя. Онзи мъж, който беше в къщата, разбира се, щеше да твърди, че не знае нищо. Аз бях на мушката. Взех колата, закарах я обратно на шосето и просто я блъснах по стръмнината. После се прибрах вкъщи. Върнах се някъде около три или четири часа сутринта. Естествено, кучето не вдигна никакъв шум, когато се вмъкнах вътре и аз отидох да си легна…

Във вторник през нощта започнах да се безпокоя за следите. Знаех, че рано или късно ще се появят полицаите и ще започнат да търсят отпечатъци, тъй като този човек, Флийтуд, е бил намерен тук и особено след като тези хора дойдоха и го отведоха. Така, че сте прав за това, което се случи. Отидох на мястото в сряда, наредих дъските и довърших редицата от следи, така че да изглежда, че съм продължил да вървя, без да спирам. После казах на шерифа, че всички следи са направени в сряда сутринта и никой не помисли за кучето. Шерифът не се сети и, дявол да го вземе, аз също!

Ухилен, Мейсън се обърна към Данвърс и каза:

— Мистър Данвърс, случаят е ваш и свидетелят е ваш. Какво ще желаете?

— Искам делото да бъде продължено — отговори Данвърс.

— Докога? — попита съдията Колтън.

— Нека да бъде до… до четири часа следобед, ваша светлост.

— Много добре — каза съдията. — Съдът заповядва свидетелят да бъде арестуван. Тишина в залата! Моля зрителите да преустановят този шум! Случаят не е подходящ за аплодисменти. Това е съд. Съдът ще се оттегли… ще прекратят ли зрителите аплодисментите!

Загрузка...