Ленивият любовник

ГЛАВА XV

Малко преди шест часа сутринта телефонът в апартамента на Мейсън рязко зазвъня.

Адвокатът, който дремеше на креслото до масичката с телефона, вдигна слушалката и припряно попита:

— Какво открихте?

— Открихме още улики, Пери — чу се гласът на Пол Дрейк.

— Какво по-точно?

— Проследихме телефонно обаждане до Донибрук 6981, номера на Бърнис Арчър. Това е станало в понеделник около седем часа вечерта от бензиностанция на седем километра и половина от Спрингфийлд. Моите хора са отишли дотам и са разговаряли със собственика, на име Лейтън, който съвсем ясно си спомня случая.

— Продължавай — възбудено го подкани Мейсън. — Какво е станало?

— Появила се кола и спряла да зареди. Жена, която според описанието му може да бъде мисис Олрид, му казала да напълни догоре резервоара. В колата имало мъж, който отговаря на описанието на Флийтуд. Изглеждал потънал в странна летаргия. Според думите на Лейтън седял отпуснат като чувал, а жената вършела всичко. Отначало собственикът помислил, че е пиян, но после заключил, че е безкрайно мързелив. Жената отишла до тоалетната и в мига, в който се скрила от погледа му, Флийтуд се съживил. Стремително излязъл от колата, втурнал се вътре в бензиностанцията, сграбчил слушалката на телефона, пуснал монета, поискал междуселищен разговор и набрал този номер. Собственикът на бензиностанцията помни всичко съвсем ясно, защото просто се смаял. Помислил, че мисис Олрид е съпругата на мъжа, че човекът иска да си уреди тайна среща с любовницата си или да обясни защо не е отишъл на срещата им. Собственикът не казал нищо и продължил да си върши работата, напълнил резервоара, проверил маслото и водата, измил предното стъкло, избърсал страничните стъкла. Следобеда било валяло, а сега само ръмяло. Непознатият чакал да го свържат, без да откъсва поглед от дамската тоалетна. Жената излязла, преди той да може да проведе разговора си и мъжът изпуснал слушалката като опарен, върнал се в колата и седнал с напълно безучастно изражение. Телефонът зазвънял, когато жената плащала. Собственикът въпросително погледнал мъжа, който почти незабележимо поклатил глава. Когато колата потеглила, той отишъл и вдигнал слушалката. Телефонистката казала, че го свързва с Донибрук 6981 с мис Арчър, но собственикът обяснил, че човекът, който е поръчал разговора, вече си е тръгнал. Телефонистката заявила, че не се е забавила повече от четири минути, но той отговорил, че няма никаква разлика дали е било десет секунди или половин час и няма какво да се прави, защото колата е заминала.

— Беше понеделник вечерта, нали? — попита Мейсън.

— Понеделник вечерта, малко след седем часа.

— Чудесно, благодаря! Не си лягай още, Пол, може да ти се отвори работа.

— Естествено, че ще ми се отвори работа — измърмори Дрейк. — Ще трябва да бачкам и довечера. Смили се, Пери! Дай ми отдих.

— Ще си починеш, когато делото приключи — — утеши го Мейсън. — Стой си в бюрото, Пол. Струва ми се, че ще раздвижа нещата.

Мейсън затвори, после набра номера на полицията и поиска да говори с лейтенант Трег.

Гласът на Трег беше дрезгав и уморен поради недоспиване:

— Не обичам да ме безпокоят в този час на нощта. Кога ще ми дадете обещаната информация?

— Начаса идвам при вас. Чакайте ме.

— Дявол го взел, досега ви чаках!

— Спокойно, няма да чакате повече от четвърт час още. Ще разпердушиня версията за амнезията на Флийтуд.

— А не — възрази Трег. — Вие ще ми дадете снарядите, а аз ще стрелям.

— Така не става — отвърна Мейсън. — Но ви обещах, че ще го смажа и ще го направя. Само че аз лично трябва да го сторя. Ако вие се опитате, всичко ще пропадне.

— Добре, идвайте. Ще ви чакам в кабинета си.

— След петнайсет минути съм при вас — увери го Мейсън, облече си палтото и подкара към полицейското управление.

Кабинетът на Трег беше внушителен, по стените имаше стъклени шкафове с ножове, пистолети и палки, като под всяко от оръжията имаше кратко описание на инцидента, при който е било употребено.

Мебелите също говореха за драматични преживявания. Масивните дъбови маси бяха обгорени тук-там по краищата — някой е оставил запалената си цигара, за да отговори на телефона, после при съобщението за убийство или опит за убийство внезапно се е втурнал навън, а цигарата е издълбала черна дупка в масата. Имаше и драскотини и резки, когато някой полицай е метнал заловено оръжие или нож върху масата или някой затворник в отчаянието си е ударил с белезниците по дървото.

— Е, добре — извика лейтенант Трег, — какъв е резултатът?

— Флийтуд скрива ценна информация.

— Вече го казахте по телефона.

— Ще го докажа!

— Говорете.

— Доведете тук Флийтуд.

— Той ще бъде свидетел на обвинението.

— Как тъй?

— Той ще… — подхвана Трег.

— Да, да — прекъсна го Мейсън. — Съзнанието му е бяла страница, нищо не помни, следователно не може да бъде свидетел.

— Може да свидетелства в предварителното следствие.

— Друг път — саркастично го сряза Мейсън.

— Вижте какво, Мейсън, ако доведа Флийтуд и започнете да го притискате с въпросите си, а после той се изправи като свидетел и му подхвърлите нещо, което е казал при разпита тук, ще бъде ужасно.

— За кого?

— За мен…

— Защо?

— Защото съм ви разрешил да разпитвате свидетел по делото.

— Ако вашият свидетел не може да отговори, когато сте тук и можете да сте сигурен, че не го тероризирам нито сплашвам, какъв свидетел ще бъде, когато го изправите пред съда и мога да му задавам всевъзможни въпроси.

Трег помисли малко и каза:

— Добре, Мейсън. Ще го доведа тук, но искам да сме наясно по един въпрос.

— Какъв е той?

— Аз ще направлявам разпита. Ако въпросите ви не ми са по вкуса, ще му кажа да не ви отговаря. Щом ми се стори, че минавате границата, ще наредя да изведат Флийтуд и ще си тръгнете мирно и тихо.

Мейсън се прозя, запали цигара и отвърна:

— Защо се бавите?

Трег вдигна слушалката и нареди:

— Доведете Флийтуд при мен. Искам още веднъж да го разпитам.

Миг по-късно униформен полицай отвори вратата и въведе Флийтуд в стаята.

— Здравейте, Флийтуд — поздрави Мейсън. Флийтуд го изгледа:

— Пак вие!

— Седнете — покани го Трег. — Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Кой от вас по-точно?

— И двамата.

— Искам да спя — измърмори Флийтуд.

— И ние също — мрачно изсумтя Трег. — Но като че ли скоро няма да имаме такава възможност.

Мейсън се обърна към Флийтуд:

— Боб, вие добре се разбирахте с Бъртрънд Олрид, нали?

— Естествено.

— Загубил сте паметта си вследствие на удар по главата.

— Така е.

— Какво се случи?

— Откъде да знам? Вървях край живия плет и внезапно, зашеметен, загубих съзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че пътувах в кола с вас и казвахте, че ме водите в полицията. Имах смътен спомен за неща, случили се междувременно, но вече нищо не зная. Нямам абсолютно никаква представа. Тази част от живота ми е напълно заличена в паметта ми.

— Повтаряте все едно и също нещо като грамофонна плоча и накрая наистина ще се обиграете.

Флийтуд възмутено се обърна към Трег:

— Какво общо има той с всичко това? Има ли право да седи тук и да дрънка небивалици?

Трег понечи да каже нещо на Мейсън, но Мейсън го изпревари:

— Не помните нищо от мига, когато ударът се е стоварил върху главата ви, до момента, когато паметта ви се възвърна тук, в полицията?

— Абсолютно нищо!

— Така ли?

— Да, точно така! Колко пъти трябва да го повтарям?

— И през това време не знаехте кой сте, нали?

— Не знаех, разбира се. Страдах от амнезия. Зная само онова, което други са ми казали за случилото се.

— Може би не сте разговарял с когото трябва — хитро продължи Мейсън. — Има човек на име Лейтън, който е собственик на бензиностанция на седем километра и половина от Спрингфийлд. Той твърди, че когато мисис Олрид е спряла да зареди и после е отишла в тоалетните, вие сте се спуснал към телефона и сте поискали Донибрук 6981. В случай, че не помните или имате нов пристъп на амнезия, Боб, това е номерът на Бърнис Арчър.

— Какво лошо има в това? Тя е моята приятелка.

— Зная — отвърна Мейсън. — Но как знаехте това през интервала, когато страдахте от амнезия и не знаехте кой сте?

Флийтуд щеше да каже нещо, но се отказа.

— И освен това — неумолимо продължи Мейсън — откъде знаехте номера й, щом не сте помнел нищо от предишния си живот? Как помнехте името й и как така сте бързал като луд да се обадите, докато мисис Олрид е отсъствала за една-две минути?

Столът на Трег проскърца, защото лейтенантът свали краката си от кошчето за боклук и се изправи:

— Как се казва този човек, Мейсън?

— Лейтън.

— Къде живее?

— Собственик е на бензиностанция край пътя. Флийтуд знае добре мястото. След миг ще ви каже.

— Казвам ви, че не знаех кой съм…

— Но помнехте коя е приятелката ви и помнехте телефонния и номер!

Флийтуд замълча намусено под обстрела от въпроси.

— А сега вие ли ще кажете на лейтенант Трег или да доведа Лейтън?

— Не съм водил никакъв разговор по телефона — каза Флийтуд на Трег.

Мейсън се изсмя:

— Смятах, че не си спомняте абсолютно нищо, Боб. Това се е случило през периода ви на амнезия. Откъде знаете, че не сте говорил по телефона?

— Вървете по дяволите! — разгневи се Флийтуд, скочи на крака и замахна с юмрук.

Дългата лапа на Трег се стрелна през бюрото, сграбчи младия мъж за яката и го блъсна назад.

При този опит да бъде нокаутиран Мейсън дори не трепна, а Трег принуди затворника да седне на мястото си.

Мейсън хладнокръвно запали цигара, пусна дим към тавана и подхвърли:

— Всичко е ясно, Трег. Ето ви убиеца.

— Какво значи това? — изкрещя Флийтуд. — Не можете да натопите мен! Опитвате се да защитите клиентката си мисис Олрид!

— Естествено — съгласи се Мейсън. — Опитвам се да я защитя, като открия истинския убиец. Ето го, лейтенанте. Ето човек, който непрекъснато лъже. Той последен е видял Бърт Олрид жив. Независимо, че твърди, че прекрасно се е разбирал с Бърт Олрид, това не е истина. Те жестоко са се скарали, преди Флийтуд да бъде ударен по главата. Никаква кола не го е блъснала. Той го знае, както и аз. И така, няколко пъти го хванахте в лъжа, заплел се е в паяжина от лъжи. Първо заявява, че не е знаел кой е, и това е лъжа. А сега твърди, че не помни да се е обаждал но телефона.

Флийтуд погледна с надежда лейтенант Трег, но онова, което прочете по лицето на Трег не го успокои.

— Е, добре — внезапно изрече Флийтуд, — ще ви кажа истината, цялата истина. Ще видите в каква трудна ситуация бях изпаднал. Олрид имаше съдружник в някои сделки в рудодобива, на име Джеръм. Той беше костелив орех. Когато повторно прегледах едни документи, открих, че Олрид мами Джеръм, а той не беше човек, когото можеш да измамиш току така. Грешката ми бе, че оставих Олрид да разбере, че знам всичко. Отначало се опита да ме подкупи, за да мълча. След това се помъчи да ме сплаши. А после внезапно стана изключително мил и любезен и заяви, че това е недоразумение и че ще ми обясни всичко, като ми покаже други книжа, но това можело да почака до сутринта, а сега да отида да вечерям с тях и да забравим работата за една вечер. Престорих се, че съм се хванал на въдицата, защото виждах, че е готов на всичко, а самият аз нямах оръжие. Неочаквано се изплаших. Просто исках да се махна, затова му казах, че отивам да се преоблека и се връщам за вечеря. По-рано през деня бях успял да се свържа по телефона с Джордж Джеръм и да му кажа името си, но Олрид внезапно бе проявил подозрение и бе тръгнал към стаята с телефона, затова бях принуден да затворя набързо и да дам вид, че се ровя в картотеката. В крайна сметка той реши, че не съм телефонирал, но бе мнителен и много раздразнителен. И така, разделих се с него, като казах, че отивам да се преоблека, а той беше самата сърдечност, тупаше ме по рамото и ме наричаше „моето момче“. Беше противна, тъмна, дъждовна нощ. Работили бяхме до късно и предполагам, че беше около седем и половина. Семейство Олрид вечеряха в осем и четвърт. Напуснах крилото на къщата, където се намират офисите на Олрид и тръгнах през двора, вървях край плета. И вярвайте ми, все се обръщах назад. Много ме беше страх. Стигнах до мястото, където плетът свършваше, и най-неочаквано искри изскочиха от очите ми. Разбира се, възможно е да съм бил ударен от колата, карана от Патриша Факсън, но вътрешното ми чувство е, че Олрид ме е праснал по главата с палката и вероятно ми е нанесъл още няколко удара, докато съм лежал на земята. Сега разбирам какво е станало. Патриша е бързала към къщи. Майка й е била с нея. Видели са колата на Олрид, паркирана така, че задната й броня почти излизала на алеята и реагирали по най-естествения начин: завили внезапно и малко прекалено рязко. Калникът на колата на Пат минал през края на плета. Именно това искал Олрид. Сметнал, че е извършил съвършеното престъпление. Единственото, което не е взел предвид, е била здравината на черепа ми. По-късно се преструваше на много угрижен, че Пат ме е блъснала. Патриша насмалко не полудя от тревога. Щом дойдох на себе си, осъзнах, че съм в опасност. Тогава, да ви кажа право, не знаех почти нищо за мисис Олрид, какво знае и дали е замесена в случилото се. Съзнавах само, че ми е зле, толкова зле, че надали ще мога и да пълзя, и съм в ръцете на хора, които искат да ме убият. Хрумна ми добра идея. Дадох си вид, че току-що идвам в съзнание. Необходимо беше. Олрид се канеше да ме натовари в колата си и да ме откара в болница. А знаех какво означава това. Така че отворих очи. И изиграх ролята на засегнат от амнезия човек. Струва ми се, че надхитрих Олрид. Не повярва напълно, но това беше чудесно разрешение за него. Ако наистина страдах от амнезия и не помнех нито кой съм, нито кои са моите съдружници, нямаше да бъда в състояние да кажа нищо на Джеръм. Нямаше дори да помня, че съм открил мошеничествата на Олрид. И Олрид имаше шанс да сключи сделката с Джеръм и да се наслаждава на успеха си. Олрид щеше да ме убие, ако се налагаше, но в никакъв случай иначе. Каза на жена си, че трябва да ме отведат на някое тихо място, тя да се представи за по-голямата ми сестра и всички тези глупости.

Флийтуд се обърна към Мейсън:

— Дайте ми цигара.

Мейсън му подаде цигара. Флийтуд я запали, ръката му така трепереше, че трябваше да крепи клечката кибрит с другата, за да я доближи до върха на цигарата.

— Продължавайте — подкани го Трег.

— Олрид беше предвидлив. Изпрати ме с жена си, като мислеше, че ако наистина имам амнезия, ще разполага с повече време. Но в случай, че се преструвам, започна да разпространява слуха, че съм избягал с нея. Виждате в каква великолепна позиция го поставяше това. Можеше да ни залови, да убие и двама ни и да заяви, че е действал според неписаните закони.

И така, Олрид се представяше за мой зет и откровено вярвах, че ако играя ролята на човек, страдащ от амнезия, докато той приключи сделката си с Джеръм, може би всичко ще свърши добре. Но неговата нечовечност ми беше противна и реших да уведомя Джеръм, ако ми се удаде случай, да му кажа да вземе оръжие, да дойде при нас, да се разправи с Олрид и да ме освободи. Но нямах никаква възможност да телефонирам, без да ме хванат. Все пак струваше ми се, че разполагам с още четири-пет дни. Напуснахме Спрингфийлд и се отдалечихме на сто и петдесет километра на север. Тогава мисис Олрид успя да се свърже с мъжа си. Очевидно той й каза да се върне и да отиде в мотела „Гнезденцето“. Така и направихме. Отидохме в мотела и чакахме там. Пихме уиски. После дойде Олрид. Каза ни да си вземем багажа, защото ще се местим. Когато отнесохме багажа в колата, той внезапно каза на Лола да се качи в багажника. Мигновено разбрах какво ми готви. Предполагам знаеше, че не съм наивник. Ръгна ме с пистолет в ребрата, а когато жена му се опита да сграбчи ръката му, я удари в лицето. Носът й се разкървави. След това, като я държеше под прицел, я принуди да се качи в багажника. Затръшна капака и ми нареди да карам. Давах си сметка, че държи насочен към мен пистолет и карах, но, вярвайте ми, целта ми бе да катастрофирам и да се опитам да избягам. Но Олрид не беше глупак. Не ми позволяваше да увелича скоростта. Каза: „Включи на ниска и не ускорявай.“

— Какво направихте? — попита Трег.

— Ясно ви е как става, когато карате на ниска скорост. Контролирате изцяло колата и можете да сервирате много изненади на някой пътник, който не ги очаква. Взехме един завой и натиснах газта — колата се стрелна напред с цялата мощ на мотора. Олрид полетя назад, опита се да се изправи и пак да насочи пистолета към мен и в този миг натиснах спирачката. При спирането точно когато Олрид се привеждаше напред, главата му се удари в стъклото, аз го праснах с лакът по лицето, грабнах пистолета и с все сила го ударих с него по главата. Той мигом изгуби съзнание. Отпусна се в ъгъла на колата до дясната врата. Помъчих се да го измъкна отвътре, но се изплаших, че ще се свести и ще каже на полицаите да ме арестуват заради опит за кражба. Исках само да се махна от Олрид и цялата тази бъркотия. Реших да го оставя в колата и да тръгна пеш. Не ми се искаше обаче да правя това, преди да стигна близо до град или друго селище… и тъкмо тогава си спомних за фермера Овърбрук.

— Какво по-точно за Овърбрук? — попита Трег.

— Не го познавах, но бях виждал негова кореспонденция в канцеларията. Беше инвестирал в една мина на Олрид и предполагам, че Олрид го измами. Но това е без значение. От писмата, които бях виждал, знаех, че Овърбрук има усамотена ферма горе в планината и че на няколко километра от мястото, където бяхме спрели се отбива път за там. Реших да се придържам към версията за амнезия. Знаех, че ако се стигне до саморазправа и трябва да търся помощ, Овърбрук ще застане на моя страна срещу Олрид. И това е всичко, господа. След километър и половина стигнах до отклонението, поех по черния път и на около четиристотин метра от къщата на Овърбрук отбих от пътя.

— А какво стана с мисис Олрид?

Флийтуд се усмихна:

— Ако искайте вярвайте, но тя прояви удивително присъствие на духа. Успя да отвори отвътре капака на багажника, навярно като е използвала щанга. Тъй или иначе беше разбила ключалката. Щом спрях, тя повдигна капака, скочи на земята и побягна като сърна.

— И какво стана?

— Извиках подире й: „Всичко е наред, Лола.“

— А тя какво направи?

— Продължи да бяга.

— А после? — попита Мейсън. — Олрид мъртъв ли беше?

— Не, все още беше в безсъзнание. Дишаше тежко и шумно. Щом затихна моторът, дишането му изпълни колата.

— Бяхте взел оръжието на Олрид?

— Да.

— Защо толкова се страхувахте от Олрид? Пистолетът е бил у вас, защо просто не оставихте колата встрани от пътя и не тръгнахте…

— Къде можех да отида? — попита Флийтуд. — Беше студена мъглива нощ и при това ръмеше. Всичко беше мокро, а горе в планината беше студено. Исках да намеря къде да спя и не възнамерявах да се скитам по шосето. И не исках да изхвърля Олрид навън, в дъжда. Реших да го оставя в колата, за да се прибере вкъщи, когато се свести. Желаех само да бъда час по-скоро по-далеч от него, но ми се стори, че за мен ще бъде по-добре да се придържам към версията за амнезията. Имах приятелка, Бърнис Арчър и изобщо… помислих си, че ще бъде твърде достоверна.

— Не се ли увъртахте около Патриша Факсън? — попита Мейсън.

— Зависи какво разбирате под „увъртане“. Тя е много готино момиче и внимателно я наблюдавах, за да разбера дали се интересува от мен.

— Интересуваше ли се?

— Не.

— Не отидохте ли по-далеч?

— Не съм съвършен — отвърна Флийтуд. — Вероятно щях да зарежа Бърнис Арчър и да се оженя за Патриша, ако Патриша ми бе дала зелен светофар. Известно време си въобразявах, че ще го направи, но това не стана. Патриша има собствени средства, а майка й е въшкава с пари. Мъжът, който се ожени за Пат Факсън, няма да е принуден да работи, а ако разбира нещичко от инвестиции в рудодобива, може да забогатее. Това обаче няма никакво значение. Иска ми се да го разберете, господа, Бърнис Арчър е моята любима. Все още е. Голяма сладурана е.

— Видяхте ли я, откакто сте тук? — попита Мейсън.

— Разбира се — отвърна Флийтуд. — Дойде веднага щом разбра, че съм тук. Остана почти час. Голяма сладурана е.

— Разказахте ли й всичко? — позаинтригува се Мейсън.

— Не — заяви Флийтуд. — Поддържах версията за амнезията ми. Мислех, че е най-добрият изход за много неща.

— Успяхте ли да я заблудите?

— Не зная. Никога не можете да бъдете сигурен за нея в такива случаи. Даде вид, че вярва.

— Не й казахте нищо за случилото се горе в планината?

— Естествено, че не. Казах й, че не помня нищо от мига, в който са ме ударили по главата в къщата на Олрид до момента, когато съзнанието ми се избистри малко преди да ме отведете в полицията.

— Да оставим настрана любовните ви истории — припряно го прекъсна Трег. — Разкажете подробно какво се случи. Мисис Олрид е изскочила от багажника. Капакът остана ли вдигнат?

— Не, затръшна се, когато тя изскочи. Не го бе повдигнала достатъчно, за да остане вдигнат.

— А кръвта в багажника?

— Може би е от разкървавения й нос — предположи Флийтуд. — Само така мога да си го обясня.

— Вие какво направихте?

— Слязох от колата. Оставих Олрид вътре. Все още беше в безсъзнание, но започваше да се раздвижва и показваше признаци на живот. Знаех, че не съм далеч от къщата на Овърбрук. Ослушах се. Чух кучешки лай, който прозвуча съвсем наблизо. Заобиколих колата и заставайки пред нея, хванах пистолета за цевта и го запратих възможно най-далеч в мрака. Добре го метнах. Мина време, докато чуя звука от падането му. После тръгнах в посока на кучешкия лай. Струва ми се, че къщата е на триста-четиристотин метра. Почуках на вратата. След малко Овърбрук стана и ме попита какво искам. Казах му, че навярно съм преживял автомобилна катастрофа или нещо подобно, защото съм се озовал на пътя, без каквато и да било представа къде съм или как съм стигнал дотам. Овърбрук изпита подозрение. Доста внимателно ме претършува. Накрая каза, че има ергенска стая с походно легло, имало одеяла, но нямало чаршафи. И че ако желая мога да пренощувам. Благодарих му и му казах, че се надявам на другата сутрин да си спомня всичко. Влязох в стаята и зачаках да заспи. Хрумна ми да изляза и да се ослушвам да чуя кога Олрид ще дойде на себе си и ще запали мотора. Но бях забравил за кучето. Явно Овърбрук му бе заповядал да ме пази, защото когато се опитах да отворя съвсем малко вратата, то стоеше точно пред нея с оголени зъби и леко изръмжа. Върнах се и седнах на ръба на леглото. Вероятно съм стоял така около половин час, когато чух шума на мотор, който заглъхна.

— В колко часа се появи Олрид в „Гнезденцето“ — попита Мейсън.

— Хванахте ме натясно — призна Флийтуд. — Олрид предварително бе взел не само часовника ми, но всичко, което имах, освен парите ми. Когато се престорих, че имам амнезия, Олрид предвидливо ме пребърка и не остави у мен нищо, което би могло да докаже самоличността ми, в случай че се обърна за помощ към някой непознат. Нямах часовник. Взел бе дори носната ми кърпа, на която бе обозначена пералнята, обра ме до шушка.

— Но ви остави парите?

— Не само че ми ги остави, но ми се струва, че е прибавил най-малко двеста долара към пачката банкноти, които носех в джоба на панталоните си. Искал е да имам много пари, но нищо друго.

Мейсън и Трег се спогледаха. Трег сви рамене.

— А какво стана с куфара на мисис Олрид? — попита Мейсън.

— Какво по-точно за него?

— Нали когато си е опаковала нещата по настояване на мъжа си, е сложила куфара в колата?

— Да.

— А когато е изскочила от багажника и е побягнала, за да се спаси, нима искате да ви повярваме, че е мъкнела куфара си? — язвително забеляза адвокатът.

— Не, мистър Мейсън. Държеше щанга или някаква метална пръчка, нищо повече. Видях щангата в ръката й, задните фарове я осветиха.

Адвокатът победоносно се усмихна:

— Когато са открили колата, куфарът го е нямало.

— Нямаше го, дявол го взел! — Лицето на Флийтуд изразяваше смайване. — Естествено не можех да я видя съвсем добре.

— Що за безмислици! — презрително изсумтя Мейсън. — Има опасност за живота й, а тя ще се връща за куфара си.

— Почакайте — каза Флийтуд. — Ще ви кажа какво трябва да е станало. Мисис Олрид е искала да се придвижи на автостоп до града. Олрид е дошъл на себе си, разбрал е, че съм му се изплъзнал и е потеглил обратно към града. Срещнал е жена си по пътя. Тя може дори да е махала с ръка, без да знае чия е колата. Той е спрял и се опитал да я принуди да се качи, а тя го е ударила с чука. Именно тогава е взела куфара си и е запратила колата в пропастта. Сигурно я е настигнал точно на местопроизшествието.

— Глупости! — възнегодува Мейсън.

— Повярвайте ми — пламенно замоли Флийтуд, — Олрид си е получил заслуженото и ако мисис Олрид е блъснала колата в каньона, тя несъмнено е действала при самоотбрана. Бас държа, че ако успеете да изтръгнете от нея истината, ще узнаете, че мъжът й я е застигнал, че се е държал брутално и тя го е фраснала с чука по главата. Тя…

Телефонът на бюрото на Трег иззвъня. За миг Трег се поколеба, след това вдигна слушалката:

— Ало… кой е на телефона? О, здравейте, шерифе… точно така. Гледам на случая от нов ъгъл… да, кажете…

Около двайсетина секунди Трег държеше слушалката долепена до ухото си и внимателно слушаше. През това време замислено се взираше във Флийтуд. Накрая каза в слушалката:

— Бих искал сам да видите, шерифе, и ще ви придружа. Може да е от значение… Мога да тръгна след десет минути… Мисля, че разполагаме с веществени доказателства. Като че ли отделните части на картината се подреждат съвършено… Добре, ще дойда да ви взема. Ще бъдете готов, нали? Дочуване.

Трег затвори и още няколко секунди замислено се вглеждаше във Флийтуд.

— Къде спряхте колата? — попита го той.

— Казах ви вече, но около шестстотин метра от къщата на Овърбрук.

— Зная, но как изглеждаше това място? — Е, не беше много добро. Стори ми се не лошо на светлината на фаровете — равно място встрани от пътя. Но когато вече минах с колата, почвата ми се стори размекната. В началото не беше така зле, но по-нататък, където оставих колата, почвата се поддаваше.

— Вижте какво, Флийтуд, твърде дълго извъртахте. За втори или трети път променяте разказа си. Ако се опитате отново да хитрувате, подозрението ще падне върху вас.

— Казах пълната истина, лейтенанте — отвърна Флийтуд.

— Надявам се. Казвате, че мисис Олрид е изскочила от колата и е побягнала, така ли?

— Да.

— Върна ли се?

— Да се върне! — изсмя се Флийтуд. — И с кран не бихте я довлекли!

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Боеше се от съпруга си и с пълно право.

— Знаеше ли, че мъжът и е в безсъзнание, докато бягаше?

— Извиках подире й — каза Флийтуд, — но тя продължи да бяга.

— Какво й казахте?

— Не си спомням точно, но й казах да се върне. А после изкрещях: „Взех му оръжието и той лежи в безсъзнание в колата.“

— Какво направи тя?

— Струва ми се, че продължи да бяга. Но вече беше доста далеч и не можех да я видя. Трябва да помните, че тя бягаше в обратна посока и не бе осветена от предните фарове.

— Вие къде бяхте?

— Тъкмо заобикалях колата. Стоях близо до предните фарове.

— Така че тя е могла да ви види на светлината на фаровете?

Флийтуд се замисли за миг, после каза:

— Да. Разбира се, несъмнено е могла. Стоях пред фаровете. Оттам, където беше, тя можеше съвсем ясно да ме види.

— И не знаете дали е продължила да бяга, след като сте я извикал?

— Не, право да ви кажа, не зная. Беше тъмна и студена нощ, ръмеше и човек с мъка можеше да различи ръката си пред лицето си. Бая време ми трябваше, за да се добера до ранчото на Овърбрук. Нищичко не виждах. Ориентирах се единствено по лая на кучето.

Трег кимна:

— Струва ми се, че разказът ви е достоверен, Флийтуд. Но трябва да останете в ареста още два-три часа.

— Нямам нищо против — отвърна Флийтуд. — Вече ви се изповядах. Повярвайте ми, лейтенанте, истинско бреме се смъкна от плещите ми.

— Сигурен ли сте, че сте хвърлил пистолета?

— Абсолютно. Може да проверите показанията ми, лейтенанте. Ще откриете мястото, където оставих колата и навярно ще намерите оръжието. Метнах го пред колата наляво на не повече от… сто, сто и петдесет стъпки. Там почвата е мека и вероятно съм оставил следи.

— Следите са открити — сухо заяви Трег. — Отивам да ги разгледам. Те като че ли потвърждават сто процента версията ви. Сега внимавайте. Угасихте ли мотора, когато спряхте?

— Да.

— Угасихте ли фаровете?

— Не, оставих фаровете да светят.

— Така че колата да се вижда съвсем ясно?

— Да.

— А когато заобиколихте колата, отпред ли минахте?

— Точно така.

— Къде се намирахте, когато хвърлихте пистолета?

— Стоях точно пред колата.

— Значи фаровете ви осветяваха, нали?

— Да.

— И всеки, който е бил на известно разстояние зад колата, е можел да ви наблюдава и да види ясно какво сте направил?

— Да.

Трег хвърли изпитателен поглед към Мейсън:

— Каза ли ви нещо за това вашата клиентка?

За миг Мейсън се поколеба, сетне поклати отрицателно глава.

— А е трябвало — забеляза Трег.

— Какво имате предвид? — попита Мейсън.

— Сега мога да сглобя парченцата на мозайката. Клиентката ви бяга по шосето, Мейсън. Спира, чува какво изкрещява Флийтуд за съпруга й, че лежи в колата в безсъзнание. Чака. Наблюдава Флийтуд, който застава пред фаровете. Вижда, че хвърля пистолета и тръгва към къщата на Овърбрук. Изчаква още известно време. В ръката си държи щанга. Знаела е, че съпругът й е искал да я убие. Стояла е под дъжда в мрака и чакала. Когато разбрала, че Флийтуд няма да се върне, се върнала крадешком до колата, за да се увери с очите си. Казал й бил истината. Съпругът й вече идвал в съзнание. Мисис Олрид се качила от лявата страна и нанесла смъртоносен удар на мъжа си по главата. След това обърнала колата, потеглила обратно по шосето и когато стигнала до отвесен склон, свалила куфара си, изхвърлила щангата, влязла отново в колата и я устремила към пропастта като в последния миг скочила, оставяйки съпруга си вътре. После спряла на автостоп една кола и се върнала в града. Сега, ако иска да ни съдейства, може предварително да се признае за виновна, да признае, че е извършила убийство.

— Нищо такова не е извършила! — възрази Мейсън.

Трег се подсмихна като професионалист:

— Следите показват, че го е извършила, а следите не лъжат.

— Флийтуд, ако говорите истината, как така…

Трег внезапно стана:

— Струва ми се, че свършихме, Мейсън.

— Как така? — смая се адвокатът.

— Много ми помогнахте, Мейсън — усмихнато каза Трег. — Принудихте този свидетел да говори. Той даде показания, които напълно се потвърждават от фактите. И точно сега искам да спрем дотук. Ще имате възможност да подложите свидетеля на кръстосан разпит, когато застане пред съда. Моля, спестете ни въпросите си. Идете да се наспите.

— Искам само да задам един-два въпроса, Трег. Да изясня няколко пункта.

Трег се усмихна и поклати глава.

— По дяволите, поднесох ти всичко на тепсия. Аз…

— Каквото и да говори Мейсън, вие, Флийтуд, не бива да произнесете и дума, докато той е в стаята. Разбрано? — обърна се Трег към Флийтуд.

Флийтуд кимна.

Мейсън разбра, че е победен, откъсна края на цигарата си и подхвърли на Трег:

— Беше ми много приятно!

— Веднъж — ухили се Трег — примката да е около врата на клиент на Пери Мейсън и при това великият Пери Мейсън сам да я надене.

— Прав си — мрачно продума Мейсън. — Стремях се към истината. Сигурен бях, че Флийтуд лъже, за амнезията.

— Кой ли не беше? — отвърна Трег. — Чаках го сам да признае. Помислих си, че при появата ти ще престане да се съпротивлява. Не си представях, че ти самият ще ми дадеш толкова козове.

— Нито пък аз — недоволно изсумтя Мейсън и напусна стаята.