Ленивият любовник

ГЛАВА XVIII

Д. Т. Данвърс, познат между приятелите си като Д. Тайл Данвърс заради фанатичната си привързаност към произволен дребен детайл на всяко дело, беше назначен от областния прокурор за първото гледане па делото срещу Лола Факсън Олрид.

Данвърс, дребен, набит индивид, с дебел врат, нападателен и непреклонен в съдебната зала, но в личните си отношения приятелски настроен към човека, който му опонира, се спря при стола на Мейсън, за да се ръкуват, преди започване работата на съда.

— Е — каза той, — надявам се всичко да протече по стария познат сценарий. Вие ще си седите тук, правейки възражения и опитвайки се да ни накарате да изложим колкото може повече факти по случая от наша страна, така че да не се намесвате и да можете добре да се прицелите. После, когато дойде вашият ред, ще се спотаите и ще заявите, „Ваша светлост, вярвам, че обвинението установи достатъчно факти, които дават основание на съда за задържане на обвиняемия. При тези обстоятелства не виждам смисъл в този момент да представям аргументите на защитата.“

Мейсън се засмя:

— Какво става, Данвърс? Да не сте бил на къмпинг и да са падали гръмотевици наоколо?

Съдията Колтън зае мястото си и откри заседанието.

— Държавата срещу Лола Олрид. Какво е положението, господа?

— Обвиняемата е в съда, представена от адвокат. Обвинението е готово да започне — отговори Данвърс.

— Защитата е готова — обяви Мейсън.

— Призовете първия си свидетел — каза съдията Колтън.

Първият свидетел на Данвърс беше лекарят, направил аутопсията на тялото па Бъртрънд Олрид. Той описа с технически термини нараняванията по тялото, обяви причината за смъртта и изказа мнението си, че тя е настъпила някъде между девет и единадесет и половина в понеделник, през нощта.

— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обяви Данвърс.

— Възможно ли е всички наранявания, които описахте и които са причинили смъртта на жертвата, да са причинени от падане от петдесет или сто стъпки височина, докато жертвата е била в колата? — попита Мейсън.

— Би могъл да се изключи един удар в скулите, нанесен вероятно с някакъв кръгъл предмет, като цев на пистолет или лост, или къса, много тежка тръба.

— Възможно ли е той да е получен при падането от удар на главата в някакъв предмет, като ръба на таблото или кормилото?

— Мисля, че не.

— Мислите или знаете?

— Не, не зная. Естествено има известен момент на предположение. Разбрах, че мястото, където е спрял автомобилът, в който е намерено тялото, е било на известно разстояние от мястото на падането. В момента на първия удар силата на сблъскването все още е била значителна.

— Това е всичко — каза Мейсън.

Полицейски лабораторен специалист даде показания за резултатите от изследването на парче от мокета, подобно на тези, поставяни обикновено в багажниците на колите. Върху него били намерени петна, според него от човешка кръв.

— Кръстосан разпит — — обяви Данвърс.

— От коя група? — попита Мейсън. — От коя група беше кръвта?

— Нулева.

— Знаете ли кръвната група на обвиняемата?

— Тя също е нулева.

— Знаете ли от коя група е кръвта на жертвата, Бъртрънд Олрид?

— Не, сър, не зная. Не съм я определял.

— Просто сте открил, че кръвта по парчето мокет, за което сте разбрал, че е от багажника на колата на обвиняемата, е от същата група, както кръвта на обвиняемата. След това сте престанал да се интересувате или да разследвате повече.

— Е, аз…

— Така ли е или не е?

— Не.

— Какво направихте по-нататък?

— Аз… аз направих внимателен анализ, за да докажа че това е кръв и след това, че е човешка кръв.

— И после сте определил от коя кръвна група е?

— Да.

— И сте открил, че е нулева група.

— Да, сър.

— Открил сте, че и кръвта на обвиняемата е от същата кръвна група?

— Да.

— Наистина ли не знаете, че кръвта на четиридесет или петдесет процента от хората от бялата раса е от нулева група.

— Да… зная.

— И сте бил сигурен, дори преди да сте направили теста, че резултатът от него е щял да покаже, че тази кръв е от тялото на обвиняемата?

— Не съвсем.

— Тогава защо сте определяли кръвните групи на кръвта на обвиняемата и на тази, забелязана от вас върху постелката?

— Исках да покажа, че тя би могла да бъде от обвиняемата. Доказвайки го, изтъквах само това.

— И не сте изследвал кръвната група на жертвата?

— Почакайте за минута, и нея изследвах. Имам някои бележки за това. Ако ме извините за момент.

Свидетелят извади бележник от джоба си и каза:

— Определянето на кръвната група беше свързано с други неща и…, да, ето го… Кръвта на жертвата също е била от нулева група. Това не е особено съществено, тъй като, както вие отбелязахте, между четиридесет и петдесет процента от бялата раса има същата кръвна група. Идеята на теста ми в случая не беше да покажа, че кръвта е на обвиняемата, а че би могла да бъде от нея.

— Както би могла да бъде и от всеки един от тези петдесет процента.

— Да.

— Това е всичко.

Сержант от пътната полиция се представи като свидетел, инспектирал автомобила с тялото на Олрид. Той отбеляза, че колата е била включена на ниска предавка, когато е преминала през укрепения участък на пътя и очевидно преднамерено е била отклонена от него и засилена по насипа.

Мейсън нямаше въпроси.

— Робърт Флийтуд, заемете свидетелското място — каза Данвърс.

Флийтуд се закле, седна и започна да разказва за събитията в понеделник, довели до срещата на Олрид е него и мисис Олрид, при мотела „Гнезденцето“ около десет и половина вечерта.

— Какво се случи тогава? — запита Данвърс.

— Изглеждаше съвсем любезен. Продължаваше да се държи като мой роднина. Ръкувахме се и той ме попита как се чувствам и дали съм възвърнал паметта си. Отговорих му, че не съм и тогава той ни каза, че ще е по-добре да напуснем това място, тъй като бихме получили много по-големи удобства малко по-надолу по пътя. Нямах никакъв багаж с изключение на самобръсначката и някои тоалетни принадлежности, които той ми беше дал. Мисис Олрид имаше съвсем малък куфар, така че можехме да напуснем мотела почти веднага. Той беше повдигнал задния капак, за да може мисис Олрид да си сложи чантата вътре. Изведнъж измъкна пистолет и й заповяда да се напъха вътре. Тя отказа. Той я удари силно през лицето и тя разбра, че не се шегува. Мушна се вътре. Тогава забелязах, че от носа й тече кръв.

Флийтуд продължи да разказва убедително как е надвил Олрид и се отправил към ранчото на Овърбрук. Подробният му разказ съответстваше почти дума по дума на разказаното пред Трег и Мейсън преди това.

— Познавахте ли Овърбрук?

— Не лично, но знаех доста за него от книжата, Бяхме си писали във връзка с минните разработки. Знаех, че не би ме предал на Олрид.

— И какво направихте?

— Преструвах се, че страдам от амнезия. Мислех, че ще е много добре, ако поддържам тази версия. Закарах колата до пътя, който води към имота на Овърбрук. На около четвърт миля от къщата му свърнах от пътя на място, което изглеждаше много подходящо. Тук можех да паркирам колата и да се махна от нея. Оказа се, че теренът е доста влажен, тъй като от по-високите му участъци от двете страни се получаваше оттичане, което заедно с дъжда, валял наскоро, правеше земята доста мека. Колата обаче стигна до мястото съвсем лесно.

— На ниска предавка ли?

— Предполагам, че беше на втора.

— Какво се случи по-нататък?

— Изкарах колата от пътя и спрях.

— И после?

— Мисис Олрид очевидно беше използвала щанга, за да отмести езичето на заключалката на задния капак…

— Не знаете ли, че е използвала щанга?

— Не. Това, което зная е, че когато беше вкарана вътре, капакът беше заключен. Когато спрях колата обаче, заключалката беше отворена.

— Какво се случи след това?

— Почти веднага щом спрях колата, тя отмести капака, скочи от багажника на земята и се втурна да бяга.

— В каква посока?

— Назад към пътя, който току-що бяхме напуснали.

— Казахте ли нещо?

— Извиках й: „Няма защо да бягате. Той е вън от играта, в безсъзнание е.“

— Тя отговори ли нещо?

— Не. Само продължи да тича.

— Но гласът ви е бил достатъчно силен и тя трябва да ви е чула?

— Разбира се, че ме чу.

— Тогава какво направихте?

— Не се занимавах повече с нея. Спомних си за пистолета на Олрид, който все още беше в ръцете ми. Хвърлих го, колкото можех по-далеч.

— В каква посока?

— Мисля, че на север, е, североизток от колата.

— Какво се случи след това?

— В къщата на Овърбрук не се виждаше никаква светлина, но чувах кучешко лаене, което ме насочваше. Вървях право към нея.

— Връщахте ли се обратно към пътя?

— Не. Вървях точно по права линия към мястото, откъдето идваше лаят на кучето.

— Какво се случи после?

— Вдигнах Овърбрук от леглото. Попитах го дали би могъл да ме пусне да пренощувам. Казах му, че не зная кой съм или каквото и да е било друго за себе си.

— Съгласи ли се той?

— Да, настани ме да спя.

— Легнахте ли си?

— Да.

— Ставахте ли от леглото през нощта?

— Не. Не се е налагало. Кучето пазеше.

— Под куче разбирате кучето на Овърбрук.

— Да.

— Къде стоеше то?

— В дневната.

— Откъде разбрахте?

— Защото станах и огледах малко наоколо. Чух шум от кола и се чудех, дали Олрид не е дошъл в съзнание. Опитах се да отворя вратата и да погледна навън, но кучето стоеше там и ръмжеше.

— Нямаше ли в стаята прозорец?

— Там е работата. Стаята се намираше от другата страна на къщата и не можех да погледна в посоката, в която беше паркирана колата. Исках да изляза и да погледна през прозорците на другата стая в къщата.

— Къщата беше ли доста малка?

— Да.

— Само от две стаи ли се състоеше?

— Четири. Стаята, в която спеше Овърбрук, малка кухня, стаята, където спях аз, и дневната.

— Сам ли беше Овърбрук?

— Да. Той…

— Какво се случи после?

Свидетелят се ухили и каза:

— Улових се в капана си. Мистър Пери Мейсън пристигна в къщата и ме идентифицира. Със себе си водеше млада жена, която твърдеше, че съм нейният съпруг, изчезнал от много време. Не можех да направя каквото и да било, без да издам пред Овърбрук, че всичко около амнезията е било лъжа. Положението, в което се намирах, ме обричаше да играя тази роля. Все още продължавах да мисля, че за мен ще е по-добре, ако се преструвам, че нищо не мога да си спомня след удара по главата. Затова тръгнах с тях.

— И какво стана?

— Мистър Мейсън ме закара в управлението на полицията.

— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обърна се Данвърс към Пери Мейсън.

Мейсън му каза:

— Предполагам, че имате карта на мястото, където е била паркирана колата, и ще я представите накрая. Предлагам да я покажете сега и да ми дадете възможност да разпитам свидетеля по нея.

— Много добре — отговори Данвърс и подаде на Мейсън карта, подобна на тази, направена от Бърт Хъмфрис за Пол Дрейк.

— Ако искате, веднага ще призовем като свидетел служителя, който е изготвил картата, за да я идентифицира…

— Не мисля, че е необходимо — отговори Мейсън. — Можете да го представите по-късно. Тъй като в момента Флийтуд дава свидетелски показания, бихме могли да приключим с него.

— Съгласен съм. Ето ви и някои снимки на отпечатъците.

— Моля ви да погледнете тази карта — каза Мейсън. — Искам да зная дали това е коректна карта или скица, отразяваща околността на къщата на Овърбрук?

— Да, сър. Картата е вярна.

— Къде слязохте от колата?

— На това място, сър.

— Къде се намираше багажникът на колата?

— Точно тук. На мястото, където се виждат отпечатъците от краката на жената. Точките отбелязани като „следи от крака на бягаща жена“. Те започват оттук, мястото, където се е намирал багажникът и се насочват към пътя.

— След тях следва серия от точки, отбелязани като „отпечатъци от крака на бягаща жена“?

— Вярно.

— Какви са те?

— Разбира се, аз не зная какви са. Мисля, че това е, където мисис Олрид и…

— Няма значение какво мислите — прекъсна го Данвърс. — Ограничете отговорите си до това, което знаете, а аз ще искам мистър Мейсън да ограничи въпросите си по същество. Възразявам, ваша светлост, на въпросите на защитата, тъй като те карат свидетелят да прави заключения и…

— Възражението щеше да бъде прието, но въпросът вече е зададен и получи отговор.

— Не напълно, ваша светлост.

— Възражението се приема. Отговорът на свидетеля няма да фигурира в протокола. Продължавайте, мистър Мейсън.

— Защо не се оплакахте в полицията?

— Нямах възможност.

— Но успяхте да позвъните на Донибрук 6981?

— Да.

— Номерът е на някого, от когото се интересувате?

— Да.

— И искахте да го помолите за помощ?

— Исках да се измъкна от обърканото положение, в което се намирах.

— Успяхте ли да говорите с лицето от Донибрук 6981?

— Не. Това е номерът на мис Бърнис Арчър, моя приятелка.

— Близка приятелка?

— Да.

— Искахте да я осведомите за случилото се?

— Да. Не възнамерявах да я моля за помощ или да уведомява полицията, но не исках да си мисли, че съм забягнал с омъжена жена.

— Телефонирали сте от сервиза, докато мисис Олрид е била в тоалетната?

— Да, сър.

— И не сте изчакал да ви отговорят на позвъняването.

— Не, сър. Отговорът се забави. Мисис Олрид излезе и аз не исках да ме вижда на телефона.

— Това първата възможност да използвате телефон ли беше?

— Първа възможност, да.

— През целия неделен ден ли бяхте в мотела?

— Да.

— И в понеделник сутринта?

— Да.

— Там нямаше ли телефон?

— Не, сър.

— Опитахте ли се да намерите?

— Да.

— Мисис Олрид през цялото време ли беше там?

— Не през цялото време. Но беше наблизо. Не мисля, че се е отдалечавала от мен за повече от десет или петнадесет минути.

— Но вие можехте да станете и излезете по всяко време, когато пожелаехте?

— Да, мисля, че бих могъл.

— Но не сте искал?

— Исках да видя как ще се развият нещата.

— Все пак си давахте сметка, че Олрид може да се появи всеки момент?

— Да ви призная истината, мистър Мейсън, не исках да предприемам каквото и да е, за да не изпадам в положение да трябва да обяснявам действията си.

— Защо не?

— Защото смятах, че нещата биха се обърнали в моя полза, ако мога да заблудя всички и Олрид си мисли, че според мен колата на Патриша ме е ударила.

— По какъв начин?

— Щях да отслабя бдителността на Олрид и да имам възможност да се свържа с мистър Джеръм и да му обясня положението.

— Правихте ли някакъв опит да се свържете с Джеръм?

— Да.

— Кога?

— Докато бяхме в мотела в Спрингфийлд.

— Какво направихте?

— Позвъних на мистър Джеръм.

— О, направихте го, значи?

— Да, сър.

— Какво му казахте?

— Не говорих с него, оставих му съобщение. Беше излязъл.

— Какво съдържаше съобщението?

— Възразявам, въпросът е неправилно зададен, ирелевантен и не по същество — намеси се Данвърс. — Не е по процедурата за кръстосан разпит.

— Приема се — каза съдията Колтън.

— Само за момент, моля — намеси се Мейсън. — Вашето поведение към обвиняемата, в случая мисис Олрид, се е влияело в някакъв смисъл от деловите ви отношения.

— Само до известна степен.

— Вие знаехте, че като единствен останал съдружник, мистър Джеръм ще бъде отговорен да съживи бизнеса на партньора си?

— Общо казано, да.

— И очаквахте да бъдете нает от мистър Джеръм?

— Възразявам на въпроса — намеси се Данвърс.

— Извинете — реагира бързо Мейсън, — това е свързано с мотивацията на свидетеля, с неговите подбуди и интерес при даването на свидетелски показания. Аз съм в правото си да го покажа при разпита.

— Имате право — съгласи се съдията Колтън. — Възражението се отхвърля.

— Да — произнесе Флийтуд с известно колебание. — Предполагам, че съм мислил за това.

— Истинската, основната причина, за да не станете и просто да напуснете мисис Олрид там, в мотела, е била, че сте чувствал, че някога в бъдеще бихте могли да получите надмощие над Бъртрънд К. Олрид и да го убиете. Тогава Джордж Джеръм би ви защитил с парите и връзките си. Не съм ли прав?

— Не.

— В нищо?

— Да.

— Тогава, защо просто не сте изчакал подходящ момент да се усмихнете на мисис Олрид и да й кажете: „Съжалявам, мисис Олрид, но всичко беше само театър от моя страна. Сега вече ще ви напусна.“

— Имаше някои усложнения. Исках да печеля време, докато Джеръм получи възможност да залови Олрид на местопрестъплението. В съобщението, което му оставих, се казваше какво да направи. Исках Олрид да се занимава с мен, докато Джеръм събере доказателствата.

— Значи тайно сте работил с Джеръм.

— В известен смисъл. Очаквах да си сътрудничим и той ми съдействаше.

— Това е всичко — каза Мейсън.

— Няма повече въпроси. Моля, призовете П. Е. Овърбрук.

Овърбрук, облечен с гащеризон и пуловер, прекрачи на свидетелското място. Беше едър, добродушен гигант, смутен от тълпата в съда и странната обстановка около него. Той се закле, каза името и адреса си на чиновника и се обърна смутен към Данвърс.

— Вие сте П. Е. Овърбрук, притежател на ранчото Овърбрук? Виждал ли сте тази скица и можете ли да потвърдите, че това тук означава местоположението на къщата ви на скицата?

— Да, сър.

Мейсън се обърна към Данвърс:

— Така, както разбирам правилника, насочващи въпроси се разрешават само при директния разпит, когато са предварителни и необвързващи. Ако не искате да правя възражение, бих ви предложил оттук нататък да оставите свидетеля сам да дава показанията си.

— Въпросът ми беше просто въвеждащ. Опитвах се да спестя време.

— Повече време бихте спестил, ако оставите даването на показания на свидетеля — каза Мейсън. — Времето е важно, но има други неща, които са по-важни.

Данвърс се ухили и каза:

— Аз се опитвам да спестя време, а вие — да отървете шията на обвиняемата.

— Достатъчно, господа — намеси се съдията Колтън. — Моля, продължете по същество, мистър Данвърс.

— Видяхте ли свидетеля Флийтуд, който току-що даде показания?

— Да, сър.

— Кога за първи път го видяхте?

— Той дойде при мен в понеделник през нощта.

— Приблизително кога в понеделник?

— Не мога да кажа. Беше след като си легнах. Събудих се, защото кучето лаеше. Никога не поглеждам часовника.

— Какво ви събуди?

— Първо чух да лае кучето, а след това мисля, че може би съм чул шум от кола.

— Значи сте бил буден, когато Флийтуд е пристигнал в къщата?

— Да, сър.

— И какво стана?

— Кучето наистина лаеше силно и аз знаех, че има някой на двора. Чух да му се говори и след това на вратата се почука.

— Хапе ли кучето?

— Не, не хапе, само лае, скача и души хората. Не зная какво би станало, ако някой се опита да направи нещо, което не би трябвало. Ако човек върви право към къщата и почука на вратата, кучето само ще лае и нищо повече.

— И така отидохте до вратата и отворихте на Флийтуд?

— Да, сър.

— Какво се случи после?

— Човекът ми каза, че се е лутал наоколо и предполага, че е станало автомобилно произшествие. Каза, че не знае кой е и не може да си спомни нищо за себе си. Тогава, естествено, аз го пуснах да влезе.

— Къде го настанихте?

— Разбирате, сър, аз не знаех нищо за него и мисълта, че като че чух шум от мотор на кола, спираща наблизо, ме правеше подозрителен.

— Нищо ли не му казахте за това, че сте чул някаква кола да спира?

— Не. Дори не бях сигурен, че съм я чул. Мислех си, че това е възможно, а и държането на кучето потвърждаваше същото.

— Каза ли мъжът нещо за това, че е пристигнал с кола?

— Не. Той каза само, че не може да си спомни нищо, че просто се е озовал на пътя.

— Знаехте ли, че това не е истина?

— Да ви кажа право, помислих, че е загазил.

— Какво направихте?

— Нощта беше студена и дъждовна и не исках да го отпращам, но не исках и да рискувам. Имам резервна стая с кушетка и няколко завивки. Казах му, че живея ергенски и ще трябва да си легне без чаршафи, само с одеало.

— Какво ви отговори той?

— Изглеждаше смъртно изморен, така че го заведох в стаята.

— И после?

— Носле взех Принц, така се казва кучето, и го отведох в дневната — отговори усмихнат Овърбрук. — Казах му да го наблюдава и да не му позволява да излиза. След това се върнах в спалнята и заспах. Знаех, че този приятел не би могъл да мръдне от стаята, без Принц да го сграбчи.

— Бяхте ли напълно сигурен, че не може да напусне стаята, след като е влязъл?

Овърбрук се ухили и каза:

— Когато кажа на Принц да пази някого и да не го изпуска от поглед, можете да се басирате, че ще го направи.

— Колко голямо куче е Принц?

— Тежи около осемдесет и пет фунта, сериозна работа.

— Какво стана след това?

— На другия ден пристигна този човек, Мейсън. Имаше и други хора с него и една жена, която каза, че е съпруга на мъжа тук. Всичко изглеждаше екстра. Състоя се грандиозно събиране на разделеното семейство с много целувки и гукане. Тази жена беше просто луда да отведе мъжа си далеч оттук, а и за мен това бе много добре.

— С други думи приехте всичко, така както изглеждаше външно?

— Продължавах да мисля, че момчето е загазило, но си траех — каза Овърбрук.

— Значи те си заминаха?

— Да.

— Какво се случи след това?

— Нищо, до следващата сутрин.

— А тогава?

— Около разсъмване на следващата сутрин започнах да обмислям всичко. Припомних си, че забелязах следите на Флийтуд и си помислих, че бих могъл да проверя, дали не мога да ги проследя.

— Във вторник сутринта ли стана това?

— Да.

— Какво направихте?

— Открих следите на Флийтуд и тръгнах по тях. Внимавах да не стъпвам отгоре им, а просто вървях успоредно…

— Върху тази скица има редица от точки, означени „отпечатъци на Флийтуд към къщата“ — прекъсна го Данвърс.

— Вярно е. Това са неговите следи.

— Има и друга редица, в обратната посока, означена „отпечатъци на Овърбрук, следващи отпечатъците на Флийтуд“.

— Правилно.

— Вашите следи ли са това?

— Да, сър.

— Тези следи вървят успоредно със следите, оставени от Флийтуд?

— Да, сър. Аз ги проследих до мястото, където е била спряна колата. Започнах да описвам кръг наоколо и изведнъж видях следите, където някаква жена е скочила от колата и се е втурнала към шосето. След това видях женски следи, идващи обратно от шосето и насочени към автомобила, очевидно с цел да го откарат. Изглеждаше, сякаш жената е била затворена в багажника.

— Какво направихте след това?

— Продължих да вървя към твърда земя, без да се оглеждам повече. Можете да видите, къде следите ми са описали кръг и съм стъпил на твърда почва. Оттук минава фермерски път, който отива до нивата ми.

— Път, обслужващ фермата?

— Да, сър.

— И какво направихте?

— Отидох до пътя и се върнах по него до фермата. През цялото време не преставах да мисля. После взех трактора с ремаркето, натоварих отгоре куп стари дъски, така че хората да могат да се движат наоколо, без да объркват всичко и ги поставих на земята.

— Как ги подредихте?

— Както би ги поставил човек, за да запази следи. Слагах една дъска и после минавах по нея и поставях друга. Минавах по нея и слагах още една, докато целият път до мястото, където е била спряна колата беше покрит с дъски. Минах все по тях, качих се на трактора и се върнах вкъщи. Изкарах таратайката си изпод навеса и отидох до място, където имаше телефон. Обадих се на шерифа и му разказах, че съм приел вкъщи мъж, твърдящ, че страда от амнезия, но според мен може би е загазил. Казах му, че съм проследил следите му до мястото, където е била паркирана колата му и със сигурност съм открил, че в задната й част е имало жена. Тази жена е изскочила от колата и е избягала към шосето. Малко по-късно тя очевидно се е промъкнала обратно, качила се е на колата и е заминала.

— Бяхте ли чули за смъртта на Олрид по това време?

— Не, сър. Не бях.

— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обърна се Данвърс към Мейсън.

Мейсън се усмихна окуражаващо на свидетеля.

— И така Флийтуд е дошъл в дома ви в понеделник през нощта и е останал до някое време в сряда?

— Така е. Докато дойдохте вие и го отведохте.

— В къщата ли стоеше през това време?

— Не през цялото.

— Вие бяхте ли в къщата?

— Аз? Не. Занимавах се с домакинска работа наоколо.

— Оставил сте Флийтуд сам?

— За известно време, да.

— Той би могъл да излезе и да отиде където поиска?

— Разбира се.

— Тогава не сте нареждал на кучето си да го пази?

— Не, кучето беше с мен.

— Вие сте много близък с кучето си?

— Привързан съм към него и то към мен.

— Навсякъде ли ви придружава?

— Навсякъде — отговори Овърбрук — освен когато имам някаква работа за него, като например да наблюдава някого или нещо. Иначе е винаги с мен.

— И ви е вярно и предано?

— Да.

— Бихте могъл да го оставите да следи Флийтуд и кучето щеше да го задържи да не излиза?

— Сигурно, но Флийтуд щеше да забележи.

— А вие не искахте това?

— Нямаше да изглежда твърде гостоприемно.

— Не ви ли беше страх, че Флийтуд ще открадне нещо…

Овърбрук се ухили вяло и добродушно.

— Мистър Мейсън — отговори той, — това, което държа в килера си, едва ли е нещо, което мъж като Флийтуд би могъл да открадне. Имам малко бекон, малко брашно и сол, сода за хляб. Имам няколко одеала и походни легла, които покривам с тях, но… мистър Мейсън, там няма нищо за крадене. Живея доста скромно.

Мейсън попита:

— Не ви ли беше идвало на ум преди сряда сутринта да проследите откъде е дошъл Флийтуд?

— През цялото време не преставах да мисля за случилото се. Нещата се въртяха в главата ми и не можех да ги подредя. Начинът, по който вие се появихте и отведохте мъжа със себе си, и всичко останало. Не можех да се отърва от тези мисли, така че започнах да се оглеждам и после, веднага щом видях следите, оставени от жената… Виждаше се, че тя е бягала.

— Дори без да отидете до мястото, където са отпечатъците?

— Да, сър. Хората, които като мен живеят на село, са много добри при разчитането на следи. В момента, в който ги видях, без дори да се доближавам до тях, можех да разбера, че жената е излязла от колата. Наистина ги проследих до пътя и тогава видях къде се е върнала обратно. Беше вървяла бавно и спокойно. Реших, че ще е по-добре да разкажа всичко на шерифа.

— Какво направихте след това?

— Точно каквото ви казах.

— Възможно ли е, за когото и да е, да напусне колата и да се върне в нея, без да остави следи?

— Не и по земята, която е около колата. Не, сър. Там се получава някакво оттичане и почти винаги, когато е валял дъжд, почвата се задържа мека известно време след това.

— Намерихте ли пистолета?

— Да, сър. Намерих го.

— Кога?

— След като пристигна шерифа. Разгледахме малко следите и той ме накара да му кажа, каквото мога за тях. Показах му отпечатъците от този мъж, Флийтуд, оставени, когато е излязъл от мястото при кормилото на колата и е заобиколил предницата й. Гледайки следите, можех да кажа, че когато се е изравнил с предните фарове, той се е обърнал и е направил нещо. От леко размазания отпечатък на левия крак, реших, че е вдигнал или хвърлил нещо. Казах това на шерифа. Тогава двамата отидохме до мястото, където земята е твърда, огледахме се наоколо и го намерихме. Просто така се случи, че аз бях този, който намери пистолета.

— Какво стана? Вдигнахте ли го?

— Аз не — отговори Овърбрук ухилен. — Прочел съм достатъчно детективски истории, така че знам нещо за отпечатъци от пръсти. Извиках шерифа и му казах, че оръжието е тук. Той не го вдигна, не веднага. Взехме един кол и го забихме в земята под пистолета. После шерифа взе парче канап, промуши го през предпазителя на спусъка и вдигна оръжието, без да го докосва. По този начин не изтрихме отпечатъците, които е имало върху него. След това чух, че са открили…

— Няма значение какво сте чул — прекъсна го Данвърс. — Кажете на мистър Мейсън само фактите.

— Да, сър.

— Мисля, че това е всичко — каза Мейсън.

— Готови сме, ваша светлост — рече Данвърс.

— Приключихте ли? — запита с известна изненада Мейсън.

— Разбира се — отговори Данвърс.

— Правя предложение съдът да прекрати делото и да освободи задържаната обвиняема — каза Мейсън. — Няма достатъчно факти, които да показват, че тя по някакъв начин е свързана със случилото се.

— Напротив — възрази Данвърс. — Има всички доказателства. Трябва да приключвам, ваша светлост, но предполагам, че бих могъл да посоча заради протокола това, с което разполагаме. Имаме показанията на свидетели, че мистър Олрид е бил в безсъзнание в колата и мисис Олрид е била в багажника на тази кола. Следите не могат да лъжат. Лицето, което е било в багажника е излязло и е изтичало към шосето. Скоро след това тя се е обърнала, върнала се е при колата, качила се е в нея и е заминала. През това време намиращото се в безсъзнание тяло на съпруга й е било вътре. Той не би могъл да дойде в съзнание и да напусне колата, без да остави следи. От скицата на следите е ясно къде колата се е движила на заден ход, къде е завила и тръгнала обратно към пътя, насочвайки се в посока на главния планински път. — Имам и много други факти, които мога да представя, но целта на защитата в момента е да ме накара да разкрия всичко, с което разполагам, без да изложи своето виждане. По-късно, когато делото отиде за разглеждане в съда, тя ще бъде в позиция, осигуряваща й много преимущества. Единствената цел на това предварително заседание е да покаже, че е извършено престъпление и съществува разумно основание да се вярва, че обвиняемата е извършител ката.

— Съгласен съм — каза съдията Колтън. — Искането се отхвърля. Има ли защитата друг свидетел, който да желае да представи?

— Забелязах, че Джордж Джеръм е в съда и до сега не е бил призован като свидетел.

— Аз не се нуждая от него.

— Ще го призова като мой свидетел — каза Мейсън.

— Хайде, ваша светлост — протестира Данвърс. — Това е стар трик и нищо повече. Защитата знае, че нейният клиент ще бъде задържан и не се интересува какво става в съда. Тя не е обвързана с него, ето защо призовава произволни хора, опитвайки се да получи някакви сведения от тях и…

— Познавам основните правила на съдебната тактика — засмя се съдията Колтън. — Не мисля, че можете да твърдите, че мистър Мейсън няма право да призове за свидетел всеки, който пожелае.

— Не, ваша светлост, но искам да отбележа, че Джордж Джеръм ще се яви като свидетел на обвинението. В случай че мистър Мейсън го призове, искам при разпита му защитата да бъде ограничена съгласно строгите правила на свидетелските показания. Не желая тя да започва кръстосан разпит на свидетеля.

— Когато и ако това се случи, можете да направите възражение — каза съдията Колтън. — Междувременно Джордж Джеръм се призовава като свидетел на защитата.

Джеръм се закле. Погледна малко ядосано към Мейсън, докато облягаше огромното си тяло на свидетелската банка.

— Името ви е Джордж Джеръм. Вие сте съдружник или бяхте съдружник на Бъртрънд К. Олрид?

— Да, сър.

— Познавал сте, разбира се, много добре Олрид, докато беше жив?

— Да.

— Кога за последен път го видяхте жив?

— Възразявам, тъй като въпросът е неправилно зададен, не е свързан непосредствено със случая и не е по същество — намеси се Данвърс.

— Възражението се отхвърля.

— Беше, нека си спомня, беше в понеделник вечерта, около… бих казал, около шест и половина.

— Къде?

— Имате предвид последния път, когато го видях?

— Да.

— Беше в неговата къща. По-точно в частта от къщата, която той наричаше свой офис. Място, което беше определил за работа.

— Това е било в понеделник вечерта, нощта на убийството? — попита Мейсън.

— Да, сър.

— За какво говорихте?

— Ако разреши съда, възразявам на въпроса, като неправилен, несвързан със случая и несъществен.

— Приема се.

— Имаше ли още някой с вас през това време?

— Не, сър.

— Когато си тръгнахте от къщата, взехте ли мистър Олрид с вас?

— Да, сър.

— С вас в колата?

— Да, сър.

— Закарал сте го до мотела „Гнезденцето“, нали?

— Възразявам на въпроса, като водещ и подсказващ.

— Приема се. Къде го закарахте?

— До едно място за даване коли под наем на седма улица.

— Какво направихте след това?

— Спрях колата, за да слезе.

— Каза ли ви мистър Олрид защо иска да го закарате до там?

— Каза, че иска да наеме кола.

— Каза ли, къде иска да отиде с колата?

— Не, сър.

Като си пробиваше път между зрителите, Пол Дрейк отвори вратичката на махагоновата преграда, която отделяше съда от публиката, премина тихо до мястото на Мейсън и прошепна:

— Пери, току-що разбрах, че в кантората на областния прокурор знаят всичко за това, как Олрид е стигнал до „Гнезденцето“. Наел е кола и шофьор да го закарат дотам. Пристигнал е между девет и половина и десет и половина, шофьорът не е сигурен за времето. Разбира се, това ни най-малко няма да ти помогне, защото въпреки че потвърждава показанията на мисис Олрид, то се връзва и с историята на Флийтуд.

— Благодаря — прошепна Мейсън. Адвокатът се обърна към Джеръм.

— Мистър Джеръм, вие знаехте къде ще отиде Олрид, нали?

— Не, сър.

— Но се досещахте?

— Възразявам на въпроса, като спорен, Това е опит за кръстосан разпит на собствения свидетел — намеси се Данвърс.

— Естествено — опита се да изтъкне пред съда Мейсън, — това е недоброжелателно настроен свидетел и…

— Съдът разбира — прекъсна го съдията Колтън. — Ако вие искате да го убедите, че това е ваш свидетел, когото сте призовал, за да докажете определено твърдение, което можете да формулирате пред съда, ситуацията щеше да е различна. Както изглеждат нещата в момента обаче, вашите въпроси към един or свидетелите на обвинението са на тъмно, с надежда да се доберете до някаква информация и съдът ще ви държи в строгите рамки на процедурата за директния разпит. Да приема ли, че не сте готов да направите каквото и да е изложение пред съда за това, което искате да докажете чрез този свидетел, мистър Мейсън?

— Да, ваша светлост.

— Така и мислех.

— Но — продължи мистър Мейсън, обръщайки се към свидетеля, — вие сте последвал Олрид, нали?

— Възразявам на въпроса, като подсказващ и водещ.

— Приема се.

— Бил ли сте в околностите на мотела „Гнезденцето“ по някое време в понеделник през нощта?

— Възразявам на въпроса, като непозволен, неотнасящ се към случая и не по същество. Не съдържа точното основание за действието.

— Приема се.

— Кога видяхте за последен път жив Бъртрънд Олрид?

— Възразявам, тъй като въпросът вече беше задаван и получи отговор.

— Приема се.

— Кога за последен път преди смъртта на Олрид, говорихте с Робърт Флийтуд?

— Не мога да си спомня.

— Говорихте ли с него по което и да е време в понеделник?

— Не мога да си спомня.

— Получихте ли в понеделник, някакво съобщение, оставено ви от Флийтуд?

— Възразявам, тъй като се предполага такт, който не е налице и се прави опит за кръстосан разпит на собствен свидетел.

Съдията Колтън каза:

— Мистър Мейсън, преди да се произнеса по това възражение искам да повторя позицията на съда, да се противопоставя на задаваните неточно въпроси на защитата. И така, ако имате някакво основание да вярвате…

— Имам, ваша светлост. Свидетелят Флийтуд даде показания, че е оставил съобщение за този свидетел.

— Много добре. Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса.

— Получих съобщение — каза Джеръм. — Предадоха ми, че е оставено от Флийтуд. В него се казваше да не правя никакви уговорки с Олрид, преди да съм говорил с него.

— И какво ви каза Флийтуд, когато говорихте с него?

— Възразявам на въпроса като неконкретен, непозволен, несвързан със случая и несъществен.

— Приема се.

Съдията Колтън каза:

— Искам да обърна внимание на защитата, че позицията ми по отношение на всички тези въпроси ще остане същата. Ако тя може да потвърди пред съда, че е готова да докаже определен факт чрез свидетеля, ще бъдем по-снизходителни при разпита му. Както и да е — продължи той, — вече стана обяд и съдът ще се оттегли до два часа следобед. Междувременно, обвиняемата се връща в ареста, под попечителството на шерифа. Това е всичко, мистър Джеръм. Можете да напуснете свидетелското място и да се върнете за продължаване на разпита в два часа следобед.

Мисис Олрид се наведе и докосна ръката на Мейсън.

— Искам да говоря с вас — каза тя възбудено. Той се обърна към помощник шерифа:

— Клиентката ми иска да се консултира с мен. Може ли да поговорим за малко?

— Добре — съгласи се той, — но не много дълго. Мейсън кимна, хвана мисис Олрид за ръката и я отведе в ъгъла на съдебната зала. — Какво има? — запита той.

— Истина е, мистър Мейсън — каза тя.

— Кое?

— Което каза Флийтуд.

— Искате да кажете, че сте била в онзи автомобил.

— Да.

— Много време ви трябваше да ми го кажете — каза Мейсън мрачно.

— Не можех да направя нищо, мистър Мейсън. Трябваше да мисля за Пат.

— Какво за Пат? Какво общо има тя с това?

— Нищо, мистър Мейсън. Съвсем нищо. Не ме разбирайте погрешно. Моля ви, не разбирайте погрешно това, което казах. Това би преляло чашата.

— Аз само приех буквално това, което казахте.

— Не, не. Когато споменах, че трябва да запазя Пат, исках да кажа, че разбирам, колко лошо би било за нея, ако си призная, че аз съм подкарала колата по нанадолнището. Аз… това беше в главата ми през цялото време. Да се опитам и да не допускам Пат да изпадне в неудобно положение.

— Да предположим, че за разнообразие ми казвате истината. Какво точно се случи? — запита Мейсън.

— Беше почти, както го разказа Боб Флийтуд. Той отклони колата от пътя и спря. Аз излязох и изтичах по пътя. Той ми извика и каза, че съпругът ми е в безсъзнание. Тогава спрях и го видях да стои пред фаровете на колата. Видях го да изхвърля пистолета, колкото можеше по-далеч в тъмнината. После го видях да се отдалечава от автомобила. Мисля, че ме убеди с това, че изхвърли пистолета. Знаех, че за нищо на света не би го направил, ако съпругът ми беше в състояние да го нарани. Начинът, по който го направи, ме накара да мисля, че… Виждате ли, беше жест, който сякаш казваше, че всичко е свършено и нищо повече не може да се направи. Така че аз се обърнах и тихичко се върнах при колата. Надникнах вътре само за да видя какво е положението. Бъртрънд лежеше отпуснат в ъгъла на колата, абсолютно неподвижен. Не се чуваше нито звук.

— Флийтуд каза, че е дишал тежко — отбеляза Мейсън.

— Флийтуд лъже за това. Мъжът ми беше мъртъв.

— Сигурна ли сте?

— Трябва да съм сигурна. За момент останах до вратата на колата, после стъпих на стъпалото, надигнах се и казах: „Бъртрънд“. Той не отговори. Наведох се и хванах китката му. Беше студена по характерен начин, който говореше сам за себе си… Но исках да съм сигурна. Опипах пулса му. Той беше мъртъв.

— Защо не се върнахте тогава и не се обадихте на полицията?

— Не осъзнавах ситуацията, в която се намирах, докато не влязох в автомобила — каза тя. — Тогава си дадох сметка, че земята около колата е толкова мека, че се вижда всяка моя следа. Боб Флийтуд е прав за едно. След като влязох в багажника, аз останах да лежа за малко, свита в тясното пространство. После си спомних, че винаги държим тук електрически фенер, в случай, че се наложи да сменяме гуми. Намерих го и го включих. След като огледах заключалката, бях сигурна, че ще мога да избутам езичето й назад, ако имам някаква ръчка и да повдигна капака на багажника. После си помислих за щангата в колата. Намерих я и опитах. Доста трудно ми беше да манипулирам, докато колата се движеше. Особено по този черен път, който беше леко неравен. Накрая успях да мръдна назад езичето и да освободя капака, така че да мога да го вдигна. Точно докато го правех, колата сви от пътя п спря. Избутах капака па багажника достатъчно, за да мога да изляза и скочих на земята. Чух го да се затваря с шум зад мен и побегнах. Не мисля, че съм се отдалечила на повече от тридесет-четиридесет стъпки, когато чух Боб Флийтуд да вика, че всичко е наред и няма за какво да се тревожа, че Бъртрънд е в безсъзнание. Продължих да тичам, но погледнах назад през рамо и видях Боб Флийтуд да хвърля пистолета. После той тръгна, отдалечавайки се от колата. Както ви казах, аз се върнах при нея и намерих съпруга си мъртъв.

Едва тогава си дадох сметка, че поради състоянието на почвата, върху която стоеше колата, съм оставила следи, които точно показваха какво съм направила. Разбирах, че ако има следи, които да сочат, че съм се връщала до колата и след това съм я напуснала и съм тръгнала отново назад към пътя, ще изглежда, като че съм се върнала да убия съпруга си с щангата. Помислих си да я закарам до някое място, където земята е твърда и ще мога да изляза, без да оставям отпечатъци. После ми дойде идеята, защо да не откарам колата до насипа и да направя да изглежда така, като че мъжът ми е загубил управлението? Направих го и тогава ми хрумна да кажа, че Боб е откраднал колата ми. Мислех, че това ще прехвърля отговорността върху него и после, ако нещо се разбере, той ще трябва да каже, че го е убил при самозащита, за да спаси кожата си. Аз… струва ми се, не го измислих добре, но през тази нощ преживях толкова много, мистър Мейсън!

— Това ли е истината? — попита Мейсън.

— Това е истината.

— Погледнете ме.

Тя го погледна в очите.

— Ако знаех това по-рано — каза Мейсън, — вероятно бих могъл да припиша убийство на Боб Флийтуд. Както се оказва — обаче, и двамата сте лъгали досега.

— Фактът, че Флийтуд е хвърлил пистолета, ме накара да мисля, че съпругът ви е бил мъртъв, когато той е напуснал колата, но тъй като излъгахте в началото, вие му дадохте всички козове, за да играе срещу нас.

— Съжалявам, мистър Мейсън.

Мейсън каза:

— Ако променяте версията си просто защото мислите, че показанията на Флийтуд ви дават добра възможност да се измъкнете, постъпвате глупаво.

— Не, това не е просто друга версия. Аз, аз трябва да мисля за Пат… аз…

Тя започна да хълца. Мейсън каза:

— Няма да ви оставя да променяте показанията си.

— Да.

— И никога не забравяйте, че добрата лъжа може понякога да притежава изящество на произведение на изкуството, но само истината може да звучи искрено.

Мейсън вдигна ръка и повика заместник-шерифа.