Ленивият любовник

ГЛАВА V

Лас Олитас се гушеше сред осеяните с овощни градини предпланини в сънливо доволство. Тук бяха домовете на фермери, които припечелваха добре от земеделие. Тук бяха и къщите на богати хора, оттеглили се в спокойствието на цветущото предградие от суматохата на големия град.

Разположено на триста и петдесет метра над равнината долу, загърбило островърхи планини, Лас Олитас се къпеше в слънчева светлина. Отгоре се виждаше синкав смог, там, където градът бълваше зловредни газове в атмосферата.

От бюрото на Мейсън до главната улица на Лас Олитас се стигаше за четиридесет и пет минути и Мейсън спря за миг да се възхити на чистата синева на небето и на планинските склонове в далечината. После адвокатът гарира колата си на паркинг и извървя пеш късото разстояние до Първа национална банка.

Учреждението като че ли бе отражение на общата атмосфера. Внушителна, просторна и добре проектирана, банката излъчваше невъзмутимо спокойствие.

Като огледа многото открити гишета, отделени едно от друго с мраморна преграда, видя месингова табелка със следния надпис: „К. Е. Полинг, директор“. Мейсън забеляза също, че в момента мистър Полинг не е зает.

Адвокатът се доближи до преградката и се вгледа внимателно в президента на банката, представителен мъж на около шестдесет години, облечен в скъп костюм; проницателният му спокоен поглед бе приветлив, но в същото време преценяващ с хладна обективност.

Мейсън се поклони и мъжът зад бюрото мигновено стана и се доближи до мраморното гише.

— Казвам се Мейсън — представи се адвокатът. Полинг протегна ръка.

— Адвокат съм.

— Да, мистър… да не сте Пери Мейсън?

— Да.

— А, мистър Мейсън! Много ми е приятно! Няма ли да влезете? Много съм чел за вас. Имате намерение да си откриете влог ли, мистър Мейсън?

— Не — отвърна Мейсън, влизайки през махагоновата врата, която президентът бе отворил. — Дойдох да ви видя по един въпрос, който, откровено казано, ме озадачи… тъй като засяга интересите и благосъстоянието на една от вашите вложителки.

— Така ли? Моля, седнете, мистър Мейсън, и ми разкажете.

— Тази сутрин получих чек по пощата, изваден от вашата банка за сумата две хиляди и петстотин долара.

— А, да — тонът на Полинг даваше да се разбере, че повечето от вложителите им бяха в състояние да изплатят подобни чекове.

Депозирах чека в моята банка в града, Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс банк.

Полинг кимна.

— Вероятно вече знаете за това? — попита Мейсън.

— Би трябвало да узная повече подробности, мистър Мейсън — учтиво заяви Полинг.

— Лицето, подписало чека, е Лола Факсън Олрид. Тя има влог и в банката, където е моята сметка. Като разгледаха подписа върху чека, банковите служители се усъмниха, повикаха експерт и той заяви, че чекът е подправен.

— Нима?

— Предполагам, че са ви уведомили.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Мейсън?

— Получих още един чек от Лола Факсън Олрид за 2500 долара.

Полинг седеше изправен на стола си с леко наклонена напред глава, така че да не пропусне нито дума от това, което адвокатът казваше.

— Този чек беше напълно в ред. Изпратен ми бе като аванс, за да защитавам интересите на мисис Олрид в определени случаи. Следователно се явявам получател на подправен чек и предявител на автентичен чек. Освен това съм адвокат на мисис Олрид.

— Разбирам — каза Полинг.

— В момента клиентката ми отсъства.

— Така ли?

— Струва ми се, че полученият от мен чек, издаден от вашата банка, може да не е единствената фалшификация. Дали обикновено чековете на мисис Олрид са написани на машина?

— Да, мисля, че е така.

— И само подписът е с нейния почерк?

Полинг кимна.

— От някои неща, които узнах, разбирам, че сметката й не е много активна. Разбира се, ако една банка изплати подправен чек, отговорност носи банката. Но съм сигурен, че моята клиентка би желала да предприеме незабавни мерки, за да предотврати бъдещи фалшификации.

Полинг натисна един бутон на бюрото си. От съседната стая се появи секретарка, цялата в слух.

— Бихте ли ми направила справка за сметката на Лола Факсън Олрид и проверете при всички касиери. Искам да ми докладвате какви чекове са били представени днес но този влог.

Секретарката се оттегли.

— Прав ли съм да смятам, че сметката й не е много активна?

— Мисля, че мисис Олрид обича да разполага с големи суми в брой. Предпочита собствеността й да бъде в ликвидно състояние. Смятам, че като адвокат на мисис Олрид, не бихте се интересувал от информация, която тя самата не ви е дала.

— Разбира се, че няма да ви питам за нищо подобно.

Полинг кимна одобрително.

Секретарката се върна с писмо и анулиран чек.

— Касиерът е възнамерявал да ви докладва за това на заседанието утре. Смятал е, че трябва да ви уведоми, въпреки че формално няма нищо нередно. Ще видите, че писмото е адресирано до него.

Полинг взе писмото и анулирания чек, като внимаваше Мейсън да не прочете съдържанието им. В продължение на няколко секунди изучаваше писмото и чека, после забарабани по бюрото с върха на пръстите си.

Накрая вдигна поглед и освободи секретарката:

— Благодаря ви.

Момичето напусна стаята. Полинг се обърна към Мейсън. Очите му вече не се усмихваха. Те го гледаха хладно и преценяващо.

— Имате ли основания да повдигате този въпрос, мистър Мейсън?

— О, да.

— Мога ли да попитам какви са те?

— Клиентката ми ме ангажира да защитавам някои нейни интереси. После изчезна. Обстоятелствата около заминаването й са малко странни. Помислих си, че може би някой, който е знаел за предстоящото й заминаване, се е възползвал, за да изтегли суми от влога й.

— Умело ли бе подправен чекът?

— Така ми се струва. С индиго и след това с писалка, но банката установи това, след като сам помолих служителите да го проверят най-внимателно.

— С други думи, имало е причина да смятате, че чекът е подправен?

— Струваше ми се, че е в интерес на моята клиентка, ако чекът бъде проверен най-щателно.

— Но, както разбирам, мистър Мейсън, предназначението на чека е било да ви ангажира да представяте интересите на мисис Олрид.

— Другият чек беше изпратен с тази цел.

— Но кому е притрябвало да фалшифицира чек във ваша полза, мистър Мейсън?

— Това е едно от нещата, които бих искал да изясня.

Полинг отново се загледа в писмото и чека, после внезапно взе решение и го подаде на Мейсън.

Адвокатът прочете писмото, адресирано до касиера на Първа национална банка в Лас Олитас. С изключение на подписа то бе изцяло на машина и съдържанието му бе следното:

„С това писмо ви представям Морин Милфърд, чийто подпис стои непосредствено над моя в левия край на листа.

Днес давам на Морин Милфърд своя чек за 5000 долара и желая да бъде изплатен веднага, без да искате Морин Милфърд да представи друг документ за самоличност, освен това писмо.

Както ще видите, чекът е на името на Морин Милфърд, тя се е подписала върху него и аз на свой ред съм подписала чека под нейния подпис, като по такъв начин служа за гарант.

Изпращам ви това писмо, за да няма никакво съмнение относно самоличността на Морин Милфърд. Моля за Вашето съдействие чекът да бъде незабавно изплатен.

Искрено Ваша, ЛОЛА ФАКСЪН ОЛРИД“

В левия горен ъгъл фигурираше подписът на Морин Милфърд, както и на Лола Факсън Олрид.

Чекът за 5000 долара бе подписан Лола Факсън Олрид, после джиросан Морин Милфърд и отдолу отново двата подписа на Лола Факсън Олрид и Морин Милфърд.

— Какво е мнението ви? — попита Полинг. Намръщен, Мейсън се втренчи в писмото.

— Имате ли лупа? — попита той.

— Много силна — отвърна Полинг и изтегли чекмеджето на бюрото си.

Мейсън разгледа подписите и заключи:

— Не съм специалист, но бих казал, че тези подписи не са направени по същия начин, както подправения подпис на чека за 2500 долара.

Полинг кимна в знак на съгласие.

— Обстоятелството, че мисис Олрид си е дала толкова труд да снабди Морин Милфърд с документ за самоличност, е указание, че вероятно на мис Милфърд щеше да й бъде трудно да си осигури други документи. С други думи, мис Милфърд очевидно не живее тук.

Отново банкерът се задоволи само да направи одобрителен жест.

— И явно е трябвало да бързат във връзка със сделката. Виждам, че писмото и чека носят дата събота. Документите са донесени днес, понеделник.

Мейсън обърна писмото, забеляза печат с часа на получаването му в банката и подхвърли:

— Както личи, то е представено малко след десет часа. Може би няма да е зле да разберем дали касиерът познава Морин Милфърд.

Полинг понечи да натисне бутона, но се въздържа, взе писмото и чека и каза:

— Извинете ме за момент, мистър Мейсън.

След това безшумно отвори махагоновата врата и без да бърза се запъти към гишето на касиера.

Когато се върна, носеше лист хартия, на която изглежда бе нахвърлил описанието, дадено от касиера.

— Морин Милфърд — подхвана банкерът — както изглежда е ефектна млада жена, двайсет-двайсет и петгодишна, стопроцентова брюнетка с черни очи и дълги мигли. Облечена е била в сивосин костюм и е носила тъмносини кожени ръкавици. Имала синя кожена чанта плик и ексцентрична шапка с червена украса, кацнала на главата й. Свалила ръкавиците си, за да извади чека. Поради предпазливост касиерът я накарал да подпише допълнителна разписка, че е получила парите и после й ги броил в банкноти по сто долара. Касиерът си спомня, че била добре сложена, тънка в талията и атлетична. Държала се съвсем свободно и самоуверено. С усмивка парирала всички въпроси относно това какво възнамерява да прави с парите. Разбира се, касиерът бил тактичен, това изобщо не му влизало в работата. Просто я попитал дали не смята да купи къща тук, дали ще си открие влогова сметка, в какви банкноти би желала да получи парите, неща от този род.

— Единственото екстравагантно нещо в нея, което касиерът забелязал, освен факта, че била наистина красива, бил прекаленият й грим, особено устните. Червилото било твърде ярко и естествената линия на устата била изкривена и удебелена. Щом й броил парите, тя ги сложила в чантата си и излязла.

— И това, мистър Мейсън, като че ли е всичко, което знаем за сделките. Разбира се, веднага ще наредя един експерт да провери писмото и подписа върху чека, но виждате, че има три подписа — един върху писмото, един на лицевата страна на чека, един на гърба на чека, джиросването на Морин Милфърд. Всеки от тях изглежда напълно автентичен.

Банкерът замълча в очакване Мейсън да сподели още нещо.

— Бихте ли ми телефонирал веднага — Мейсън стана от стола си, — в случай, че вашият експерт има някакви съмнения?

Полинг кимна.

— Предполагам, че той ще извърши предварителна проверка, я после може би по-детайлна експертиза. Бих желал да зная резултата.

— Имате пълното право да го научите.

Като въртеше писмото между пръстите си, Мейсън подхвърли нехайно:

— Не съм сигурен уведомихте ли ме дали има още нещо необичайно напоследък във връзка с влоговата сметка на мисис Олрид.

— Това е единственото теглене за определен период от време… мистър Мейсън.

Мейсън рязко наклони листа на една страна, така че светлината да падне върху него под определен ъгъл. После плъзна върха на пръстите си по подписа.

— Откривате ли нещо? — попита банкерът.

— Бих казал, че сега можем със сигурност да съпоставим фактите. Ще забележите много леко назъбване по линиите на този подпис. Няма съмнение, че именно по него е очертан подписът на подправения чек.

— Ей Богу! — възкликна Полинг, сякаш бе раздразнен от нещо съвсем незначително както например ако се счупи графитът на молива му.

Мейсън го изгледа иронично:

— Какво пък, някакви си 2500 долара!

— Които банката не е изплатила — със светнали очи каза Полинг.

— Това не променя тежестта на престъплението — отбеляза Мейсън.

— Не, разбира се, че не.

— Нито факта, че по мое мнение трябва да се направи нещо.

— Какво например, магистре?

— Да се вземат мерки и да се предотврати изплащането на други фалшифицирани чекове.

— Това естествено ще бъде сторено, такава е практиката ни. Представете си с подправен чек да бъде ангажиран адвокат, който да настоява влогът да бъде охраняван от следващи фалшификати. Човек дори би си помислил…

— Да, продължете? — подкани го Мейсън, тъй като банкерът се колебаеше.

— Че така е било планирано.

— Явно не е било! — отсече Мейсън.

— О, разбира се, че не! Просто казах, че човек дори би си го помислил.

— Благодаря — каза Мейсън, — че не отидохте по-далеч в мислите си.

И излезе.

Докато подаваше продълговатата квитанция на пазача на паркинга, Мейсън го попита:

— Бяхте ли дежурен в десет часа?

Пазачът кимна и полюбопитства:

— Какво се е случило?

— Нищо особено. Исках само да получа някои сведения за един човек, паркирал колата си тук за няколко минути.

— Вижте какво, приятелю, за да не закрием паркинга, трябва да обслужваме стотици коли дневно…

— Не може да не сте запомнил тази млада жена — прекъсна го Мейсън. Добре сложена, с прилепнал по тялото й син костюм, синя кожена чанта, забавна шапчица с червена панделка, наклонена на една страна, дълги черни мигли…

— Как да не забележа подобна мацка! — въодушеви се мъжът. — Само като я описахте, устата ми се наля със слюнка. Какво ви интересува?

— Нищо, щом не сте я видял.

— Мисля, че не е гарирала тук. Тази сутрин ли казахте?

— Почти точно в десет тази сутрин.

— Не. В десет сутринта не сме толкова заети. Едва когато уличното движение става много натоварено, започват да паркират при нас.

Мейсън му благодари, плати за престоя, обърна и потегли към паркинга на срещуположната страна на улицата.

— Бяхте ли дежурен тази сутрин? — попита той пазача.

Мъжът се поколеба, преди да отговори.

— Може да спечелите пет долара, ако сте бил.

— Това вече е нещо друго! За какво е печалбата?

— Опитвам се да разбера нещо за момиче на двайсет, двайсет и една или двайсет и две години, със син костюм, хубава фигура, брюнетка, със синя кожена чанта, сини ръкавици, забавна шапчица, килната на една страна, което…

— Какво искате да знаете за нея?

— Всичко, до което успея да се добера. Спомняте ли си я?

— Мисля, че да. Къде са петте долара?

— Ако сте запомнил модела и марката на колата й или нещо от този род.

Мъжът се изсмя.

— Дайте ми петте долара, мистър.

Мейсън му даде петдоларова банкнота.

— „Крайслер“ с подвижен покрив, взет от агенция за коли под наем в града. Не зная името на агенцията, но съм сигурен, че беше такава кола. Спомням си я, защото беше много готина и аз бях много любезен. Понякога така можеш да изкараш нещо.

— Изкарахте ли нещо този път? — попита Мейсън.

— Една усмивка.

— Само толкова ли?

— Предостатъчно.

— Не се ли опитахте да разберете нещо повече за нея или…

— А, не, не й минаваха такива номера.

— Само толкова ли знаете?

— Да.

— Заложи петте долара в конните състезания. Може да имаш късмет.

— Може би. Благодаря.

От уличен телефон Мейсън позвъни в бюрото на Дрейк и когато детективът се обади, каза:

— Пол, обади се, моля ти се, във всички агенции за даване на коли под наем и узнай, каквото можеш, за жена на около двайсет и една, двайсет и две години, която е наела кола тази сутрин. — Той набързо му я описа. — Може да се е представила под името Милфърд, а може и не. Пътувала е с „Крайслер“ с подвижен купол и искам възможно най-бързо да обходиш всички агенции.

— Разбрано — отвърна Дрейк. — Нещо друго?

— Това е всичко засега. Какво ново около теб?

— Не съм напреднал особено много, Пери. Все още не разполагам със снимка на мисис Олрид. Патриша Факсън е излязла от дома си малко след девет тази сутрин и все още не се е върнала. Никой не знае точно къде е. Открих мястото, където са били отседнали бегълците в Спрингфийлд. Ако приемем, че това е избягалата влюбена двойка, а не двойка подставени лица.

— Как така? — учуди се Мейсън.

— Тази двойка се е появила в един мотел в Спрингфийлд малко след полунощ в събота. Поискали са бунгало с две легла. Само едно било незаето. Те го взели. Жената била на кормилото и пак тя преговаряла на рецепцията и дала необходимите данни. Мъжът седял в колата със скръстени ръце, явно прекалено ленив, и не проявявал никакъв интерес. Жената представила двамата, като „Р. К. Флийтуд и сестра му“ и заявила, че ще останат две нощи. В неделя сутрин — жената допила на рецепцията, поискала да й заемат чинии и попитала къде има отворена бакалница в неделя.

— Имало ли е кухня в бунгалото им?

— Да. Администраторката й дала чинии и й казала откъде може да купи нещо за ядене. Тя потеглила и се върнала с кошница, пълна с продукти на седалката до нея.

— Мъжът отишъл ли с нея?

— He. Казала, че спи, обичал да спи до късно в неделя сутрин. Очевидно са се хранели в бунгалото в неделя и тази сутрин. Към девет и трийсет тази сутрин тя върнала чиниите добре измити и избърсани, заявила, че освобождават бунгалото и малко след това заминала. Като че ли никой не знае в коя посока са тръгнали.

— Пристигнали са около полунощ в събота? — попита Мейсън.

— Точно така. Може да е било дванайсет и половина, но като имам предвид, че оттук до Спрингфийлд се стига за два часа с кола, навярно са тръгнали към… е, нека кажем десет часа вечерта, а ако приемем, че са били в Спрингфийлд към дванайсет и половина, тръгнали са най-късно в десет и половина.

— И жената е искала бунгало с две легла?

— Да, но настоявала да има три отделни легла.

— Защо е искала три отделни легла за себе си и брат си?

— Не е казала. Просто е искала двойно бунгало. Предпочитала едно двойно легло и две отделни. Естествено служителите от мотела не попитали колко души са. Предположили, че са трима и в съответствие с това определили цената.

— А описанието на външния вид? — попита Мейсън.

— Нишките се губят — призна Дрейк. — Жената — може да се окаже подставено лице за отвличане на вниманието ни. Трябва да ти кажа нещо и за телеграмата. Телеграмата е изпратена от Спрингфийлд от жена, която телефонирала от автомат. Казали й, че телеграмата ще струва четиридесет цента и тя пуснала четиридесет цента в процепа за монети на телефона. Толкоз за телеграмата като веществено доказателство.

Мейсън се засмя:

— Банката мигновено приема, че телеграмата потвърждава чека, а сега излиза, че телеграмата е толкова автентична, колкото глас по телефона, представящ се за Лола Факсън Олрид.

— Прав си — съгласи се Дрейк. — Нищо повече не успях да узная за мъжа. Единственият път, когато някой го е видял, е било в колата при пристигането им.

— Дяволски необичайно държане на мъж, избягал с омъжена жена — удиви се Мейсън. — Изобщо не е проявил интерес към стаята.

— Докато жената уреждала всичко, той просто седял, отпуснат на седалката.

— Е, добре — въздъхна Мейсън. — Занимай се с агенциите за коли под наем. Искам да открия това момиче. Имам предчувствие, че е наела колата тази сутрин, вероятно към девет часа и има шанс още да не я е върнала. Постави достатъчно детективи, така че когато върне колата, да може да я проследите.

— О’кей, Пери. Ще включа няколко мъже в акцията.

— И започнете да претърсвате хотелите, туристическите къмпинги, мотелите и всичко останало, за да откриете някаква следа от двойката — настоя Мейсън.

— Да не би да мислиш, че си пием кафето? — ядоса се Дрейк.

— Може би се чудите как да раздуете разходите — подхвърли Мейсън и затвори.