Ленивият любовник

ГЛАВА XII

Беше седем и половина. В кухненския бокс на Гърти двете момичета миеха съдовете. Целия ден бяха останали затворени в апартамента, играха на карти, слушаха радио, телефонираха на Пол Дрейк, а понякога задрямваха.

Потънал в единствения удобен фотьойл, Пери Мейсън пушеше една след друга цигари и намръщено се взираше в избелелия килим. Пол Дрейк май щеше да излезе прав, може би чак след седмица щяха да открият следите на Боб Флийтуд. Разтвореният прозорец над шахтата отчасти проветряваше стаята, но не можеше да разпръсне тежките миризми от готвенето, от печените на скара пържоли и кафето.

За трети път в интервал от десет минути Мейсън нервно погледна часовника си.

Внезапно телефонът иззвъня.

Мейсън се втурна и грабна слушалката от вилката.

— Ало?

Гласът на Пол Дрейк, звънтящ от възбуда, каза:

— Спипахме го, Пери!

— Спипахте Флийтуд ли?

— Точно така!

— Къде?

— Скрил се бе в малка ферма — малко планинско ранчо на пет мили от местопроизшествието.

— Почакай един миг! Дела, вземи бележник и запиши координатите така, както ги повтарям. Продължавай, Пол.

— В началото на стръмнината отдясно на шосето има табела, която гласи: „Петдесет мили изкачване в планината. Проверете дали имате достатъчно бензин, вода и нафта.“ Спидомерът трябва да е на нулата при тази табела.

— В началото на изкачването, нали? — попита Мейсън.

— Да, около трийсет метра преди да започнеш да се катериш.

— О’кей, разбрах. А после?

— Изминаваш около петдесетина километра от табелата — подхвана Дрейк. — Вече си високо в планината до първия хребет на една долина. Там тече поток, но долината е тясна, със стръмни склонове и никога не би предположил, че има обработваема земя в радиус от сто и петдесет километра. Но точно там ще забележиш страничен път, който завива в друга посока. Тръгваш по него и той те отвежда до магазин и поща — точно на два километра след завоя. Отминаваш пощата и свиваш по първия път наляво. Това е каменист черен път и ти се струва, че след трийсетина метра ще изчезне, но той продължава. Неравен, зигзагообразен каменист път, който се изкачва по една стръмнина и те отвежда на красиво високо планинско плато с плодородна обработваема земя и десет или петнайсет акра чудни поляни. Там има две малки ферми. Първата е интересна за теб. Ще я откриеш по името върху пощенската кутия. Там пише: П. Е. Овърбрук. Не мисля, че той е в течение на случая. В къщата му няма електричество. Той няма радио.

— Познава ли Флийтуд? Убежище ли е това?

— Не мога да ти кажа — отвърна Дрейк. — Знам само, че когато моят човек спрял при ранчото, видял Флийтуд да се мотае около къщата. Разполагал с отличителните белези само на Флийтуд, но е съвсем сигурен.

Мейсън повтори имената, разстоянията и ориентирите.

— Така ли е, Пол?

— Точно така.

— Е, добре — каза Мейсън. — Тръгваме. Във връзка ли си със своя детектив там?

— В смесения магазин има телефон, но не зная колко време ще та е необходимо, за да се свържеш с него. И помни, че там горе всяка новина бързо се разчува. Мнозина ще наострят слух.

— Зная — съгласи се Мейсън. — Ако има нещо ново и искаш да ме спреш, нека някой ме чака в смесения магазин. Ще наваксаме изгубеното време.

— Разбрано.

Мейсън затвори и се обърна към Дела Стрийт:

— Записахте ли всичко, Дела? Всички километри и имената?

— Да, шефе.

— Да вървим!

След петнайсет секунди те напуснаха апартамента, като Гърти разтриваше лосиона по ръцете си.

Мейсън предвидливо бе заредил с гориво и колата, която вдигаше над сто и трийсет километра в час, подскочи като състезателен кон, когато адвокатът стремително пое по прекия булевард, като внимаваше само да не превиши скоростта.

Когато излезе от покрайнините на града, Мейсън натисна газта и в девет и петдесет бе оставил вече Спрингфийлд зад себе си и се изкачваше нагоре в планината.

След двайсет минути Дела Стрийт, която следеше спидомера, му каза:

— Наближаваме, шефе.

Мейсън намали скоростта, а в това време Дела Стрийт търсеше с очи отклонението. След няколко минути го откриха, минаха покрай пощата, завиха наляво и се закатериха по тесен каменист път, който криволичеше по стръмен склон, а после внезапно стигаше до планинско плато.

От едната страна на пътя имаше телена ограда. Фаровете осветиха тучната ливада. Трийсет метра по-далеч те се отразиха в алуминиева пощенска кутия. Върху метала бе изписано името П. Е. Овърбрук и Мейсън сви по къса алея.

Къщата тънеше в тъмнина, а отзад на фона на звездите се очертаваше хамбар. Яростно залая куче и лъчът на фаровете освети пламтящите му очи.

Мейсън изгаси мотора.

Не се чуваше никакъв шум освен лая на кучето, а след миг и лек пукот от съприкосновението на нагорещения мотор и хладния планински въздух.

Кучето дотича до колата, лаеше, кръжеше, душеше гумите, но без да ръмжи враждебно.

— Струва ми се, че е приятелски настроено — каза Мейсън и отвори вратата.

Животното се втурна тромаво подире му, душейки краката му.

— Има ли някой? — извика Мейсън.

Светна клечка кибрит, после видяха червеникавата светлина на газена лампа.

— Хей, какво има? — извика мъжки глас.

— Нещо много важно за вас — отвърна Мейсън. — Ако обичате, отворете!

— Ей сега, почакайте.

Една голяма сянка се движеше из стаята. След миг стана по-светло — запалил бе петромаксов фенер. Чуха стъпки и вратата се отвори.

Овърбрук, сънен гигант по риза, вмъкната в джинсите му, стоеше на прага с петромаксов фенер в ръка.

— Хайде, Гърти — прошепна Мейсън, — изиграй ролята си!

Гърти пристъпи напред в осветения от лампата кръг.

— Вие ли сте мистър Овърбрук? — задъхано попита тя.

— Да, госпожо.

— О, колко се радвам! — развълнувано продължи тя. — Кажете, при вас ли е Уилям? Добре ли е?

— Уилям ли? — недоумяваше Овърбрук.

— Съпругът й — поясни Мейсън. Едрият фермер бавно поклати глава.

— Мъжът, който страда от амнезия — добави адвокатът.

— А, да — сети се Овърбрук, — разбира се. Роднина ли сте му?

— Съпруг ми е.

— Как узнахте къде е?

— Проследихме го — каза Гърти. — Кажете, моля ви се, той добре ли е?

— Къщата ми е съвсем скромна, ергенска квартира, но, моля ви, влезте. Навън е студеничко.

Един подир друг, и тримата влязоха в предната стаичка.

— Къде е Уилям? — попита Гърти.

— В задната стая е. — Овърбрук разтвори вратата: — Хей, приятелю?

— Аха — сънено измърмори някой.

— Теб търсят. Излез.

— Не искам никого да виждам. Спи ми се.

— Тези хора ще ти се иска да видиш — каза Овърбрук. — Хайде! Извинете за миг, ще отида да го събудя. Предполагам, че спи дълбоко. Имал е тежък ден.

Чуха ги да разменят реплики в стаичката, прилепена към всекидневната в задната част на къщата.

— Може ли да избяга през задната врата, шефе? — полугласно предположи Дела Стрийт.

— Ако стори това, значи е виновен. Ако не греша и той се преструва, ще продължи да играе ролята си.

Гласовете в спалнята внезапно секнаха. Чуха тътрене на боси крака по пода и Овърбрук отново влезе в стаята.

— Не зная как постъпвате в такива случаи — каза той. — Искате ли да му го кажете някакси по-деликатно?

— Не му ли казахте, че жена му е тук?

— Не, само му казах, че някакви хора искат да го видят.

— Струва ми се, че шокът трябва да бъде възможно най-силен. Разбирате ли, амнезията обикновено е резултат от душевна неуравновесеност. Това е опит от страна на човешкото съзнание да избяга от нещо, с което или не може да се справи, или не желае да се справи. Един вид убежище, начин да затвориш вратите на ума си за нещо, което може да те доведе до безумие. Затова най-доброто лечение е мигновен душевен шок. Трябва да го изненадаме. Не му казвайте кой е тук, не му казвайте нищо. Просто му кажете, че го търсят някакви хора. Как дойде той тук? Доведе ли го някой?

— Дойде, залитайки до вратата снощи. Кучето залая и помислих, че е невестулка или нещо такова. Но кучето продължи да лае и разбрах, че е човек. Надзърнах да видя дали е спряла кола, но нямаше нищо и… тъй като съм на доста усамотено място, заредих пушката си и запалих петромаксовия фенер. Мъжът се приближи до вратата и почука. Попитах го кой е, а той ми каза, че не знае. Поговорихме няколко минути, после оставих кучето да го пази и го обискирах за оръжие, но той не носеше никакво оръжие. В джобовете му нямаше абсолютно нищо. Нищичко, дори нямаше носна кърпа. Нищичко, по което да разбереш кой е или изобщо нещо за него.

— Много лошо — подхвърли Мейсън.

— Все пак той имаше нещо — продължи Овърбрук, — имаше пари: пачка банкноти, кон да се задави. Аз естествено бях недоверчив и тогава той ми разказа своята история. Каза, че си спомнял нещо съвсем мъгляво, но не помнел кой е, че бил прекалено уморен, за да мисли, че иска само да си почине. Не искаше да отговаря на никакви въпроси, не искаше никой да знае къде се намира. Каза, че ще бъде доволен да ми помага в готвенето, че ще ми плати, ще направи всичко, което поискам, само иска да си почине.

Мейсън кимна с разбиране:

— Горкият, от време на време получава такива пристъпи. Единственото е, че всеки път траят все по-кратко време. Това е третият за последната година и половина.

— Шок от снаряд ли? — попита Овърбрук.

— Шок от снаряд.

Вратата на спалнята се отвори. Мъж на около двайсет и седем, двайсет и осем години с безизразно отпуснато лице огледа присъствуващите с абсолютно безразличие. Явно не разпозна никого.

Беше среден на ръст е тегло около 65 килограма, с правилни черти, черни очи и гъста къдрава тъмнокестенява коса.

— Уилям! — извика Гърти и се спусна към него. Флийтуд отстъпи крачка назад.

— О, Уилям, клетото ми скъпо момче! — проплака Гърти, обгърна го с ръце и го притисна към себе си. Мейсън шумно въздъхна:

— Слава Богу, Уилям се намери!

Овърбрук се засмя съучастнически като огромен, порасъл прекалено много Купидон, успял да събере отново двама влюбени.

— Предполагам, че няма багаж — подхвърли Мейсън.

— Дойде тук, както го виждате — отвърна Овърбрук. — Заех му самобръсначка и му купих четка за зъби.

— Хайде, Уилям! — Мейсън се приближи и потупа Флийтуд по рамото. — Ще те отведа у дома.

— У дома? — подозрително попита Флийтуд.

— О, Уилям! — възропта Гърти. — Не ме ли познаваш? Кажи, Уилям, не ме ли познаваш?

— Никога в живота си не съм ви виждал — категорично отрече Флийтуд.

— Откъде знаеш, Уилям? — сърдечно се разсмя Мейсън.

Флийтуд погледна Мейсън като уловен в капан звяр.

— Разбира се, че не знае — каза Гърти, — бедното момче не помни. Хайде, Уилям, дошли сме да те вземем. Този път страхотно ни уплаши.

— Къде е моят дом?

— Уилям! — с укор възкликна Гърти и след миг добави: — Не се тревожи. Според доктора трябва да те отведем вкъщи, да се озовеш в позната обстановка и да си починеш. Познатата обстановка ще ти помогне да си възвърнеш паметта.

— Колко ви дължим? — обърна се Мейсън към Овърбрук.

— Нито цент! Нито цент! — великодушно отвърна Овърбрук. — Той искаше да ми плати, но му казах, че ще направя за него каквото мога.

Мейсън извади банкнота от двайсет долара от портфейла си:

— Купете си нещо, нещо което, ще ви напомня този инцидент и ще бъде материален израз на нашата благодарност. Хайде, Уилям, готов ли си?

— Да тръгваме? — отстъпи назад Флийтуд. — Къде да тръгваме?

— Към къщи, естествено — каза Гърти. — Ела, скъпи. Само почакай да останем насаме вкъщи.

— Вие не сте моя жена. Аз не съм женен.

Мейсън добродушно се изсмя.

— Не съм — настояваше Флийтуд.

— Откъде знаеш, че не си? — попита развеселен Мейсън, сякаш разговаряше с неразумно дете.

— Просто чувствам, че не съм — упорстваше Флийтуд.

— Дълго няма да имаш това чувство — му обеща Гърти с леко дрезгав от вълнение глас.

Мейсън се намеси с професионална сериозност:

— На ваше място, мисис Реймънд, не бих се опитвал да му върна паметта точно сега. Ще се опитам това да стане постепенно. За тези неща е необходимо време.

Флийтуд се колебаеше, търсейки претекст да откаже да тръгне с тези хора, без обаче да намери логично оправдание. Мейсън се сбогува с Овърбрук:

— Много неприятно ни е, че ви обезпокоихме, но знаете как стоят нещата с хора, страдащи от амнезия. Не смеехме да изчакаме до сутринта. Можеше да се надигне по всяко време на нощта, без какъвто и да е спомен къде се намира, и да тръгне в мрака.

— О, много добре помня, че дойдох тук — възрази Флийтуд. — Можете да ме оставите тук. Утре ще се върна.

— А как дойде дотук, Уилям? — снизходително се усмихна Мейсън.

— Пеш.

— Откъде?

— По шосето.

— А как стигна до шосето? На автостоп?

— Да.

— Откъде се качи на автостоп? — попита Мейсън. Флийтуд студено изгледа Мейсън с внезапна враждебност.

— Откъде? — настойчиво повтори Мейсън. — Отговори, Уилям, откъде?

— Не зная — упорито отрече Флийтуд.

— Виждате ли — обърна се Мейсън към Овърбрук и добави:

— Не биваше да правя това, но си помислих, че може би от определен момент нататък ще може да си спомни. Да вървим, Гърти. Хайде ела, Уилям.

Мейсън хвана Флийтуд за дясната ръка, а Гърти за лявата. Запътиха се към вратата.

За миг Флийтуд се съпротивляваше, после неохотно тръгна с тях.

— Нямам чувството, че сте моя жена — избъбри той на Гърти като отново се спря на предната веранда.

Гърти нервно се изсмя:

— И миналия път беше така и известно време мислеше, че вършиш прелюбодеяние. — Истерично се изкикоти: — Ти ли, след пет години брачен живот! Ела, скъпи мой.

Ескортираха го до колата. Кучето, което вече ги смяташе за гости на господаря си, стоеше отстрани, махайки с опашка. На прага Овърбрук ги изпрати с широка, сърдечна усмивка.

Мейсън отвори вратата на колата.

Флийтуд се поколеба. Гърти внезапно го блъсна и той направо влетя вътре.

— А-а, не си мисли, че пак ще ми избягаш — възкликна Гърти. — Бедничкият ми!

Мейсън се обърна към Дела Стрийт.

— По-добре карайте вие, Дела!

И седна отзад с Гърти и Флийтуд.

Дела обърна колата, натисна три пъти клаксона в знак на поздрав, махна на Овърбрук и потегли по черния път.

— Какво точно искате вие? — попита Флийтуд.

— Вас — отвърна Мейсън.

— Е, добре, с какво право ме отвеждате с вас? Не искам да идвам с вас. Нека да сляза.

— Уилям, защо искате да изоставите жена си? — попита Мейсън.

— Тя не ми е жена!

— Откъде знаете, че не е?

Гърти се наведе и го целуна влюбено:

— Почакай да останем сами, скъпи.

— Какво означава това? — попита Флийтуд.

— Естествено може да има грешка — подхвана Мейсън.

— Разбира се, че има грешка!

— Ако не сте Уилям Реймънд — продължи Мейсън, — тогава името ви е Робърт Грег Флийтуд и полицията желае да осветлите едно-две неща. Кажете ми сега, Уилям, мислите ли, че сте Уилям Реймънд, или мислите, че сте Робърт Грег Флийтуд?

— Казвам ви, че не зная кой съм!

— В такъв случай ще направим всичко възможно да излезете от това затруднено положение — каза Мейсън.

— Кой е този Флийтуд?

— О, просто друг изчезнал, жертва на амнезия. Полицията го търси.

— Искам да разберете едно: не желая да оставам повече с вас, докато не узная кой съм. Не ми е приятно тази жена да претендира, че съм неин съпруг?

— Смятате ли, че сте Флийтуд?

— Не.

— Тогава вероятно сте Уилям Реймънд.

— Спрете колата и ме оставете да сляза. Все пак имам някакви права, нали?

— Дайте да видим. Или сте Уилям Реймънд, или сте Флийтуд. Ако смятате, че ви оскърбяваме, ще ви отведем в полицията и там ще представите вашия случай. Те имат на разположение психиатър, който ще положи максимални грижи за вас. Ще ви хипнотизират или ще ви дадат хубавичка доза скополамин. Това ще ви накара да се разприказвате и да кажете истината. Наркотикът приспива съзнанието и действа като хипноза. Подсъзнанието взима връх. Ще отговаряте на поставените ви въпроси като човек, който спи.

— Не желая да ходя в полицията! — внезапно уплашен се възпротиви Флийтуд.

— Е, хайде, ще отидете или в полицейския участък, или у дома с Гърти. Трябва да изберете едно от двете.

Флийтуд се обърна към Гърти:

— О’кей, това е игра за двама. Ако искате да си играете на омъжена, съгласен съм. При това сте и доста хубава.

— Вие ли убихте Бъртрънд Олрид, Флийтуд? — рязко запита Мейсън.

— Не разбирам за какво говорите!

— Кога видяхте за последен път Олрид?

— Не познавам никакъв Олрид.

— Това стана, след като загубихте паметта си, Флийтуд. Страдащите от амнезия помнят всичко, което се е случило след като са загубили паметта си. С други думи — лукаво каза Мейсън, — помните от момента, когато една жена се е представила за вашата по-голяма сестра, двамата сте се качили в колата й и сте заминали… а после сте се срещнали със съпруга й. Помните ли всичко това?

— Нищо не помня.

— Откога?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Впрочем кой сте вие?

— В полицията ще трябва да отговаряте.

— Защо ме наричате непрестанно Флийтуд?

— Защото или сте Флийтуд, и в такъв случай ще ви отведем в полицейския участък, или сте Уилям Реймънд, и в такъв случай си отивате вкъщи. Кой от двамата смятате, че сте?

— Предполагам, че съм Уилям Реймънд, щом момичето казва така — отвърна Флийтуд.

— Все пак би трябвало да познавам собствения си съпруг! — с престорено възмущение възкликна Гърти.

— Да сме наясно — внезапно подозрителен, каза Флийтуд, — нямам намерение да се женя за която и да било жена и няма да подпиша никакъв брачен договор. Не възнамерявам да сключвам граждански брак с когото и да било!

— Чуйте го само какво говори — с укор въздъхна Гърти. — Иска да се отърве от мен. Но защо, скъпи мой, преди да се оженим, ми казваше, че съм единствената на света за теб, че…

— За Бога, ще млъкнете ли! — изкрещя Флийтуд.

— И, разбира се, ако сте Флийтуд — любезно подхвана Мейсън, — един човек на име Джордж Джеръм желае да говори с вас и друг, на име Кийт, гори от нетърпение да влезе във връзка с вас. Вероятно ще припечеля нещичко, ако ви предам на единия или на другия. Кийт особено иска да установи контакт с вас. Приятен човек е Кийт. Познавате ли го?

— Никого не познавам.

— Хайде, Уилям, не упорствай — смъмри го Гърти.

— Ей Богу, лазите ми по нервите! — не се сдържа Флийтуд.

— Собственият ми съпруг ме отблъсква! — лукаво подхвърли Гърти. — През онази лунна нощ край езерото преди пет години ти не говореше така, Уилям.

Дела Стрийт стигна до павирания път и заслиза към града, като плавно взимаше завоите един след друг.

— Мога и със сила да сляза — заяви Флийтуд. — Не виждам кой ще ме спре.

— Опитайте се — предупреди го Мейсън.

— Това е отвличане. Знаете какво означава това.

— Не е отвличане. Просто съм намерил човек, страдащ от амнезия, и го водя в участъка.

— Мен? В участъка?

— Точно така.

— Не желая да отивам в участъка.

— Ако искате всичко да бъде легално — възрази Мейсън, — точно там ви е мястото.

— Кой казва, че трябва да се узаконят нещата?

— Не желаете да дойдете с мен доброволно — отвърна Мейсън, — твърдите, че ви отвличаме. Вие сте душевноболен. Признавате, че не знаете кой сте. Може би всъщност Гърти е сгрешила и най-добре е да ви отведем в полицията.

— А ако си спомням кой съм? Тогава трябва да ме освободите.

— Тогава — съгласи се Мейсън — трябва да ви пусна. Кой сте вие, Флийтуд?

Флийтуд не отговори в продължение на десетина секунди. Накрая каза:

— Не зная.

— Ако сте Уилям Реймънд — каза Мейсън, — отивате с Гърти. Ако сте Робърт Флийтуд, отивате в полицейския участък.

Флийтуд се облегна назад и заяви:

— О’кей, отивам с Гърти. В крайна сметка, като че ли няма да е толкова зле. Дай ми целувка, любима!

— Не сега — хладно отвърна Гърти. — Ти публично ме оскърби. Може би трябва да поискам развод.

Флийтуд, комуто внезапно тази история започна да му харесва, каза:

— Но тогава не знаех коя си, скъпа.

— А сега знаеш ли?

— Не, но съм готов да ти повярвам. Пет пари не давам дали ме обичаш или не, ти си омъжена за мен.

— А не — отдръпна се Гърти от него. — Аз също страдам от амнезия, не помня кой сте. Струва ми се, че не ви познавам.

— Това е пълна глупост. Пуснете ме да сляза!

Дела не намали скоростта. Мейсън мълчаливо пушеше. След малко Флийтуд попита:

— Кой е този Олрид, за когото споменахте?

— Мислех, че името ви е познато.

— Звучи ми като нещо познато. Кажете ми нещо повече за него.

— Какво искате да знаете-за него?

— Кой беше той?

— Защо смятате, че е мъртъв?

— Не казах, че е мъртъв.

— Попитахте кой е бил.

— О, нямам представа.

— Но защо не попитахте: „Кой е той?“

— Откъде да знам? Оставихте в мен впечатлението, че е мой покоен роднина или нещо такова.

— Смятате ли, че е мъртъв?

— Казвам ви, че не знам! Нищичко не зная за него. А сега млъкнете и престанете да ме подлагате на кръстосан разпит!

Пътуваха повече от час, когато Флийтуд, явно решен да действа, категорично заяви:

— Не желая да идвам с вас.

— Къде искате да отидете?

— У дома!

— Къде живеете.

— Не зная, казах ви вече, но не желая да отивам където и да било с вас. Вие ще ме предадете на този човек, за когото споменахте… как му беше името… Диксън Кийт, нали? Да, струва ми се, че така беше.

— Познавате ли Кийт?

— Вие казахте името му. От къде на къде измислихте, че някакъв лекар е казал, че се нуждая от спокойствие?

— Това е обичайното лечение на хора, страдащи от амнезия — отвърна Мейсън.

Отново последва дълго мълчание, през което Флийтуд размишляваше съсредоточен и намръщен.

Влязоха в града. Дела Стрийт се обърна и изгледа въпросително Мейсън.

Адвокатът кимна.

— Интересното при амнезията — подхвана Мейсън — е, че когато паметта ви се възвърне и си спомните кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да помните абсолютно нищо, което се е случило, докато сте страдал от амнезия. Не забравяйте това, Флийтуд.

— Името ми не е Флийтуд.

— Може и да не е — съгласи се Мейсън. — Както и да е, запомнете едно: когато паметта ви се върне и вече знаете кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да можете да си спомните абсолютно нищо за онова, което ви се е случило през периода на болестта ви. Докато страдате от амнезия, помните всичко с изключение на това кой сте бил в предишния си живот. Щом си спомните миналото си, не можете да си спомните нищо за периода на амнезия.

— Защо ми давате този добър съвет?

— О, просто искам да се възползвате от ситуацията — отвърна Мейсън.

Дела Стрийт попита през рамо:

— Как да карам, шефе?

— Не изчаквайте да светне зелено — инструктира я Мейсън.

Дела Стрийт кимна. От време на време минаваше на червено, ловко избягвайки връхлитащите коли, редки в този час на нощта.

Когато за четвърти път направи това, се чу ниският вой на сирена и един моторизиран полицай извика:

— Моля, спрете до бордюра, госпожо! Закъде сте се разбързала?

Мейсън смъкна стъклото:

— Отиваме в полицейския участък, сержанте, затова бързаме. Може ли да ни придружите, трябва да закараме един човек там.

— В никакъв случаи! — изрева Флийтуд. — Никъде няма да ме водите. Вие… Пуснете ме да сляза!

Полицаят удари спирачката, когато Дела Стрийт спря колата. Флийтуд се мъчеше да отвори вратата, блъскайки Гърти.

Полицаят извика:

— Почакайте, приятелю. Дайте да се разберем.

— Оставете ме на мира! — крещеше Флийтуд. — Нямате право да ме арестувате! Нищо не съм сторил.

— Какво става тук? — попита полицаят.

— Този човек се издирва от полицията, за да бъде разпитан във връзка с убийството на Бъртрънд К. Олрид.

Флийтуд рязко отвори вратата.

— Хей, вие! — извика полицаят. — Спрете!

Флийтуд се поколеба.

— Върнете се! — заповяда сержантът. — Не се шегувам! Спрете. Какво е станало?

— Този човек е Робърт Грег Флийтуд и последен е видял Бъртрънд Олрид жив.

— Кой сте вие? — попита полицаят.

— Пери Мейсън.

— Вие сте Пери Мейсън! — смая се Флийтуд.

— Това е самата истина.

— Мръсен тип! — възнегодува Флийтуд. — Измамихте ме! Вие сте адвокатът на Лола Олрид, зная всичко за вас.

— А откъде знаете, че съм адвокат? — попита Мейсън. — Откъде знаете, че малкото име на мисис Олрид е Лола?

Флийтуд замълча, дишайки тежко, после внезапно се перна по челото:

— Сега разбирам!

— Какво разбирате? — понита сержантът.

— Всичко — отвърна Флийтуд. — Най-неочаквано си припомних всичко! Страшно ми се зави свят, но най-сетне знам кой съм. Аз съм Робърт Грег Флийтуд!

— И къде бяхте? — попита Мейсън.

— Не помня — отвърна Флийтуд. — Последното, което помня, е една дъждовна вечер. Разговарях с Бъртрънд Олрид и си тръгнах за вкъщи да се облека за вечеря, когато нещо ме удари. След това не помня абсолютно нищо. Всичко се е заличило от съзнанието ми!

Мейсън, усмихнат, намигна на полицая, но каза със съчувствие:

— Клетият Флийтуд! Страда от амнезия. Преди малко, когато го намерихме горе в планината, не знаеше кой е. Изобщо не можеше да си спомни името си.

— Сега си го спомних — каза Флийтуд.

— И къде бяхте през последните два-три дни? — попита Мейсън.

— Не зная — отвърна Флийтуд. — Болен съм, повдига ми се. Не си спомням нищо за последните няколко дни.

Мейсън се обърна към сержанта:

— Бихте ли използвал сирената и да ни придружите до полицейския участък? Мисля, че капитан Трег от отдела за разследване на убийства иска да разпита този човек.

— Това е чест за мен, Мейсън, ще ви бъда задължен. Хайде, да тръгваме! Може ли момичето да кара след мен?

— Натиснете докрай сирената — успокои го Мейсън — и не се обръщайте назад. Тя ще кара плътно зад вас.

— Да вървим! — каза полицаят.

Гърти затръшна вратата. Флийтуд се отпусна назад мълчалив и намръщен между Мейсън и Гърти.

Полицаят включи едновременно сирената и червения фар. Дела Стрийт потегли на втора скорост и след втората пресечка рязко ускори.

Те стремително се носеха сред парализираното улично движение и след няколко минути полицаят закова мотора пред полицейския участък.

Той се върна към колата и каза на Флийтуд:

— Хайде, приятелю, елате с мен!

Флийтуд отвори вратата и се провря край Мейсън.

— Оттук — каза полицаят на Флийтуд.

Флийтуд изгледа злобно Мейсън, обърна се и последва полицая.