Левиатан се пробужда

11. Холдън

„Донагър“ беше грозен.

Холдън бе виждал снимки на старите океански флотилии на Земята и дори в ерата на стоманата винаги бе имало и по нещо красиво. Продълговати и лъскави, стоманените кораби изглеждаха като изваяни от вятъра, като откъснато от клонка листо. В „Донагър“ нямаше и помен от това. Подобно на всички кораби, предназначени за продължителни полети, той имаше формата на „небостъргач“ — всяка палуба съответстваше на един етаж от сградата, в центъра бяха стълбите и асансьорите. Постоянната тяга заместваше гравитацията.

Масивен и четвъртит, с малки изпъкнали прозорци на случайни места, „Донагър“ допълваше тази представа. С дължина от петстотин метра, той надхвърляше височината на сто и трийсет етажна сграда. Алекс твърдеше, че теглото му е двеста и петдесет хиляди тона, и изглеждаше дори по-тежък. Не за пръв път Холдън си помисли, че човешките представи за естетика са се оформяли във времето, когато летящите предмети е трябвало да отговарят на определени аеродинамични изисквания. Но на „Донагър“ никога нямаше да му се наложи да се придвижва през нещо, по-плътно от междузвезден газ, затова извивките и загладените ъгли щяха да са само загуба на пространство. Резултатът беше грозен.

Но също така и сплашващ. Холдън и Алекс гледаха от местата си в пилотската кабина как огромният боен кораб изравнява курса си с техния, приближава се и после сякаш замира неподвижно. Вратата на един от хангарите се плъзна встрани и върху плоския черен търбух на „Донагър“ се появи светещ квадрат. „Рицар“ изписука тревожно, напомняше им, че по корпуса шарят целеуказващи лазери. Холдън потърси с поглед отбранителните оръдия, насочени към тях. Не можа да ги открие.

Алекс заговори и той подскочи стреснато.

— Прието, „Донагър“ — рече пилотът. — Получихме навигационния сигнал. Спирам тяга.

Изчезнаха и последните остатъци от усещането за тежест. Двата кораба продължаваха да летят със стотици километри в минута, но сдвоената им орбита създаваше впечатлението, че са спрели неподвижно.

— Капитане, давате ли разрешение за влизане в хангара?

— Изглежда, е твърде късно да им бягаме, господин Камал — отвърна Холдън. Представяше си как Алекс допуска грешка, която „Донагър“ интерпретира като заплаха, и насочените към тях късообхватни оръдия ги засипват с неколкостотин хиляди тона от обвити в тефлон стоманени проектили.

— Внимателно, Алекс — рече той.

— Казват, че кораб с такъв размер можел да разруши планета — подхвърли в интеркома Наоми. Намираше се в командния център на долната палуба.

— Всеки може да разруши планета от орбита — изтъкна Холдън. — Дори не ти трябват бомби. Достатъчно е да изтикаш през шлюза наковалните. А това нещо там може да унищожи… По дяволите. Сигурно всичко.

Те усещаха слаби сътресения от включването на маневрените двигатели. Холдън знаеше, че Алекс ги води, но не можеше да се отърве от чувството, че всъщност „Донагър“ ги поглъща в себе си.

Прехвърлянето отне около час. След като „Рицар“ се озова в хангара, той бе прихванат от огромна механична ръка и поставен в една пуста секция на палубата. Сетне бе пристегнат с масивни скоби, допирът с които накара целия корпус да се разтърси.

Марсианците разгънаха скачващ тунел от едната стена и го свързаха с шлюза на „Рицар“. Холдън събра екипажа зад вътрешния люк.

— Никакви пистолети, нито ножове — нищо, което да прилича на оръжие — предупреди ги той. — Вероятно ще разрешат ръчните терминали, но за всеки случай ги изключете. Ако питат за тях, предайте ги, без да протестирате. Оцеляването ни тук може би зависи от готовността ни да изпълняваме нарежданията им.

— Да бе — завъртя глава Еймъс. — Тези мръсници убиха Макдоуъл, а сега ние трябва да се преструваме на добри…

Алекс изсумтя, готов да се намеси, но Холдън го прекъсна.

— Алекс, летял си поне двайсет пъти с МКРФ. Какво друго трябва да знаем?

— Същото, което каза и ти, шефе — каза Алекс. — Да, сър, не, сър, и се изопвайте, когато ви нареждат. С наборниците няма проблеми, но на офицерите, изглежда, им изрязват чувството за хумор.

Холдън огледа малобройния си екипаж, надяваше се, че с докарването им тук не бе подписал смъртната им присъда. Той задейства въздушния шлюз и всички бавно се промушиха през късата скачваща тръба в нула g. Когато стигнаха шлюза в другия край — безупречно чист, от сив композитен метал, — те се завъртяха едновременно с крака към пода. Магнитните им обувки се задействаха. Шлюзът се затвори, чу се тихо свистене и след няколко секунди отсрещният люк се отвори. Зад него имаше по-голямо помещение, в което ги очакваха десетина души. Холдън позна капитан Тереза Яо. Имаше няколко офицери във флотски униформи, вероятно членове на екипажа, и шестима космически пехотинци с тежко бойно снаряжение, въоръжени с едрокалибрени автомати. Оръжията бяха насочени към него и Холдън вдигна ръце.

— Не сме въоръжени — съобщи той, като се усмихваше и се стараеше да изглежда безобиден.

Автоматите не се отместиха, но капитан Яо се приближи.

— Добре дошли на борда на „Донагър“ — каза тя. — Сержант, обискирай ги.

Един от мъжете пристъпи напред и ги обискира с бързи професионални движения. Той даде знак, че всичко е наред. Оръжията се насочиха към пода и Холдън трябваше да положи усилие да скрие въздишката си.

— Какво сега, капитане? — попита Холдън, като се стараеше да говори с небрежен тон.

Яо го огледа с критичен поглед в продължение на няколко секунди, преди да отговори. Косата ѝ бе изпъната назад, редките сиви косми образуваха прави линии. Бръчиците покрай клепачите и в ъгълчетата на устните ѝ също издаваха възрастта. Каменното ѝ изражение бе застинало в познатата мълчалива арогантност, характерна за всички флотски офицери. Холдън се зачуди какво ли вижда, когато го разглежда. Сдържа се да не приглади с длан мазната си коса.

— Сержант Гундерсон ще ви отведе долу в отредената ви каюта, за да се настаните — съобщи тя. — После ще ви разпитаме.

Сержант Гундерсон се размърда, за да изпълни нареждането, но гласът на Яо го спря.

— Господин Холдън, ако знаете нещо за шестте кораба, които ви следват, говорете още сега — нареди тя. — Преди час им дадохме двучасов срок да променят курса си. Засега не са го сторили. След един час ще наредя да бъдат обстреляни с торпеда. Ако са ваши приятели, можете да им спестите смъртна опасност.

Холдън поклати глава.

— Капитане, знам само, че се появиха откъм Пояса, след като получихме нареждането да се срещнем с вас — отвърна той. — Не са се свързвали с нас. Предполагаме, че са загрижени жители на Пояса, които са се отправили насам, за да видят какво ще стане.

Яо кимна. Ако в изявлението му имаше нещо, което да я обезпокои, не го показа.

— Води ги долу, сержант — рече тя и се обърна.

Сержант Гундерсон подсвирна и една от вратите се отмести. Холдън и екипажът му го последваха, а след тях се строиха космопехотинците. Докато вървяха по коридорите на „Донагър“, Холдън си помисли, че това е първата му възможност да огледа толкова голям марсиански кръстосвач отблизо. Никога не бе служил на големи бойни кораби на ООН и бе стъпвал на подобни съдове само три пъти през последните седем години, при това в хангара. Но тук на всяка крачка се виждаха далеч по-модерни технологии. „Марс наистина строи по-добре от нас“ — помисли си той със завист.

— Дявол го взел, старши, тия типове сигурно лъскат и лайната си — промърмори Еймъс зад него.

— Няма кой знае какво да се прави на дълъг курс, Еймъс — каза му Алекс. — Освен да лъскаш.

— Ето защо отидох да работя на влекач — закима Еймъс.

Все още крачеха по дългите коридори, когато по пода премина лека вибрация и гравитацията бавно се възстанови. Намираха се под тяга. Холдън се наведе и изключи магнитите в подметките.

Не срещнаха почти никого, а малцината, с които се разминаха, не им обърнаха внимание. Вероятно повечето войници бяха по бойните постове заради приближаващите се шест кораба. Когато капитан Яо говореше, че след час ще изстреля по тях торпеда, в гласа и нямаше и следа от заплаха. Тя просто съобщаваше фактите. За повечето млади моряци на кораба това може би щеше да е първата битка — ако се стигнеше до битка. Холдън не вярваше да се стигне.

Зачуди се какво да мисли за това, че Яо е готова да унищожи шест поясни кораба само защото се приближават, без да установят връзка. Ако марсианците разсъждават по този начин, тогава нищо чудно да са унищожили и „Кент“.

Гундерсон спря пред една врата с обозначение „ОК 117“. Той пъхна карта в бравата и им даде знак да влизат.

— По-добре е, отколкото очаквах — бе коментарът на видимо впечатления Шед.

Помещението наистина бе доста голямо за корабните стандарти. Имаше шест противоускорителни кресла и малка масичка с четири стола, закрепени за пода с магнитни крачета. Зад страничната отворена врата се виждаше тоалетно помещение. Гундерсон и един лейтенант от пехотата последваха екипажа вътре.

— Тук ще бъдете настанени на първо време — заяви сержантът. — На стената има комуникационен пулт. Двама от хората на лейтенант Кели остават на пост отвън. Позвънете им и ще ви пратят всичко, което ви е нужно.

— Храна? — попита Еймъс.

— Скоро ще получите. Ще останете тук, докато ви повикат. Лейтенант Кели, имате ли нещо да добавите, сър?

Лейтенантът ги изгледа втренчено един по един.

— Хората са отвън за ваша защита, но ако нарушите правилата, едва ли ще ви се понрави начинът, по който ще реагират — каза той. — Разбрано ли е?

— Тъй вярно, лейтенант — отвърна Холдън. — Не се тревожете. Моите хора ще са най-послушните гости, които сте имали.

Кели кимна с искрена благодарност. Той беше професионалист, натоварен с неприятна задача. Холдън му съчувстваше. Пък и бе имал достатъчно работа с космическата пехота, за да е наясно какво може да ги сполети.

— Лейтенант, ще бъдете ли така добър да отведете господин Холдън за разпит? — попита Гундерсон. — Аз ще настаня останалите.

Кели кимна и улови Холдън за лакътя.

— Елате с мен, сър — рече той.

— Къде отивам, лейтенант?

— Лейтенант Лопес поиска да се срещне с вас веднага щом се качите на борда.

Шед местеше неспокоен поглед между лейтенанта и Холдън. Наоми кимна. Скоро сигурно пак ще са заедно, помисли си Холдън. Надяваше се, че не греши.

Кели поведе Холдън с бърза крачка по коридорите. Беше окачил автомата на рамо. Вероятно смяташе, че Холдън не представлява опасност или че лесно може да се справи с него.

— Мога ли да попитам кой е лейтенант Лопес?

— Човекът, който поиска да се срещне с вас.

Кели спря пред поредната сива врата, почука веднъж, сетне въведе Холдън в малка каюта с маса и два неудобни на вид стола. Тъмнокож мъж тъкмо нагласяваше микрофона. Той махна нехайно с ръка към стола отсреща. Холдън седна. Столът се оказа дори по-неудобен, отколкото изглеждаше.

— Можете да си вървите, лейтенант Кели — рече мъжът, за който Холдън предположи, че е Лопес. Кели излезе и затвори вратата.

Лопес приключи с работата си и протегна ръка през масата. Холдън я стисна.

— Аз съм лейтенант Лопес. Кели вероятно вече ви го е съобщил. Работя за флотското разузнаване, което със сигурност не ви е казал. Работата ми не е секретна, но трябва да накараме квадратните глави да не плямпат излишно.

Лопес бръкна в джоба си и извади пакетче с бонбони. Той метна едно бонбонче в устата си, но не предложи на Холдън. Докато го смучеше, зениците му се свиха в точки. Лекарство за концентрация. Оттук нататък нямаше да пропусне и трепване на мускулче по лицето на Холдън. Както и всеки опит за лъжа.

— Първи лейтенант Джеймс Р. Холдън от Монтана — произнесе той. Не беше въпрос.

— Да, сър — отвърна въпреки това Холдън.

— Седем години във флота на ООН, последна служба на разрушител „Жанг Фей“.

— Съвсем правилно.

— В досието ви е написано, че сте изгонен за нападение срещу старши офицер — продължи Лопес. — Хубаво клише, Холдън. Какво стана? Праснахте стареца по ченето? Сериозно?

— Не. Пропуснах. Строших си ръката в стената.

— И как се случи това?

— Той беше по-бърз, отколкото очаквах.

— Защо изобщо опитахте?

— Стоварих върху този човек цялото си негодувание. В интерес на истината той наистина си го заслужаваше.

— Явно доста сте мислили по въпроса оттогава — зениците на Лопес шареха по лицето му. — Ходихте на терапия?

— Имах доста време да мисля на „Кентърбъри“ — отвърна Холдън.

Лопес пренебрегна очевадния опит да бъде сменена темата.

— И до какъв извод стигнахте след толкова много мислене?

— Коалицията мачка хората от периферията вече повече от сто години. Не обичам да ме подритват.

— Значи сте симпатизант на СВП? — попита Лопес все така безизразно.

— Не. Не съм от хората, които лесно сменят отборите. Просто спрях да играя. Не съм се отказвал от гражданството си. Монтана ми харесва. Пристигнах тук, защото обичам да летя, а само стара консервна кутия като „Кентърбъри“ бе склонна да ме наеме.

Лопес се усмихна за първи път.

— Вие сте невероятно откровен човек, господин Холдън.

— Да.

— Защо твърдите, че корабът ви е бил разрушен от марсиански боен кораб?

— Не съм твърдял подобно нещо. Обясних го съвсем ясно в онова съобщение. Намерихме технология, каквато се среща само на вътрешните планети, една батерия с обозначения на МКРФ.

— Бихме искали да я видим.

— Ще бъда щастлив да ви помогна.

— В досието ви пише, че сте единствено дете на кооперативно семейство — смени темата Лопес.

— Да, пет бащи и три майки.

— Толкова много родители и само едно дете! — Лопес отново се зае да развива пакетчето. Марсианците разполагаха с предостатъчно място, за да поддържат традиционната форма за семейство.

— Данъчната ставка за осем възрастни, които имат само едно дете, позволява да притежават двайсет и два акра ферма. На Земята има над трийсет милиарда души. Двайсет и два акра си е почти национален парк — обясни Холдън. — Освен това смесването на ДНК е напълно законно. Така че те не са ми родители само по име.

— И как решиха коя от майките да ви износи?

— Мама Елиса имаше най-широк таз.

Лопес метна второ бонбонче в устата си и го засмука замислено. Преди да заговори отново, подът се разтресе. Микрофонът се заклати.

— Запуск на торпеда? — попита Холдън. — Май онези кораби от Пояса не са променили курса.

— Да знаете нещо по този въпрос, господин Холдън?

— Просто ми се струва, че доста охотно се нахвърляте да стреляте по кораби от Пояса.

— Поставихте ни в позиция, в която не можем да си позволим да изглеждаме слаби. След вашите обвинения много хора ще променят мнението си за нас.

Холдън повдигна рамене. Ако човекът отсреща очакваше да види вина или съжаление, не беше познал. Онези кораби от Пояса знаеха с какво се захващат. И не се бяха отказали. И все пак нещо го безпокоеше.

— Може да ви мразят и в червата — рече Холдън. — Но е доста трудно да намериш достатъчно хора, склонни към самоубийство, за да попълниш екипажите на шест кораба. Вероятно са смятали, че могат да се измъкнат от торпедата.

Лопес не помръдна, тялото му изглеждаше напрегнато, но сигурно беше от лекарствата.

— Ние… — поде той и в този момент в коридора зави аларма. В тясното помещение звукът ѝ бе оглушителен.

— Боже мили, да не би да са отвърнали на огъня? — попита Холдън.

Лопес разтърси глава като човек, пробуждащ се от тежък сън. Надигна се и натисна копчето до вратата. След миг на прага застана космопехотинец.

— Отведете господин Холдън в каютата му — нареди Лопес и напусна тичешком помещението.

Войникът посочи коридора с дулото на автомата. Лицето му беше безизразно.

„Винаги е така, нещата изглеждат забавни, докато някой не отвърне на огъня“ — помисли си Холдън.

Наоми постави празната чашка до себе си и се усмихна.

— Е, пъхнаха ли ти клечки под ноктите? — попита тя.

— Нищо подобно, разговарях с един изненадващо човечен флотски разузнавач — отвърна Холдън. — Разбира се, той само загряваше. Момчета, да сте чули нещо за онези кораби?

— Нищичко — каза Алекс. — Но тази аларма показва, че изведнъж са ги приели на сериозно.

— Това е безумие — промърмори тихо Шед. — Да се носиш из космоса в метална черупка и да се опитваш да стреляш по други в подобни черупки. Имате ли представа какъв е ефектът от внезапната декомпресия и космическия студ? Пукат се всички капиляри в очите и кожата. Тъканните увреждания на белите дробове предизвикват тежка пневмония и оставят емфизематозни участъци. Това не е обикновена кротка смърт.

— Ама и ти ни разведри, докторе. Много ти благодарим — рече Еймъс.

Корабът се разтресе отново, този път в далеч по-ускорено темпо. Алекс погледна ококорено Холдън.

— Това трябва да е близката защита. Което означава, че към нас приближават торпеда — обясни той. — Най-добре да се завържем, деца. Корабът може да подхване някои доста резки маневри.

Всички освен Холдън вече лежаха в противоускорителните кресла. Той побърза да заеме своето и пристегна ремъците.

— Ама че работа. Само на хиляда километра от нас навярно се води истински бой, а ние нямаме никакви инструменти, за да гледаме — оплака се Алекс. — Няма да разберем, ако нещо се прокрадне и пробие дупка в корпуса.

— Божичко, вие всички сте се побъркали — извика високо Еймъс.

Шед се озърташе с изцъклен поглед, беше пребледнял. Холдън поклати глава.

— Нищо няма да се случи — успокои ги той. — Това нещо е непробиваемо. Които и да са тези кораби, само се фукат, нищо повече.

— Капитане — възрази Наоми. — При цялото ми уважение, но които и да са тези кораби, трябваше вече да са унищожени, а не са.

Далечният шум от битката се усилваше. Периодичният тътен на изстреляни торпеда. Почти постоянните вибрации от високоскоростните отбранителни оръдия. Холдън не осъзна, че се е унесъл в дрямка, докато не се сепна от оглушителен грохот. Еймъс и Алекс крещяха. Шед ревеше с цяло гърло.

— Какво стана? — извика Холдън, опитвайки се да надвие шумотевицата.

— Удариха ни, капитане! — отвърна Алекс. — Това беше торпедо!

Гравитацията внезапно изчезна. „Донагър“ бе спрял двигателите. Или бяха разрушени.

Еймъс не спираше да повтаря: „По дяволите… по дяволите… по дяволите“. Но поне Шед бе престанал да крещи. Озърташе се с изцъклени очи и бяло като платно лице. Холдън разкопча ремъците и се оттласна към комуникационния пулт.

— Джим! — извика Наоми. — Какво правиш?

— Трябва да разберем какво е станало — отвърна Холдън през рамо.

Той стигна вратата и натисна копчето за повикване. Никакъв отговор. Натисна го отново, сетне започна да блъска по вратата. Никой не се появи.

— Къде са проклетите войници? — попита той.

Светлините намаляха, но пак засияха ярко. После отново и отново, в бавен танц.

— Това са газовите оръдия на стрелковите кули. По дяволите! СБД.

В историята на коалицията нито един кораб не бе попадал в сражение от близка дистанция. Но ето че и това се бе случило, кръстосвачът бе прибягнал до отбранителните оръдия, което означаваше, че противникът е твърде близо, за да се използват насочващи се ракети. Стотици или дори десетки километри вместо хиляди. По някакъв начин онези кораби от Пояса бяха оцелели при торпедната канонада на „Донагър“.

— Някой друг ще се съгласи ли с мен, че всичко това е ужасно странно? — попита Еймъс и в гласа му се долавяше паника.

„Донагър“ бе започнал да звъни като гонг, по който блъскат отново и отново с масивен чук. Отвръщаха на огъня.

Микроснарядът, който уби Шед, дори не произведе звук. Като по магия две идеално кръгли отвърстия цъфнаха в двата срещуположни края на помещението на линията, пресичаща кушетката на Шед. В един миг фелдшерът седеше там, в следващия главата му бе изчезнала от адамовата ябълка нагоре. Артериална кръв бликна в червеникав облак и бързо се насочи към двете отвърстия в стените, през които излизаше въздухът.