Левиатан се пробужда

29. Холдън

— Мамка му — изруга Холдън. А после: — Зарязали са ни.

Не. Тя бе зарязала него. Наоми бе казала, че ще го стори, но едва сега Холдън осъзна, че не ѝ бе повярвал. Ала ето го доказателството. Празното пространство, където трябваше да е тя. Сърцето му блъскаше в гърдите, гърлото му се свиваше, дъхът му излизаше на пресекулки. Гадното усещане в корема бе или от отчаяние, или защото червата му се напрягаха да освободят съдържанието си. Щеше да пукне пред някой евтин хотел на Ерос само защото Наоми бе направила точно това, което бе казала, че ще направи. Негодуванието му отказваше да се вслушва в гласа на разума.

— Мъртви сме — промърмори той и седна на ръба на една саксия с папрат.

— Колко време имаме? — попита Милър, загледан надолу по коридора, докато проверяваше пистолета си.

— Нямам представа — отвърна Холдън и кимна към терминала си, който продължаваше да мига в червено. — Ще минат часове, докато започнем наистина да го усещаме, но наистина не зная точно. Божичко, как ми се ще Шед да е тук.

— Шед?

— Един мой приятел — поясни Холдън. — Много добър фелдшер.

— Обади ѝ се — подкани го Милър.

Холдън вдигна терминала си и го чукна няколко пъти.

— Мрежата е изключена.

— Добре — сви рамене Милър. — Да тръгваме към кораба тогава. Да видим дали още е на док.

— Няма да са там. Наоми ще направи всичко възможно да спаси хората си. Тя ме предупреди, но аз…

— Въпреки това да идем — настоя Милър. Той пристъпваше от крак на крак, загледан към коридора.

— Милър — поде Холдън, но млъкна. Милър очевидно не бе съвсем на себе си, а и вече бе застрелял четирима души. Холдън започваше да се бои от бившето ченге. Сякаш прочел мислите му, Милър пристъпи към него. На устните му трептеше зла усмивка, ала очите му гледаха почти нежно. Холдън би предпочел да изглеждат заплашителни.

— Ако питаш мен, имаме три възможности — заговори Милър. — Едната е да намерим кораба ти на док, да се натъпчем с медикаменти и може би да оцелеем. Втората — опитваме се да стигнем до кораба, но по пътя се натъкваме на група бандити. Издъхваме славно под град от куршуми. Третата е да останем тук, докато животът ни изтече през очите и задниците.

Холдън не каза нищо, само изгледа полицая и кимна.

— Първите две ми харесват повече от третата — допълни Милър. Каза го, сякаш се извиняваше. — Ще дойдеш ли с мен?

Холдън се разсмя, преди да се усети, но Милър явно не се обиди.

— Разбира се — рече Холдън. — Трябваше ми минутка за самосъжаление. Да идем да ни застреля мафията.

Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. Истината беше, че не му се умираше. Дори през първите години във флота възможността да загине при изпълнение на служебния дълг му се струваше далечна и нереална. Неговият кораб никога нямаше да бъде разрушен, а дори и да се случеше, точно той щеше да успее да се измъкне със совалката. Вселената без него му се струваше съвсем безсмислена. Беше поемал рискове, бе виждал други да умират. Дори хора, които обичаше. Но сега за пръв път собствената му смърт му се струваше съвсем реална.

Той погледна към ченгето. Познаваше този човек по-малко от ден, но му вярваше и беше сигурен, че го харесва. А му предстоеше да умре заедно с него. Холдън потръпна и се надигна, изваждайки пистолета от колана. Под паниката и страха се надигаше някакво дълбоко и неизмеримо спокойствие. Надяваше се да се задържи.

— След теб — рече той. — Ако успеем, припомни ми да се обадя на майките ми.

Казината бяха като бъчонка с барут, очакваща запалена клечка. Дори при непълен успех на евакуацията и прочистването на коридорите, на тези три нива на станцията бяха натъпкани около милион души. Из тълпата крачеха едри мъжаги с бронирани костюми и казваха на всички да запазят спокойствие, докато бъдат отведени в радиационните укрития, но всъщност повече сееха страх сред тълпата. От време на време отвеждаха по някоя малка група. Мисълта какво ще им сторят караше стомаха на Холдън да се свива мъчително. Искаше му се да извика, че полицаите са измамници, че убиват хора. Но разбунтувалата се тълпа в затворено пространство щеше да е истинска месомелачка. Може би беше неизбежно да се стигне дотам, но не искаше той да е причината.

Някой друг го стори.

Холдън дочу високи гласове и гневния ропот на тълпата, последван от усилен от мегафон глас, предупреждаващ хората да се отдръпнат. Проехтя изстрел, кратка пауза, сетне нови изстрели. Писъци на хора. Тълпата около Холдън и Милър се люшна в две противоположни посоки, едни тичаха към мястото на сблъсъка, но много повече бягаха от него. Холдън се завъртя сред носещото се множество, Милър се пресегна, сграбчи го отзад за ризата и му извика да стои до него.

На около десетина метра надолу по коридора, в преддверието на малко кафене един от бандитите бе отрязан от другарите си от групичка граждани. С насочен пистолет той отстъпваше и им крещеше да му се махнат от пътя. Те го следваха, по лицата им се четеше сляпото опиянение на разбесняла се тълпа.

Лъжеполицаят стреля веднъж и един от заобикалящите го се люшна и падна в краката му. Холдън не видя дали е момче или момиче, но тялото беше дребно, на юноша или девойка. Бандитът пристъпи напред, изгледа простреляното тяло и отново вдигна оръжие.

Това вече премина чертата.

Холдън осъзна, че тича по коридора към бандита с пистолет в ръка, като крещеше на хората да се отдръпнат от пътя му. Когато наближи на около седем метра, тълпата се разтвори достатъчно, за да открие огън. Половината от куршумите отлетяха встрани, забиваха се в стените и прозорците на кафенето, а един от тях пръсна купчина чинии. Но няколко попаднаха в тялото на бандита и той се олюля назад.

Холдън прескочи металната ограда и спря на около три метра пред лъжеполицая и неговата жертва. Пистолетът изтрещя за последен път, сетне затворът остана изтеглен назад, посочвайки, че пълнителят е празен.

Бандитът не падна. Той се поизправи, погледна към гърдите си, после вдигна глава и насочи пистолет към лицето на Холдън. Върху броненагръдника му се виждаха следите от трите сплескани куршума. „Да издъхнем славно под дъжд от куршуми“ — помисли си Холдън.

— Глупав шиба… — понечи да каже бандитът, но в този миг главата му се превърна в кървав облак. Той рухна на пода.

— Нали ти казвах да стреляш в процепа на шията — произнесе зад него Милър. — Плочата на гърдите е твърде дебела за пистолета.

Внезапно усетил, че му се вие свят, Холдън се преви и пое мъчително въздух. Нещо кисело заседна в гърлото му и трябваше да преглътне два пъти, за да не повърне. Страхуваше се да не избълва кръв, примесена със стомашни сокове.

— Благодаря — изпъшка и завъртя глава към Милър.

Милър само кимна замислено, доближи лъжеполицая и го побутна с крак. Холдън се изправи и надникна зад ъгъла, очаквайки неизбежната вълна от жадни за мъст бандити да се нахвърлят върху тях. Но не видя никого. Двамата с Милър стояха на едно тихо островче на спокойствието насред Армагедон. Около тях насилието бързо набираше обороти. Хора търчаха във всички посоки, бандити крещяха през мегафони и подсилваха заплахите си със спорадични откоси. Но бяха само стотина, а разгневеното гражданство наброяваше хиляди. Милър махна с ръка нататък.

— Ето какво става — заговори той, — когато дадеш на банда главорези оръжие и екипировка, а те си мислят, че знаят какво правят.

Холдън коленичи до поваленото дете. Беше момче, около тринайсетгодишно, с азиатски черти и черна коса. На гърдите му зееше голяма рана и от нея бликаше кръв. Холдън не успя да напипа пулс. Въпреки това вдигна на ръце детето и се огледа за място, където да го отнесе.

— Мъртво е — отбеляза Милър, докато презареждаше пистолета.

— Върви по дяволите. Няма как да сме сигурни. Може би ако успеем да го отнесем на кораба…

Милър поклати тъжно глава, загледан в детето в ръцете му.

— Простреляли са го през гърдите с едрокалибрен куршум — рече той. — Свършено е.

— Да пукна дано — изруга Холдън.

— Напоследък често го повтаряш.

Ярък неонов надпис сияеше над коридора, водещ към нивото с казината и рампата за доковете. „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИГРАХТЕ ПРИ НАС — пишеше там. — НА ЕРОС ВИНАГИ СТЕ С ПЕЧЕЛИВШИТЕ.“ Отдолу две редици мъже с бронежилетки бяха запречили пътя. Бяха се отказали да контролират тълпата в казината, но нямаше да пропуснат никого.

Холдън и Милър приклекнаха зад една преобърната количка за кафе на стотина метра от полицаите. Миг по-късно дузина паникьосани граждани се втурнаха срещу кордона и бяха покосени с автоматични изстрели. На пода се въргаляха и други трупове от предишни опити.

— Преброих трийсет и четирима — рече Милър. — С колко от тях ще можеш да се справиш?

Холдън се извърна и го погледна слисано, но по изражението му се досети, че бившето ченге се шегува.

— Като оставим майтапа настрана, как смяташ да преминем покрай тях? — попита Холдън.

— Трийсетина мъже с автомати и пусто пространство пред тях. Никакво прикритие през последните двайсет метра — изброи Милър. — Няма начин да минем оттам.