Левиатан се пробужда

17. Холдън

Каюткомпанията на „Тахи“ разполагаше с напълно оборудвана кухня, маса и места за дванайсет души. Освен това имаше кафемашина, която можеше да приготвя едновременно четирийсет чаши за по-малко от пет минути, независимо дали корабът е в безтегловност или под тяга. Холдън произнесе една благодарствена молитва за раздутия бюджет на военните и натисна копчето. Едва се сдържа да не погали гладкия метален капак, докато машината издаваше приятни мъркащи звуци.

Въздухът се изпълни с аромата на кафе, който си съперничеше с миризмата на печен хляб или каквото приготвяше във фурната Алекс. Еймъс куцукаше около масата с новата си шина, подреждаше пластмасови чинии и истински сребърни прибори. Наоми бъркаше нещо с мирис на чесън и вид на хумус в голяма купа. Докато гледаше как екипажът се занимава с тези домашни задължения, Холдън неусетно се изпълни с чувството за покой и дори му се зави свят.

От седмици бягаха непрестанно, преследвани от един или друг мистериозен кораб. За първи път след разрушаването на „Кентърбъри“ никой не знаеше къде са. Никой не искаше нищо от тях. Доколкото това изобщо интересуваше Слънчевата система, те бяха само неколцина от хилядите жертви на „Донагър“. За миг пред погледа му се мярна обезглавеният Шед, сякаш видението искаше да му напомни, че поне един от неговия екипаж също бе загинал. И въпреки това бе приятно да се чувстваш отново господар на съдбата си.

Таймерът на печката иззвъня и Алекс извади от фурната тава, в която имаше тънък, плосък хляб. Започна да го реже на парчета, върху които Наоми мажеше пастета, който приличаше на хумус. Еймъс ги разпределяше в чиниите. Холдън наля прясно кафе в чаши, на които бе изписано името на кораба. Подаде ги на другите. Имаше един неловък момент, в който всички седяха втренчени в подредената маса, сякаш се страхуваха да развалят симетрията ѝ.

Еймъс го наруши, като каза:

— Гладен съм като вълк. Някой да ми подаде пипера.

През следващите няколко минути никой не говореше и всички ядяха. Холдън отхапа от прясно изпечения хляб с хумус и от омайния вкус главата му отново се завъртя — след седмиците безвкусни протеинови пръчици. После започна да се тъпче толкова бързо, че слюнчените му жлези не успяваха да наваксват. Огледа се засрамено, но всички останали също ядяха бързо и той се съсредоточи върху храната. Когато дояде и последните трохи, Холдън се облегна назад с въздишка. Алекс сърбаше със затворени очи кафе. Еймъс привършваше със сандвича и си гребваше от салатата. Наоми го изгледа със сънен поглед, който внезапно му се стори много секси. Холдън смаза тази мисъл и вдигна чашата.

— За пехотинците на Кели. Герои до края, нека почиват в мир.

— За пехотата — повториха всички около масата и се чукнаха.

Алекс вдигна отново своята чаша и каза:

— За Шед.

— Да, за Шед и нека задникът, който го уби, да се пържи в пъкъла — рече с тих глас Еймъс. — Заедно с гадината, която уцели „Кент“.

Настроението около масата помрачня. Холдън усети, че мигът на покой му се изплъзва.

— И така — рече той. — Разкажете ми за нашия нов кораб, Алекс?

— Корветата е истинска красавица, капитане. След като напуснахме „Дони“, държах дванайсет g близо половин час и през цялото време тя мъркаше като котенце. Пилотското кресло е страшно удобно.

Холдън кимна.

— Еймъс? Успя ли да огледаш машинното?

— Аха. Чисто е като бял лист. Малко скучно за омаслена маймуна като мен.

— Нека да е скучно — кимна Холдън. — Наоми? Ти какво мислиш?

Тя се усмихна.

— Обожавам я. Има най-прекрасните душове, които съм виждала някога на кораб с подобни размери. Плюс изумителен лазарет с компютризирана експертна система, която знае как се поправят строшени пехотинци. Трябваше да я използваме върху Еймъс вместо да се мъчим сами.

Еймъс тропна с шина по пода.

— Добре сте се справили, шефе.

Холдън огледа чистия си екипаж и прокара ръка през косата си. За първи път от седмици насам там нямаше мазнина.

— Мда, душовете и автоматизираната медицинска помощ звучат добре. Нещо друго?

Наоми повдигна глава и притвори очи, сякаш преглеждаше някакъв списък.

— Имаме пълен резервоар с вода, инжекторите разполагат с достатъчно гориво, за да подгряват реактора през следващите трийсет години, и кухнята е заредена. Ако се наложи да я връщаме на флота, ще трябва първо да ме вържете здраво. Обичам я.

— Сладка малка лодка — промърмори усмихнато Холдън. — Някой погледна ли оръжията?

— Две стартови тръби и двайсет далекобойни торпеда с високоексплозивни плазмени бойни глави — докладва Наоми. — Поне така пише в техническите характеристики. Зареждат се отвън, така че няма как да проверя, без да изляза зад борда.

— Същото е обозначено и на оръжейно-командния пулт, капитане — обади се Алекс. — И напълно заредени оръдия за близък бой. Е, с изключение на…

„На откоса, който изстреля по хората, убили Гомес.“

— Ах, да, капитане, когато сваляхме Кели в хангара, натъкнах се на голям сандък с надпис „ДС“. Според инструкцията това отговаря на „десантно снаряжение“. Сандъкът трябва да е натъпкан с оръжия — добави Наоми.

— Аха — потвърди Алекс. — Това е пълно оборудване за осем пехотинци.

— Чудесно — рече Холдън. — Благодарение на ъпстейновия двигател си имаме яки крачета. А ако сте прави за оръжията, имаме и зъби. Следващият въпрос е какво да правим? Склонен съм да приема предложението на полковник Джонсън. Други идеи?

— Аз съм изцяло за, капитане — обади се Еймъс. — Винаги съм смятал, че поясните са онеправдани. Готов съм да премина на страната на революционерите.

— А земното наследство, Еймъс? — попита с усмивка Наоми.

— Това пък какво е, мамка му?

— Нищо, само се шегувам — намигна тя. — Зная, че си на наша страна, защото искаш да откраднеш жените ни.

Еймъс също се ухили, одобрил шегата.

— Ами как иначе, след като вие, хубавици такива, имате крака, дето стигат чак догоре — рече той.

— Добре, стига! — Холдън вдигна ръка. — Два гласа за Фред. Някой друг?

Наоми вдигна ръка.

— И аз гласувам за него — заяви тя.

— Алекс? Ти какво мислиш? — попита Холдън.

Марсианският пилот се изтегна назад и се почеса по главата.

— Тъй като няма къде да ида засега, май ще остана с вас, хора — рече той. — Но се надявам да не стигнем до поредното положение, в което да ни нареждат какво да правим.

— Няма — успокои го Холдън. — Сега вече имам кораб с оръдия и следващия път, когато някой ми нареди да правя нещо, смятам да ги използвам.

След вечеря Холдън направи дълга обиколка на кораба. Отвори всяка врата, погледна във всяко шкафче, включи всяко табло и прочете всички надписи. Остана за малко в машинното до реактора, затворил очи и заслушан в едва доловимите вибрации зад стената. Ако нещо някога се объркаше тук, искаше да го почувства с тялото си, преди да зазвучи алармата. Отдели внимание на всеки един от инструментите в отлично заредената работилница, качи се на жилищната палуба и огледа каютите, докато намери една, която му се понрави, после разхвърли леглото, за да покаже, че е било използвано. Намери богат запас от комбинезони, които прецени, че ще му бъдат по мярка, и ги отнесе в новата си каюта. Изкъпа се за втори път и остави горещата вода да масажира свитите на възли мускули по гърба му. Докато се връщаше към каютата, плъзна пръсти по стената, за да усети податливата огнеупорна пяна, с която бяха покрити стоманените конструкции. Забеляза, че Алекс и Еймъс вече се бяха настанили.

— Коя каюта ще вземе Наоми? — попита той.

Еймъс сви рамене.

— Тя още е в командния център и ровичка нещо.

Холдън реши да отложи съня за известно време и се качи на асансьора — имаха асансьор! — до командния център. Наоми седеше на пода, повдигнала един от капаците, и разглеждаше стотиците малки жички и елементи. Гледаше нещо вътре в кухината.

— Ей, Наоми, наистина трябва да си починеш. Какво правиш всъщност?

Тя махна замислено към преградката.

— Това е идентификаторът — рече.

Холдън се приближи и приседна до нея.

— Кажи ми с какво мога да ти помогна.

Тя му подаде ръчния си терминал, инструкциите на Фред за промяна на опознавателния сигнал бяха изведени на екрана.

— Готов е за използване. Свързах пулта с информационния вход на идентификатора точно както е указано. Пуснах компютърна програма, която да промени настройките според техните инструкции. Новият опознавателен код и данните за корабния регистър вече са въведени. Вкарах и новото име. Фред ли го е избрал?

— Не, аз.

— Ох. Добре, тогава. Но… — Тя млъкна и отново кимна към идентификатора.

— Какъв е проблемът? — повтори Холдън.

— Джим, тези неща са направени така, че да не можеш да ровиш в тях. Цивилната версия на този апарат има устройство, което го разтапя в плътна силиконова маса, ако сметне, че някой е пробил защитата. Кой може да знае какви предпазни средства са заложили военните? Да спуснат магнитната бутилка в реактора? Да ни превърнат в свръхнова?

Наоми се обърна и го погледна.

— Направих всичко, както ми казаха, но не смея да натисна копчето — призна. — Не знаем какви ще са последствията при неуспех.

Холдън се надигна от пода и застана при компютъра. Програмата, която Наоми бе нарекла „Идентификатор 01“, очакваше да бъде стартирана. Той се поколеба за миг, сетне натисна копчето за начало. Корабът не избухна.

— Май Фред държи да ни запази живи — подхвърли той.

Наоми се отпусна в креслото с дълга изнурена въздишка.

— Виждаш ли защо не мога да поема командването — рече тя.

— Защото не обичаш да задействаш програми, когато не разполагаш с пълна информация?

— Може би защото нямам самоубийствени наклонности — уточни тя и започна бавно да сглобява кутията на идентификатора.

Холдън включи интеркома.

— Е, хора, добре дошли на борда на газовия влекач „Росинант“.

— Какво пък значи това име? — попита Наоми, след като пусна бутона.

— Означава, че ще трябва да потърсим вятърните мелници — подхвърли Холдън през рамо и се отправи към асансьора.

Фабрично-инженерният концерн „Тихо“ бе една от първите големи корпорации, пристигнали на Пояса. В ранните дни на експанзията инженерите от „Тихо“ бяха уловили с помощта на корабна флотилия малка комета и я бяха извели на стабилна орбита като постоянен водоизточник. Това беше десетилетия преди „Кентърбъри“ да се заеме с прекарване на лед от почти безграничните полета на Сатурновите пръстени. Пленяването на кометата бе най-сложното и трудно постижение на човешката инженерна мисъл през цялата досегашна история.

В добавка към този успех „Тихо“ бе вградил огромни реактивни двигатели в обвивката на Церера и Ерос и бе посветил няколко десетилетия на опитите да научи тези астероиди да се въртят. Не толкова успешно бе построяването на мрежа от високоатмосферни летящи градове над Венера, тъй като правата за тяхното съществуване и стопанисване бяха атакувани многократно в различни съдилища и този правен лабиринт навлизаше в осмото си десетилетие. Междувременно течеше обсъждане за построяването на космически асансьори на Марс и Земята, но все още нямаше окончателно решение. Когато имаш невъзможна инженерна задача, която трябва да бъде осъществена в Пояса, и можеш да си го позволиш, наемаш „Тихо“.

Станция Тихо, поясният щаб на компанията, представляваше масивна пръстеновидна инсталация, построена около сфера с диаметър половин километър, притежаваща повече от шейсет и пет милиона кубически метра производствено и складово пространство. Двата противовъртящи жилищни пръстена, които обикаляха около сферата, можеха да поберат петнайсет хиляди работници и техните семейства. Върхът на производствената сфера бе увенчан с половин дузина масивни монтажни кранове, които наподобяваха разчленен тежкотоварен влекач. Дъното на сферата имаше издатина с радиус петдесетина метра, побираща мощен термоядрен реактор и корабен двигател, превръщащ станция Тихо в най-голямата мобилна монтажна платформа в Слънчевата система. Всяко помещение в пръстените бе монтирано на шарнирно устройство, позволяващо стаите да се извръщат в посока към тягата, когато пръстените спираха да се въртят и станцията се отправяше към следващото си местоназначение.

Холдън знаеше всичко това и все пак, когато за пръв път зърна станцията, дъхът му секна. Въпросът не беше само в размерите, а по-скоро в мисълта, че четири поколения от най-умните хора в Слънчевата система живеят и работят тук, докато се опитват да издърпат човечеството към външните планети почти с усилие на волята.

— Прилича на огромно насекомо — обади се Еймъс.

Холдън понечи да възрази, но станцията наистина наподобяваше на гигантски паяк: раздуто туловище и щръкнали от върха крака.

— Оставете станцията, погледнете това чудовище — посочи Алекс.

Корабът, който в момента се строеше, засенчваше станцията. Ладарното ехо от корпуса му уведоми Холдън, че дължината му е над два километра, а ширината половин. Приличаше на огромна цигара, изработена от стомана. През непокритите места се виждаха вътрешни помещения и машини в различни стадии на монтиране, но двигателите, изглежда, бяха завършени и носът бе напълно облицован. Върху него с големи букви бе изписано „Науву“.

— С това ли чудо ще летят мормоните чак до Тау Сети? — попита Еймъс и подсвирна. — Самонадеяни копелета. Без дори да знаят със сигурност дали на другия край на стогодишното пътуване ще намерят подходяща за живот планета.

— Изглеждат доста уверени — каза Холдън. — А и такъв кораб не се строи от глупаци. Лично аз им пожелавам късмет.

— Ще летят към звездите — вметна Наоми. — Как може да не им завиждате за това?

— Праправнуците им може би ще видят тези звезди — изтъкна Еймъс. — Да не прекаляваме с възхищението.

Той посочи внушителния предавател, щръкнал от едната страна на „Науву“.

— Искате ли да се обзаложим, че оттам са излъчили тъничкия като дупка на задник лъч със съобщението? — попита той.

Алекс кимна.

— Когато искаш да пратиш съобщение до точно определен обект, който се намира на светлинни години, трябва ти сериозен лъчев усилвател. Вероятно са намалили силата, за да не пробият отвор в корпуса ни.

Холдън се надигна от пилотското кресло и се промуши покрай Еймъс.

— Алекс, провери дали имаме разрешение за кацане.

Кацането се оказа изненадващо лесно. Диспечерският център на станцията ги упъти към един хангар от близката страна на сферата и остана на връзка, за да ги насочва, докато Алекс не скачи терминалния тунел с шлюзовия люк. От контролната кула нито за миг не изразиха опасения, че корабът им е окичен с доста оръжия, а не се виждат никакви резервоари за пренасяне на сгъстен газ. Позволиха им да се скачат, а след това им пожелаха приятен ден.

Холдън облече атмосферния скафандър и се спусна до товарния отсек, където останалите членове от екипажа на „Росинант“ вече го очакваха при шлюза.

— Облечете скафандрите — това е стандартната процедура, когато се пристига на ново място. И вземете по един от тези — той извади пистолети и пълнители от един сандък. — Скрийте ги по джобовете или в чантите, ако искате, но аз ще нося моя открито.

Наоми го изгледа намръщено.

— Не е ли твърде… предизвикателно?

— Омръзна ми да ме подритват — отвърна Холдън. — „Роси“ е чудесно начало към независимост, затова ще нося със себе си малка част от нея. Наречете го амулет за късмет.

— Абсолютно съгласен — подкрепи го Еймъс и пъхна своя пистолет в колана.

Алекс прибра своя в джоба на скафандъра. Наоми смръщи нос и махна с ръка към последния пистолет. Холдън го върна в сандъка и задейства въздушния шлюз. От другата страна ги очакваше възрастен мъж с мургава кожа и масивно телосложение. Когато ги видя, той се усмихна.

— Добре дошли на станция Тихо — поздрави ги Касапина от станция Андерсън. — Викайте ми Фред.