Левиатан се пробужда

21. Холдън

Корабите са малки. Пространството все не достига и дори на чудовище като „Донагър“ коридорите и каютите изглеждат претрупани и тесни. На „Росинант“ единствените помещения, в които Холдън можеше да разпери ръце, без да опира две стени, бяха каюткомпанията и товарният хангар. Сред тези, които летяха из космоса, за да си изкарват прехраната, думата „клаустрофобия“ бе непозната, но дори най-закоравелите поясни минотърсачи знаеха какво е, когато те стегне шапката. Залегнала от древността реакция на приклещено животно, подсъзнателно усещане, че няма къде да отидеш, освен на местата, които виждаш около себе си. Слизането от кораба на порт почти винаги бе съпроводено с огромно облекчение.

Често то приемаше формата на продължителен пиянски запой.

Като всички професионални моряци и Холдън нерядко бе приключвал продължителните полети с напиване до забрава. Неведнъж се бе озовавал в някой бордей и го бе напускал едва когато го изхвърлят поради липса на средства, болки в слабините и пресъхнала простата. Така че когато Еймъс се появи, олюлявайки се, в каютата му след три дни на станцията, Холдън знаеше добре как се чувства едрият механик.

Холдън и Алекс се изтягаха на дивана и гледаха новините. Двама коментатори обсъждаха действията на Пояса с изрази като „престъпления“, „тероризъм“ и „саботаж“. Марсианците бяха „миротворци“. Това беше марсиански новинарски канал. Еймъс изсумтя и се отпусна на стола. Холдън намали звука.

— Добре ли си прекара на брега, моряко? — попита той с усмивка.

— Никога вече няма да пия — изстена Еймъс.

— Наоми е купила много хубаво суши — обади се Алекс. — Сурова рибка, загърната в имитация на водорасли.

Еймъс изстена отново.

— Недей така, Алекс — рече Холдън. — Остави черният дроб на човека да умре спокойно.

Вратата се отвори и в каюткомпанията влезе Наоми, понесла купчина еднократни чинии.

— Всеки път, като те пратим за храна, вземаш рулца със сьомга — укори я Холдън, докато си сипваше в чинията. — И това ако не е липса на въображение.

— Аз обичам сьомга — отвърна Наоми.

Докато се хранеха, в каюткомпанията се възцари тишина, единствените звуци бяха от тракането на пластмасовите клечки и тихото примлясване на потопени в уасаби или соев сос късчета храна. След като се нахраниха, Холдън изтри насълзените си от лютото очи и се облегна доволно назад. Еймъс използва една от клечките да се почеше по прасеца под шината.

— Добра работа сте свършили, хора — похвали ги той. — Това е единствената част в тялото ми, която боли поносимо.

Наоми взе дистанционното от облегалката на Холдън и включи звука. Започна да превключва каналите. Алекс затвори очи и се отпусна във фотьойла, тупайки доволно с пръсти по корема. Холдън почувства внезапно и необяснимо раздразнение от доброто настроение на екипажа.

— Не ви ли писна да бозаете от Фред, а? — попита той.

— За какво, по дяволите, говориш? — сопна се Еймъс и поклати глава. — Та аз едва сега започвам.

— Искам да кажа — поясни Холдън, — докога ще висим на Тихо, ще гоним курвите и ще се тъпчем със суши на разноски на Фред?

— Докато можем — ухили се Алекс.

— Сигурно имаш по-добър план? — попита го Наоми.

— Нямам никакъв план, но искам да се върна в играта. Когато пристигнахме тук, бяхме преизпълнени със справедлив гняв и жажда за мъст, а след няколко свирки и махмурлук сякаш нищо не се е случило.

— Капитане, мъстта изисква и някой, на когото да я стовариш — изтъкна Алекс. — Ако не си забелязал, в това отношение страдаме от недостиг.

— Онзи кораб е там някъде. Хората, които му наредиха да стреля, също.

— И какво предлагаш? — попита Алекс. — Да излетим и да започнем да кръжим, докато го открием?

Наоми се разсмя и го замери със стиска слепнал ориз.

— Не зная какво да правим — призна Холдън, — но да седим тук, докато хората, които взривиха кораба ни, продължават да вършат гадости, ме кара да се побърквам.

— Тук сме от три дена — посочи Наоми. — Заслужаваме малко почивка, свястно легло, добра храна и възможност да изпуснем парата. Не се опитвай да ни накараш да се чувстваме виновни за това.

— Пък и Фред каза, че ще изправи тези копелета на съд — добави Еймъс.

— Ако има съдебен процес — натърти Холдън. — Ако. Но няма да е след месеци, нито дори след години. И даже да се стигне до съд, за Фред по-важни са договорите. Така че сигурно ще възникне и въпросът за амнистия.

— Но в началото бе готов да приемеш предложението му, нали, Джим? — погледна го изпитателно Наоми. — Какво те накара да промениш решението си сега?

— Ако Фред иска показания под клетва в замяна на възможността да си почиваме и да си ближем раните, то цената е доста ниска. Нищо не гарантира, че съдът ще оправи нещата, затова не съм готов да ме изтикат в пета глуха, докато дойде време за него. — Той махна към облицованите с изкуствена кожа мебели и огромния екран на стената. — Това тук може да бъде и затвор. Хубав затвор, но докато Фред държи кесията, той ни притежава. Не си правете илюзии.

Наоми смръщи вежди и в очите ѝ се мярна любопитство.

— А ти какво предлагаш? — попита тя. — Да си тръгнем?

Холдън скръсти ръце, премисляйки отново и отново неща, които не му даваха покой от известно време насам.

— Предлагам да потърсим работа — рече той. — Корабът ни си го бива. Бърз е, мощен, снабден с всичко необходимо. Можем да летим без опознавателен сигнал. В тези размирни времена има доста хора, които искат разни неща да се прекарат от едно място на друго. Ще има с какво да се занимаваме, докато Фред чака своя процес, а и да си понапълним джобовете. Докато летим от едно място на друго, ще се ослушваме и оглеждаме. Човек никога не знае на какво може да се натъкне. Сложете ръка на сърцата си и признайте — ставате ли за станционни плъхове?

За миг настъпи тишина.

— Аз мога да изкарам така… още седмица? — обади се Еймъс.

— Идеята не е лоша, капитане — кимна Алекс.

— Ти решаваш, капитане — допълни Наоми. — Каквото и да е, ще бъда с теб, стига да има печалба. Но се надявам, че не бързаш. Бих се порадвала още няколко дена на покоя.

Холдън плесна с ръце и стана енергично.

— Ни най-малко — отвърна той. — Но когато човек има план, нещата изглеждат различни. Далеч по-приятно е да се наслаждаваш на нещо, което знаеш, че ще свърши.

Алекс и Еймъс се изправиха и тръгнаха към вратата. Алекс бе спечелил няколко долара на стрелички и смятаха да ги вложат в игра на карти, за да ги умножат.

— Не губи време, шефе — подхвърли Еймъс на Наоми. — Чувствам, че днес е щастливият ми ден.

Тръгнаха, а Холдън се прехвърли в кухненския бокс, за да си направи кафе. Наоми го последва.

— И още нещо — рече тя.

Холдън отвори нов плик и помещението се изпълни с мириса на мляно кафе.

— Давай.

— Фред каза, че ще уреди всичко за погребението на Кели. Но иска да изчака, докато излезем с открито съобщение за нашето спасение. После ще го прати на Марс.

Холдън напълни кафемашината с вода от чешмата. Отвътре долетя тихо къркорене.

— Ами добре. Лейтенант Кели заслужава цялото уважение и почит, които можем да му отдадем.

— Все си мисля за онова черно кубче, което намерихме у него. Така и не успях да извлека информацията отвътре. Сигурно е някакво свръхкодирано и защитено военно устройство. Та…

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я намръщено Холдън.

— Искам да го дам на Фред. Зная, че е рисковано. Нямаме никаква представа какво има на него и колкото и да е любезен, Фред все пак е от СВП. Но освен това е и висш военен служител на ООН. Разполага със страхотни специалисти на станцията. Навярно ще могат да разчупят орехчето.

Холдън помисли малко, сетне кимна.

— Добре, но трябва да го обмисля. Ще ми се да разбера какво се е опитвала да вземе Яо от кораба, но…

— Разбирам.

Известно време двамата слушаха мълчаливо как се вари кафето. Когато стана готово, Холдън сипа и на двамата.

— Капитане — поде Наоми колебливо. — Джим. Досега не ме биваше кой знае колко за старши офицер. През повечето време бях изплашена до смърт.

— Ако е така, справила си се чудесно поне в скриването на този факт — отвърна Холдън.

Наоми кимна и пропусна комплимента покрай ушите си.

— Както и да е, бях прекалено раздразнителна за неща, за които не трябваше.

— Съвсем обяснимо.

— Добре де, остави ме да довърша — настоя тя. — Искам да знаеш, че се справи чудесно в старанието да ни запазиш живи. Не спираше да ни подтикваш да търсим изход от ситуацията, вместо да ни оставяш да се вайкаме. Намираше работа на всички ни. Не всеки го може, аз например не умея, а ни трябваше стабилност.

Холдън усети, че се изпълва с гордост. Не беше очаквал подобна похвала и му беше приятно.

— Благодаря ти — рече той.

— Не мога да говоря от името на Еймъс или Алекс, но ето какво реших. Ти не си капитан само защото Макдоуъл загина. Ти си нашият капитан, поне що се отнася до мен. Държах да го знаеш.

Тя сведе поглед и се изчерви, сякаш току-що му бе признала нещо. А може би беше точно така.

— Ще се постарая да отговоря на очакванията ти — каза той.

— Благодаря.

Кабинетът на Фред Джонсън бе като неговия притежател: голям, внушаващ страхопочитание и затрупан от неща, които трябваше да бъдат свършени. Помещението със сигурност имаше поне два и половина квадратни метра, което го правеше по-просторно дори от каюткомпанията на „Росинант“. Бюрото бе изработено от истинско дърво, изглеждаше стогодишно и ухаеше свежо на лимон. Холдън седеше във фотьойл, който бе малко по-нисък от този на Фред, и разглеждаше купчините папки и документи, покриващи всяка равна повърхност.

Фред бе пратил да го повикат, но през първите петнайсет минути след появата му не спираше да разговаря по телефона. За каквото и да говореше, звучеше строго технически. Холдън предположи, че е свързано с огромния колонистки кораб отвън. Нямаше нищо против да не му обръщат внимание известно време, тъй като стената зад Фред бе скрита от огромен екран, имитиращ прозорец. Той разкриваше зрелищна гледка към „Науву“. Фред развали сцената, като затвори телефона.

— Извинявай — рече. — Системата за поддържане на атмосферата ни създава кошмарни проблеми от първия ден. Когато се налага да живееш над сто години с въздух, който носиш със себе си, загубите са… всъщност напълно очаквани. Понякога е трудно да втълпиш на предприемачите колко са важни дребните детайли.

— Аз пък се наслаждавах на гледката — заяви Холдън и махна към екрана.

— Започвам да се чудя дали ще успеем да го приключим според плановете.

— Защо?

Фред въздъхна и се облегна назад. Фотьойлът изскърца.

— Заради войната между Марс и Пояса.

— Недостиг на материали?

— Не само това. Разни пиратски шайки, представящи се за ударни групи на СВП, напоследък са преминали в трескава активност. Минотърсачи от Пояса се опитват да изстрелят сглобени в примитивни условия торпеда срещу Марс. В отговор обикновено ги унищожават, но от време на време някое торпедо намира целта и убива неколцина марсианци.

— Което означава, че Марс пръв е открил стрелбата.

Фред кимна, стана и закрачи из кабинета.

— Хората вече не смеят да летят — продължи той. — Доставките ни закъсняват с месеци и започвам да се страхувам, че вместо забавяне ще получим съобщение за прекратяване.

— Знаеш ли, аз си мислех същото — подхвърли Холдън.

Фред се престори, че не го е чул.

— Бил съм на този мостик — заговори той. — Към теб се приближава неидентифициран кораб — какво да направиш? Никой не желае да натисне копчето. Гледал съм как корабът става по-голям и по-голям, докато пръстът ми е на спусъка. Молел съм го мислено да спре.

Холдън мълчеше. Звучеше му познато. Нямаше какво да каже. Фред остави тишината да увисне във въздуха, сетне поклати глава и се изправи.

— Дойдох да те помоля за нещо — рече той.

— Винаги можеш да го направиш, Фред. След всичко, което плати — отвърна Холдън.

— Бих искал да наема кораба ти.

— „Роси“? — попита Холдън. — Защо?

— Има едно нещо, което искам да ми докарат, и ми трябва кораб, който би могъл да се промуши покрай марсианска блокада, ако се наложи.

— „Росинант“ несъмнено е най-подходящият кораб, но това не отговаря на въпроса ми. Защо?

Фред се завъртя с гръб към Холдън и погледна екрана. Носът на „Науву“ тъкмо изчезваше. Екранът се изпълваше с чернотата на космоса.

— Трябва да взема един човек от Ерос — обясни той. — Много важен човек. Имам хора, които ще го направят, но единствените кораби, с които разполагам, са лекотоварни влекачи и совалки. Нито един не може да прелети дотам достатъчно бързо и да се измъкне, ако възникнат проблеми.

— Този човек има ли си име? Непрестанно повтаряш, че не искаш да се биеш, но моят кораб е натъпкан с оръжие. Сигурен съм, че СВП разполага с дълъг списък на обекти, които би искал да взриви.

— Ти не ми вярваш.

— Не.

Фред се обърна и вкопчи ръка в облегалката. Кокалчетата му побеляха. Холдън се чудеше дали не е отишъл твърде далеч.

— Виж — поде той. — Говориш за открита игра, за съдебни процеси и прочее. Не одобряваш пиратските касти. Разполагаш с хубава станция, пълна с чудесни хора. Имам всички причини да вярвам, че си такъв, за какъвто се представяш. Но тук сме от три дни и още при първия случай, в който заговаряш с мен за плановете си, ми искаш кораба за тайна мисия. Съжалявам. Ако съм част от това, трябва да получа пълен достъп без никакви тайни. Дори ако знаех със сигурност — а не го зная, — че имаш само добри намерения, пак не бих бил готов на тези твои шпионски игрички на плащ и кинжал.

Фред го разглежда в продължение на няколко секунди, после заобиколи бюрото и седна. Холдън откри, че почуква нервно с пръст по бедрото си и си наложи да спре. Фред проследи движението му.

Холдън се покашля.

— Виж, тук ти си големият човек. Дори и да не знаех кой си бил, пак щеше да ме изплашиш, така че не се чувствай длъжен да го доказваш. Но колкото и да съм изплашен, сега няма да отстъпя.

Смехът, който се надяваше да чуе, не прозвуча. Холдън се опита да преглътне безшумно.

— Готов съм да се обзаложа, че всеки капитан, под чието командване си летял, те е смятал за трън в задника — каза хладно Фред.

— Предполагам, че си го чел в досието ми — подхвърли Холдън, опитвайки се да скрие облекчението си.

— Трябва да отлетя на Ерос и да открия един човек на име Лайонел Полански, после да го доведа на Тихо.

— Това ще отнеме не повече от седмица, ако не се бавим — пресметна Холдън, бързо изчислявайки наум.

— Мисията се усложнява от факта, че Лайонел не съществува.

— Е, сега вече ме обърка.

— Нали искаше да участваш? — попита Фред с тиха ярост в гласа. — Вече си вътре. Лайонел Полански съществува само по документи и притежава неща, които господин Тихо не би искал той да има. Сред които и един куриерски кораб на име „Скопули“.

Холдън се наведе напред, внезапно заинтригуван.

— Сега вече спечели пълното ми внимание.

— Несъществуващият притежател на „Скопули“ се е регистрирал в долнопробно хотелче на едно бардашко ниво на Ерос. Току-що получихме съобщението. Налага се да действаме с презумпцията, че този, който е наел стаята, познава в подробности нашите операции и се нуждае от помощ, но не може да я поиска открито.

— Можем да потеглим до час — чу гласа си Холдън.

Фред вдигна ръце в жест, който бе изненадващо поясен за роден на Земята.

— Кога реши и ти да участваш? — попита той.

— Не съм склонен да преотстъпвам кораба си, но мога да го дам под наем. Тъкмо с екипажа обсъждаме идеята да си потърсим работа. Наемете ни. Ако искате, отбийте от цената това, което сте вложили досега в издръжката ни.

— Не — поклати глава Фред. — Имам нужда от вас.

— Не от нас — подчерта Холдън. — А от свидетелските ни показания. Не смятаме да киснем тук година или две, докато чакаме правдата да възтържествува. Ще дадем видеопоказания, ще подпишем каквито документи е нужно, но тръгваме да си търсим работа. Така че, тъкмо възможност да ни използваш.

— Не — повтори Фред. — Твърде ценни сте, за да рискувам живота ви.

— А какво ще кажеш, ако добавя в сделката едно запаметяващо кубче, което капитанът на „Донагър“ успя да спаси?

Тишината отново се възцари, но този път с друг оттенък.

— Виж — продължи да упорства Холдън. — Нужен ти е кораб като „Роси“. Аз имам такъв. Трябва ти екипаж за него. И това имам. Освен това те интересува какво се съдържа в кубчето.

— Не ми харесва рискът.

— Но другата възможност е да ни хвърлиш в тъмницата и сам да командваш кораба. А това също е рисковано.

Фред се засмя. Холдън почувства известно облекчение.

— Все още имате същия проблем, който ви доведе тук — отбеляза Фред. — Корабът ви прилича на малък разрушител, независимо от опознавателния сигнал на идентификатора.

Холдън стана и взе един лист от бюрото. Започна да драска нещо на него.

— Помислих и за това. Нали според документите е газов влекач. И така — той продължаваше да рисува, — ще добавим няколко празни газови контейнера върху корпуса. Ще ги използваме, за да замаскираме торпедните апарати. Ще го пребоядисаме. Ще монтираме допълнителни конструкции, за да изменим профила и да го скрием от програмите за разпознаване. Ще изглежда тромав, в разрез с всякакви принципи на аеродинамиката, но скоро едва ли ще ни се наложи да летим през атмосфера. Ще стане точно това, което искаме — кораб, сглобен набързо от припрени поясни.

Той подаде листа на Фред. Мъжът разгледа рисунката и се разсмя.

— С такова нещо можеш да изплашиш някой пират до смърт — заяви той. — Ако го направя, когато всичко приключи, ти и хората ти ще можете да печелите добре от транспорт на всякакви ценни неща.

— Така е.

— Затова ще побързам да ви наема, преди да са ме изпреварили. Никакви други договори преди да сте чули моето контрапредложение. Съгласен.

Холдън протегна ръка и Фред я стисна.

— Приятно е да се работи с теб, Фред.

Докато излизаше от кабинета, Фред вече отново бе на телефона. Холдън извади ръчния си терминал и се свърза с Наоми.

— Да? — отговори тя.

— Събирайте багажа. Заминаваме за Ерос.