Левиатан се пробужда

22. Милър

Пасажерският кораб за Ерос беше малък, евтин и претъпкан. Въздушните рециклатори изпускаха гумено-пластмасовия мирис на дълготрайни индустриални модели, който Милър свързваше със складове и горивни депа. Осветлението бе от евтини мъждукащи лампички, които караха лицата на всички да приличат на недопечено телешко. Нямаше каюти, само редове от пенопластови седалки и две дълги стени с койки, на които пътниците да си отдъхват. Милър никога досега не се бе качвал на нискотарифен транспортен кораб, но знаеше какви са правилата. Ако избухне свада, екипажът на кораба пуска през рециклаторите приспивателен газ, успива всички и после завързва подбудителите.

Барът работеше непрестанно и алкохолът бе на половин цена. До съвсем скоро Милър би сметнал този факт за примамлив.

Вместо бара той избра една седалка и отвори терминала. Файлът на Джули — беше го реконструирал — сияеше на екрана. Снимката ѝ — с горда усмивка на фона на „Рейзърбек“, — данните и записите, обучението ѝ по жиужицу. Изглеждаше толкова малко в сравнение с мястото, което тази жена бе заела в живота му.

От дясната страна по екрана надолу се плъзгаха новини. Войната между Марс и Пояса ескалираше, ставаха инцидент след инцидент, но предаването на станция Церера бе сред водещите известия. Земята бе порицана от марсианските коментатори, че не поддържала съюза си с вътрешните планети или поне че не е преотстъпила договора за охрана на Церера на Марс. Реакциите из системата бяха от открито задоволство заради ограничаващото се влияние на Земята, до почти неудържима паника от церереската загуба на неутралитет, имаше и открито конспиративни теории, че Земята подклажда войната, за да извлече от нея дивиденти.

Милър не бързаше да взема страна.

— Винаги са ми напомняли църковни скамейки.

Милър се озърна. Мъжът, който седеше до него, бе приблизително на неговата възраст, с леко посивели коси и шкембенце. Ако се съдеше по усмивката, беше мисионер, пристигнал сред вакуума да спасява заблудени души. Или може би това му подсказаха табелката с името и Библията.

— Седалките, имам предвид — обясни мисионерът. — Така, както са подредени на редове, винаги са ме карали да си мисля за църквата. Ала вместо амвон имаме койки.

— Пресветата закрилница на орбиталните сънища — кимна Милър, осъзнавайки, че позволява да го въвлекат в разговор, но бе неспособен да се спре. Мисионерът се разсмя.

— Нещо подобно — съгласи се той. — Вие ходите ли на църква?

— Не съм ходил от години — призна Милър. — Бях методист, когато изобщо бях нещо. Вие кой вариант продавате?

Мисионерът вдигна ръце в миролюбив жест, който вероятно идеше чак от африканските равнини през плейстоцена. „Не съм въоръжен. Не искам да се бия.“

— Летя за Ерос след конференция на Луната — обясни той. — Проповедническите ми дни отминаха отдавна.

— Не мисля, че те някога свършват — рече Милър.

— Вярно е, че не свършват. Не и официално. Но след известно време стигаш до осъзнаването, че няма съществена разлика между това да се опитваш и да не се опитваш. Аз все още пътувам. Все още разговарям с хората. Понякога говорим за Исус Христос. Друг път за готвене. Ако някой е готов да приеме Исус, няма нужда да полагам големи усилия, за да му помогна. Ако ли пък не, колкото и да се старая, ще бъде напразно. Така че, защо да опитвам?

— Хората говорят ли за война? — попита Милър.

— Често — отвърна мисионерът.

— Някой вижда ли смисъл в нея?

— Не. Не вярвам, че войната някога е имала смисъл. Тя е безумие, което се корени в нашата природа. Понякога се проявява, друг път не.

— Прилича на болест.

— Херпес симплекс на видовете? — подхвърли с усмивка мисионерът. — Вероятно има и по-лоши начини да се категоризира. Боя се, че докато си оставаме хора, войната ще е с нас.

Милър погледна към широкото закръглено лице.

— Докато оставаме хора? — попита той.

— Някои от нас вярват, че след време ще станем ангели — обясни мисионерът.

— Не и методистите.

— Дори те, от време на време — рече мъжът, — но едва ли са първите. А вас какво ви води при светицата на орбиталните сънища?

Милър въздъхна и се облегна назад на твърдата седалка. Два реда по-нататък млада жена извика на момчетата си да престанат да скачат върху седалките, но те не я послушаха. Зад тях един мъж се изкашля. Милър си пое дълбоко въздух и бавно въздъхна.

— Аз бях ченге на Церера — рече той.

— Аха. Смяна на договора.

— Нещо такова.

— Значи започвате на Ерос?

— По-скоро отивам там при един стар приятел. — Сетне, за своя изненада, добави: — Родил съм се на Церера. Живях там през целия си живот. Това е… петият? Да, петият път, когато напускам станцията.

— Смятате ли да се връщате?

— Не — призна Милър. Прозвуча по-уверено, отколкото очакваше. — Мисля, че приключих с тази част от живота си.

— Трябва да е било болезнено.

Милър не отговори. Мъжът беше прав, наистина трябваше да е болезнено. Всичко, което бе имал някога, сега бе изчезнало. Работата му, хората. Вече не беше ченге, пистолетът в багажа му не беше легален. Никога вече нямаше да похапва в малкия източноиндийски ресторант след смяна. Жената на регистратурата в участъка нямаше да го посреща с кимване. Край на нощите в бара с другите ченгета, край на разказите за странни арести, край на децата с хвърчила в тунелите. Той надзърна в себе си като лекар, търсещ признаци за възпаление. Болеше ли го тук? Усещаше ли там загубата?

Не. Само чувство за облекчение, което почти граничеше със замайване.

— Съжалявам — извини се смутено мисионерът. — Да не би да казах нещо смешно?

Ерос поддържаше население от един и половина милиона души, малко повече отколкото бяха във всеки един момент посетителите на Церера. Заради неподходящата си форма той бе далеч по-труден за завъртане и повърхностната му скорост се смяташе за по-висока от тази на Церера, въпреки същото вътрешно g. Старите корабостроителници стърчаха над астероида, гигантски паяжини от стомана и въглерод, окичени със сигнални светлини и сензори, за да предупреждават корабите, които се приближават твърде много. Дълбоките пещери на Ерос бяха люлката на Пояса. От необработената руда през металолеярните и строителните площадки право в гръбнаците на водните влекачи, газовите комбайни и минотърсаческите кораби. От повърхността на Ерос Слънцето изглеждаше като ярка звезда сред милиони други.

Икономиката на Пояса бе в постоянен възход. Станция Церера се бе обзавела с нови докове, повече индустриални комплекси и повече хора. Транспортът и търговията се бяха преместили там, докато Ерос си оставаше център за строене и поправка на кораби. Резултатите, естествено, бяха напълно очаквани. На Церера повече време на док означаваше загуба на пари и това даваше отражение на пристанищните такси. На Ерос корабът можеше да остане на док седмици, дори месеци, без да повлиява на трафика. Ако екипажът се нуждаеше от място, където да си отдъхне, да се поразтъпче, да забрави познатите муцуни, Ерос бе най-подходящият избор. За да компенсира по-ниските си тарифи, станция Ерос бе изобретила други начини да източва парите на посетителите. Казина. Бордеи. Стрелбища. Порокът, във всичките му комерсиални форми, се въдеше на Ерос и местната икономика процъфтяваше като гъба, подхранвана от желанията на поясните.

Щастлива случайност, дело на орбиталната механика, бе отвела Милър там половин ден преди „Росинант“. Той вървеше покрай евтините казина, наркобаровете и сексклубовете, арените за двубои, заобиколени от развълнувани тълпи. Представи си, че Джули крачи редом с него и насмешливата ѝ усмивка е досущ като неговата, когато чете огромните светещи надписи. РАНДЪМ БЕК, ШЕСТ ПОРЕДНИ ГОДИНИ ШАМПИОН ПО СВОБОДЕН БОЙ, СРЕЩУ МАРСИАНЕЦА КИВРИН КАРМАЙКЪЛ В ДВУБОЙ НА ЖИВОТ И СМЪРТ!

„Още малко и ще повярвам, че не е нагласен“ — подхвърли ироничният глас на Джули в главата му.

„Чудя се кой ли ще спечели“ — отвърна той и си представи как тя се разсмива.

Спря пред количка с юфка и тъкмо си поръча купичка с примамливото димящо ястие, когато на рамото му легна нечия ръка.

— Детектив Милър — рече познат глас. — Струва ми се, че сте извън своята юрисдикция.

— Ах, инспектор Сематимба — отвърна Милър. — Никога не бих повярвал. Щеше да ми изкараш акъла. Толкова безшумно се прокрадваш.

Сематимба се разсмя. Беше висок мъж, дори за поясен, с най-тъмната кожа, която Милър някога бе виждал. На времето двамата бяха работили по един особено тежък случай. Контрабандист, дилър на химични еуфорици, бе скъсал със своя доставчик. Трима души на Церера бяха попаднали в кръстосаната престрелка, но контрабандистът се бе измъкнал на Ерос. Всичко това заради пословичното съперничество между отделните полицейски сили на астероида. Само Милър и Сематимба бяха готови да си съдействат вън от обичайните служебни канали.

— Какво те води — поде Сематимба, като се подпря на тънките стоманени перила и махна към тунела — в пъпа на Пояса, славата и величието на Ерос?

— Работя по един случай — измърмори Милър.

— Нищо добро няма тук — поклати глава Сематимба. — Откакто „Протоген“ се оттеглиха, нещата вървят от зле към по-зле.

Милър хапна от юфката.

— И кои ги заместиха? — попита той.

— КПМ — отвърна Сематимба.

— Никога не съм ги чувал.

— „Карне пор ла махина“ — обясни Сематимба и си придаде помпозно мъжествен вид. Изпъчи се и се тупна по гърдите, после заряза представлението и завъртя глава. — Нова компания, пристигнаха от Луната. На долните нива работят предимно поясни. Онези горе се правят на врели и кипели, ала са аматьори. Не са куражлии за тази работа. „Протоген“ идваха от вътрешните планети и това беше проблем, но бяха адски сериозни. Трошаха глави, но поддържаха реда. А тези новите? Най-корумпираните негодници, за които някога съм работил. Не мисля, че губернаторът ще им продължи договора. Не съм го казал аз, но е така.

— Старият ми партньор отиде в „Протоген“ — рече Милър.

— Това не е лошо. Ще ми се и аз да бях подал молба за развод.

— Защо не го направи?

— Знаеш как е. Аз съм си тукашен.

— Аха — изпъшка Милър.

— И тъй. Значи не знаеше за новите началници? И не си тук да си търсиш работа?

— Не — отвърна Милър. — Скитам по планетите. Наваксвам пропуснатото през годините.

— Имаш ли пари да си го позволиш?

— Не съвсем. Но нямам нищо против да го карам по-скромно. За известно време поне. Да си чувал случайно за Джулиет Мао? Известна още като Джули?

Сематимба поклати глава.

— Търговска компания „Мао-Квиковски“ — продължи Милър. — Идва откъм дъното на кладенеца. СВП. Бяха ми поръчали да я отвлека.

— Бяха?

Милър се поизправи. В мислите му Джули повдигна вежди.

— Нещата се промениха, откакто се заех — поясни той. — Може да е свързана с нещо. С нещо голямо.

— И за колко голямо нещо говорим? — попита Сематимба. На лицето му вече не се четеше предишното добродушие. Сега беше лице на ченге. Всеки друг на мястото на Милър би сметнал това изражение за заплашително.

— Войната — рече Милър. Сематимба скръсти ръце.

— Лоша шега — подхвърли той.

— Не се шегувам.

— Смятам те за приятел, човече — изгледа го втренчено Сематимба. — Но не искам неприятности тук. И без това положението хич не е спокойно.

— Ще се опитам да не се набивам на очи.

Сематимба кимна. От другия край на тунела долетя тревожният вой на аларма. За щастие беше охранителна, а не пронизващият главата звук на общата тревога. Сематимба погледна нататък, сякаш като примижи, би могъл да види какво става през тълпата от хора, колела и подвижни сергии.

— Ще трябва да ида да проверя — рече той с неудоволствие. — Нищо чудно някой мой колега да троши прозорци за забавление.

— Страхотни колеги си имаш, няма що — подметна Милър.

— Иска ли питане — почти се усмихна Сематимба. — Ако ти трябва нещо…

— И ти можеш да разчиташ. — Милър изпрати с поглед отдалечаващия се полицай. Беше едър мъж, но сред тълпата и глъчката не изглеждаше толкова внушителен. „Камък в океана“ — мина му през главата. Една звезда сред милиони.

Погледна часовника си, сетне провери в регистрите. „Росинант“ бе пристигнал навреме. Вече беше на док. Милър довърши юфката, хвърли купичката с остатъците от черен сос на дъното в близкия рециклатор, отби се в обществената тоалетна и когато приключи там, забърза към нивото с казината.

Архитектурата на Ерос се бе променила от времето на неговото основаване. Докато в началото станцията напомняше за Церера — мрежа от тунели, водещи към широки кръстовища, — сега посоката се диктуваше от парите. Всички тунели водеха към казината. Дори да искаш да идеш другаде, първо ще трябва да прекосиш улиците със сияещите надписи и витрини. Покер, блекджек, рулетка, аквариуми с чевръста пъстърва, която да ловиш срещу награда, механични джаджи, електронни джаджи, надпревари на щурци и видеореклами, които те заслепяват. Оглушителен изкуствен смях, весели подсвирквания и камбанки, които да ти внушат, че си прекарваш страхотно. Миризма на човешки тела, примесена с уханието на силно подправено печено месо от хранителните колички. Алчността и казината бяха превърнали Ерос в някакъв модернистичен панаир.

Точно от каквото имаше нужда Милър.

Метрото, което пристигна откъм порта, изпразни вагоните си през шест широки врати на станцията с казината. Милър прие чаша с напитка от захабена хубавица с прашки и разголени гърди и си избра място, откъдето да наблюдава и шестте врати. Екипажът на „Росинант“ нямаше друг избор, освен да се появи през тях. Той погледна ръчния си терминал. Според портовия регистър корабът бе пристигнал преди десет минути. Милър се престори, че сръбва от питието, и зачака.