Левиатан се пробужда

32. Милър

Умът на Милър се възстановяваше бавно след няколко неуспешни старта. Във виденията си той се опитваше да подреди някакъв пъзел, но парченцата непрестанно меняха форма и всеки път, когато бе на крачка от успеха, сънят започваше отначало. Първото, което усети, бе болката в кръста, сетне непосилната тежест в крайниците и накрая гаденето. Колкото повече изплуваше в съзнанието си, толкова по-упорито се опитваше да отложи това. Въображаеми пръсти се мъчеха да завършат пъзела и преди най-сетне да сполучи, той отвори очи.

Не можеше да помръдне глава. Имаше нещо в гърлото му, някакви тръби, които се подаваха навън и излизаха извън полезрението. Опита се да вдигне ръце, да прогони това невидимо парализиращо чудовище, но не можа.

„Спипало ме е — помисли си той уплашено. — И аз съм заразен.“

Жената се появи отляво. Изненада се, че не е Джули. Мургава кожа и леко издължени очи. Тя му се усмихна. Черната ѝ коса се спускаше отстрани на лицето.

Надолу. Имаше долу. Гравитация. Бяха под тяга. Това му се стори важно, макар да не знаеше защо.

— Ей, детектив — усмихна се Наоми. — Добре дошъл обратно.

„Къде съм?“ — опита се да попита. Гърлото му не помръдваше. Претъпкано като тълпа на метростанция.

— Не се мъчи да ставаш и да говориш — продължи тя. — Лежа в безсъзнание трийсет и шест часа. Добрата новина е, че лазаретът е оборудван по последна дума на военномедицинската техника и може да поеме до петнайсет марсиански войници. Мисля, че изхарчихме половината от запасите си за теб и капитана.

Капитанът. Холдън. Точно така. Двамата попаднаха в престрелка. Имаше коридор и хора, които гърмяха по тях. И някой беше много зле. Спомни си някаква жена, покрита с кафеникава бълвоч и с изцъклени очи, но не знаеше дали това не е било в кошмара.

Наоми продължаваше да говори. Нещо за пълна плазмена промивка и клетъчно увреждане. Опита се да вдигне ръка, да я протегне към нея, но тя беше пристегната за леглото. Болката в кръста беше от бъбреците и той се зачуди какво ли точно филтрират от кръвта му. Милър затвори очи и заспа преди още да си е помислил дали да си почине малко.

Този път нямаше видения, които да го измъчват. Събуди се отново, когато извадиха нещо от гърлото му и той почувства невероятно облекчение. Без да отваря очи, преви се на една страна, повърна и отново се излегна по гръб.

При следващото пробуждане вече дишаше самостоятелно. Гърлото го болеше, но ръцете му не бяха завързани. От корема му във всички посоки стърчаха дренажни тръбички, а от пениса му излизаше катетър с размера на химикалка. Този път не го болеше нищо и той предположи, че са го натъпкали с наркотици. Беше гол, завит само с тънка хартиена нощница, а лявата му ръка бе пристегната в шина. Някой бе оставил шапката му на съседното легло.

Лазаретът — след като най-сетне можа да го разгледа — приличаше на помещение във фабрика за производство на консервирани храни. Сребристометален вариант на нечия изкривена представа за болнично заведение. Мониторите висяха във въздуха, окачени на сложни манипулаторни ръце, и върху тях непрестанно се изписваха данни за неговото кръвно налягане, алкално-киселинно равновесие, кислородна сатурация и воден баланс. Имаше два отделни обратни брояча, единият до следващото автоматично хранене, вторият за обезболяващите. На монитора над отсрещното легло данните на Холдън изглеждаха горе-долу сходни.

Холдън беше като призрак. Кожата му беше бледа, склерите — червени от множеството кръвоизливи. Лицето му бе подпухнало от кортикостероидите.

— Ей — повика го Милър.

Холдън вдигна ръка и помаха вяло.

— Успяхме — изхриптя Милър. Звучеше, сякаш се е влачил до тук върху гласните си струни.

— Аха — изохка Холдън.

— Страшничко беше.

— Ъхъ.

Милър кимна. За толкова му стигнаха силите. Отпусна се назад и изгуби съзнание. Миг преди умът му да потъне в забрава, на устните му затрептя усмивка. Беше успял. Намираше се на кораба на Холдън. И щяха да открият това, което Джули е оставила за тях.

Нечий глас го пробуди.

— Може би не трябва, а?

Гласът принадлежеше на жена. Наоми. Някаква част от съзнанието му се подразни, че го безпокоят. Не помръдна, дори не изплува от унеса, но я слушаше.

— Трябва — отвърна Холдън. Говореше бавно като човек, който ей сега ще се закашля. — Това, което се случи на Ерос… ми изясни доста неща. Но има още нещо…

— Капитане.

— Не, чуй ме. Когато бях там и си мислех, че ми остава около половин час живот, под звуците на ротативката… когато се случи това, сетих се за какво ще съжалявам. Знаеш ли, помислих за всички неща, които бих искал да свърша, а не ми е достигал кураж. Сега, когато вече зная, не мога да не го направя. Не мога да се преструвам, че не съществува.

— Капитане — повтори Наоми и в гласа ѝ се долови предупреждение.

„Не го казвай, нещастнико“ — помисли си Милър.

Паузата, която последва, не беше по-дълга от няколко удара на сърцето.

— Обичам те, Наоми — произнесе Холдън.

— Не, сър — рече тя. — Не е вярно.

— Зная, че те обичам. И съм наясно какво си мислиш. Че е заради всичко, което преживях, и че сега се опитвам да се върна към живота и прочее. Но искам да ми повярваш, че съм сигурен в чувствата си. Когато бях там долу, от всичко на света най-много желаех да се върна при теб.

— Капитане. От колко време служим заедно?

— Какво? Не зная точно…

— Опитай да предположиш.

— Осем и половина курса, което прави почти пет години — гласът му звучеше объркано.

— Именно. И през това време с колко души от екипажа си споделял койката?

— Има ли значение?

— Съвсем малко.

— С няколко.

— Повече от десет?

— Не — отвърна той, но не беше сигурен.

— Да кажем, че са десет — реши Наоми.

— Добре де. Но сега е различно. Не става въпрос за мимолетен роман на борда, колкото да минава времето. Откакто…

Той млъкна и Милър предположи, че жената е вдигнала ръка.

— А знаеш ли кога аз започнах да си падам по теб?

Мъка. Ето какво долови в гласа ѝ. Мъка. Разочарование. Съжаление.

— Когато… когато ти…

— Мога да ти кажа точния ден — продължи Наоми. — Някъде към седмата седмица от първия полет. Все още се ядосвах, че са ни натресли някакъв землянин и той ме е изместил от поста старши офицер. Не те харесвах от самото начало. Беше твърде чаровен, хубав и се чувстваше прекалено удобно в моето кресло. Една вечер играехме покер в машинното. Аз, ти и онези две момчета от Луната. И Камала Траск. Помниш ли Камала Траск?

— Тя беше комуникационен техник. Онази, която…

— Изглеждаше като хладилник? С лице на булдоче?

— Помня я.

— Тя ти беше най-навита. По цели нощи ревеше за теб. Не играеше с нас, но дойде да гледа. Искаше да е до теб и всички го знаеха. Дори ти. И през цялата онази нощ ви гледах. Ти нито веднъж не ѝ даде повод да си въобрази, че има някакви шансове. Въпреки това се отнасяше към нея с уважение. За първи път си помислих, че може би те бива да си старши офицер и че бих могла да съм момичето, което споделя с теб койката до края на полета.

— Заради Траск?

— Донякъде, но и защото имаше страхотен задник. Та искам да кажа, че сме заедно от четири години и половина. И във всеки един момент бях готова да дойда при теб — стига да ме поискаш.

— Аз не знаех — смънка Холдън. Звучеше, сякаш го душат.

— Дори не попита. Очите ти все гледаха другаде. Мислех си, че някоя поясна ти е отказала. Докато се озовахме на „Кент“… и останахме само петима. Забелязах как ме гледаш. Знаех какво означава това, защото почти пет години те бях гледала така. Но ти привлякох вниманието едва когато останах единствената жена на борда и това не ми стига.

— Аз не знаех…

— Така е, не знаеше. Ето какво искам да ти кажа. Гледах те как прелъстяваш разни жени и виждах как го правиш. Забелязваш някоя, после се увличаш по нея. Внушаваш си, че между двама ви съществува някаква особена връзка, и когато повярваш в това, тя обикновено също смята така. След това преспивате и връзката ви отслабва. Единият или другият започва да говори за професионални граници и порядъчност, да се притеснява какво ще си помисли екипажът и всичко се разпада. Но и после те продължават да те харесват. Всичките. Правиш го толкова умело, че дори не изпитват към теб омраза.

— Не е вярно.

— Вярно е. И докато не повярваш, че не е задължително да обичаш всяка, с която си лягаш, няма да зная със сигурност дали ме обичаш, или само ме желаеш. И няма да си легна с теб, докато сам не откриеш отговора.

— Аз само…

— Ако искаш да спиш с мен — продължи Наоми, — бъди искрен. Прояви към мен поне малко уважение. Ясно?

Милър се закашля. Не искаше да го прави, дори не осъзна, че се задавя. Стомахът му се беше свил, гърлото го болеше и той изкашля влажна храчка. След като започна, беше трудно да се спре. Той приседна с насълзени от усилие очи. Холдън лежеше в леглото. Наоми седеше на съседното легло и се усмихваше невинно. Мониторът на Холдън показваше ускорен пулс и повишено кръвно налягане. Милър можеше само да се надява, че нещастникът не е получил ерекция с катетър в пениса.

— Здрасти, детектив — поздрави Наоми. — Как се чувстваш?

Милър кимна.

— Бил съм и по-зле — отвърна той. — Не. Не съм. Но бива. Как изглеждахме в началото?

— И двамата бяхте умрели — каза Наоми. — Сериозно, изхабихме доста филтри, докато ви пречистим. Експертната система упорито ви прехвърляше към програмата за симптоматично лечение и ви тъпчеше с морфин.

Наоми говореше с привидно безгрижие, но той ѝ вярваше. Опита се да седне. Тялото му все още бе необичайно тежко, но не знаеше дали е от слабост или заради корабната тяга. Холдън мълчеше, стиснал зъби. Милър се престори, че не го забелязва.

— Каква е дългосрочната прогноза?

— И двамата ще трябва да се преглеждате за ракови образувания на всеки няколко месеца до края на живота си. Поставихме на капитана имплант на мястото на щитовидната жлеза, тъй като истинската бе почти изпечена. Наложи се да отрежем около метър от тънките ти черва, тъй като не спираха да кървят. Известно време раните ви ще зарастват трудничко и ако искате да имате деца, надявам се, че сте си замразили сперма в някоя тъканна банка, защото малките ви войници вероятно сега са двуглави.

Милър се разсмя. Мониторите му премигнаха с тревожен звън и угаснаха.

— Да не би да си карала курсове за фелдшер? — полюбопитства той.

— Не. Аз съм инженер. Но всеки ден четях докладите от компютрите и се натъпках с медицинска терминология. Жалко, че Шед не беше тук — добави тя тъжно.

За втори път някой споменаваше Шед. Има някаква история зад това име, помисли си Милър.

— Косата ми ще окапе ли? — попита той.

— Може би — отвърна Наоми. — Машината те надруса и с лекарства, които би трябвало да го предотвратят, но заминат ли корените, няма спасение.

— Е, какво пък, поне имам шапка. Какво стана с Ерос?

Наоми за пръв път трепна.

— Унищожен е — обади се Холдън от леглото си и извърна глава към Милър. — Мисля, че бяхме последният кораб, който го напусна. Станцията не отговаря на повикванията и всички автоматични системи са в карантинен режим.

— Спасителни кораби? — попита Милър и се закашля. Гърлото продължаваше да го боли.

— Не ми се вярва да пратят — заяви Наоми. — На онази станция имаше милион и половина. Никой няма средства за подобна операция.

— В края на краищата — добави Холдън — ние сме във война.

Корабната инсталация приглуши светлините за през нощта. Милър лежеше в леглото. Експертната система бе превключила лечебния му режим към нова програма и през последните няколко, часа го спохождаха пристъпи на треска, от които зъбите му тракаха оглушително. Боляха го ноктите, зъбите и пръстите на ръцете и краката. Не му даваха възможност да заспи и той лежеше в сумрака, опитвайки се да надделее болестта.

Чудеше се какво ли щяха да си помислят предишните му колеги за поведението му на Ерос. Хейвлок. Мус. Опита се да си ги представи на свое място. Беше убивал хора, при това хладнокръвно. Някои от тях бяха виновни за смъртта на Джули.

Убийство за отмъщение? Така ли да го нарече? Ама че тъжна мисъл. Опита се да си представи, че Джули е седнала на леглото до него. Джули Мао, която никога не бе срещал. Тя вдигна ръка да го поздрави.

„Какво има между нас? — попита я той. — Обичам ли те, или просто искам да те обичам, но толкова силно, че не мога да усетя разликата?“

— Ей, Милър — повика го Холдън и Джули изчезна. — Буден ли си?

— Аха. Не мога да заспя.

— Аз също.

Известно време мълчаха. Експертната система бръмчеше. Лявата ръка на Милър го сърбеше под шината, където стимулираната от лекарства тъкан бързаше да заздравее.

— Добре ли си? — попита Милър.

— Че защо да не съм? — тросна се Холдън.

— Нали уби оня тип — рече Милър. — Там, на станцията. Дето го застреля. Е, и преди това стреля по хора. В хотела. Но този го гръмна в лицето.

— Така е.

— Това мъчи ли те?

— Не особено — отвърна Холдън, но малко припряно.

Рециклаторите мъркаха едва чуто, маншетът върху лакътя на Милър се изду, за да премери кръвното. На монитора трепкаха данни за състоянието на сърдечно-съдовата система и мозъчната активност.

— Знаеш ли — заговори Милър, — когато стреляш в някого, умира и частица от теб. Още по-лошо е, когато го убиеш. Няма значение дали е било оправдано или не.

— Ти обаче май си го преодолял.

— Може би — каза Милър. — Помниш ли какви ти ги приказвах преди? Че като утрепеш някого, може би му правиш услуга. Много съжалявам.

— Смяташ ли, че си грешил?

— Не. Съжалявам, че се случи.

— Добре.

— Божичко. Слушай, човече, няма нищо лошо, че това те измъчва. Така е с всички нас и така трябва да бъде.

Холдън не бързаше да отговори. Когато заприказва, гласът му бе твърд като камък.

— Убивал съм и преди. Но онези бяха само мигащи светлинки на екрана.

— Не е същото, нали?

— Ни най-малко. Това преминава ли?

„Понякога“ — помисли си Милър.

— Не — произнесе на глас. — Не и ако имаш душа.

— Е, благодаря.

— И още нещо.

— Аха?

— Зная, че не е моя работа, но не бих ѝ позволил да ме отхвърли. Не е вярно, че не разбираш от жени и секс. Нито пък си виновен, че си роден с пишка. Това момиче… Наоми… изглежда ѝ харесва, когато полагат усилия, за да я спечелят.

— Така е — съгласи се Холдън. — Може ли да не говорим повече за това?

— Разбира се.

Корабът проскърца и гравитацията се премести вляво от Милър. Промяна на курса. Нищо интересно. Милър затвори очи и се помъчи да заспи. Пред очите му непрестанно изникваха мъртъвци или се мяркаше Джули. Холдън бе казал нещо за войната, което му се стори важно, но не можеше да си спомни какво. Парченцата от пъзела отново меняха формата си. Той въздъхна, намести се, но притисна една от дренажните тръбички и се наложи да се обърне, преди да е задействал алармата.

Маншетът на ръката му отново се изду, но той си представи, че това са пръстите на Джули, която доближава устни до ухото му и му разрошва косата с дъха си. Отвори очи и пред взора му изникна образът на девойката, запречващ мониторите.

„Обичам те — прошепна тя. — Аз ще се грижа за теб.“ Той се усмихна, забелязал как на монитора пулсът му се ускорява.