Левиатан се пробужда

43. Холдън

Техничка със син комбинезон от Тихо приключваше със запушването на една от дупките в стената на камбуза. Холдън я наблюдаваше, засенчил с длан очи от блясъка на горелката. След като завари здраво стоманената пластина, жената вдигна маската, за да провери заварката. Имаше сини очи, дребно сърцевидно лице и червеникава коса. Казваше се Сам и беше бригадир на ремонтната група, пристигнала на „Росинант“. Еймъс я сваляше от две седмици без никакъв успех. Холдън се радваше, защото жената се оказа един от най-добрите техници, които бе срещал някога, и не би искал да се занимава с нещо друго на кораба.

— Идеално — рече той, докато Сам прокарваше ръка по металния шев.

— Добре е — отвърна тя, повдигайки рамене. — Ще го шлифоваме отгоре, ще го боядисаме хубавичко и никога няма да познаеш, че корабчето ти е преживяло малко бум-бум.

Имаше изненадващо дълбок глас, контрастиращ с външния ѝ вид и навика ѝ да използва умалителни изрази. Холдън предполагаше, че всичко това е подвеждало доста хора да я подценяват. Не смяташе да повтори тази грешка.

— Свършила си невероятна работа, Сам — похвали я той. Предполагаше, че Сам е съкращение от нещо друго, но така и не попита какво, нито тя му предложи обяснение. — Все повтарям на Фред какъв късмет извадихме с теб.

— Може би ще получа златна звезда при следващото си повишение — рече тя, прибра горелката и се изправи. Холдън се опита да измисли някакъв отговор, но нищо не му дойде наум. — Честно казано, беше ми приятно да работя на твоето корабче. Страхотна играчка. С ударите, които е понесъл, всеки от нашите кораби щеше да е за скрап.

— Ние също бяхме на път — отбеляза Холдън.

Сам кимна и се зае да прибира останалите инструменти. Наоми се спусна по стълбичката от горната палуба, натъпкала джобовете на комбинезона си с всякакви прибори.

— Как са нещата горе? — попита Холдън.

— Деветдесет процента — отвърна Наоми, отиде до хладилника и извади бутилка сок. — Приблизително. — Сетне извади втора бутилка и я хвърли на Сам, която я улови с една ръка.

— Наоми! — Сам вдигна бутилката в закачлив тост и я преполови на един дъх.

— Сами! — повтори жеста Наоми и се ухили.

Двете се бяха сприятелили от самото начало и сега Наоми прекарваше доста време с нея и компанията ѝ на Тихо. Холдън мразеше да го признае, но му беше мъчно, че вече не е единственият социален кръг за Наоми.

— Голго комп на запис довечера? — попита Сам и допи останалата течност.

— И ти ли мислиш, че онези тикви от С-7 се изхвърлят твърде много напоследък? — отвърна с въпрос Наоми. За Холдън всичко това прозвуча като шифрован разговор.

— Ще сгащим първия от тях — закани се Сам. — Връзваме го, хвърляме му един хубав бой и му изтриваме сълзливото личице.

— Много яко — ухили се Наоми, хвърли празната бутилка в рециклатора и се улови за стълбата. — Довечера в осем, нали? — После махна на Холдън. — До по-късно, капитане.

— Още колко работа имате? — попита Холдън Сам, след като останаха двамата.

Тя сви рамене.

— За няколко дена, предполагам. Но корабът може да лети и сега, ако не се притесняваш за дребните козметични поправки.

— Е, благодаря още веднъж. — Холдън протегна ръка и тя я пое. Имаше мазолеста длан и стискаше здравата. — Надявам се да изтриете пода с онези тикви от С-7.

Тя се усмихна хищно.

— Няма и капчица съмнение.

По време на ремонтните работи чрез Фред Джонсън СВП бе осигурил на екипажа жилищни помещения. След първите две седмици Холдън започна да се чувства в своя апартамент като у дома си. Тихо очевидно не пестеше средства, когато се отнасяше за настаняване на свои хора. Холдън разполагаше с три стаи, баня и кухня. На повечето станции трябваше да си губернатор за подобен лукс. Холдън остана с впечатлението, че на Тихо това е всеобщ стандарт.

Той хвърли изцапания си комбинезон в шкафа на пералнята, пусна кафемашината и се шмугна под душа. Душ всеки ден след работа — още един немислим досега лукс. Още малко и щеше да забрави какво е било преди. Да започне да си мисли, че това е нормалният начин на живот, а не само промеждутъчен период. Не биваше да го позволява.

Водеща новина бе земното нападение над Марс. Марсианските куполи все още бяха невредими, но два метеорити дъжда бяха нашарили широките склонове на планината Олимп. Земята твърдеше, че са отломки от Деймос, Марс — че са опит за заплаха и провокация. Марсианските кораби около газовите гиганти се прибираха на максимална тяга у дома. Всеки ден, всеки час приближаваше все повече моментът, в който Земята или трябваше да унищожи Марс, или да отстъпи. Анализаторите от СВП смятаха, че който и да е победителят, ще се нахвърли след това върху тях. Холдън току-що бе помогнал на Фред в нещо, което Земята би сметнала за най-големия пиратски акт в историята на Пояса.

А на Ерос умираха един милион и половина. Холдън мислеше за видеозаписите от станцията, които бе виждал, и спомените за това го караха да трепери дори под горещия душ.

Ах, да, и пришълците. Пришълци, опитали се да превземат Земята преди два милиарда години и не успели само защото Сатурн им се изпречил на пътя. „Не бива да забравяме за пришълците.“ Все още не знаеше как да категоризира това, нито можеше да си позволи да се преструва, че не се е случило.

Взе си една кърпа и включи стенния екран във всекидневната, докато се бършеше. В помещението миришеше на кафе, на влага от душа и на трева и цветя от ароматизаторите. По новините обсъждаха войната, но нямаше нищо интересно. На следващия канал вървеше някаква състезателна игра с неясни правила и налудничаво весели участници. Превключи още няколко канала, по които се нижеха комедии, или поне така сметна, тъй като актьорите замлъкваха между репликите, когато би трябвало публиката да се смее.

Той осъзна, че скърца със зъби, едва когато го заболя ченето. Изключи екрана и хвърли дистанционното на леглото. Уви кърпата около кръста си, сипа си чаша кафе и се излегна на дивана тъкмо когато на входната врата се позвъни.

— Кой? — извика с цяло гърло. Никой не отговори. Изолацията на Тихо си я биваше. Отиде при вратата, нагласи си кърпата, за да се прикрие максимално, и отвори.

Беше Милър. Облечен със смачкан сив костюм, който вероятно носеше от Церера, и стиснал шапката си в ръка.

— Здрасти, Холдън… — поде той, но Холдън го прекъсна.

— Какво, по дяволите, искаш? — процеди враждебно той. — И защо си се изтъпанил пред вратата ми с тази шапка в ръце?

Милър се усмихна, после си сложи шапката.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил какво означава свалянето на шапки.

— Е, сега вече знаеш — промърмори Холдън.

— Имаш ли минутка? — попита Милър.

Холдън помълча няколко секунди, загледан във върлинестия детектив. Предаде се доста бързо. Сигурно бе поне с двайсет килограма по-тежък, но бе невъзможно да изглежда заплашително, когато човекът отсреща бе най-малко с трийсетина сантиметра по-висок.

— Добре, влизай — склони той, обърна се и се отправи към спалнята. — Чакай да се облека. Кафето е там.

Без да чака отговор, затвори вратата на спалнята и седна на леглото. Двамата с Милър не бяха разменяли повече от десетина думи, откакто се върнаха на Тихо. Даваше си сметка, че нещата няма да останат така дълго, колкото и да му се искаше. Дължеше на Милър поне един последен разговор, след като му каза да се маха.

Той нахлузи чифт памучни панталони и пуловер, прокара ръка през влажната си коса и се върна във всекидневната. Милър седеше на дивана с димяща чаша кафе в ръка.

— Кафето си го бива — рече той.

— Добре де, изплюй камъчето — подкани го Холдън и се отпусна в креслото.

Милър сръбна от кафето.

— Ами…

— Защото сега сигурно ще ми кажеш колко прав си бил да гръмнеш невъоръжен човек в лицето и колко наивен съм бил аз. Познах ли?

— Всъщност…

— Защото аз ти казах — продължи Холдън, изненадан от собствения си гняв — да престанеш да играеш ролята на съдия, жури или палач, инак ще напуснеш екипажа ми. И въпреки това го направи.

— Да.

Простичкото потвърждение разколеба Холдън.

— Защо?

Милър сръбна още веднъж от кафето и остави чашата. Пресегна се, взе шапката, метна я на съседното кресло и се облегна назад.

— Защото той щеше да се измъкне.

— Моля? — не проумя Холдън. — Да не си пропуснал онази част, в която той призна всичко?

— Това не беше признание, а хвалба. Беше недосегаем и го знаеше. Твърде много пари. Твърде голяма власт.

— Това са глупости. Никой не може да убие милион и половина души и да се измъкне.

— Хората се измъкват непрестанно от правосъдието. С напълно доказана вина, но все нещо им помага накрая. Улики. Свидетелски показания. Политика. Известно време работех с един партньор на име Мус. Когато Земята се изтегли от Церера…

— Спри — вдигна ръка Холдън. — Не ме интересува. Не искам да слушам повече твоите истории, че си по-мъдър и препатил, защото си бил ченге и знаеш истината за човечеството. Ако питаш мен, това само те е опорочило напълно. Разбра ли?

— Да, добре.

— Дрезден и неговите приятелчета от „Протоген“ смятат, че могат да решават кой ще живее и кой ще умре. Да ти звучи познато? И не ми ги разправяй, че този път било различно, защото всеки го казва непрестанно. Но не е.

— Не беше отмъщение — заяви Милър, в гласа му се долови лека възбуда.

— А, така ли? Не е заради момичето в хотела. Джули Мао?

— Залавянето му — да. Но убийството…

Милър въздъхна, стана и се отправи към вратата. Спря пред нея и се обърна. Лицето му бе изкривено от болка.

— Той се опитваше да ни убеди — каза. — Всички тези приказки как ще ни подари звездите и ще ни пази от онова, което е стреляло по Земята. Започнах да си мисля, че накрая ще отърве кожата. Може би мащабите бяха прекомерно големи, за да се отдели правилното от погрешното. Не казвам, че ме е убедил. Но ме накара да се замисля малко. Съвсем малко.

— И затова го застреля.

— Да.

Холдън въздъхна, приближи вратата и спря, скръстил ръце.

— Еймъс те нарече праведен — рече Милър. — Знаеш ли?

— Еймъс се мисли за лош човек, защото преди е вършил неща, от които сега се срамува — заяви Холдън. — Невинаги вярва на преценката си, но фактът, че го е грижа, ми подсказва, че всъщност не е лош.

— Тъй де… — Милър вдигна глава, но Холдън го прекъсна.

— Той е надзърнал в душата си, видял е там петната и иска да ги почисти. А ти? Ти само свиваш рамене.

— Дрезден беше…

— Не става въпрос за Дрезден, а за теб. Не мога да ти имам вяра, когато си сред хора, на които държа.

Холдън изгледа Милър в очакване на отговор, но полицаят само кимна тъжно, нахлупи си шапката и се отдалечи по леко извития коридор. Не се обърна назад.

Холдън се прибра и опита да се успокои, но нервността му надделя. Никога нямаше да се измъкне от Ерос без помощта на Милър. Ченгето беше като своенравно куче, което може да те близне по ръката или да те захапе за крака.

Помисли си дали да не потърси Фред и да го предупреди. Вместо това се обади на Наоми.

— Здрасти — отговори тя при второто позвъняване. Зад нея се чуваше ритмичният бас на баровата музика.

— Наоми — поде той и се поколеба дали извинението е достатъчно убедително. — Милър току-що беше тук.

— Да, преди известно време ни срещна с Еймъс. Какво иска?

— Не зная — въздъхна Холдън. — Може би да се сбогуваме.

— А ти какво правиш? — попита Наоми. — Искаш ли да се видим.

— Ами да. Всъщност да.

В началото Холдън не позна бара, но след като поръча скоч на един професионално любезен келнер, осъзна, че е същият, където бе гледал Наоми да пее караоке под акомпанимента на някакъв поясен пънк, сякаш преди векове. Тя се приближи и седна в сепарето срещу него и в същия миг питието му пристигна. Келнерът я погледна с въпросителна усмивка.

— А, не — размаха Наоми ръце. — За тази вечер ми стига. Само вода, благодаря.

— Вие как се… — поде Холдън, след като келнерът се отдалечи. — Какво всъщност е голго? И как мина?

— Една игра, която играят тук — обясни Наоми. — Нещо средно между стрелички и футбол. Никога досега не я бях играла, но явно ме бива. Спечелихме.

— Страхотно — усмихна се Холдън. — Благодаря, че дойде. Зная, че е късно, но този Милър здравата ме изнерви.

— Мисля, че иска да му простиш.

— Защото съм „праведен“ — подхвърли Холдън със саркастична усмивка.

— Така си е — подсмихна се Наоми. — Е, терминът е малко префърцунен за теб, но е доста близо до истината.

— Всичко оплесках — каза неочаквано дори за себе си Холдън. — Всеки, който се опитваше да ни помогне или на когото се опитвахме да помогнем ние, накрая загиваше. Цялата тази шибана война. Капитан Макдоуъл, Бека и Ади. И Шед… — той млъкна и преглътна мъчително. На гърлото му беше заседнала буца.

Наоми кимна, пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Трябва да победя, Наоми — продължи той. — Трябва да направя нещо, което да промени света. Съдба, карма, Господ Бог или каквото е там, ме запокити в центъра на събитията и искам да съм сигурен, че постъпвам правилно.

Наоми му се усмихна.

— Сладък си, когато си благороден — рече. — Но трябва да престанеш да гледаш напред.

— Майтапиш се с мен.

— Така е — потвърди тя. — Майтапя се. Ще дойдеш ли с мен у дома?

— Аз… — Холдън се сепна и я погледна, очаквайки, че и това е шега. Наоми го гледаше усмихнато и в очите ѝ видя само топлина и закачка. Една къдрица се изтърколи от челото ѝ и тя я прибра. — Чакай, какво? Мислех, че ти…

— Казах, че не искам да ми се обясняваш в любов само за да ме вкараш в леглото — рече тя. — Но също и че бих дошла в каютата ти по всяко време през последните пет години. Мисля, че бях достатъчно пряма и се уморих да чакам.

Холдън се облегна назад и си припомни, че трябва да диша. Сега вече усмивката на Наоми бе съвсем закачлива и тя лекичко повдигна една вежда.

— Всичко наред ли е с теб, моряче? — попита.

— Мислех, че ме избягваш — смотолеви той, възвърнал способността си да говори. — Това ли е твоят начин да ме дариш с победа?

— Не се дръж грубиянски! — В гласа ѝ за миг се долови раздразнение. — От седмици чакам да събереш смелост, а и корабът е почти готов. Което означава, че скоро пак ще направиш някоя глупост и този път може да нямаме предишния късмет.

— Да, но…

— И ако това стане без поне да сме опитали веднъж, ще бъда ужасно нещастна.

— Наоми, аз…

— Съвсем лесно е, Джим. — Тя го дръпна леко за ръката. Наведе се през масата, докато лицата им почти се докосваха. — Въпросът е само „да“ или „не“?

— Да.