Левиатан се пробужда

31. Холдън

Нещо се раздвижи дълбоко в червата на Холдън. Опита се да не му обърне внимание и да не откъсва поглед от гърба на Милър. Върлинестият детектив крачеше надолу по коридора към космопорта, като спираше само на кръстовищата, за да надзърта зад ъгъла. Милър се бе превърнал в машина. На Холдън оставаше само да го следва.

На неизменна дистанция пред тях отстъпваха и наемниците, охранявали изхода на казиното. Ускоряваха ли крачка, ускоряваше и Милър. Забавеха ли, той също забавяше. Очевидно прочистваха пътя към порта и несъмнено щяха да открият огън, ако някой ги доближи. Вече бяха застреляли двама души, които се затичаха към тях. И двамата бълваха кафеникава слуз. „И откъде, дявол го взел, се появиха толкова бързо тези зомбита?“

— Откъде, дявол го взел, се появиха толкова бързо тези зомбита? — подхвърли той към гърба на Милър.

Детективът повдигна лявото си рамо. В дясната ръка стискаше пистолета.

— Не мога да повярвам, че Джули е единствената причина за заразяването на цялата станция — отвърна той, докато забавяше ход. — Предполагам, че са ги докарали отнякъде. За да заразят укритията.

В това имаше логика. И когато експериментът започне да излиза изпод контрол, просто ги пускаш сред останалите. Докато хората разберат какво става, половината от тях вече са заразени. След това е въпрос единствено на време.

Те спряха за малко при едно кръстовище, загледани във водача на наемниците, който разговаряше с някого по радиостанцията. Холдън се задъхваше и дишаше пресекливо. Когато тръгнаха отново, наложи се Милър да протегне ръка и да го дръпне за колана. Откъде ли у мършавия поясен толкова енергия?

Детективът спря. Лицето му беше безизразно.

— Карат се — рече той.

— Какво?

— Водачът на групата и част от хората му. Спорят за нещо — поясни Милър.

— Е, и? — попита Холдън и изкашля нещо мокро на дланта си. Изтри го в дъното на панталона, без да поглежда дали е кръв. „Моля те, дано да не е кръв.“

Милър отново сви рамене.

— Май не всички там са от една група — рече той.

Наемниците отново поеха по коридора и Милър ги последва, теглейки Холдън. Намираха се на външните нива и коридорът се отваряше към работилници и складове. Помещенията бяха пусти и стъпките им отекваха надалече. Пред тях наемниците се скриха зад един завой и преди да ги доближат, на пътя им се изпречи самотна фигура.

Не се виждаше оръжие и Милър приближи непознатия предпазливо, все така уловил Холдън за колана. После го пусна и вдигна свободната си ръка в типичен жест за ченге.

— Опасно място да се скитате, господине — каза той.

Мъжът бе на не повече от петнайсет метра отпред и изведнъж се насочи към тях. Беше облечен като за парти — с евтин смокинг, бяла риза и яркочервена папионка. Имаше само една лъскава обувка, другият му крак бе обут в червен чорап. От ъгълчетата на устните му се стичаше кафеникава слуз и цапаше ризата.

— По дяволите — изруга Милър и вдигна пистолета.

Холдън го сграбчи за ръката и я дръпна надолу.

— Той не е виновен — изфъфли задъхано. — За нищо.

— И въпреки това ни приближава — посочи Милър.

— Ами ще вървим по-бързо — предложи Холдън. — Ако застреляш още някого без мое разрешение, няма да те пусна на кораба ми. Ясно?

— Повярвай ми — отвърна Милър. — Смъртта е най-доброто нещо, което може да се случи на този нещастник. Не му правиш услуга.

— Не ти решаваш това — заяви Холдън и в гласа му се долавяше назряващ гняв.

Милър понечи да отговори, но Холдън вдигна ръка.

— Искаш ли да се качиш на „Роси“? Тогава аз съм ти началник. Никакви въпроси и никакви глупости.

— Да, сър — неочаквано се усмихна Милър. — Хайде, че наемниците се отдалечават. — И посочи коридора.

Милър закрачи нататък и Холдън го последва. Зад тях още дълго се чуваше хленченето на мъжа със смокинга. За да заглуши този звук, който вероятно съществуваше само в съзнанието му, той започна да си тананика мелодийката от „Миско и Мариско“.

Мама Елиса, която оставаше вкъщи с него, когато бе съвсем малък, винаги му носеше нещо за хапване, докато гледа шоуто, а после сядаше до него и го галеше по главата. Смееше се на номерата на динозаврите дори повече от него. На един празник на Вси светии му направи голяма розова шапка, за да се маскира като злия граф Мънго. И защо този тип се опитваше да залови динозаврите? Никога не стана ясно. Може би той просто харесваше динозаври. Веднъж използва смаляващ лъч и…

Холдън се блъсна в гърба на Милър. Детективът бе спрял рязко и сега отстъпваше към стената на коридора, приведен, за да остане в сенките. Холдън го последва. На около трийсет метра пред тях групата на наемниците се бе увеличила и разделила на две фракции.

— Хм — изсумтя Милър. — Днешният ден ще се окаже лош за доста хора.

Холдън кимна и избърса нещо мокро от лицето си. Оказа се кръв. Съмняваше се да се е ударил толкова силно в Милър, че да се разкървави, както и че кървенето ще спре лесно. Мембраните на лигавиците ставаха все по-крехки. Това не беше ли страничен ефект от лъчевото изгаряне? Той откъсна парчета от ризата си и ги натика в ноздрите, докато наблюдаваше какво става в дъното на коридора.

Имаше две ясно отделени групи, които, изглежда, спореха помежду си. При други обстоятелства не би имал нищо против. Холдън не се интересуваше от социалния живот на наемниците. Но тези наемници, наброяващи вече към стотина души, бяха тежко въоръжени и запречваха коридора, водещ към кораба. Това правеше спора им интересен за наблюдение.

— Май не всички от „Протоген“ са заминали — отбеляза тихо Милър, сочейки двете групи. — Тези вдясно приличат на местни.

Холдън огледа групата и кимна. Посочените определено изглеждаха като професионални войници. Броните им стояха добре. Втората група се състоеше от хора, просто навлекли полицейско снаряжение, и само неколцина имаха камуфлажни бронепредпазители.

— Ще опиташ ли да познаеш за какво е спорът? — попита Милър.

— Ей, може ли и ние да се качим? — заговори Холдън с престорен церерски акцент. — О, не, трябвате ни тук, хора, за да държите нещата под контрол, което, обещаваме ви, ще е напълно безопасно и в никакъв случай няма да включва превръщането ви в зомбита.

Дори успя да изтръгне тих смях от Милър, а после в коридора изригна безпорядъчна стрелба. Двете спорещи страни продължаваха дискусията си с оръжия, при това почти от упор. Шумът бе оглушителен. Мъже крещяха и падаха на земята, целите опръскани с кръв. Холдън също се просна долу, но продължи да гледа престрелката.

След първоначалната канонада оцелелите от двете страни започнаха да се оттеглят в противоположни посоки, като продължаваха да стрелят. Подът на кръстовището бе осеян с трупове. Холдън преброи към двайсетина жертви от първото стълкновение. Шумът от стрелбата отслабваше и се отдалечаваше, докато двете групи се изтегляха нататък по коридора.

Един от падналите в средата на кръстовището внезапно надигна глава. Но още преди да успее да се изправи, на челото му разцъфна дупка от куршум и той рухна безжизнен.

— Къде ти е корабът? — попита Милър.

— Асансьорът е в дъното на този коридор — посочи Холдън.

Милър изплю кървава храчка на пода.

— А коридорът, който го пресича, е бойно поле за тези две групи — рече той. — Май ще трябва да тичаме с всички сили.

— Има ли друга възможност? — попита Холдън.

Милър си погледна терминала.

— Надхвърлихме крайния срок, определен от Наоми, с петдесет и три минути — припомни Холдън. — Предполагам, че надолу по коридора има още четирийсет души. Коридорът е широк към три метра и половина. Което означава, че от двете страни по нас ще стрелят поне осемдесет души. Дори да сме родени под щастлива звезда, пак няма шансове да ни се размине. По-добре да помислим за резервен план.

Сякаш за да подсили аргументите му, в коридора избухна нова престрелка, изтръгваща късове изолация от стената и поглъщаща лежащите на пода.

— Продължават да отстъпват — посочи Милър. — Изстрелите се отдалечават. Мисля, че можем да ги почакаме, докато приключат. Ако имаме време.

Парцалите, които Холдън бе натикал в носа си, не спираха кървенето, само го пренасочваха. Усещаше как кръвта се стича в гърлото му и от това гаденето се усилваше. Милър беше прав. Едва ли още дълго щяха да имат сили дори да чакат.

— По дяволите, да можехме поне да се обадим и да проверим дали Наоми е там — изруга Холдън, загледан в трепкащия надпис „Няма достъп до мрежата“ на екранчето на своя терминал.

— Шшшт — прошепна Милър и опря пръст на устните. Той посочи в посоката, от която бяха дошли, и едва сега Холдън дочу приближаващи се тежки стъпки. — Закъснели гости за партито — добави Милър и Холдън кимна. Двамата мъже се обърнаха, насочиха оръжията си към коридора и зачакаха.

Зад ъгъла се появиха четирима мъже с полицейски униформи. Не държаха оръжията си готови за стрелба и двама от тях си бяха свалили шлемовете. Холдън чакаше Милър да открие огън и когато не го направи, обърна глава към него. Милър също го гледаше.

— Не си нося топли дрехи — рече той, сякаш се извиняваше. Трябваше да изминат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае за какво говори.

Тогава кимна, в знак, че му разрешава да стреля. Самият се прицели в един от лъжеполицаите, който нямаше шлем, и го простреля в лицето, после продължи, да стреля по групата, докато пълнителят изщрака на кухо. Милър бе открил стрелба миг след него и също натиска спусъка, докато изпразни пълнителя. Когато всичко приключи, на пода лежаха четирима лъжеполицаи. Холдън изпусна тежка въздишка и се свлече на земята.

Милър доближи повалените мъже и ги побутна един по един с крак, докато презареждаше пистолета си. Холдън не си направи труда да зареди своя. Реши, че е приключил с престрелките. Прибра празния пистолет в джоба и се присъедини към ченгето. Наведе се и свали от един от убитите най-запазената броня, която успя да намери. Милър повдигна вежди, но не му се притече на помощ.

— Щом ще тичаме между онези — обясни Холдън, — по-добре да ни сметнат за свои.

— Прав си — кимна Милър, коленичи и свали бронята от друг убит.

Холдън навлече бронята, опитвайки се да прогони мисълта, че розовата пътечка по вътрешната страна не е от мозъка му. Пръстите му бяха изтръпнали и несръчни. Взе един набедреник, сетне го остави. По-добре да тича бързо. Милър тъкмо бе закопчал своята бронежилетка и си слагаше шлем. Холдън взе друг за себе си, със следи от куршуми отгоре, и го нахлузи. Беше мазен отвътре и той се зарадва, че носът му не функционира нормално. Предполагаше, че предишният притежател на шлема не се е къпал често.

Милър ровичкаше из шлема, докато най-сетне успя да включи радиото.

Гласът му отекна в миниатюрните слушалки:

— Ей, идваме по коридора. Не стреляйте! Скоро ще бъдем при вас!

После изключи микрофона и се обърна към Холдън.

— Е, поне едната страна може да не стреля по нас.

Те продължиха навътре по коридора и спряха на десет метра от кръстовището. Холдън преброи до три и после се втурна с всички сили. Краката му се движеха отчайващо бавно, сякаш бяха пълни с олово. Като че ли бягаше в басейн с вода. Все едно сънуваше кошмар. Чуваше Милър на крачка отзад, обувките му тропаха по бетонните плочи, гърдите му свистяха шумно.

После долавяше само звука от изстрелите. Не знаеше дали планът на Милър е успял. Нямаше представа откъде се води стрелбата. Беше постоянна и оглушителна и започна в мига, когато навлезе в кръстовището. Когато до отсрещния край оставаха само три метра, той наведе глава и се хвърли напред. В слабата гравитация на Ерос имаше чувството, че лети и почти бе достигнал прикритието на стената, когато един откос го удари в бронята на гърдите, завъртя го и го запокити към отсрещната стена с разтърсваща костите сила. Той пропълзя останалото разстояние, докато куршумите продължаваха да се забиват около краката му, а един от тях премина през месестата част на прасеца.

Милър се препъна в него, прелетя още няколко крачки и рухна на земята. Холдън пропълзя до него.

— Жив ли си?

Милър кимна.

— Уцелиха ме. Ръката ми е счупена. Продължавай напред — изпъшка той.

Холдън се надигна мъчително. Имаше чувството, че раненият му крак гори, мускулите се бяха стегнали около раната. Той помогна на Милър да се изправи, подпря се на него и двамата закуцукаха към асансьора. Лявата ръка на Милър се поклащаше безжизнено и от ръкава му се стичаше кръв.

Холдън натисна копчето за повикване на асансьора и двамата се опряха на стената, докато чакаха. Отново затананика мелодията от „Миско и Мариско“ и след няколко секунди Милър се присъедини към него.

Холдън набра кода за дока на „Росинант“ и зачака кабината да спре пред сивата метална врата на шлюза, зад която няма да има кораб. Тогава ще може най-сетне да се отпусне на пода и да умре. Очакваше този момент почти с облекчение, което го изненада. Милър го пусна и се свлече по стената на кабината, оставяйки след себе си кървава диря. Очите му бяха затворени. Изглеждаше като заспал, а може би беше така. Холдън гледаше как гърдите на детектива се повдигат и спускат с неритмични, мъчителни движения, които ставаха все по-повърхностни и слаби.

Холдън му завиждаше, но все пак трябваше да види с очите си затворения люк на шлюза, преди да се излегне до него. Дори се ядоса на кабината, че се движи толкова бавно.

Най-сетне тя спря и вратата се отмести с жизнерадостно звънене.

От другата страна стоеше Еймъс с автомати във всяка ръка и два патрондаша с пълнители, кръстосани през гърдите. Той огледа Холдън учудено, премести поглед към Милър и отново се втренчи в Холдън.

— Божичко, капитане, изглеждаш ужасно!