Лорна Дун

XIV главаРАЗКАЗЪТ НА ЛОРНА

— Не мога да изразя ясно мислите си, така че всичко да разбереш. Не знам къде е началото нито къде трябва да е средата, нито дори как се чувствувам в този миг, как мисля или как трябва да мисля. Попитам ли тези около мен какво е добро и какво зло, понякога се сблъсквам със смях, а понякога — с гняв.

Има само двама души на света, които изобщо ме изслушват и понякога се опитват да ми помогнат; единият е дядо ми — сър Енсор Дун, а другият е чичо ми, човек с голяма мъдрост, когото всички наричат Съветника. Дядо е много стар и се държи много рязко (всъщност прави изключение само с мен). Струва ми се, че той знае какво е добро и какво зло, но като че ли не иска да мисли за това. Съветника, от друга страна, макар и пълен с живот, не смята въпросите ми достойни за отговор или ми се присмива.

Сред жените няма нито една, с която да мога да разговарям, откакто почина леля Сабайна, която положи толкова много усилия, за да ме възпита. Година след година тя се опитваше да накара младите мъже да я слушат, да ги научи какво подобава на произхода им и да им внуши чувство за справедливост, но всичко беше напразно. Горката! Това беше любимата й дума, заради която я наричаха „Старата леля Справедливост“. Много често ми казваше, че съм единствената й утеха, а аз съм сигурна, че за мен тя беше единствената; и когато умря, ми беше по-тежко, отколкото ако бях загубила майка си.

Майка си и баща си изобщо не помня, въпреки че ми казват, че баща ми бил най-големият син на сър Енсор Дун, най-смелият и най-добрият. Ето защо ме наричат наследница на това място на насилието, а понякога на смях ми викат и тяхна кралица или принцеса.

Сигурно много хора щяха да бъдат щастливи, ако живееха тук, и може би и аз би трябвало да бъда. Имаме прекрасна долина, защитена от зимните студове и горещината на лятното слънце. Тревата е толкова свежа, потокът така игрив и искрящ и толкова разнообразни цветя цъфтят едно след друго, че тук никой не би трябвало да бъде тъжен, стига да го оставеха само с тях.

Затова в ранните часове на деня, когато дъхът на утринта е навсякъде около мен, аз съм весела и безгрижна. Но щом падне вечер небето се покрие с тъга, тогава като нощ върху мен се спуска облак самота.

Това, което искам да знам, е нещо, което нито един от тях не може да ми каже. Коя съм аз и защо съм тук? Навсякъде около мен има кражби и насилие. Няма кой да ме води напред, няма кой да ме учи на добро; и въпреки, че съм толкова млада, над мен тегне някакво проклятие, което ще продължи вечно.

Тук Лорна не издържа и жално заплака, но понеже не бях уверен, че имам право или съм способен да я успокоя, само мълчах и се опитвах да си придам бодър вид. След малко обаче реших, че това е признак на лошо възпитание и станах да избърша сълзите й.

— Мастър Рид — отново започна тя, — срамувам се от тази слабост. Много рядко давам такъв израз на чувствата си, а сега, когато трябва да те забавлявам, поведението ми е още по-непростимо. Но ти имаш майка, която толкова много те обича, и сестри, и спокоен дом и затова не знаеш какво е да си самотен. Понякога толкова се разгневявам на някои неща, които не успяват да скрият от мен, че просто не мога да говоря, и може би ще ти се стори много странно, че тези иначе толкова безгрижни мъже полагат големи усилия, за да скрият нещо от едно съвсем младо момиче. Обичаха да се хвалят пред леля Сабайна за своите обири и жестокостите си само за да я ядосват, но никога не се хвалят пред мен.

Често се чудя каква странна прищявка на съдбата ме е направила наследница на това лишено от разум място, на това гнездо на разбойници. Много е малка вероятността изобщо да имам някаква власт и все пак синът на Съветника има искрено желание да се ожени за мен, като че ли това ще е най-голямата чест за него.

Тук ние с теб никога нямаше да сме така спокойни, че някой няма да дойде, ако не ги бях измолила да ми обещаят, че долният край на Долината и тази кухина в скалите ще се смятат за мои. Затова тук никой никога не идва с изключение на патрула или дядо, Съветника или Карвър10, неговия син.

По лицето ти, мастър Рид, виждам, че си чувал за Карвър. По сила и смелост той е пръв сред по-младите мъже, както се и очаква от сина на Съветника, но за разлика от баща си е много буен и избухлив. Сред ездачите няма нито един, когото да чакам да се върне здрав и читав… искам да кажа повече от останалите. А всъщност, като че ли не съществува и риск — всички толкова се страхуват от нас. Нито мога да обичам и уважавам някой от по-старите мъже (освен дядо, от когото и се страхувам, и го обичам). А сред младите жени на никоя не мога да се доверя, освен на едно девойче, което спасих от гладна смърт.

Тя е от Корнуол11 и се нарича Гуени Карфакт. Широка е почти колкото е и висока. Изглежда, баща й е бил миньор в Корнуол и е дошъл да търси работа в Ексмур. За последен път го видяла как слязъл по една стълба, оставил й малко хляб и сирене, и й казал да чака завръщането му. Той обаче така и не се върнал, а тя обикаляла наоколо три или повече дни и накрая легнала да умира.

Същия този ден аз се прибрах от колибата на леля Сабайна в една пуста долина, където я занесоха малко преди смъртта й. Бяха ми разрешили да я навестявам, защото дори и един Дун не се осмелява да пренебрегне желанията на умиращия. И точно когато тъжно се връщах през гората, намерих това същество да лежи със скръстени на гърдите ръце. Опитах се да я повдигна, но беше твърде тежка за мен, затова напъхах малко храна в устата й и тя скоро се почувствува по-добре.

Гуени ме взе за ангел и тръгна след мен, като очакваше всеки миг да разтворя криле и да отлетя. Заведох я в къщи и сега тя е единствената ми прислужничка.

Това момиче като че ли няма страх и от най-грубите мъже, а що се отнася до насилията и грабежите, които я заобикалят, казва, че не я интересуват и те най-добре си знаели работата. Така си е извоювала повече свобода от всеки друг в тази долина. Понякога се скита нощем на лунна светлина и търси баща си; и се прибира все още убедена, че той само чака подходящия момент, за да се върне при нея.

Често малко ми е трябвало, за да избягам с нея от това ужасно място и да рискувам всичко. И ако не беше дядо, отдавна да съм го направила, но не мога да понеса мисълта, че ще умре без утеха на нито една нежна ръка.

Чела съм, а дори ми се струва и че го разбирам, че на този свят има места, където хората живеят в мир и обичат съседите си. Те отиват на работа сутрин и се надяват, че вечерта ще се приберат здрави и читави и ще намерят всичките си деца, и не ги е страх да легнат и да заспят дори и когато е тъмно.

За този щастлив живот съм чувала, но никога не съм го виждала. Всъщност, веднъж се появи възможност да се измъкна оттук но всичко завърши така ужасно, че дори не желая да го казвам.

След това тя замълча за миг, а после продължи:

— Бъди доволен и на това, което ти казвам сега, мастър Рид, не ме питай нищо повече, защото ще спиш по-добре, ако не го знаеш.

Обаче аз, Джон Рид, бях толкова млад и неопитен и така обичах да слушам любопитни истории, че се примолих на горката Лорна да продължи. И ето какво ми разказа тя.

— Една вечер миналото лято се случи нещо ужасно. Бях тук, в долния край на долината, и правех венец от цветя, за да доставя удоволствие на дядо, който обича да ме вижда весела на вечеря. Много горда от короната си, която не изплетох толкова лесно, аз веднага я сложих на главата си и тръгнах по една много рядко използуване пътека. Между дърветата вече беше паднал сив сумрак и аз час по-скоро исках да стигна края па гората. И както бързах по тясната пътечка, изведнъж на един завои някакъв мъж изскочи иззад едно дърво и ме спря. Опитах се да изпищя, но не можех.

Не го познавах, но по милото му държание разбрах, че не ми мисли злото, и след няколко минути бях готова да го изслушам. Каза ми, че се казвал Алън Брандър и че бил мой братовчед и настойник, макар да беше само с три години по-голям от мен. Умолявах го да не говори високо, за да не го чуят разбойниците. Сега вече не се боях от него, понеже видях, че е съвсем малко по-висок от мен, но се страхувах за безопасността му, защото нямаше да бъде за огромните им мечове нещо повече от един игленик.

Отговори ми, че идва отдалече само за да ме види, и знае сред какви хора се намира. Увери ме, че бил най-добрият бегач в Шотландия, а и добре умеел да си служи с меча, затова не трябвало да се страхувам за него.

После накратко ми разказа какви роднини сме — баща му бил брат на майка ми, сега лорд, един от главните кралски съветници в двора на Чарлс II12. Той смятал, че Алън трябвало да учи право, но самият Алън решил, че това занимание е много скучно, и тръгнал да търси приключения. Каза, че според шотландските закони баща му ми бил настойник, но тъй като той бил глух, това право се прехвърляло върху сина му. Затова бил дошъл да предяви правата си и да ме отведе.

Но докато разговаряхме, беше наближила буря и неочаквано жълта светкавица проблясна на небето. Исках бързо да се прибера, защото черните облаци изведнъж ми бяха напомнили за дядо, сър Енсор Дун.

Казах на Алън, че няма да тръгна с него, че не мога да напусна дядо, без да ми разреши. Умолявах момчето да се махне от Долината оттам, откъдето беше дошло — през скалите, както ми каза. Той тъкмо си тръгваше, като обеща скоро пак да се върне, когато Карвър изскочи иззад едно дърво и го сграбчи в ръцете си. Завлече го някъде в тъмното и го уби. Тогава бях малка. Сега съм по-възрастна. Пораснах с десет години, въпреки че това се случи преди по-малко от година.

Тук Лорна така горчиво се разрида, че вече не беше в състояние да приказва. Не можех да и задавам повече въпроси, въпреки че изгарях от любопитство да разбера Дали е разказала за това на дядо си или на Съветника. Сега обаче тя изпитваше страх, увеличен и от собствения й разказ, че не мога нищо друго да направя, освен покорно да я успокоявам от разстояние, за да може да разбере, че поне един човек се бои от нея. Тя обаче се страхуваше само за мен и се чудеше как да ме проводи в безопасност. А истина беше, че вече се стъмваше и аз не изпитвах голямо желание да остана в това, както по всичко личеше, място на беззаконие. Освен това, докато се опитвах да убедя Лорна, че няма смисъл да се страхува, част от нейния ужас се предаде и на мен.

След този разказ се прибрах в къщи в много лошо настроение. Вече знаех какво е положението й в Долината и повече отвсякога се страхувах за безопасността й. Освен това, след като беше братовчедка на лорд (макар и мъртъв), щеше ли изобщо да иска да има нещо общо с мен, един фермерски син? Много ме беше яд, че не й бях открил сърцето си, преди да започне разказа си. Не бях чак толкова глупав, да си мисля, че ще ме заобича веднага, ако това изобщо щеше да стане, нещо, за което почти не смеех и да се надявам. А да си кажа право, изпитвах и силни страхове заради голямата й красота, защото можеше някой момък от по-благородно потекло и с по-добри обноски да успее да се промъкне в сърцето й преди мен, нещастника.

И докато мислех за всички тези неща, без сам да се усетя, стисках юмруци в джобовете, за да съм в готовност.

Най-лошото от цялата работа обаче беше, че когато видях Лорна да плаче, аз толкова я съжалих, че й обещах да не й причинявам повече безпокойство, което на практика означаваше, че не трябва да се показвам в Долината на Дун поне още месец. Но все пак и аз бях успял да внеса една точка в този договор, а именно, в случай че нещо стане, тя трябваше да метне някаква тъмна дреха върху големия бял камък близо до входа на беседката, който, въпреки че не се виждаше от самата долина, добре се забелязваше от височината, където веднъж бяхме стояли с вуйчо Рубън.

Междувременно работа в стопанството имаше колкото щеш. След като през целия март и част от април непрекъснато духа суховеят, две седмици валя топъл дъжд. Оттогава видях много пролети, които една с една не си приличат, но по-красива от онази не е имало. Или може би любовта ми правеше света наоколо толкова красив?

Вярвам, не е необходимо да ви казвам, че никога не ми се е струвало, че месецът минава толкова бавно, както тогава. Плевене, сеитба, работа по добитъка, тревогите на мама или грижите за сестра ми — нищо не беше в състояние да ме спре да се изкача на хълма веднъж дневно, за да видя дали няма знак от Лорна.