Лорна Дун

XLVIII главаКРЪВОПРОЛИТИЕ В ТРЕСАВИЩАТА

Излязохме от Далвъртън с бодра крачка. Конят ми беше добре нахранен, и аз отново бях във форма. Разбира се, държанието на братовчедката Рут ме озадачи, тъй като очаквах да бъде съвсем друго. Надявах се, че ще ме изпрати много по-трогната и развълнувана, но си казах: „Напълно безсмислено е да разчитащ на жените.“

Сега, ако започна да ви разказвам всичко, което ми се случи по време на това приключение, за цялото ми скитане насам-натам, напред-назад и нагоре-надолу заедно с всичко, което чух и видях, има голяма вероятност да извикате: „Какво му стана на този човек? Нима не знае, че до гуша са ни дошли разказите за тази нещастна история? Я по-добре да си пише там за стопанството и бекона, затова как се бори и непрекъснато яде.“ Ето защо ще се опитам да спомена само това, което е във връзка с моя разказ, това, което ще ви помогне да разберете по-добре що за човек съм, и ще остави неопетнено името на нашата енория.

Как поради неверни сведения бях препращан от място на място или пък как понякога се налагаше да правя големи отклонения от пътя си поради присъствието на кралските войници, можете да разберете само като ви изброя имената на следните градове: Бат, Фроум, Уелс, Уинкентън, Гластънбъри, Шептън, Брадфорд, Аксбридж, Самъртън и Бриджуотър. На последното място се озовах една неделна вечер мисля, че беше четвърти или пети юли. И конят ми, и аз бяхме доволни, че най-после сме пристигнали в град, където срещу пари можеха да се получат зоб и храна, и тъй като бяхме изтощени от непрестанно скитане, надявахме се и малко да отпочинем.

Шансовете ни за почивка обаче не бяха много големи, понеже градът беше пълен с войници на Херцога — ако хора, които никога не бяха минавали строева подготовка или пък хващали пушка, изобщо можеха да се нарекат така.30

Освен това носеха се слухове, че същата тази вечер се готвело нападение срещу „папската армия“, както наричаха кралската войска. Междувременно обаче вече се бях научил да не обръщам внимание, а слуховете и след като напразно търсих Том Фагъс сред тези нещастни, необучени войници, върнах се в странноприемницата и заспах, пребит от умора.

Посред нощ стопанката ме събуди. През отворения прозорец долитаха далечните гърмежи на мускети и биене на барабани. Може би и Том Фагъс беше там, може би всеки миг щяха да го убият и скъпата ми Ани да остане клета вдовица, а кръщелникът ми Джек — сираче, на което няма да има кой да помогне. Затова станах, облякох се, събудих Кикъмс (който хъркаше) и потеглих — за да видя най-страшното.

Ориентирах се главно по звука от изстрелите и тръбите, който се носеше над тресавищата в Седжмурската долина. И щях да намеря пътя въпреки всичката тая вода, ако не беше мъглата.

Между другото мъглата е нещо, от което разбирам и в което мога добре да се оправям, стига да познавам местността. Но тук кракът ми стъпваше за пръв път. Какъв шанс имахме с Кикъмс при това положение, като и двамата нямахме опит с тресавищата? Винаги когато си мислехме, че най-после сме на прав път, и шумът от битката ставаше все по-силен, изведнъж пред нас проблясваше водно пространство, в което се отразяваше процеждащата се през мъглата луна.

Най-после, когато почти бях загубил всякаква надежда, че ще се измъкна някога от тези разкаляни брегове и едва видими в мъглата потоци, пристигнахме в едно малко селце, където доскоро бяха станували кралски войници. Огньовете им още горяха, но хората ги нямаше, призовани от нощната атака на въстаниците. Тук обаче намерих един младеж за водач, който ме приведе по заобиколим пътища до тила на въстаническата армия. Вече беше станало четири часът и изгряващото лятно слънце ни разкри целия ужас на гледката.

О, господи, никога да не бях отивал там! Много често в самотните чарове на нощта тези кървави сцени все още ме спохождат. Видях мъже, които бягаха, доволни, че имат крака, с които да бягат, отгоре до долу покрити с кръв и пот и проклинащи всяка препречила се на пътя им съчка, всеки труп, който трябваше да прескачат. Някои от мъртвите все още носеха върху лицата си усмивките на благородство и мъжество, сините им очи продължаваха да са широко отворени. Но имаше и други, умрели след много мъки, без достатъчно смелост да ги понесат. Повечето от мъртвите и умиращите бяха прости хорица, селяни и ратаи, свикнали да държат само коса и търнокоп.

Като виждаха, че продължавам да яздя напред (където смъртта все още вършеше своята работа), бегълците ми извикаха на половин дузина диалекти да не върша глупости, тъй като големите оръдия били пристигнали и скоро щели да започнат да стрелят. Битката била приключила; всичко останало било касапница.

— С Монмът31 е свършено — извика ми един огромен мъжага, миньор, въоръжен с търнокоп. — Няма смисъл да се бием вече. Отивай си в къщи, млади момко.

Спрях коня си, тъй като не желаех да ме убиват за тоя дето духа. Щеше ми се да помогна на някои от ранените, които се опитваха да вдигнат ръце към мен. Направих каквото можах, макар че нямах никакъв опит в това отношение. Изведнъж усетих, че някой постави топлите си устни върху бузата ми. Обърнах се да погледна и видях; че някакъв кон се беше надвесил над мен. Бързо се изправих и се озовах пред Уини, която гледаше толкова тъжно, че би могла да разплаче и камък. Обърна глава към бойното поле и изцвили, а после отново ме погледна право в очите, като че ли искаше да каже: „Разбираш ли?“ Ако някога някой кон се е опитвал с всички сили да проговори, то това беше Уини в този миг. Потупах я по гърба, но тя съвсем не искаше това. После се опитах да скоча на празното седло, но, изглежда, и това не желаеше, защото побягна, после се спря и се обърна към мен, като че ли ме молеше да я последвам.

И така, метнах се отново на коня си и тръгнах след Уини. Със звънкото си, сребристо изцвилване, на което не беше способен никой друг кон, тя обяви успеха си и съобщи на господаря си, че идва да му помогне.

Един ниско изстрелян снаряд се размина на инч със задния крак на Уини и цялата я оплиска с черна кал — нещо, което уплаши много повече мен, отколкото нея, в това бях сигурен. Бърза като светкавица, тя наведе глава и го подуши, тъй като това би могло да бъде вест от господаря й. Що се отнася до мен, мисля, че съм достатъчно смел в истински ръкопашен бой, но не мога да се съглася, че хората трябва да се правят на кайма. В този миг бих дал цялата си тазгодишна реколта от сено само за едно малко хълмче или дъбова горичка. За което някои могат да ме нарекат страхливец (особено след като бях решил, че няма никакъв смисъл да живея без вести от Лорна), но въпреки всичко, това беше истината. Такива бяха чувствата ми. В Долината на Дун се бях сражавал дори и срещу оръдието с ярост и дух, но тук не виждах за какво трябва да се бия.

Вече почти всички се бяха разпръснали. От смелите селяни, въоръжени с коси, търнокопи и ковашки чукове, едва ли бяха останали и една четвърт, та да има по кого да стрелят кралските войници. Тъкмо когато пристигнах, започваше и последното действие от тази сърцераздирателна трагедия. Кралската кавалерия в пълен галоп се втурна с конете си върху беззащитната тълпа от селяни, които падаха като подкосени под бляскавите остриета на сабите. Как щеше да завърши всичко това, беше съвсем ясно дори и за човек като мен, който за пръв път вижда такава битка. Уини обаче ме поведе на ляво и аз с радост я последвах.