Лорна Дун

XXXII главаОТДАВНА НЕОБХОДИМА ПРОМЯНА

Джереми Стикълс беше заминал па юг, преди да стегне студът, с цел да събере войска, с която да атакува Долината на Дун. Времето обаче наложи да се спре всякакъв вид придвижване. Да си призная честно, хич не ме интересуваше колко щеше да трае студът, стига да имахме достатъчно храна и топлина, за да не измръзнем. Не желаех мистър Стикълс отново да се върне и да станат нови бъркотии. А и разбойниците не можеха да дойдат за Лорна, докато снегът лежеше между нас. Разбира се, много скоро те щяха да разберат къде е тяхната кралица. Маруд де Уичхолс, конто се бе задържал поради снега при тях (според думите на Гуени), положително ме беше познал и бе казал на Карвър Дун. И изпитвах голямо задоволство, като си помислех колко ли мс ненавижда Карвър за това, че отвлякох красивата му годеница, която беше подложил на глад, за да я накара да се омъжи за него. Но знаех, че все още няма Да могат да дойдат, и много скоро убедих Лорна, че засега е в безопасност и (което я направи още по-щастлива) че е не само добре дошла, но и че ще радва очите ни като майско цвете.

Що се отнася до мен, това не изразяваше и една стотна от цялата истина, а колкото до останалите — спокойно можех да кажа и нещо десет пъти по-силно. Лорна така беше успяла да ги спечели всичките с нежността и добротата си и със способността си да изслушва чуждите неволи и да откликва и без думи, а също и с красотата и простичката си изящност, че понякога просто ми се искаше другите да я оставят малко повечко и с мен. Мама вечно намираше какво още да направи за нея, Ани почти я боготвореше и дори Лизи не можеше да бъде жлъчна, особено пък като разбра, че Лорна е чела много книги.

Колкото до Джон Фрай и Бети, те ставаха направо непоносими, когато тя влезеше в кухнята. Първо, изгаряха от любопитство да видят жив Дун от плът и кръв, второ — изпитваха дълбоко страхопочитание към благородния й произход, и трето — искаха да знаят всичко за любимата на господаря Джон (паднала със снега от облаците, според думите им) и най-вече, защото се възхищаваха от красотата й. С една дума, никакъв обяд не се готвеше, щом Лорна беше в кухнята.

Но най-лошото в цялата тази работа беше, че Лорна се привърза именно към кухнята и много трудно някой можеше да я измъкне оттам. Не че имаше някаква особена наклонност към готвенето, както нашата Ани например, по-скоро обратното — предпочиташе храната й да е сготвена от някой друг. Харесваше й обаче как изглежда самото помещение и веселият огън, и беконът в комина, и уютът, и това, че всичко ухае приятно. А кой знае, може пък и да й е харесало (както се случва и с най-съвършените девойки) да й се повъзхищават от време на време.

Затова, ако ви потрябваше Лорна, най-сигурно място да я намерите беше старата ни кухня, където, изглежда, се чувствуваше съвсем като у дома си, сякаш я познаваше от детинство и с присъствието си (поне според мен) я оживяваше и изпъстряше с цвят сивотата й. Но ако някой пожелаеше да разбере дали момичетата се променят, когато обстановката около тях се измени (но сърцата им да останат верни), той просто трябваше да види моята Лорна само след две седмици живот с нас и липса на всякакви тревоги. Възможно е и моето присъствие — макар че хората, които не ме познават, ме смятат за глупав — да имаше нещо общо с промяната, настъпила у Лорна, но за това не искам да говоря. И наистина, не съм й правил много компания, тъй като трябваше да наглеждам цялата работа, а половината да извършвам сам. Но да се върна пак на Лорна — цялата промяна на нощта с ден, на мъглата със слънце, цялата разлика между черната смърт и искрящата жизненост едва ли биха се равнявали на преобразованието, което стана с нея. Младежкият й ум бе остър като бръснач, целият й млад дух сякаш танцуваше от радост.

Дори и във външния й вид имаше промяна. Дали причината беше в топлотата и свободата, дали в нашата, любов и взаимно доверие, или може би във въздуха, водата и бекона, но моята Лорна се разхубавяваше с всеки изминат ден.

Разрешаваше ми се по една целувка на ден, една-едничка, от благоприличие, тъй като ни беше гостенка, и можех да я получа преди закуска или вечер, когато отивах да й пожелая „лека нощ“, по мой избор. И всяка вечер решавах да не бъде сутринта, а да я отложа за вечерта и изживея удоволствието цял ден да си мисля за нея, докато работя. Но когато в ранна утрин моята мила идваше при мен и наоколо нямаше никой, и очите й блестяха и се усмихваха, и сладките й устни бяха готови за целувка, ще повярва ли някой, че бих могъл да чакам до вечерта?

Но това е съвсем отделна работа, а аз трябва да продължа своя разказ. Въпреки че тази зима беше незапомнено дълга за нашите места (студът сковаваше всяка нощ от средата на декември до втората седмица на март), за мен тя беше най-кратката и най-сладостната, а сигурен съм, че и за Лорна беше така. Но когато дойде март, във времето се появиха признаци на промяна.

Първо изчезна мъглата и отново можехме да виждаме хълмовете. И небето придоби естествения си вид, след като месеци наред беше покрито с маска от тежки сиви облаци. А после задуха южнякът и заваляха дъждове — макар студени, те силно освежаваха кожата и очите.

Когато заваля първият дъжд, всички изтичахме навън и като малките деца изплезвахме езици, за да уловим капките. А патиците и гъските наизлизаха, вдигайки ужасна врява и пляскайки с крила.

Лорна за пръв път виждаше такова нещо и едва я удържахме да не изтича на двора само по домашни вълнени пантофи.

— О, милите душици, о, милите душици — непрестанно им повтаряйте тя. — Но те са страхотно умни, нали, Джон? Само виж тази как си е вдигнала крачето и заповядва на другите!

— А аз трябва да заповядвам на теб, мила моя — отвърнах, загледан захласнат в лицето й, така оживено от вълнението, — и ти заповядвам веднага да влезеш вътре, да седнеш до огъня и да се стоплиш, защото непрекъснато кашляш.

— О, не, Джон. Още една минутка, моля те, добрички ми Джон. Искам да видя как снегът ще си отиде.

— Няма да направиш нищо подобно — много сериозно я уверих аз, предоволен, че отново има причина да я грабна на ръце. Повдигнах я, внесох я вътре и я поставих на любимото й място, до купчината с дърва. Трябваше да й правя компания, докато Ани не дойде да ми каже, че имали нужда от съвета ми.

Между другото, моите съвети не се ценяха особено, както на всички беше известно, просто така казваха винаги, когато искаха да им свърша някоя работа. А и истина си беше, че трябваше да се залавям за работа, защото пороят се изливаше не на шега и имаше опасност да наводни всичко. Пред същата тази врата, откъдето гледахме патиците, вече се беше образувало езеро, понеже всички канавки все още бяха задръстени с лед.

Не ми беше необходимо много време да ги оправя и да предотвратя наводнението на това място, но за да запазя конюшнята и обора, се искаше много повече работа. Борих се със стихията цялата нощ, опитвайки се да спася кравите и конете, преживели зимата. Знаех, че ако сега и без това изнемощелите животни останеха до колене във вода, това щеше да означава сигурна смърт за тях. Вече бяхме загубили достатъчно и щяхме да бъдем бедни дълго време.