Лорна Дун

XVI главаВ ЛОНДОН

В това време едно пътуване до Лондон ни се струваше опасно и тъмно приключение. За някой благородник с много слуги рискът не беше толкова голям, освен ако разбойниците предварително не бяха уведомени за минаването му. За бедния човек обаче опасността не идваше толкова от тези джентълмени, кръстосващи друмищата, колкото от по-дребните собственици на странноприемници, разхайтените недисциплинирани войници и други неочаквано възникнали опасности по пътя.

Но най-трудно ми беше да замина от „Могилата на дъждосвирците“, без да кажа дори „довиждане“ на Лорна. А и не само на мен ми беше тежко. Когато дойде часът за раздялата, мама и Ани едва не загубиха свяст. Но аз им се усмихвах весело (доколкото успявах) и им казах, че следващата седмица ще се върна като един от най-известните капитани на Негово величество, което не бива да ги плаши. Това поне ги накара да се усмихнат, така че им изпратих още една въздушна целувка и безстрашно потеглих.

Джереми правеше всичко възможно да поддържа духа ми с шеги и историйки и скоро закопнях да видя всичките тези неща, които ми описваше. Чистият въздух, хубавото време и мисълта, че отивам в Лондон, всичко това така ми подействува, че скоро се усетих как непрекъснато се смея на необикновените неща, които мистър Джереми ми разказваше, и на необикновения му начин на говорене. И така, станахме добри приятели, тъй, като той беше много доволен от смеха ми.

До този миг смятах, че не е нито удобно, нито правилно да говоря за външния си вид. Сега обаче не мога да не спомена, че сигурно съм бил много приятна гледка с дрехите, с които бях облечен. А между другото по-хубавите ми дрехи бяха събрани в торбата зад седлото. Дори ми се искаше Лорна да е тук и скрита зад някой храст, да ме види така, както си яздех, и да се зачуди колко ли струват дрехите ми. Още Щом мама чу, че ще ходя в Лондон, събра в къщи най-добрите шивачи от този край на Ексмур, които за три дни направиха най-хубавото на което бяха способни. Всички се възхищаваха на резултата с изключение на Джереми, който виреше нос и се правеше на глух. По обед пристигнахме в Порлок и хапнахме в стария ми приятел мистър Пук, който вече беше започнал да забогатява. Независимо че си носехме много храна, нямаше да започваме да ядем от нея, докато не отпаднеше и последната възможност да ни нахрани някой приятел. И през целия първи ден изобщо не се наложи да прибегнем до собствените си запаси, защото още преди да тръгнем от къщи, беше уредено да спрем да пренощуваме в Данстър в къщата на заможен кожар, мамин братовчед, който ни прие много радушно и се задължи да върне стария Смайлър след еднодневна почивка в конюшнята му в „Могилата на дъждосвирците“.

Пътуването беше дълго и отегчително, въпреки че, след като минахме Бристол, пътищата станаха сравнително добри. И тъй като бяхме само двама, никога нямаше да завършим начинанието си, без поне веднъж да се сбием или да се спасим с бягство, ако не давах да се разбере, че съм братовчед на Том Фагъс. По този начин не остана къща по пътя, където да не се гордееха, че са ни посрещали, въпреки че моят спътник носеше червената кралска значка.

Като разбра това, приятелят ми Джереми я свали и каза: „Ще скрия това нещо, синко Джек. Твоята роднинска връзка с мистър Фагъс ни е много по-полезна от моята червена значка. Човекът, заради когото щях да умра от глад на идване добре ще ме охрани на връщане.“

Беше тъмна нощ, когато наближихме Лондон, доста по-късно от предвижданията ни, и кралският служител реши, че ще е по-разумно да не продължаваме повече, тъй като нощем пътят през полето беше много несигурен. Аз от своя страна не възразих, понеже предпочитах да видя Лондон по светло. Макар в крайна сметка да се оказа, че не си струва човек да го гледа, понеже беше много грозен и мръсен, за разлика от Ексмур. Някои магазини бяха много хубави, а надписите над тях — още по-хубави, така че можех неуморно до стоя и да ги гледам. Само че още неуспял да ги разчета, минувачите вече ме избутваха, а някои дори вадеха шпагите си. На друго място пък изскачаха собствениците, сграбчваха ме и започваха да крещят: „Купи, купи, купи! Какво желаеш, какво желаеш? Купи, купи, купи!“

Единствените неща, които ми харесваха, бяха реката Темза, Парламентът и църквата в Уестминстър, където човек може да види много хубави неща и да си мисли за още по-хубави. Но намразих шумните улици и тълпите от хора, карети и лакеи, които тичаха и разблъскваха всички настрани. Много пъти жадувах отново да съм сред овцете, защото се боях, че ще изгубя самообладание и ще избухна.

По това време, лятото на 1683 година, когато вече бяха изминали девет години и половина от смъртта на баща ми и началото на моя разказ, имаше остър спор между краля и Градския съвет13. Кралят или може би хората от неговата партия, желаейки единствено да имат повече пари, които да пилеят, заявили, че те ще определят членовете на Съвета, а гражданите твърдели, че според „Хартата“ това било тяхно право. Сега въпросът се обсъждаше в кралския съд.

Това като че ли заангажираше цялото внимание на съдиите и моят случай (който изглеждаше толкова спешен) се отлагаше от ден на ден. Междувременно, докато чаках, почти без да имам представа какво се иска от мен, настъпи решителен момент в отношенията между краля и всички граждани, които се осмеляваха да имат собствено мнение. Някъде към средата на юни съдиите обявиха своето решение: Градският съвет трябва да предаде своята харта на краля. Веднага след това се чу, че двама политици, Лорд Уилиам Ръсел и мистър Алджернън Съдии, били арестувани и хвърлени в Тауър14, тъй като били участвували в заговор срещу краля. Това предизвика силни вълнения, понеже тези двама мъже се ползуваха с любовта и уважението на обикновените хора.

А аз вече втори месец живеех в къщата на един кожухар на собствени разноски. Не живеех зле — имах хубав дюшек и храна в изобилие, само че маслото не беше прясно, а млякото беше като вода. Тези нещастия обаче бяха нищо в сравнение с огромната сметка, която ми се изпращаше всяка събота следобед.

Накрая, след като парите ми почти бяха привършили и не виждах никакъв друг изход, реших да не слушам повече чиновниците, а насила да се добера до съдиите и да настоявам да ме изслушат или да ми разрешат да си вървя в къщи. Още първия ден, когато пристигнах в Лондон, бях подписал документ в присъствието на нотариус, с който се задължавах да съм в готовност да дам показания по всяко време, когато ме повикат.

В деня, в който един от политиците, Лорд Ръсел, беше обезглавен в полето близо до „Линкълнс Ин“15, където се бяха събрали много хора, за да бъдат свидетели на това кръвожадно престъпление, аз отново потеглих към Уестминстър. В преддверието нямаше никой. Последователно чуках на три врати, където по-рано бях виждал да влизат и излизат хора и чиновници, но на почукванията ми никой не отговори. Най-после някакъв старец ми каза, че всички адвокати били отишли на полето близо до „Линкълнс Ин“.

След няколко дни обаче ми провървя повече, тъй като съдът беше пълен с хора и навсякъде кипеше усилена работа. Бях чакал около два часа, когато излезе един служител и поиска да разбере кой съм. Обясних му колкото се можеше по-накратко, че имам работа със съдията на Негово величество. Като чу това, той ме въведе вътре и ме предаде на по-низш служител, който ме заведе при по-висш, докато накрая стигнах до най-главния.

Когато този господин изслуша всичко по моя въпрос, ужасно се намръщи, като че ли го бях обидил с нещо.

— Джон Рид — попита ме той сурово — трябва ли да разбирам, че желаеш да се срещнеш с Председателя на върховния съд?

— Разбира се, сър, през последните два месеца, че и повече, това беше единственото ми желание.

— При това положение, Джон, ще се видиш с него. Но трябва да запомниш едно нещо: нито дума за твоето забавяне, защото можещ да си навлечеш някоя беля.

— Но как е възможно, сър? Това, че ме задържаха толкова дълго, не беше по мое желание.

Той обаче се обърна и ме поведе през един малък коридор към врата със спусната завеса.

— И слушай, ако моят господар те подложи на кръстосан разпит — прошепна чиновникът в ухото ми, — веднага му отговори истината. И запомни — той не обича да му се противоречи. Не обръщай никакво внимание на другите двама, които седят вътре, но слушай всяка дума на този в средата и никога не го карай да повтаря.

Благодарих му за добрите съвети, а той дръпна завесата, бутна ме вътре и ме остави.