Лорна Дун

XLIV главаЛОРНА СИ ОТИВА

Макар че съществуваха много древни предания за големи буци злато, намирани в Ексмур, и за хора, които се избивали заради него, това дълбоко копане и непосилен труд ми се сториха много опасно начинание. А и мистър Хъкабак ми призна, че до настоящия момент той и двамата му съдружници (защото се оказа, че авантюристите са трима), са вложили в земята повече злато, отколкото са извадили. Въпреки това обаче беше напълно убеден, че начинанието им съвсем скоро ще се увенчае с успех и ще им плати загубите в стократен размер. Настояваше да се присъединя към тях и да работя в мината доколкото мога, без Да събудя подозренията на мама. Попитах го как са успели да направят така, че толкова дълго да не ги разкрият. Каза, че причината била отчасти в дивото място и легендите за вещици и магьосници, които плашели хората, и отчасти в огромната им предпазливост. Цялото продоволствие, всичките инструменти и машини се прекарвали нощем, а и приказките за назряващия бунт и страхът От разбойниците Дун карали хората да странят от това място. Омагьосаното тресавище също им помагало, като поглъщало всички камъни и пръст, които изкопавали от мината.

Веднъж, малко преди атаката срещу Долината на Дуй, едва не попаднали в ръцете на кралския пратеник, тъй като капитан Стикълс, след като чул разказа на Джон Фрай, взел шестима войници и тръгнал да претърсва околността. Часовоят им обаче ги забелязал и дал сигнал, за тревога. Придали на мястото около входа на мината възможно най-естествен вид, а всички хора потънали под земята още преди да пристигнат войниците. И те не забелязали нищо подозрително, а само гледали как час по-скоро да се измъкнат от това предателско тресавище. Затова единственият резултат от цялата експедиция бил, че отново затвърдили репутацията на Джон Фрай като на най-големия лъжец на света.

Бях свършил достатъчно работа под земята, та да ми държи влага за цяла година, пък и нямах намерение заради някакво си злато да Влизам отново в онази кофа. Когато обаче подробно разказах на Лорна — на която можех да доверявам и най-големите тайни, като че ли не беше жена — за посещението си в мината, единственото и желание беше да научи нещо повече за Саймън Карфакс.

— Това сигурно е бащата на нашата Гуени — извика тя, — човекът, който изчезнал под земята, и когото тя непрекъснато търси оттогава. Колко жалко, ако в крайна сметка се окаже, че той нарочно е изоставил детето си. Просто не мога да го повярвам.

Реших да разкрия цялата истина заради Гуени, която беше направила толкова много за мен. Затова помолих Лорна, докато не разбера всичко със сигурност, да не казва нищо на девойчето. За тази цел отидох отново в мината, където добиваха злато.

Сега вече имах право да влизам, тъй като часовоят ме познаваше като човек, който беше разтрошил големия камък. Веднага изпратиха клетката и Карфакс ме посрещна на дъното.

— Дошъл съм да говоря с теб, Саймън Карфакс, макар че според мен изобщо не заслужаваш човек да си прави целия този труд.

— Тогава не се затруднявайте да ми казвате нищо — отвърна той, — тъй като не желая да създавам грижи на никого.

— Няма да го направя заради теб, а заради дъщеря ти. Дъщерята, която ти остави да умре от глад в това диво мочурище.

Човекът втренчи в мен бледите си сиви очи и когато извика, трепереше не само гласът му, но и цялото му тяло: „Това е лъжа, човече! Никога мое дете не е оставяно да умре от глад в мочурищата.“ Въртеше в ръцете си дръжката на търнокопа, като че ли жадуваше да го стовари отгоре ми.

— Може би неправилно съм те обвинил, Саймън — отвърнах много тихо. — Ако е така, моля те да ме извиниш. Но ти не доведе ли със себе си от Корнуол едно малко момиченце на име Гуени, за което се предполага, че ти е дъщеря?

— Да, тя беше моя дъщеря. Последното ми и единствено петгодишно дете. И за нея бих дал цялата мина и всичкото злато, което някога изобщо ще излезе оттам.

— Ще я имаш и без мини и злато, но само ако ми докажеш, че не си я изоставил нарочно.

— Да я изоставя нарочно! Аз да изоставя Гуени! — извика той с такова чувство, че веднага му повярвах. — Казаха ми, че е умряла и че са я погребали, с което погребаха и половината ми сърце. Значи, нарочно са ме излъгали, злодеите.

— Тези злодеи сигурно са те излъгали, защото девойката е жива и е при нас. Ела с мен и ще я видиш.

Заведох го у дома и го оставих в обора (за да не се изплаши момичето), а аз отидох да я потърся. Открих я в кухнята, където както обикновено воюваше с нашата Бети.

— Ела, Гуени — казах й, — имам известие за теб, Гуени, от господ на небето.

— Не ми говори за него — отвърна тя. — Той е забравил за мен.

— Не, не е забравил, глупавичката ми. Ела да видиш кой е в обора.

Гуени ме погледна и в следващия миг вече знаеше. Знаеше го по-добре, отколкото ако й бях казал, че съм довел баща й. Не каза нито дума, а хукна към обора, за да се срещне с отдавна изгубения си баща.

Както се оказа, нещастният човек дошъл от Корнуол с дъщеря си. Оставил я да го почака, а той се спуснал в мината, за да си уреди работата. Възнамерявал да се върне след около час и да я настани в някоя от съседните ферми. Но съдружниците на вуйчо Бън, които го били довели чак от Корнуол заради големите му познания по металите, искали да запазят цялото начинание в пълна тайна и не можели да разрешат на миньорите да гледат децата си в околността. Затова го държали три дни пиян и когато изтрезнял достатъчно, за да запита за дъщеря си, казали му, че е умряла. Била се приближила много до шахтата, подхлъзнала се и паднала вътре.

Без да съм имал никакви лоши намерения, тъй като исках да направя само добро, оказа се, че съм навредил сериозно на плановете на вуйчо Бън. Гневът, който изпита Саймън Карфакс, когато разбра какъв номер са му изиграли, не беше по-малък от щастието, че е намерил дъщеря си. А не можех и да го обвинявам, особено след като ми разказа всички подробности, свързани със задълженията му в мината. Всичко беше подло и безсърдечно, и недостойно за хора със семейства.

Що се отнася до мен, аз лично нямах никакви амбиции да ставам миньор, а и положението, до което златотърсачеството бе докарало вуйчо Бън, съвсем не беше окуражаващо. Моята работа беше да ора нивите, а не като кърт да се ровя дълбоко под земята, за да търся жълтите корени на злото. Освен това същото лято точно между сенокос и жътва ми беше отправена покана, която просто бях принуден да приема, ако не исках завинаги да се откажа от борбата и да загубя всички отличия, които бях спечелил за своето графство.

В Корнуол се беше появил могъщ великан. Обиколката на прасеца му беше двайсет и пет инча, ширината на раменете му — два фута и три инча, височината му — седем фута и девет инча. Обиколката на гръдния му кош беше седемдесет инча, дланта му само беше един фут и на пазара не го ловеше нито един кантар. И така, този човек или по-скоро неговите привърженици и самохвалковци (тъй като самият великан беше много скромен) ми изпратиха храбро и надменно предизвикателство да се срещна с него на ринга в град Бодмин през първия ден от август или да предам шампионския си колан на техния пратеник.

Няма защо да отричам, че отначало малко се поуплаших. Моята гръдна обиколка беше само шейсет инча, мерено без дрехи, прасецът ми нямаше пълни двайсет и един, ширината на раменете ми беше два фута, а и на височина бях само шест фута и девет инча. Мама обаче не можеше да повярва, че този човек е способен да ме победи, и тъй като и Лорна поддържаше същото мнение, реших да отида, за да си премерим силите. Обещаха да ми платят всички разноски и сто лири отгоре, в случай че победя шампиона им — толкова бяха самоуверени тези корнуолци.

Понеже историята ми е прекалено добре позната, тук няма да я повтарям. Ще бъде достатъчно само ако кажа, че намерих великана точно толкова голям, колкото ми го бяха описали. Достатъчно, за да се ужаси всеки човек. Доверявайки се обаче на опита и познанията, които имах в борбата, реших да го поваля по гръб. Но когато ръцете ми го обхванаха, веднага почувствувах, че той няма кости. Тялото му хлътна някак навътре и аз се уплаших да не го пречупя. Той легна по гръб и ми се усмихна, а аз му се извиних.

Тази история вдигна много шум на времето и популярността ми нарасна, макар че лично аз чувствувах, че не заслужавам похвали за последната си победа. Обичам хубавата борба и точно несигурността прави радостта от победата по-голяма, докато в този случай със същия успех можеха да ме изпратят да се боря с някоя копа сено. Все пак взех стоте лири и реших да ги похарча до последното пени за подаръци за мама и Лорна.

След това посещение в Корнуол, с парите от наградата в джоба, се прибрах пеш от Оукхемптън до Оър, за да спестя известна сума за сватбата си. Бях решил да не приемам богатството на Лорна. Малко или голямо, не го желаех. Имахме намерение да го дадем всичкото за благотворителни нужди. С Лорна отдавна се бяхме разбрали по този въпрос.

И така, когато влязох в кухнята, заварих мама толкова щастлива и благодарна да ме види отново здрав и читав, че дори не ме попита за парите. Лизи също беше по-мила и по-нежна от обикновено, особено след като ме видя, че изсипвам златни гвинеи във формата за пудинг. Но от начина, по който ме гледаха, веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Къде е Лорна? — попитах накрая, след като дълго се опитвах да не задавам този въпрос. — Искам да дойде да види моите пари. Никога досега не е виждала толкова много.

— Уви! — тежко въздъхна мама. — Ще види много повече, отколкото би било добре за нея. Дали някога отново ще я видиш, Джон, зависи само от нея.

— Какво искаш да кажеш, мамо? Да не сте се скарали? Защо Лорна не идва при мен? Отговорете ми най-после.

— Стига, Джон, не бъди толкова нетърпелив — без да бърза, отвърна мама, защото истината беше, че ме ревнуваше от Лорна. — Ти съвсем спокойно би могъл да чакаш и цяла седмица, за да си дойде майка ти, нали, Джон? Въпреки че тя е най-добрият ти приятел. Нима някой би могъл да запълни мястото й? — и като се замисли, че някога няма да я има, мама се извърна и се разплака.

Междувременно съвсем се бях вбесил.

— Слушай — казах на Лизи, — ти поне имаш малко мозък. Ще ми кажеш ли къде е Лорна?

— — Лейди Лорна Дугал замина за Лондон, братко Джон, и няма вероятност да се върне отново. Ще трябва да се опитаме да живеем някак и без нея.

— — Ах ти, малка… — извиках аз, като я нарекох нещо, което не се осмелявам да напиша, тъй като никой от вас не е свикнал на такъв език. — Моята Лорна си е отишла! Моята Лорна си е отишла! Без дори да ми каже довиждане! Вашата злоба я е накарала да си отиде.

— Много грешиш — отвърна тя. — Нима толкова низши същества като нас биха могли да изпитват злоба или любов към хора, които стоят толкова над тях? Лейди Лорна Дугал замина, защото не можеше да не замине, и изплака толкова сълзи, че бяха достатъчни да разкъсат десет сърца — ако сърцата изобщо могат да се късат, Джон!

— Мила Лизи, колко си добричка! — извиках, без да обръщам внимание на иронията й. — Разкажи ми всичко, скъпа, повтори всяка нейна дума.

— Това няма да ми отнеме много време — отвърна Лизи, без да се трогне ни най-малко. — Милейди говори много малко с всеки друг освен с мама и с Гуени Карфакс. Но тъй като Гуени замина с нея, тази част от благодеянието е загубена. Остави обаче писмо за „бедния Джон“, както великодушно те нарече. Колко важна изглеждаше в прекрасните дрехи, които й донесоха!

— Къде е писмото, подло същество?

— Писмото е в малкия бюфет до леглото на Лейди Лорна, където си държеше диамантената огърлица, която откраднаха.

Без да продумам повече, хукнах към стаята на моята изчезнала Лорна, така че и последната дъска в къщата се разтрепера. Всичко ь писмото беше така простичко, така познато и изпълнено с толкова любов, че не можех да желая нищо повече. Ето какво пишеше в част от него — останалото не съм длъжен да разкривам пред непознати: „Моя единствена любов, ти, който някой ден ще бъдеш и мой стопанин! Не ме съди твърде строго, че те напускам, без да ти кажа даже сбогом, тъй като не мога да убедя мъжете да чакат, при положение, че не се знае кога ще се върнеш. Някакъв си мой чичо — казват, че бил известен лорд — ме чака в Данстър, понеже го е страх да се приближава много до Ексмур. Изглежда, аз, като дете на разбойници, ще трябва да платя за това, като живея под строго наблюдение на Отдела за граждански дела към Върховния съд. Определили са чичо ми да ми бъде господар и настойник и аз трябва да живея под неговите грижи, докато навърша двайсет и една години. Паднах на колене и ги убеждавах, че не желая нито титли, нито пари, само да ме оставят където съм и където за пръв път разбрах какво е щастие. Те обаче само се смееха, наричаха ме «дете» и казаха, че трябва да говоря за това с Председателя на Върховния съд. Имали заповед и трябвало да я изпълнят; наредиха и на мистър Стикълс да им окаже съдействие в качеството си на кралски пратеник. Тогава, макар че ужасно ме болеше, че не мога да ти кажа поне едно «Довиждане, Джон», в общи линии бях доволна, че не си тук, за да им се противопоставиш. Почти сигурна съм, че нямаше толкова лесно да позволиш твоята Лорна да отиде при някакви хора, които никога, никога не биха се интересували от нея.“

По следите върху писмото разбрах, че тук моята мила отново беше плакала. Следваха няколко мили думи, прекалено мили, за да ги повтарям. Писмото завършваше с това благородно изречение: „В едно можеш да бъдеш сигурен — никаква разлика в положението, богатството или дори в самия живот не ще ме накарат да ти изменя. Преминахме през много изпитания и опасности, но между нас никога не е съществувало недоверие нито пък някога ще съществува. Всеки е вярвал на другия и така трябва да е и в бъдеще. Не вярвай на хората, ако ти кажат, че съм ти изменила.“ Следваше подпис: „Твоя единствена Лорна Дугал“.

Дали беше от радост, или от мъка, но едри сълзи потекоха от глупавите ми очи и закапаха върху Лорниното писмо.

„Няма съмнение, че всичко е свършено!“ — горчиво нашепваше разумът ми. „Вярвай ми, всичко ще се оправи!“ — сладостно отговори сърцето.