Лорна Дун

XXXIV главаВ САМОЗАЩИТА

Джереми не поиска да говори за резултатите от своето пътуване в присъствие на момичетата. Но още същата вечер ме отведе настрани и ми разказа всичко. Предупреди ме в никакъв случай да не осведомявам Лорна за дейността му, — нещо, с което бях напълно съгласен.

Мистър Стикълс се оплака, че времето било срещу него и всички пътища били непроходими. Трябвали му осем дни, за да се придвижи от Ексетър до Плимут, където намерил само една дружина от кралския конен полк и две роти пехотинци. Командирите обаче имали заповед да не напускат южното крайбрежие. Затова, колкото и да им се искало да нападнат прочутия разбойнически род, не смеели да навлязат във вътрешността. Дали му един-единствен войник, за да го придружава по пътя.

Следващата му стъпка била да се обърне към мировите съдии на графството с молба да му разрешат да използува техните обучени отреди, за да атакува твърдината на Дун. Но като знаели колко трудно ще съберат хората си по това време на годината, офицерите започнали да си измислят най-всевъзможни извинения. На всичкото отгоре хората на Девъншир твърдели, че Баджуърти се намира в графство Съмърсет, докато тези от Съмърсет доказвали, че се намира в Девъншир. Аз лично смятам, че границата между двете графства се определя от Баджуъртската река, така че и двете страни едновременно са били и прави, и са грешели.

Тогава мистър Стикълс им предложил двете графства да обединят силите си и да унищожат тази разбойническа шайка, която и ги позоряла, и им вредяла. Никой обаче не искал да започне пръв. И така станало, че кралският пратеник се върнал без нито един войник и с голото обещание, че ще получи двеста човека, когато се оправят пътищата. Тогава съжалих, че сме пуснали Том Фагъс да си замине, тъй като смелостта и съобразителността му щяха да са ни по-ценни от половин дузина мъже. После обсъдихме положението с мистър Стикълс, като аз му разказах за присъствието на Лорна и всичко, което знаех за истерията й. Той се съгласи, че няма никаква надежда да избегнем нападение от страна на престъпниците, особено пък сега, когато знаят, че и той се е върнал. Похвали ме, че съм скрил житото така, че едва ли биха го намерили. Освен това препоръча още сега да се укрепят всички входове на къщата, да се стои на пост през нощта и смяташе, че веднага трябва да замина за Линмът, за да доведа войниците му да ни пазят фермата.

Понеже знаех, че долините още са наводнени, реших да мина по горния път. Накарах коня си да преплува през Лин на едно плитко място под нашата къща (където понякога можеш да прескочиш) и оттам в галоп изкачих хълмовете и тръгнах по билото. Всички долини от лявата ми страна се бяха превърнали в широки реки, а от дясно беше морето. Когато обаче се заспусках надолу към Линмът, уплаших се, че напразно съм бил целия този път. Река Лин бучеше и се пенеше, като разбиваше цели стволове в скалите. Малкото дървено мостче отдавна беше отнесено. А мъжете, които търсех, очевидно бяха от другата страна на придошлата река, понеже от моята страна нямаше нито една къща.

Тръгнах надолу по течението, докато стигнах до морския бряг, и там, за мой късмет, на отсрещната страна видях някакъв човек. И макар че не можеше да чуе нито дума поради оглушителния рев на реката, най-после успях да го накарам да разбере, че искам да мина оттатък. Друг човек му помогна и двамата избутаха една лодка във водата. След това навлязоха доста навътре в морето, за да заобиколят устието на бучащата река, и дойдоха при мен. Вторият мъж се оказа главният помощник на Стикълс. Той се върна да доведе другарите си, които взеха оръжието си, но се наложи да изоставят конете си. Накрая се оказа, че са само четирима, но дори и те щяха да са ни в помощ. След това с пълна скорост се отправих към дома. Мъжете щяха да ме последват пеша и да прекосят реката високо някъде из мочурищата.

Отклонението беше доста голямо, така че аз бях в „Могилата на дъждосвирците“ два часа, че и повече преди тях. Бяха издигнали знамето си на хълма като знак за двамината си стражи, които скоро дойдоха при тях, и войниците станаха общо шест.

И добре, че се прибрах толкова бързо, защото в къщи цареше силна възбуда, а всички жени трепереха. Когато попитах какво се е случило, Лорна, която изглеждаше най-спокойна, отвърна, че тя била виновна за всичко.

Ето какво ми разказа. Привечер излязла в градината под къщата, за да провери дали са поникнали зюмбюлите й. Била се приближила доста до брега на придошлия поток, когато изведнъж Карвър Дун стрелял по нея иззад някакви храсти от другия бряг. Куршумът се забил в земята пред краката й и я обсипал цялата с мека пръст.

Тя се хвърлила върху тревата, напълно неспособна да извика или да избяга, а Карвър Дун се приближил до самия край на потока, който единствен ги разделял.

— Този път те оставям жива — казал той с плътния си спокоен глас — само защото така е по-удобно за моите планове. Но ако не се върнеш утре и не донесеш всичко, каквото си взела, ето тук е твоята смърт, тук е твоята смърт, където отдавна те чака! — И като казал това, той посочил с пръст цевта на пушката си, а после се обърнал и си заминал, без нито веднъж да погледне назад.

Понеже очаквахме да ни нападнат тази нощ, приготвихме големи количества свинско, шунка и овнешко, а също и сайдер, за да има какво да пият войниците.

Преди да си легнат момичетата, Лорна каза нещо, което ми се стори много умно, и се зачудих как никога не се бях сещал за това. Но по-напред беше направила нещо, което не можех да одобря. Отишла при мама и започнала да й се моли да й разреши да се върне в Долината на Дун.

— Нещастна ли си тук, мое дете? — нежно я попитала мама, понеже вече гледаше на Лорна като на собствена дъщеря.

— О, не! Дори съм прекалено много щастлива, мисис Рид. Никога преди не съм знаела какво е мир и покой и едва когато дойдох тук, познах истинската доброта. Но не мога да бъда толкова неблагодарна и да изложа всички ви на опасност само заради себе си. Разрешете ми да си вървя, не бива да плащате толкова висока цена заради моето щастие.

— Мило дете, ние не плащаме никаква цена — отвърнала мама. — Не само ти си причината за тази заплаха. Попитай Джон да ти каже. Той разбира от политика, а в случая става въпрос именно за политика.

Лорна дойде при мене и очите й задаваха стотици въпроси. Аз обаче нищо не й казах, освен че нападението (ако има такова) няма да е заради нея, а чуе ли шум през нощта, трябва добре да се омотае в завивките, да затвори прекрасните си очи и отново да заспи.

— Не може ли да не участвуваш в този бой, Джон? — попита ме тя.

— Сигурен съм, че няма да има нищо такова, но ако има, трябва да взема участие.

— Джон, да ти кажа ли какво си мисля? Може би това е само моя приумица и не заслужава да се споменава.

— Искам да я чуя, скъпа моя, ти така добре познаваш нрава ми.

— Това, което си мислех, е следното, Джон. Знаеш колко са придошли реките, повече от всеки друг път. Според мен цялата Долина на Дун е наводнена и всички къщи са под водата.

— О, малка магьоснице — извиках аз, — какъв глупак съм бил да не се сетя за това по-рано. Разбира се, че е така. Трябва да е така. Водите от цялата Баджуъртска гора и всички долини над нея, и големите преспи от самата Долина нямат друг излаз освен през моя прочут водопад. Поне двайсет фута от Долината трябва да са под вода. И изобщо, ако е съществувал някога глупак, то това съм аз. Как съм могъл да не се сетя за това по-рано?

— Спомням си, че веднъж, когато валя дъжд цяла есен и цяла зима, водата в стаите ни стигаше до два фута и трябваше да живеем на открито върху скалите. Но според теб водата сега е по-висока — поне мисля, че така каза, Джон.

— Не знам — отвърнах аз. — Знам само, че никой не помни такова наводнение, нито ще види подобно нещо отново. Три месеца сняг, сняг, сняг и накрая за капак две седмици дъжд. Как всичко това може да се оттече само за няколко дни? Да не говорим, че реките все още са задръстени с много лед. Можеш да вярваш на думите ми, мистрес Лорна, че в красивата ти беседка в момента има шест фута вода.

— Какво пък, моята беседка ни свърши добра работа — изчерви се Лорна, като си спомни за всичко, което беше ставало там, — а сега моята беседка е тук, Джон. Мъчно ми е само като си помисля за всички нещастни жени, които пороят е прокудил от домовете им. Но във всичко това има и нещо хубаво, в такова време те не могат да изпратят много хора срещу нас.

— Права си. Господи, колко си умна! Ето защо само трима са преследвали Джереми Стикълс. Сега вече не се съмнявам, че ще ги победим, ако изобщо дойдат. Не могат да запалят и къщата, понеже покривът е прекалено мокър, за да гори.

Изпратихме всички жени да си легнат рано, с изключение на Гуени Карфакс и Бети. На тях двете разрешихме да останат, тъй като можеше да ни бъдат полезни, стига да успееха да че се скарат. След разговора ми с Лорна аз лично вече не се страхувах. Нямаше голяма вероятност разбойниците да изпратят срещу нас повече от осем-десет души, при положение че домовете им са в такава опасност; а срещу тях ние можехме да изправим осем здрави мъже, сред които бяхме и ние с Джереми, всичките добре въоръжени, плюс тримата ратаи, енорийският свещеник и обущарят. Те бяха въоръжени със сърпове и вили.

И да ви кажа, изгарях от желание тази нощ да се срещна с Карвър Дун и веднъж завинаги за уредя сметките си с него. Затова отказах да остана в къщата или да обикалям наоколо с войниците. Отидох и се скрих в една копа сено, като смятах, че най-вероятно разбойниците ще започнат атаката си оттам, какъвто беше обичаят им.

Не мина обаче много време, откак се бях скрил в сеното, като заредих най-хубавата си пушка и приготвих тежка тояга до себе си, когато ме налегна здрав сън и въпреки цялата си решителност, заспах.

Това, разбира се, беше голям срам, но ако и вие като мен бяхте киснали във водата след цял ден усилен труд, ако бяхте изживели силно вълнение и като капак на всичко се бяхте навечеряли хубаво, тогава може би не бихте ме съдили толкова строго.