Лорна Дун

LVI главаЛОРНА Е СВОБОДНА

Оттук нататък събитията се заредиха едно след друго с такава бързина, че не смея да се надявам, че ще успея да спомена и половината от тях. Освен това трябва да си призная слабостта, че понякога прекалено се увличам в подробности, но се надявам, че това ще ми бъде простено, тъй като за всеки е съвсем ясно, че съм се опитвал да запиша само онези случки, които имат значение за тази история.

Най-важното събитие, което последва, беше неочакваното завръщане на Лорна — на моята Лорна, на моята любима. Върна се, при нас в чудесно здраве и прекрасно настроение, щастлива като птичка, че отново е у дома. Всеки би изпитал удоволствие, ако видеше лицето й, искрящите й очи и усмивка, червенината по бузите й (когато я целувах) и нетърпението, с което тази истинска кралица отново тичаше из нашите стаи. О, тя толкова обичаше това и непременно трябваше да види онова, и къде е нейният стар приятел котаракът? Цялата къща се изпълни със светлина, като че ли слънцето беше слязло от хълма, а Лорна беше огледалото, в което то се отразяваше.

Мама седеше в стария стол, бършеше страните си и я гледаше, дори очите на Лизи се оживиха от искрящата свежест на Лорнината красота. А аз? За мен спокойно можеше да се каже, че съм загубил разсъдъка си, защото изтичах навън, захвърлих шапката си на хамбара и зацелувах жената на Джон Фрай така настойчиво, че се наложи да ме заплаши с щипките за захар.

О, колко неща имаше да ни разказва Лорна! А после се започна и тази история с яденето — не знам защо хората му викат „лека закуска“, — в края на краищата как е възможно Лорна да е пътувала толкова дълго, чак от Ексмур, и да не е умряла от глад?

— Ах, как обичам всичко това — повтаряше тя за петдесети път, и съвсем нямаше предвид само храната. — Полъхът от тресавищата направо ме подлудява, а игликите, надничащи под храстите… О, сигурна съм, че съм създадена за фермерска съп… искам да кажа, създадена съм за селски живот, така както Лизи е създадена да бъде съпруга на военен. А сега, понеже няма да ме попитате, ще ви кажа нещо, което смятах да пазя в тайна до утре сутринта. Аз съм своя собствена господарка — какво ще кажеш за това, майко? Аз сама съм си господарка!

— Тогава няма да останеш дълго такава — извиках аз, понеже мама като че ли не я разбра и започна да си търси очилата. — Мила моя, ти ще бъдеш моя господарка, а аз — твой господар.

— Колко искрено обяви намеренията си, Джон, и съвсем вярно, но не е ли малко рано? Но щом нещо трябва да става, да става — заяви Лорна, хвърли се на гърдите ми и си поплака.

След като всички си бяха легнали, а аз останах да изпуша една лула и да обмисля нещата, просто не можех да повярвам в щастието си. Та сега би могъл да ми завиди и най-големият английски благородник — най-невинната и най-милата девойка, най-знатната дама на тази страна ме обичаше с цялото си сърце и душа. Мислих по този въпрос дълго и много сериозно, докато пушех от новия тютюн, който моята Лорна ми беше донесла — най-възхитителното нещо след нея самата. Димът се разсейваше полека, а аз си казах: „Господи, това е прекалено хубаво, за да продължи дълго за човек, който с нищо не го е заслужил.“ Но понеже не виждах никакъв друг изход, доверих се на бъдещето и си легнах, за да сънувам голямото си щастие.

На сутринта Лорна беше готова да ни разкаже своята история, а ние — да я изслушаме. Беше облякла рокля от някаква простичка материя, която въпреки това й стоеше изящно и неповторимо благодарение на прекрасната й фигура. Лизи полудя от завист, както би могло да се очаква от нея, въпреки че Ани никога не би го направила, а щеше да й се възхити и да поиска модела. А мама — тя като че ли изобщо не разбираше какво става около нея и чакаше някой да й обясни. Напоследък с учудване забелязвах, че скъпата ми майчица беше загубила пъргавината на ума си и не обръщаше голямо внимание на нищо, което не засяга лично мен. Казвахме, че е взела да недочува, но според мен женитбата ми, която щеше да се състои скоро, я караше да си мисли за нейната младост и за баща ми, ето защо може би през цялото време мислите й бяха насочени към миналото.

На сутринта Лорна беше станала дори преди мен и търсеше яйца из сеното. Хванах я и я нацелувах така горещо (поне нямаше кой да ни види), че тя заяви, че никога повече нямало да ходи там, и все пак на другата сутрин отново дойде!

Старият слуга на граф Брандър, който беше придружил Лорна, я наблюдаваше с такава смесица от възхищение и съжаление, особено след като видя колко обикновени бяха къщата и обноските ни. От своя страна тя го смяташе за достоен, но изглупял стар джентълмен, за когото истинското щастие се състоеше във високото обществено положение и многото пари — неща, които тя беше готова изцяло да отхвърли като врагове на нейното щастие. И между другото, действително много умно се беше възползувала от нравите, които царяха по онова време. Случиха се времена — как пък все такива времена се случват, — когато всеки, за да направи нещо, с огромно удоволствие взимаше пари за него. И човекът, за когото всички знаеха, че взима най-много пари в цялото кралство (след краля и кралицата, разбира се), беше Председателят на върховния съд лорд Джефрис.

След като този прочут човек се върнал от своето кърваво правораздаване, покрит с успехи и слава (при положение че беше обесил всеки, който не е имал достатъчно пари, за да му плати), кралят останал толкова доволен, че извикал: „Само този човек е достоен да оглавява нашето правосъдие!“ Съответно Големият държавен печат на Англия бил поверен в неговите ръце.

И случило се така, че съдбата на Лорна зависела единствено от министъра на правосъдието, тъй като граф Брандър починал малко след моето заминаване от Лондон. Тя тъжеше за вуйчо си, както би трябвало да тъжим за всеки добър човек, когато умре.

И така, министърът на правосъдието лорд Джефрис несъмнено знаел за огромното богатство на Лорна и за това, че тя не желае нито да види, нито да чуе за който и да било от младите благородници, тъй като била дала дума на простия Джон Рид. В резултат от всичко това той отишъл да я посети по своя, собствена инициатива. Лорна от своя страна така добре свършила останалата част от работата, че той, вече три четвърти пиян, видял много лесен начин да се сдобие с куп пари. И още там, в този миг (лорд Джефрис винаги действуваше бързо), с помощта на една доста кръгла сума, получена в брой, той дал официално разрешение на Лорна да се омъжи за доблестния рицар Джон Рид, при условие че кралят няма нищо против.

Негово величество нямал никакви възражения по този въпрос, тъй като ме смяташе за верен католик, а кралицата искала да угоди на Лорна. Затова, без много да се двоумят, двамата дали съгласието си за женитбата с уговорката, че когато Лорна стане пълнолетна и господарка на богатствата си, трябва да плати голям данък на короната, а част от земите си да даде на църквата. Освен това кралят щял да бъде този, който ще диктува условията. Така че когато всеки получел своя дял — министърът на правосъдието, Кралят и църквата, — за Лорна нямало да остане нищо.

В този момент обаче ние не мислехме нито за пари, нито за титли или за каквото и да било друго. Мислехме само един за друг. Със своята най-мила усмивка Лорна ми каза, те ако изобщо съм имал намерение да я взимам, то трябвало да я взема без нищо, понеже смятала щом стане пълнолетна, да прехвърли остатъка от наследството си на най-близките си роднини, тъй като подобно богатство не подобавало на жената на един фермер. А аз най-искрено й отговорих, че точно това винаги е било моето желание. Затова я помолих да прави каквото си иска, или по-точно да почака три години и да си мисли за него, тъй като все още нищо не можеше да направи.

Всичко, свързано с нашата женитба, беше уредено с помощта на пастор Боудън и доброжелателството на две графства. А аз просто не можех да повярвам на късмета си, като гледах колко красива, нежна и мила е Лорна, като същевременно притежаваше достатъчно темперамент и женско чувство, та никога да не бъде скучна и отегчителна. Сега вече можех да я, нарека жена, макар и много млада и игрива, или може би трябва да кажа преливаща от игривост, като че ли никога не беше познала страданието.

Но всичко това беше прекалено прекрасно, за да продължи без едно зловещо прекъсване, което превърна щастието ни в ужас и радостта — в мъчение. Когато беше сама с мен, някакъв потаен страх я караше да трепери. И както всички чувства на скъпите ни хора намират отглас и у нас, така страхът от някакво незнайно зло преминаваше и у мен. И колкото повече наближаваше денят на нашата сватба, толкова повече се задълбочаваха страховете ми. Взех твърдо решение зорко да пазя Лорна даже и с риск да занемаря полската работа.

Свирепата битка с разбойниците, станала толкова скоро, и моята ръководна роля в нея, изчезването на Съветника и Карвър — за които се говореше, че са отишли право в ада, — всичко това ме беше направило по-популярен от всякога. Съответно имаше много приказки и много вълнения във връзка е нашата сватба, на която чухме, че щели да дойдат хора от близо и далеч, за да видят високия ми ръст и Лорнината хубост.

Милата ми майчица уреди всичко с най-големи подробности, а Ани и Лизи, сестрите Сноу и Рут Хъкабак (която убедихме да дойде) така изпълваха църквата с роклите си, че ми се струваше, че няма да има къде да стъпя. Когато церемонията започна, Лорна дойде при мен по начин, който силно ме учуди, и хвана лявата ми ръка така, че от все сърце ми се прииска всичко това да свършва по-скоро.

Моята любов изглеждаше толкова прекрасна, че просто се страхувах да я гледам, и все пак поглъщах цялата й красота. Тя несъмнено се боеше, но никой не го забеляза.

Роклята на Лорна беше снежнобяла, покрита със светлолилав тюл и възможно най-проста, но и най-прекрасна. Осмелих се да я погледна едва когато всеки от нас каза „да“ — тогава се погледнахме в очите.

Невъзможно е за човек, който не е обичал като мен, да разбере щастието и гордостта, които изпитах, когато всичко беше свършило, камбаните забиха и пасторът ни беше благословил. И когато Лорна се обърна към мен, игривият й поглед беше станал покорен и замислен от този тържествен акт. Очите й, които нямат равни на себе си по целия свят, бяха пълни с толкова спокойствие и сладки обещания, че ме изумиха, макар че ги познавах толкова добре. Любими очи, най-милите очи, най-прекрасните най-любящите — и изведнъж в църквата изстрел, и тези очи се изпълниха със смърт.

Лорна падна на коленете ми тъкмо когато се канех да я целуна, както се полага на всеки младоженец, и жълтите дървени стъпала на олтара се оплискаха с кръв. А тя лежеше в краката ми и преданите й очи се опитваха да ми изпратят последното си послание. Повдигнах я, виках името й, но всичко беше напразно. Единствения признак на живот беше изтичащата й яркочервена кръв. Не си спомням какво съм чувствувал и какво съм мислил, докато ръцете на моята съпруга, обвили врата ми (бях я повдигнал и нежно ги поставил там), се отпускаха все повече и повече. Тя отрони дълга въздишка върху гърдите ми като последно сбогуване с живота, а носле стана студена, съвсем студена. Положих жена си в ръцете на мама и след като помолих да не се вдига шум, излязох да търся отмъщение.

Разбира се, знаех кой го беше извършил. На този свят имаше само един човек, способен на такова нещо — такова нещо! Скочих върху най-добрия си кон с юзда, но без седло и обърнах Кикъмс натам, накъдето ми посочиха. Помня само как мъжете отстъпиха, когато поех по пътя, който Карвър беше хванал.

Нямах никакво Оръжие. Бях облечен е най-хубавия си костюм и сватбената риза, избродирана от Ани, червена от кръвта на моята съпруга. Бях тръгнал, както ми се струваше тогава, за да разбера дали на този свят изобщо съществуваше правда, или не.

С бясно летящия Кикъмс скоро стигнахме до хълма Блак Бароу, упътени от виковете на някакви хора, които дочувах като далечен шепот. И там, на известно разстояние пред мен, върху огромен черен кон яздеше човек, когото веднага познах.

— Или ти, или аз — казах си, — каквато е волята божия. Но и двамата не бива да живеем на тази земя нито час повече.

Познавах силата на този огромен човек и знаех, че е въоръжен с пушка (ако е имал време да я зареди отново след като застреля Лорна) или във всеки случай с пистолети и кавалерийска сабя. И въпреки всичко нито за миг не се съмнявах, че ще го убия.

Понякога без да виждам и земята под себе си, понякога забелязвайки всяка шумка, препусках след него по безкрайната равнина.

Но той се обърна и погледна назад само веднъж. И макар че беше далеч пред мен и яздеше с все сила, забелязах, че върху коня пред него имаше нещо — нещо, за което трябваше да внимава и което му пречеше да поглежда назад. Във възбудата си си втълпих, че това е Лорна, докато сцената в църквата отново не изплува в пламналия ми мозък точно както завесата пада в края на всяка трагедия. И докато се носех над камъни и канавки върху полуделия си кон, това жестоко деяние отново се разигра пред очите ми, но този път наблюдавах картината спокойно, като че ли нямах нищо общо с тази работа.

Мъжът сви по тесен път, минаващ между високи скали, същият, по който беше вървял Джон Фрай, когато следеше вуйчо Бън. Но когато Карвър пое по него, той се обърна и ме видя на не повече от стотина ярда зад себе си. А аз видях, че пред себе си той държеше детето си, малкия Енси. Енси ме забеляза, протегна ръчички и се разплака за мен, тъй като лицето на баща му го плашеше.

Пришпорвайки уморения си кон, Карвър Дун постави едната си ръка върху пистолета, от което разбрах, че не е успял да зареди пушката си. Победоносен вик се изтръгна от дълбините на сърцето ми. Какво ме интересуваха някакви си пистолети? Нямах шпори, но конят ми не се нуждаеше от тях. Дори не го подтиквах — по-скоро го удържах, тъй като беше със съвсем пресни сили. Знаех обаче, че ако черният кон пред нас тръгнеше по стръмния склон, където пътеката се разделяше, веднага щяхме да го настигнем. Ездачът му също го знаеше и понеже в този каменен канал нямаше място да се обърне и да стреля, на кръстопътя дръпна юздите и насочи коня си надолу по пътя, водещ към Омагьосаното тресавище.

— Така ли? — казах си, като разсъждавах с мозък, хладен като лед. — Днес ще разрежеш калта, касапино.

Следвах врага си внимателно и неотлъчно, но не бързах, тъй като отиваше към място, откъдето измъкване нямаше. Той обаче си мислеше, че се страхувам да се приближа, защото чух тихия му смях. „Който се смее последен, се смее най-добре“ — мина ми през главата.

Изправих се върху гърба на коня си и въпреки че нямах стремена, хванах клона на един стар дъб, надвиснал над скалите, и го откъртих от стеблото. И досега хората сочат с почуда това дърво, но най-учуденият от всички съм аз.

Карвър Дун рязко зави зад ъгъла и стреснат и уплашен, дръпна юздите на самия ръб на черното и бездънно тресавище. Помислих си, че сега ще се обърне срещу мен, но вместо това той продължи да язди, като се надяваше да намери някакъв заобиколен път.

Между скалите и блатото има път за тези, които познават местността или имат време да го потърсят, но по всичко личеше, Карвър не познава мястото и за него път нямаше. Само загуби време да го търси. Изведнъж той взе някакво решение, обърна се, стреля и се впусна с коня си срещу мен.

Куршумът му ме уцели някъде, но не му обърнах внимание. Опасявах се единствено да не ми избяга, затова обърнах Кикъмс така, че препречих прохода, а с дъбовия клон с все сила ударих коня му по главата. Преди сабята му да ме докосне, и човекът, и конят се строполиха, като почти повлякоха и мен.

За миг Карвър остана да лежи на земята, неспособен да се изправи. Скочих от коня, отметнах косата си назад и разперих ръце, като че ли се намирах на ринга за борба. И тогава малкото момченце дотърча при мен, хвана ме за крака и ме погледна. Ужасът в очите му ме накара да се уплаша от себе си.

— Енси, миличък — казах му нежно, понеже не исках, да види жестокия си баща убит, — изтичай ей зад онзи завой и набери камбанки за красивата дама.

Детето ме послуша. Обръщаше се назад и се смееше, а аз се приготвях за битката. Още докато неприятелят ми лежеше в безсъзнание, можех да го убия само с един удар, но нямаше да е честно.

Почернял от гняв, Карвър се изправи на крака и се заоглежда за оръжията си, които бях отстранил. После се приближи към мен и се втренчи в очите ми. Беше свикнал да плаши младите хора с погледа си.

— Не искам да ти направя нищо лошо, момче. Достатъчно те наказах — високомерно каза той. — Прощавам ти, защото си се държал добре с малкия ми син. Върви си и бъди доволен.

В отговор го зашлевих леко — не да го заболи, а да накарам кръвта му да кипне. Не желаех да разговарям с такъв човек.

Между нас и тресавището имаше едно равно местенце. Заведох го там и го оставих да започне, когато той сметне за необходимо. Струва ми се, почувствува, че и неговият час е ударил. Мисля, че от начина, по който стоях, но най-вече от твърдия ми поглед разбра, че е намерил своя равен. Във всеки случай страните му пребледняха.

Като видях това, макар че беше такъв злодей, дадох му възможност да ме нападне пръв. Протегнах му лявата си ръка, както правя с по-слабите борци, и му позволих да ме хване. Великодушието ми обаче се оказа прекалено. Бях забравил за раната, която ми беше нанесъл с пистолета, и че едно от ребрата ми е пукнато. Карвър Дун ме сграбчи през кръста в хватка, която никой досега не ми беше прилагал.

Чух как реброто ми се счупи. Докопах го за ръката и разкъсах мускула. После го сграбчих за гърлото — нещо, което не е позволено в борбата, но той се беше опитал да сграбчи моето, а сега не беше време за игри. Той напразно се бореше, блъскаше окървавения си юмрук в лицето ми и ме хапеше. Със желязната си сила го държах безпомощен цели две минути.

— Няма да ти правя нищо повече — извиках. — Карвър Дун, ти си победен. Признай го и благодари на бога. Върви си по пътя и се покай.

Но беше твърде късно. Дори и да беше признал за пръв път в живота си, че е срещнал своя равен, вече беше твърде късно.

Черната кал се беше вкопчила в краката му. В яростта си не бяхме обърнали внимание на земята под нас. Аз самият едва успях да отскоча, докато той падаше назад. Карвър протегна ръце и ужасът в очите му беше страхотен. Силите изведнъж ме напуснаха. Можех само да стоя и да гледам как бавно, малко по малко, Карвър потъва, докато се загуби от погледа ми.