Любовницата на пирата

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше непоносимо дълъг ден или поне така се стори на Бетина. След като закърпи роклята и ризата си, тя реши да запълни времето си, като почисти каютата. Избърса праха, подреди масата и малкото помещение сякаш стана друго. Но пред нея се простираше все още един дълъг ден, а тя нямаше какво да прави и нервно закрачи из каютата.

Реши да излезе, за да подиша чист въздух и да види острова, край който бяха пуснали котва. Ала когато отвори вратата един висок моряк изкрещя, че не може да напуска каютата и няма право да излиза на палубата. Мъжът я гледаше сърдито и нямаше намерение да отстъпи, затова тя се обърна, върна се отново в малкия си затвор и затръшна вратата.

Помъчи се да заспи, но беше прекалено горещо. Копнееше да излезе на палубата, но капитанът й бе забранил дори и това малко удоволствие. Навярно се бе досетил, че тя ще се опита да избяга.

Бетина не се бе отказала от мисълта за бягство и докато неспокойно се разхождаше из каютата, й хрумна една идея.

Когато се стъмни, тя запали свещите. Изведнъж в каютата нахлу свеж вечерен въздух. Обърна се и видя Тристан на прага.

— Липсвах ли ти, моя малка красавице? — насмешливо попита той.

Тя се отдръпна назад и се загледа в дръжката на камшика, затъкната в широкия копринен пояс на кръста му.

— Не ми отговори.

— Ще бъда най-щастливата жена, ако очите ми никога повече не те видят.

— Радвам се, че все още си толкова мила и любезна — саркастично отвърна той.

— А ти, както виждам, си оставаш страхливец. Страхуваш се да останеш в една стая с мен, ако не си с камшика си! — гневно извика Бетина, събрала смелост от надигащият се в гърдите й гняв.

Тристан се усмихна и хвърли камшика на масата.

— Скоро ще ти докажа, че не се нуждая от този камшик, за да те опитомя.

Младото момиче го изгледа неразбиращо, но на вратата се почука и тя забрави за думите му.

Едно момче влезе с голяма поднос, отрупан с храна и го постави на масата. Той хвърли срамежлив поглед към Бетина и бързо си излезе.

Те се хранеха мълчаливо, а Бетина не вдигаше поглед от чинията си. Ядеше колкото се може по-бавно, но този път Тристан не прояви нетърпение. Може би е уморен, помисли си тя, и тази нощ няма да иска нищо от нея.

— Искаш ли да излезеш да се разходиш?

Бетина го погледна и видя усмихващите му се сини очи.

— Днес исках да изляза, защото тук беше много задушно. Защо не ми бе разрешено? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.

— Защото не искам да излизаш на палубата през деня — отвърна Тристан.

— Но защо? На „Песента на вятъра“ трябваше да е стоя в каютата, за да не изкушавам екипажа. Сега всички моряци са слезли на брега и няма кой да ме види. Да не би да се страхуваш, че ще избягам? — дръзко попита Бетина.

— Не, ти няма да избягаш, така че избий тази мисъл от главата си. Дори и да успееш да достигнеш брега, няма къде да отидеш. Ще те намеря.

— Тогава защо трябва да стоя в каютата? Можеш поне да ми позволиш да излизам, когато хората ти ги няма. Няма да се случи нищо лошо.

— Не всички от екипажа са на брега, Бетина. А освен това в пристанището има много кораби и палубите гъмжат от мъже. Предпочитам никой да не те вижда на кораба ми.

— Страхуваш се, че някой ще се опита да ме спаси, а теб могат да те обесят заради пиратските ти грабежи?

— Едва ли, малката ми — усмихна се младият мъж. — Но някой търговец на робини може да се промъкне на кораба през нощта и да те отвлече. Съдбата ти може да бъде много по-лоша и окаяна, отколкото в момента.

— Съмнявам се, че може да ме сполети нещо по-лошо, капитане — отвърна тя и презрително го изгледа. — Но да оставим този разговор. Колко дълго ще останеш в пристанището?

— Не много. Още ден или два.

— И оттук ще отплуваме за Сен Мартен?

— Да.

— Тогава, след като отплуваме, аз мога ли…

— Не! — прекъсна я той, предугаждайки въпроса й. — Ти си прекалено голямо изкушение за мъжете, Бетина.

— Но това е смешно. Аз не съм по-различна от всяка друга жена, а твоите хора сигурно ще се наситят на женските прелести, преди да се върнат на кораба.

— Да, но независимо от това, ако те виждат всеки ден на палубата, може да предизвикаш неприятности. Ти си много красива жена, Бетина, и аз няма да позволя да изкушаваш екипажа ми.

— Твоите хора вече са ме виждали.

— Да, и знаят, че си моя. Те ще запомнят, че си хубавица и че капитанът им е много щастлив мъж. Но ако те виждат всеки ден, някой от тях може да рискува живота си, за да те притежава.

— Защо?

— Аз не деля моите жени с никого, Бетина. Ще убия всеки мъж, който те докосне.

Тя потръпна, спомняйки си нещастника, който една не умря заради нея. Ала това нямаше значение, защото тази нощ щеше да й бъде последната на пиратския кораб. Разговаряше с Тристан, за да печели време и да отложи неизбежното, което щеше да поиска от нея.

— Но всичко това е много глупаво, капитане, а и няма какво да правя в каютата ти. Книгите ти са скучни за мен, нямам никаква работа, а освен това тук е много горещо. Мога ли поне за малко да излизам през деня? Ти ще ме наблюдаваш.

Тристан въздъхна и се облегна назад.

— Трябва да управлявам кораба. Няма да мога да се концентрирам върху работата си, ако през целия ден се тревожа за теб, а ако стоиш в каютата ми, ще бъдеш в безопасност. А сега искаш ли да излезеш на разходка?

Без да отговори, тя стана и излезе навън и без да дочака Тристан, тръгна към горната палуба. Беше очарована от красивата тропическа нощ, изпълнена с екзотични ухания. Сребърната луна осветяваше черната морска вода. Морето бе тихо и спокойно, хладният бриз развяваше дългата й коса и душата й се изпълни с покой.

Беше красива и топла нощ, нощ само за любов. Знаеше, че на Сен Мартен щеше да има много такива нощи и с цялото си сърце се надяваше, че ще бъдат изпълнени с любов, любов, която щеше да я накара да забрави настоящия кошмар.

Усети, че Тристан се приближи до нея. Извърна се и видя, че е стиснал здраво с две ръце парапета от двете й страни и се почувства като в капан. Стоеше толкова близо, че тялото му докосваше нейното и тя усети как устните му леко се допряха до врата й. По гърба й полазиха тръпки, тялото й се напрегна и тя си каза, че бързо трябва да прекъсне това, преди да е станало твърде късно.

— Защо ме остави да вярвам, че си избил целия екипаж на „Песента на вятъра“?

Той тихо се засмя, прегърна я през кръста и я притисна до себе си.

— Ти искаше да вярваш, че съм способен на най-ужасни деяния, а аз не исках да те лишавам от това удоволствие. Съжалявам, че те разочаровах, но аз не съм безмилостен убиец, за какъвто ме смяташ.

— Но ти си пират! — възкликна тя и се обърна с лице към него.

— Не съвсем. Отново ще трябва да те разочаровам. Аз съм пират, но с разрешението на Англия. Нападам само испански кораби, както ти казах, и то кораби, които пренасят злато в Испания. Знаеш ли как испанците са се сдобили с това злато, Бетина? — попита Тристан и гласът му внезапно стана студен. — От мъртви мъже, жени и деца. Може да се изненадаш, но френските корсари вършат същото, само че предават златото на Франция.

— Лъжеш! Винаги лъжеш. Щом казваш, че ограбваш само испански кораби, защо тогава нападна „Песента на вятъра“?

— Исках да завладея кораба и да говоря с теб или да сключа сделка с капитана, за да узная закъде пътуваш. Моряците от „Песента на вятъра“ стреляха първи, а аз никога не съм бягал от битка. Завладях кораба, отведох те и го напуснах.

— Но това е пиратство!

— Това беше честна битка.

— Но ти не биваше да ме изнасилваш, капитане.

— Не, не биваше, но ти си толкова изкусителна, че нямам сили да ти устоя. — Притисна я силно до себе си и устните му се впиха в нейните. Тя се опита да го отблъсне, но той я държеше здраво. Бетина усети твърдия му член и знаеше какво ще последва. Какво да прави този път? Как да се бори с удоволствието, което постепенно завладяваше и нея?

Внезапно Тристан я пусна и Бетина политна назад, дишайки тежко. Тя видя развеселения му поглед и я хвана яд, че толкова лесно се бе поддала на игрите му.

— Ела. — Младият мъж взе ръката й и я поведе към каютата.

Когато влязоха, Тристан заключи вратата, но Бетина побягна и застана от другата страна на дългата маса. Взе камшика, който лежеше върху масата, хвърли го през отворения прозорец и предизвикателно изгледа Тристан.

Но той очевидно се забавляваше.

— Нали не възнамеряваш да ми се съпротивляваш, а малката ми? Цял ден очаквах този момент. — Сините му очи се срещнаха с нейните тъмнозелени. — Свали дрехите си, Бетина. Време е.

Какво можеше да стори? Мислите й отчаяно препускаха. Обвиняваше се, че е страхлива и че трябваше още през деня да скочи от кораба, но сега вече бе твърде късно.

— Хайде! — изрева Тристан.

Искаше й се да крещи от гняв и безсилие. Раздра роклята си и я смъкна; измъкна ризата през главата си и я хвърли към него. Погледна го с омраза, извърна се, легна в леглото и зачака.

Тристан бързо се съблече и се мушна до нея. Бетина извърна глава, а зелените й очи изпускаха гневни искри.

— Мразя те, Тристан, мразя те с цялото си същество. Всяко твое докосване ме отвращава, така че, ако искаш да ме изнасилиш, направи го по-бързо и да приключим с това — изсъска тя.

Ала той не й обърна внимание.

— Не и тази нощ, Бетина. Тази нощ ти ще откриеш радостта да бъдеш жена.

— Много сте самонадеян, мосю! — горчиво се изсмя тя. — Не си достатъчно добър, за да ме научиш на подобни радости.

Лицето му потъмня и тя разбра, че този път стрелата й е улучила целта. Той разтвори краката й и грубо проникна в нея, но болката я зарадва. Този път бе прекалено объркана и смутена, за да почувства някакво удоволствие и когато той свърши и се отпусна, Бетина облекчено въздъхна.

— Защо сама се измъчваш, Бетина? Защо забраняваш на тялото си насладата, която мога да ти дам?

Тя отвори очи и видя, че той я наблюдава. Разбра, че опасността още не бе отминала.

— Не се измъчвам и не си забранявам нищо. Просто ти казах истината — презрително отвърна младото момиче.

— Ти си вещица.

— А вие, мосю, сте въплъщение на дявола.

Стаята се изпълни със смеха му.

— Ако е така, тогава ние сме отлична двойка. — Стана от леглото, нахлузи панталоните си и си наля чаша вино. Преди да го изпие, се наведе, вдигна дрехите й и ги остави на стола.

— Ще трябва да се грижиш по-добре за дрехите си. Няма да изглеждаш толкова привлекателна в моите.

— Имам и други дрехи — язвително отвърна тя.

— Така ли? И къде са те?

— В моите сандъци, разбира се.

— На моя кораб няма твои сандъци, Бетина. Само ти, прислужницата ти и сандъчето с зестрата ти.

Бетина отвори широко очи.

— Отново ме лъжеш!

— Защо да го правя?

— Но моят чеиз беше в онези сандъци! — изкрещя тя.

— Сигурен съм, че бъдещият ти съпруг ще ти купи друг чеиз.

— Но аз не искам друг! — Сълзите опариха очите й и тя не можа да ги спре. — Цял месец работих, за да ушия сватбената си рокля. Беше толкова красива — тя избухна в сълзи и зарови лице във възглавницата.

— Майко Божия! Ти не плака, когато загуби девствеността си, а сега плачеш за някаква си рокля. Да вървят по дяволите всички жени и проклетите им сълзи! — Тристан грабна ризата си и изскочи от каютата, затръшвайки вратата след себе си.