Любовницата на пирата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Бетина се събуди. Отдавна бе минало полунощ. Чу ромоленето на дъжда и стана от леглото, за да затвори прозореца.

Ала преди да прекоси половината стая, някаква ръка я сграбчи за косата и към нея се притисна нечие мокро тяло. Отвори уста, за да извика, но дръзкият нападател бързо запуши устата й с някаква кърпа, а ръцете й бяха извити и завързани на гърба. Бетина се опита да се извие, но в следващия миг се намери на пода, омотана в здраво въже.

Беше уплашена до смърт. Навярно Антоан Готие я бе открил и бе дошъл да си отмъсти.

Мъжът се наведе над нея и дъждовни капки, които се процеждаха от косите му, покапаха върху лицето й, В стаята бе тъмно и тя не можеше да различи чертите му.

— Съжалявам, че трябва да те вържа, малката ми, но ти беше лошо момиче и не мога да рискувам. Навън вали проливен дъжд, затова ще те омотая в едно одеяло, въпреки че се питам защо ли съм толкова загрижен за теб след всичко, което направи.

В гърдите й се надигна гняв. Какво правеше Тристан тук? Навярно е напуснал острова един или два дни след нея. Той трябваше поне седмица да я търси из острова, защо бе дошъл тук? Нали и без това след месец или два трябваше да я доведе в Сен Мартен?

Той я уви в меко одеяло, остави пролука да диша, метна я на рамо и се насочи към прозореца, Дъждът бързо намокри главата й, но Тристан спря, остави я на земята и двамата се подслониха до стената.

— Ще почакаме Жюл. Той също те търси. Трябва да сме на кораба преди разсъмване, а изгубихме дяволски много време, докато открием това място.

Бетина мислено прокле онзи, който го бе упътил насам. Когато на сутринта майка й се събуди и разбере, че я няма, ще настоява Пиер да тръгне да я търси и ще направи всичко, за да я спаси.

— Тристан, намерих я!

— Не знам кого си намерил, Жюл, но във всички случаи не е Бетина, защото тя е тук, при мен.

— Но аз запалих свещ, както ми каза. Тази има дълга сребристоруса коса — отвърна Жюл.

— Аз направих същото и ти казвам, че Бетина е в ръцете ми — отвърна Тристан с нарастващо раздразнение.

— Видя ли лицето й?

— Не, но… — Той млъкна и Бетина почувства как пръстите му се плъзнаха по лицето й. — По дяволите, тук е толкова тъмно! Ще вземем и двете, трябва да се махаме от острова, преди да се е съмнало. Една повече или по-малко, какво значение има?

Бетина се опита да извика, но нито звук не излезе от устата й. Знаеше, че Жюл бе отвлякъл майка й, но нищо не можеше да направи. О, Господи, сега кой щеше да се погрижи за нея? Пиер бе изгорил картата, а Тристан каза, че ще потеглят от острова преди разсъмване.

Почувства, че я повдигат и Тристан отново я метна през рамо. Ръцете я боляха, краката й бяха мокри и студени. Нямаше нужда да я връзва толкова здраво, помисли си тя, и без това нейната сила не можеше да се мери с неговата. Държеше се с нея като с безправна робиня!

Дъждът се просмукваше през одеялото и скоро цялото й тяло бе мокро.

Тристан я сложи да легне, а от лекото люлеене, Бетина разбра, че се намират в лодка. След малко Жюл постави майка й до нея и лодката потегли. Не след дълго щяха да бъдат на борда на „Дръзката лейди“ и изцяло във властта на Тристан.

Сърцето й се изпълни с нарастващо чувство на отчаяние и безпомощност. Майка й сигурно бе изплашена до смърт. Жизел сигурно бе чула разговора между Тристан и Жюл и знаеше кой ги бе отвлякъл и къде ги водеха. Но Жизел не знаеше, че Пиер бе изгорил картата и че няма кой да ги спаси.

Усети, че отново я вдигнаха и я понесоха. Разбра, че Тристан се изкачва по стълби и след няколко минути знаеше, че се намира в каютата му. Той я сложи на пода и грубо разви одеялото.

Бетина кръвнишки го изгледа. Зелените й очи мятаха мълнии и ако погледите можеха да убиват, Тристан щеше вече да бъде купчинка пепел. Той се втренчи за миг в лицето й и избухна в смях.

— Знаех си, че си ти, малката ми. Не мога да сбъркам уханието ти.

Вратата се отвори и Жюл внесе майка й в каютата. Тя също бе завързана и омотана в одеяло. Той я изправи и внимателно я разви.

— Виждам, че си взел тази, която трябва, Тристан — ухили се Жюл, загледан в Жизел. — Тази изглежда моя възраст и вероятно няма да има нищо против да сподели каютата с мен.

Бетина се опита да протестира, но въжето бе прекалено стегнато. Тристан й хвърли развеселен поглед. Явно не бързаше да я развърже.

Жизел разтри схванатите си ръце, но не каза нищо, дори когато махнаха кърпата от устата й. Бетина видя ужаса в очите на майка си и се почувства нещастна, че не може да й помогне и да я успокои.

— Коя сте вие, мадам? — попита Тристан. Стоеше изправен пред Жизел с разкрачени крака и ръце на кръста. Тя беше дребна жена и пиратът се извисяваше застрашително над нея.

— Аз съм Жизел Верлен…

— По дяволите! — изрева Тристан, а Жизел уплашено се отдръпна назад. — Знаеш ли какво си направил, Жюл? Тази жена е майка на момичето!

— И какво от това?

— Имам си достатъчно грижи с дъщерята и не ми трябва и майката!

— Ти си виновен, че момичето ти се качи на главата — изръмжа приятелят му. — Отдавна ти казах какво трябва да направиш с нея, но ти не слушаш. Прекалено си мек с жените, Тристан. Аз много по-лесно се справих с майката.

Тристан се вгледа в пребледнялото лице на жената и широко отворените й зелени очи. Лицето му се отпусна, а гласът му омекна, когато отново й заговори:

— Съжалявам, че ви изплашихме, мадам, но вашето присъствие ни изненада. Бетина ми е говорила за вас и аз мислех, че живеете във Франция — Жизел не отговори и той продължи: — Няма да причиня болка нито на вас, нито на вашата дъщеря. Успокойте се.

— Тогава, моля ви, развържете я, мосю — плахо каза Жизел, не знаейки какво може да очаква от този огромен мъж.

— Не още.

— Нали не възнамерявате да я наказвате, загдето е избягала от вас? — попита Жизел.

— Значи тя ви е разказала за мен, така ли?

— Мога да се обзаложа как те е обрисувала — ухили се Жюл.

— Нямаш ли някаква работа, Жюл? — гневно го изгледа Тристан.

— В момента не. — Жюл се приближи до масата и се отпусна на един стол.

— Бетина ми разказа всичко — вече по-смело се обади Жизел.

— Всичко?

— Да.

— В такъв случай мога да ви уверя, мадам, че аз не съм чудовищният жесток пират, за който тя ме е представила.

— Ако сте мъж на честта, ще ни освободите. Също и Мадлен Доде.

— Мадам, казах, че не съм чудовище, но и че съм мъж на честта. Предупредих я да не се опитва да бяга от мен, но тя не ме послуша. Сега ще се постъпя с нея както намеря за добре.

— Мосю…

— Не съм свършил — прекъсна я Тристан. — Няма да позволя да се намесвате. Ако искате да останете с дъщеря си, трябва да се съобразявате с думите и желанията ми. Това какво ще правя с Бетина, е моя работа. Ясен ли съм?

— Напълно — прошепна тя.

— Добре. Можете да спите в каютата на Жюл. Той ще ви я отстъпи, тъй като съм сигурен, че неговата съпруга едва ли ще остане очарована, като научи, че е прекарвал нощите си в компанията на друга жена.

— Предполагам, че си прав — неохотно промърмори Жюл.

Тристан ги изпрати до вратата, наведе се и прошепна в ухото на Жизел, така че Бетина да не може да чуе:

— Няма да я нараня, мадам, не се страхувайте за нея.

Жизел бе смаяна от нежните му думи и топло му се усмихна, преди Жюл да я изведе от каютата.

Бетина наблюдаваше как Тристан затвори вратата, облегна се на нея и се ухили. Косата му бе мокра, дрехите — също. Тънката риза и панталоните бяха прилепнали по него и очертаваха мускулестото му тяло. Лицето му бе гладко обръснато, но белегът на бузата му почти не се забелязваше, защото лицето му бе придобило бронзов загар.

— Майка ти е поразителна жена, всъщност е много красива. Вижда се, че приличаш на нея — каза Тристан. Отдръпна се от вратата и отиде до малката масичка, където имаше леген, кана с вода и кърпи. Свали ризата си, взе една кърпа и започна да подсушава косата си. По дяволите, кога смяташе да я развърже?

— Бетина, какво да правя с теб? — застана пред нея, бършейки гърдите и рамене си. — Признавам, че побеснях, когато разбрах, че си избягала. Имаш късмет, че не те намерих онази сутрин, защото сигурно здравата щях да те набия, както Жюл отдавна ме съветва. Но имах достатъчно време, за да се успокоя.

Тристан си наля чаша ром и Бетина си помисли, че сигурно смята да я остави вързана на пода. Каза на майка й, че ще постъпи с нея както намери за добре. Какво бе намислил?

Той я погледна. Светлосините му очи весело блестяха.

— Какво наказание заслужаваш, Бетина? Казах ти, че ако се опиташ да избягваш, ще те открия и ще бъдеш моя затворничка. Но ти не само се опита да избягаш, но и успя… за малко. Грешката ти е, че си пуснала конете, защото тропотът им ме събуди. А когато тръгнах да те търся, белият жребец се появи от гората, препускайки, сякаш дяволът го гони. Щях да бъда тук по-рано, но имаше буря и се забавихме.

Сега вече знаеше защо я бе намерил толкова скоро. Трябваше да затвори оградата и да не пуска конете.

— Така че какво наказание да измисля за теб, малката ми? — той прекоси стаята, коленичи до нея и повдигна брадичката й. — Все още мога да те набия. Жюл вярва, че това ще има резултат.

Бетина отдръпна главата си. В следващия миг ръката му хвана едната й гърда и сякаш в тялото й лумна огън.

— Защо бягаш от мен, Бетина? Заради това ли? — гласът му бе дълбок и дразнещ.

Ръката му се плъзна по-надолу, тя се опита да се отдръпне, но той я притисна още по-силно. Какво смяташе да прави с нея?

Искаше да крещи и да се бори… Внезапно очите й се разшириха, защото видя как Тристан вдигна кинжала си. Опита се да извика, но безуспешно. Видя, че той се усмихва, но в очите му нямаше топлина. — Отпусни се и приеми съдбата си, Бетина, защото реших как да те накажа.

Младото момиче не можеше да откъсне ужасения си поглед от блестящо острие. С рязко движение Тристан разряза дрехите й отгоре до долу. Очите му лакомо изучаваха голото й тяло и Бетина усети как лицето й пламва.

Той седна на един стол, без да откъсва поглед от нея. Лицето му не изразяваше нищо, нито гняв, нито страст. Искаше й се да умре. Не, не искаше тя да умре, искаше той да умре! Само ако можеше да му каже колко много го мрази и ненавижда!

Затвори очи, защото повече не можеше да понася погледа му, втренчен в голото й тяло. Ала след миг Тристан с котешки стъпки се приближи до нея, вдигна я, внимателно я положи на леглото и се изтегна до нея. Бетина го погледна и видя, че очите му излъчват топлота, той не беше сърдит и тя знаеше какво възнамерява да направи.

— Поне един път ще го направя така, както искам, без да се налага да се боря с теб и да слушам обидите ти — промърмори той. Погали нежно гърдите й и тя усети как зърната им се втвърдиха. — Това е, от което бягаш, Бетина, това, което не искаш да си позволиш.

„Престани! Престани!“ — искаше да изкрещи, но Тристан зарови лице във врата й. Устните му обхванаха набъбналото зърно на едната й гърда, а езикът му бавно се плъзна около него. Желанието, което я изгаряше, стопи съпротивата й.

— Това, което чувстваш сега не е отвращение, малко мое цвете. Това е удоволствие, чисто и просто удоволствие. И двамата го знаем. Ти може и да ме проклинаш, но ме желаеш. Твоята страст победи омразата ти, а тялото ти отчаяно копнее за насладата, която мога да му дам.

Той се изправи и свали панталоните и ботушите си. Сетне нежно развърза краката й и погали задника и бедрата й. Бетина се опита да го отблъсне, но той я притисна към леглото, развърза ръцете й, вдигна ги над главата й и отново ги върза.

Извърна се към нея и се намести между краката й, преди да успее да го ритне, но тя нямаше желание да се бори с него. Свали кърпата от устата й и жадно я целуна. Тя не се възпротиви. Не се интересуваше от нищо друго освен от огъня, който Тристан бе събудил в тялото й, огън, който само той можеше да угаси. Защо върза ръцете й? Тя искаше да го прегърне, да се вкопчи в него, да погали мускулестите му гърди, да — прокара пръсти през русата му коса… Краката й се разтвориха и той плавно проникна в нея, изпълвайки я докрай. Сякаш във вените й потече огнена лава, тя се изви и се задвижи в неговия ритъм, понесена от вълните на невероятна наслада. Нищо друго нямаше значение в този момент, нищо…