Любовницата на пирата

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Водата бе изключително приятна и Бетина с наслада наблюдаваше сапунените мехурчета. Можеше да прекара с часове в това блажено състояние. Не чу, когато вратата се отвори, и ахна от изненада, когато видя Тристан. Той отмести паравана и я изгледа втренчено за миг, но дългата й коса плуваше над водата и закриваше голото й тяло, което се надяваше да зърне.

— Махни се оттук! — гневно извика тя, но той отиде до леглото, седна и продължи да я гледа. — Остави ме веднага или… или ще викам!

Тристан звучно се засмя.

— Вече трябва да си разбрала, че виковете с нищо няма да ти помогнат. Но аз дойдох, за да си поговорим… нищо повече.

— Няма за какво да говорим, освен ако искаш да ми съобщиш кога ще ме върнеш на моя годеник. А това може да почака, докато се изкъпя. Така че те моля да излезеш.

— Това е моята стая и аз съм в пълното си право да остана.

— Твоята стая!

— Да, а освен това искам да остана.

— Защо?

— Защото ти се заблуждаваш, Бетина.

— Не те разбирам.

— Разбираш ли, Бетина, не само стаята е моя. Това е моята къща и ние ще останем тук за известно време.

— Но ти… ти сигурно си полудял! Трябва да знаеш, че ще съобщя на графа и той незабавно ще дойде.

— И как ще стане това? — развеселено попита той.

— Но нали живее тук! Със сигурност няма да му е много трудно да намери къщата!

— Бетина — въздъхна Тристан. — Нима е толкова трудно за теб да приемеш очевидното? Никой не може да намери моята къща. Този остров не е Сен Мартен, а само един малък нецивилизован остров, отдалечен и самотен.

— Не! Ти отново ме лъжеш!

— Казвам ти истината, можеш да ми вярваш. Промених курса още преди една седмица. Знам, че това няма да ти хареса, но трябва да се примириш. Ще останем тук около месец, а може би два.

— Не, не! Няма да остана на този остров с теб! Защо си променил курса? Или ти никога не си мислил да ме заведеш в Сен Мартен?

— Отначало възнамерявах, но след това реших първо да те доведа тук. Когато видяхме кораба ти, ние се прибирахме у дома. Вече почти две години кръстосваме моретата и хората ми се нуждаят от почивка. Ще те заведа при годеника ти, ако го искаш, разбира се. Но известно време можеш да смяташ този остров за свой дом.

— Не, аз няма да остана тук!

— А къде смяташ да отидеш, малката ми?

— Ти каза, че на острова има село… Аз… аз ще отида там.

— Никой в селото няма да ти помогне, Бетина. Местните жители са миролюбиви хора, но не вярват на белите. Преди сто и петдесет години испанците жестоко са ги експлоатирали в сребърните си мини и малко от тях са оцелели, укривайки се в горите. А дори и да ти помогнат, аз все едно ще те намеря и ще те върна обратно.

— Защо реши да ме доведеш тук, Тристан? — попита Бетина, опитвайки се да запази спокойствие. — Щеше да ти отнеме само две седмици да ме заведеш до Сен Мартен, а освен това щеше да спечелиш добри пари. Господи, бях толкова щастлива, мислейки, че никога повече няма да те видя. Защо промени решението си?

— Върнах се у дома, за да си почина и да се позабавлявам, а ти си най-голямото ми забавление — меко отвърна той и се изправи. — Довърши банята си и след това слез долу. Дотогава обядът ще е готов.

— Тристан, ти никога повече няма да изпиташ удоволствие с мен! — заяви тя с потъмнели от гняв очи.

— Ще видим.

— Не, няма да видим. Ако отново се опиташ да ме изнасилиш, ще намеря начин да избягам. Давам ти думата си!

— А пък аз ти давам моята дума, че ще те държа затворена в тази къща дотогава, докато пожелая! — извика той, загубил търпение. Изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.

Когато час по-късно слезе на долния етаж, косата й още бе мокра. Бетина я бе сплела на дълга плитка и бе облякла лилавата памучна рокля. Мадлен стана от масата и се запъти към нея да я посрещне.

— Жюл ми каза, че ще останем тук за известно време — прошепна тя. — Наистина много съжалявам, Бетина. Сигурно си страшно разстроена.

— Няма за какво да съм разстроена — спокойно отвърна младото момиче. — Нямам намерение да оставам тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако онзи арогантен глупак отново ме докосне, аз ще избягам. — Хвърли кръвнишки поглед към Тристан, който седеше до масата и внимателно я наблюдаваше. На устните му играеше насмешлива усмивка.

— Бетина, не бива да правиш нищо необмислено — разтревожено рече Мадлен.

— Нямам такова намерение! — грубо отвърна момичето, но видя пребледнялото от страх лице на бавачката и сърцето й се сви от съжаление. — Съжалявам, Мади. Никога досега не съм изкарвала яда си на теб. Моля те, прости ми.

— Знам. Откакто срещна капитана, ти много се промени и аз знам защо. Предпочитам да изливаш яда си върху мен. Ако го разгневиш, той може да те убие.

— Не се страхувай, Мади. Той няма да ме убие. Този негодник иска да се забавлява с мен, но ще трябва да си плати за това. Понякога чувствата ми са толкова силни, че ме плашат.

— Но, Бетина, защо го мразиш толкова силно?

— Защо? Всъщност няма значение. Хайде да вървим, той става нетърпелив.

Те отидоха до масата и Бетина се настани на празния стол до Тристан. Мади отиде в кухнята, оставяйки Тристан и Бетина сами, в компанията на Кейси и Жюл.

— Бетина, искам да те представя на моя стар и добър приятел капитан О’Кейси.

Младото момиче хвърли презрителен поглед на Тристан и се извърна към високия мъж, седнал от другата й страна, който приятелски й се усмихваше. Кейси беше привлекателен мъж, въпреки че на години бе поне два пъти колкото нея. Косата му бе червена, леко посивяла на слепоочията, но тялото му бе стегнато и мускулесто.

— Говорих с вашата прислужница, мадмоазел, и тя ми каза, че сте французойка — каза Кейси на френски.

За Бетина бе удоволствие да чуе родния си език, въпреки че мъжът говореше със странен ирландски акцент. Усмихна му се ослепително и изведнъж я осени идея.

— Вашият кораб ли е в пристанището, капитане? — попита тя.

— Да, детето ми, но можеш да ме наричаш Кейси, както правят всичките ми приятели.

— За мен е удоволствие, Кейси. Дълго ли ще останете на острова?

— Може би ден или два. Бях на път за Тортола, когато попаднах на един испански галеон. Спрях на острова, за да ремонтирам кораба.

— Когато си тръгнете, не можете ли да ме вземете със себе си? — продължи на френски Бетина.

— Но защо искаш да заминеш? — намръщи се Кейси.

— Моля ви, аз не мога да остана тук! Ако ме заведете при моя годеник, той ще ви плати богат откуп.

— А как се казва този красив мъж?

— Достатъчно! — изрева толкова силно Тристан, че Бетина подскочи на стола си.

Тя се извърна и видя пребледнялото лице на Мадлен. Жюл развеселено я гледаше, но Тристан трепереше от гняв.

— Ако искаш да продължиш разговора си, трябва да говориш на английски — остро рече той.

— Но защо? — невинно попита тя.

— Защото аз не ти вярвам!

Смехът на Жюл огласи масата. Тристан му хвърли гневен поглед.

— Мога ли да запитам какво ти е толкова смешно, Банделер?

Без да обръща внимание на приятеля си, Жюл се обърна към Кейси:

— Моят млад приятел има основателна причина да не вярва на тази жена. Веднъж тя се опита да го убие и може пак да опита.

— Не е точно така — вече по-спокойно каза Тристан. — Тя се опитва да избяга и не се съмнявам, че ще те помоли да й помогнеш, Кейси. Дамата не харесва компанията ми, но аз се наслаждавам на нейната. Казах ти, че тя е моя законна пленница. Плячка от спечелена битка.

— Не е вярно! — извика Бетина и скочи на крака.

— Седни си на мястото, Бетина — остро заповяда Тристан. — Да не искаш да обясня положението ти по-подробно?

— Не!

— Както вече ти казах, Кейси, тя е моя. Никой да не е посмял да я докосне. Няма да позволя на никого да ми я отнеме.

— Да не би да искаш да се ожениш за нея, момчето ми? — заинтригувано попита Кейси.

— Не. В моя живот няма място за съпруга — отвърна Тристан.

— Знам. Значи още не си намерил дон Мигел де Бастида?

— Не.

— Вече колко години го търсиш?

— Дванадесет. Страхувам се, че някой може да го убие преди мен. Той има много врагове.

— Истина е, но мисля, че все още е жив. Говорих с един моряк в Порт Роял, който избягал от испански затвор. Едвам е оживял, но мъжът, който го изпратил в онази ужасна дупка, бил Бастида.

— Каза ли нещо повече този моряк? — развълнувано попита Тристан. — Кога за последен път е видял Бастида?

— За последен път го е видял преди три години. Оттогава не е чувал нищо за него.

— По дяволите! Кога най-после ще намеря този убиец? Кога? — гневно извика Тристан.

— Едва ли ще го намериш тук, момчето ми, за това поне съм сигурен — поклати глава Кейси и погледна към Бетина.

— Да, прав си, няма да го намеря тук — Тристан също се вгледа в Бетина и лицето му омекна. — Но той няма да ми избяга, все някой ден ще го намеря, а засега може да почака.

Влязоха две момичета, които носеха подноси с храна. Както Мадлен бе казала, те имаха дълги лъскави коси и блестящи черни очи. Бяха облечени с живописни поли и къси блузи, но не носеха обувки. Приличаха си и навярно бяха сестри. И двете хвърлиха любопитни погледи към Бетина, докато слагаха таблите на масата.

Бетина насочи вниманието си към храната. На кораба се бе хранила само със солено месо и сух боб и сега алчно се нахвърли върху вкусните пресни плодове.

След малко към тях се присъединиха и хората на Тристан. Бетина се питаше кой ли е този Бастида и си напомни да не забрави по-късно да попита Тристан.