Любовницата на пирата

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Почти през цялата нощ Бетина се въртя неспокойно в леглото, без да може да заспи. Беше вече към обяд и трябваше да стане, въпреки че се чувстваше уморена.

Стана и механично облече новата си светлорозова рокля. Измина повече от месец, откакто Тристан я върна на острова. Месечното й неразположение трябваше да се появи седмица, след като Тристан й позволи да напусне спалнята му, но това не стана. Отказваше да приеме очевидното и не искаше да мисли за това. Ала измина още една седмица и повече не можеше да отрича истината — бе бременна повече от два месеца.

Какво щеше да прави? Как щеше да понесе мисълта, че носи под сърцето си дете от мъж, когото презираше? Трябваше ли да мрази и детето? Не, не би могла, та това беше и нейно дете. Тристан вероятно имаше незаконни деца по целите Карибски острови и нейното дете едва ли щеше да има значение за него.

Започна да сресва косата си, но спря и хвърли гребена на земята. Изтича от стаята и се спусна по стълбите.

Тристан седеше до масата и прелистваше някакви документи. Когато го видя, гневът забушува в гърдите й. Сплете ръце, за да спре треперенето им и застана зад него. Той чу стъпките й и се извърна. В същия миг Бетина заби юмрук в лицето му.

— Какво, по дяволите, беше това? — изръмжа той и разтърка бузата си.

— Върви по дяволите, Тристан! — извика тя. — Аз съм бременна!

— Исусе Христе, нима заради това трябва да се нахвърляш върху мен? — промърмори той. — Не възразявам да получа плесница от жена, ако тя смята, че го заслужавам, но ти винаги използваш проклетите си юмруци!

— Трябваше да забия кинжал в черното ти сърце!

— Не разбирам защо си толкова бясна? — ухили се Тристан. — Трябваше да знаеш, че това ще се случи рано или късно. А освен това е изминал само един месец. Откъде си сигурна, че си бременна?

— Защото съм бременна от два месеца! — извика тя и побягна към стълбите.

Тристан чу как вратата на спалнята му се затръшна и отново се ухили. Ала след миг лицето му потъмня като буреносен облак, защото се досети, че преди два месеца Бетина се намираше на остров Сен Мартен.

Хукна по стълбите и блъсна вратата на спалнята. Когато видя разкривеното му от гняв лице, Бетина отстъпи назад. Той я сграбчи за раменете и силно я разтърси.

— От кого е детето? — изрева Тристан.

— Какво?

— По дяволите, жено! От кого е детето, което носиш?

Тя недоумяващо го изгледа.

— Да не си полудял? Това дете е…

Млъкна, защото си спомни съмненията, които бе посадила в душата му и избухна в смях. Той отново я разтърси.

— Отговори ми!

— Детето е твое, разбира се — подигравателно отвърна Бетина. — Кой друг би могъл да бъде бащата?

— Много добре знаеш кой!

— Стига, Тристан. Нали ти признах, че те излъгах за Пиер. Нима не ми вярваш? — подразни го тя.

— Искам да се закълнеш, че детето е мое!

— О, не, няма да ти доставя това удоволствие! — В гърдите й отново се надигна гняв. — Няма никакво значение от кого е детето. Ще си отида от този остров и ти никога няма да го видиш. А ако толкова те разстройва мисълта, че съм бременна, мога да замина още сега!

— Самата ти беше толкова разстроена, че се нахвърли върху мен.

— Ти съсипа живота ми! Ако не беше ти, сега щях да съм омъжена за Пиер. Ти ме изнасили и сега аз нося копеле. Аз имам причини да бъда разстроена, но не и ти!

— Имам право да знам от кого е детето, което носиш!

— За какво право говориш? Ти не си ми съпруг; дори не си ми любовник. Ти си само мъжът, който ме изнасили. Какво право имаш?

Тристан я притисна към гърдите си и грубо я целуна, причинявайки й болка. Сетне я пусна и я отблъсна от себе си.

— Върви по дяволите, Бетина. Ти си истинска вещица!

— Тогава ме пусни да си отида. Моля те, Тристан. Скоро коремът ми ще порасне и ти ще трябва да задоволяваш похотта си другаде. Пусни ме сега.

— Не. Трябва да замина за известно време. Ти ме омагьоса и ме накара да забравя целта си.

— Каква цел? Да доставиш откраднатото злато в Англия? — язвително подхвърли тя.

— Златото вече е изпратено.

— О, значи се каниш да ограбиш още злато! Ти си пират, Тристан, въпреки че се криеш зад покровителството на английската корона.

— Ти приемаш нещата такива, каквито ти се иска да ги видиш. Не, моето пътуване е с лична цел и не е за печалба.

— Но ти каза, че имаш цел. Каква е тя?

— Не е твоя работа. Той се извърна и се запъти към вратата.

— Да не би да заминаваш, за да търсиш дон Мигел?

Тристан рязко се обърна и подозрително я изгледа.

— Откъде знаеш…

— Ако си спомняш, аз бях тук, когато двамата с капитан Кейси говорехте за дон Мигел — прекъсна го Бетина. — Дон Мигел е…

— Не произнасяй името му, сякаш сте близки приятели! — избухна младият мъж и светлосините му очи заблестяха с гневен пламък. — Той не е дон Мигел, той е Бастида… убиецът!

— Защо го търсиш? — заинтригувано попита Бетина.

— Заради нещо, което се случи преди много години, нещо, което не те засяга.

— Но дон Мигел не знае защо го търсиш. Той дори не те е срещал.

— За какво, по дяволите говориш? Откъде знаеш, че не сме се срещали?

— Вечерях с него в къщата на Пиер. Той каза…

— Бастида е бил там? — изумено попита Тристан.

— Да.

— Света дево! Бил е близо, толкова близо! По дяволите, Бетина! Видя ли какво направи с мен?

— Не съм направила нищо с теб! — извика тя.

— Ако умът ми не бе зает само с мисълта как да те намеря, щях да попитам за него в пристанището на Сен Мартен. Най-после щях да го намеря! Той още ли е там?

— Ти ме обвиняваш, че не си намерил дон Мигел, но аз нямам никаква вина. Повече няма да отговарям на въпросите ти за него.

С два скока Тристан се намери до нея и отново я сграбчи за рамената.

— На този въпрос ще отговориш или, Бог ми е свидетел, Бетина, ще те набия!

Тя пребледня, защото разбра, че този път не се шегува.

— Аз… аз не мисля, че той е още на острова. Чакаше кораба си, а той се върна в деня, в който аз пристигнах. Предполагам, че не е останал повече от ден или два.

— Знаеш ли за къде се канеше да отплава?

— Не.

— А как се казва корабът му?

— Не знам. Знам само, че пренасяше робите, които Пиер бе купил.

— Не ми каза нещо особено важно. Каза, че сте разговаряли за мен. Какво каза той?

— Каза, че е чул, че го търсиш, но не знае защо. Смята, че може би го мислиш за някой друг, защото той никога не те е срещал — Бетина си помисли, че ако Бастида открие Тристан, това ще сложи край на нещастията й. Нямаше да му каже, че сега Бастида търси него.

— Значи Бастида смята, че не ме познава. — Тристан я пусна — Е, трябва да ти кажа, че сме се срещали, но той вероятно не си спомня. Ала преди да го убия, ще го накарам да си спомни.

— Защо искаш да го убиеш? Какво ти е сторил?

— Това не те засяга.

— А не си ли помислял, че той може да те убие пръв? Той е по-възрастен от теб, но все още е силен мъж. Може ти да си този, който ще умре.

— А това сигурно ще те направи много щастлива, нали? — студено я изгледа Тристан.

— Да, ще ме направи! Ти не си ми причинил нищо друго, освен нещастия и страдания. Знаеш, че те мразя, а сега знам, че и ти ме мразиш. Ти щеше да ме набиеш, въпреки че съм бременна, само и само да ти кажа нещо за дон Мигел!

— Нямаше да те бия, Бетина. Знаеш, че досега не съм вдигал ръка срещу теб. Просто исках да те изплаша, а ти си повярвала, защото наистина бях много ядосан. Но трябваше да знам, че не можеш да ми кажеш нищо повече. Трябва да открия Бастида. Заклел съм се, че ще го убия и няма да се успокоя, докато не го сторя.

Той се обърна и излезе от стаята.

Бетина бе объркана и смутена. Не разбираше защо Тристан иска да намери дон Мигел и да го убие.