Любовта е опиат

Четвърта глава Без помощни колела

Това лично откритие обаче не ме подтикна да търся друга кариера, в която бих се чувствал по-удобно или по-удовлетворен. Познавах достатъчно добре себе си, за да знам, че не изпитвам дълбоко вкоренено желание за „кариера“ в традиционния смисъл на думата. Простичко казано, исках само да се позабавлявам колкото е възможно повече. За краткия си престой в Пфайзер вече бях открил, че служебната кола, служебната сметка и възможността да спя до десет сутринта бяха солидната основа, от която да тръгна към набелязаната цел — да се забавлявам.

След като реших да избягвам конфронтационния стил на продажби, предпочитан от Пфайзер, аз станах „анти играч“ — търговски агент, който се стреми да увеличи продажбите много повече чрез разбирателство и приятелство, отколкото чрез агресивни промоционални тактики.

Съобразно с това започнах да търся начин да завързвам контакти с лекарите на лично ниво с надеждата, че подобна връзка ще подобри достъпа и възможностите ми за обсъждане на лекарствата по неофициален начин. Спасението пристигна под формата на наставничество — възможност да науча повече за специалността на лекаря, като се залепя за него за половин ден, докато той прави болничните си визитации и преглежда пациенти в кабинета си.

Такова преживяване бе наистина образователно, а ключът към извличането на полза бе, че познавам лекаря, и по-важното — че той познава мен. Тази лична връзка и петстотинте долара, които лекарят получаваше от Пфайзер, вероятно щяха да го подтикнат да предписва моите продукти. Използвайки този подход, един следобед попитах д-р Форт Уейн, втория по предписване на рецепти в моя район, дали мога да го следвам навсякъде, и той се съгласи. Когато влязох в кабинета му бях наистина нервен, главно заради факта че Брус ми бе напомнил половин дузина пъти, че като номер две по рецепти, този педиатър би могъл собственоръчно да реши дали през следващата година ще изпълня или не, квотата си за Цитромакс.

За щастие д-р Форт Уейн се оказа весел човек, който веднага ме предразположи и изглежда притежаваше непресторен импулс да обяснява пациентските епикризи на „студента по медицина“, прикрепен към него за деня. (За да успокоим родителите, носех бяла лабораторна престилка и играех ролята на студент по медицина, опитващ се да реши дали иска да стане педиатър.) През четирите часа, през които наблюдавах стандартни бронхити и случаи на ушни инфекции, той ми позволи и да преслушвам със стетоскопа кашлици (изумително влажни и съпроводени с храчки) и да оглеждам тъпанчета (изумително зачервени). И по-важното, открихме, че и двамата сме от Ню Йорк — здравей, хармонично сътрудничество. След като постигнах целите си, в 16:30 бях готов да спра работа и да му благодаря за уникалното преживяване. Обаче надеждите ми за ранно измъкване бяха попарени, когато д-р Форт Уейн попита:

— Искаш да кажеш, че няма да останеш за обрязването?

Нито по време на първото ми шейсетминутно интервю, нито при последвалото го шестседмично обучение, някой от Пфайзер ми беше споменал, че съществува и най-малка вероятност да наблюдавам как лекар отстранява кожичката на главичката на пениса на новородено. Щеше да ми дойде в повече. Не бях в състояние да изгледам и половин епизод от „Спешно отделение“, без да си покрия очите и знаех, че шансът О’Джей Симпсън да води шоу по телевизионния канал Lifetime е по-голям, отколкото аз да остана в съзнание до края на обрязването.

Притиснат да търся извинение, което щеше да ми позволи да избегна разкриването на фобията ми от игли, в частност, и от всички медицински процедури като цяло аз запазих неловко мълчание. Паузата даде повод на четирите му асистентки да подхвърлят хапливи забележки по мой адрес, наричайки ме, наред с други остроумни имена, „момиче“. За три минути бях измит и подготвен за обрязването.

От медицинска гледна точка процедурата беше проста и изискваше само лекар и асистент. На родителите, по-специално на бащите, не беше позволено да присъстват, заради голямата вероятност хирургът да излезе от операционната с насинено око. От момента, в който обездвижиха пациента Куентин, прекарахме само двайсет и пет минути в действие, петнайсет от които изминаха в очакване да подейства локалният анестетик и в стратегическо поставяне на клампи за намаляване на кръвотечението до приемливо ниво.

Накрая д-р Форт Уейн измъкна едно приспособление от неръждаема стомана, което на пръв поглед приличаше на тирбушон. Пластмасовите приспособления за еднократна употреба са по-широко разпространени, но този лекар ветеран предпочиташе инструментите от по-старата школа. Забелязвайки стреснатото изражение на лицето ми, той вдигна инструмента и каза:

— Нарича се Гомко-клампа — което аз по погрешка чух като Гъмпко-клампа и това запали искрата на кикот, предизвикан от представата как Форест („Форест Гъмп“) открива средство, с което ще преобразява животи.

Предназначена специално за обрязвания, Гомко-клампата всъщност се използва по начин, подобен на употребата на гореспоменатия тирбушон. След като издърпа смайващо количество препуциум, лекарят приближи клампата до пениса и започна да навива излишната кожа около приспособлението. Нещата станаха леко сюрреалистични, когато той започна да пристяга клампата, като я въртеше, а тя издаваше звук като от зъбно колело. Когато устройството бе достатъчно пристегнато, той грабна един скалпел и просто го плъзна по вдлъбнатината, остроумно направена в клампата, за да гарантира сигурно и точно срязване. Когато използваш остри предмети в близост до пениса, точността е доста важна.

Въпреки очевидната лекота, с която д-р Форт Уейн изпълни процедурата, тя не бе приятна за наблюдаване. Отливът на кръв от главата ми съвпадна с инжектирането на локалния анестетик и ако не беше стабилно изработената брава на вратата, която поддържаше 90 килограмовото ми, готово всеки момент да се срине тяло, сигурно щеше да се наложи да извикат спешно медицинска помощ. За разлика от мен, Куентин се държа като мъж, какъвто аз само можех да си мечтая да бъда, и задряма за пет минути по средата на манипулацията.

Разтревожен, че сме „загубили“ пациента, попитах защо бебето, което мигове по-рано изразяваше недоволството си с високи децибели, сега изглеждаше сякаш не диша.

— Понякога заспиват — каза вдигайки рамене ветеранът с петнайсетгодишен стаж.

Отбелязах, че ако едно момче заспива по време на обрязване, то навярно като възрастен няма да може да става навреме за работа.

— Имам предвид, че щом не се събуждаш докато скалпелът те гъделичка там долу, съмнявам се, че алармата на радиочасовника ще ти свърши работа.

Доктор Форт Уейн отдръпна от пациента ръката, с която държеше скалпела:

— Джейми, моментът не е подходящ да ме разсмиваш.

Шегата настрана, настойничеството се оказа извънредно ползотворно. Всички цели бяха постигнати: връзката беше установена (педиатърът ме попита дали искам да започна да играя тенис с него) и докторът прояви интерес към моите лекарства.

— Ей, Джейми — извика той, докато излизах от офиса — остави ми мостри от този Цитромакс. Искам да го изпробвам.

Ех, мострите. В представата на повечето професионални медици безплатните мостри бяха основната причина за съществуването на разпространителите на лекарства. Точно както пазаруващите не си купуват кола, без да я изпробват, лекарите рядко предписват лекарство, което не са изпробвали няколко пъти. Тъй като пациентите можеше да се ядосат, че са платили за лекарство, което техните лекари просто изпробват, фармацевтичните компании предоставяха безплатни мостри. И докато за един агент да изкара ден-два, без да се среща с лекари бе напълно възможно, да успее да изкара деня, без да разнесе мостри граничеше с невъзможното. Непрестанното доставяне на гореспоменатите артикули по кабинетите, и то без да ни е било позволено да говорим с лекарите, което според нас е смисълът на съществуването ни, предизвикваше многобройни коментари по наш адрес, като например „добре облечените момчета от UPS“. Много от тях си спечелихме заради мострите, които бяха нашият символ.

Бързо научих, че когато край себе си имаш тонове лекарства за хиляди долари, концепцията ти за поддържане на здравето се променя. Преди да започна работа в Пфайзер избягвах да пия антибиотици, когато е възможно, и избирах да се боря с болестите с ударни дози витамин C. Наистина ударни дози. Научих този режим от баща си, чийто сутрешен прием на витамин C датираше още от началното училище. Закашлях ли се пред баща ми („Не харесвам звука на тази кашлица“), веднага си спечелвах свръхдоза от жълтите хапчета. Тъй като рядко боледувахме, баща ми поддържаше теорията си. На обучението в Пфайзер обаче научих, че повечето възрастни се разболяват рядко, просто защото нямат ежедневния близък личен контакт, който децата имат в училище. Въпреки това, понякога, но не често, когато кашлицата или възпаленото ми гърло не се успокояваха, ми се налагаше да посещавам лекарския кабинет.

Независимо в кой град, щат или държава бивах преглеждан, лекарите неизменно ми предписваха амоксицилин. Три таблетки дневно в продължение на десет дни. Моля? Нямаше начин да изпия всички хапчета. Веднага щом започнех да се чувствам по-добре, обикновено около четвъртия — петия ден, забравях, че съм бил болен и спирах да пия амоксицилина. Запитайте се какво правите вие с останалите ви хапчета.

Като търговец на лекарства научих, че съм „спестител“, което означава, че запазвам останалите ми лекарства за следващия път, когато се разболея. Много умно, мислех си. Няма спор, че много други хора правят същото. Познавам медицински сестри, които дават излишните лекарства на кучетата си, и лекари, които задържат остатъка за болните членове на семействата си. Излиза, че всички членуваме в един и същи клуб — този на глупаците.

Има основание антибиотиците да бъдат предписвани за определен брой дни и изненадващо това няма нищо общо с корпорациите, които се опитват да изцедят и последния цент от фармацевтичния бранш. Простичко казано, лекарите предписват антибиотика за времето, уточнено на листовката към лекарството. На първо място ФДА определя периода въз основа на дозиращия режим, използван при клиничните изследвания за одобряване на продукта. Завършването на терапевтичния курс е решаващо за успешното преборване с болестта. Уви, много хора като мен, спираха да пият лекарството си след отшумяване на симптомите.

Подобрението не ми гарантираше, че бактериите в тялото ми са измрели. До петия ден повечето са измрели, но не всички. Бактериите, също като атлети, изтормозени от изтощителни тренировки, живееха според девиза „Това, което не ме убива, ме прави по-силен“. Оцелявайки, след като са били изложени на антибиотик, с времето патогените стават резистентни към лекарства. Следователно, ако една жена пие антибиотик едва няколко дни, тя всъщност подсилва микроорганизмите, които се опитва да унищожи. Липсата на оплаквания при пациентите е една от двете основни причини за тревожното разпространение на резистентността към лекарствата по целия свят.

Но ако половината от проблема идва от пациентите, лекарите и майките допълват уравнението. Точно така, в опита си да помогнат, лекарите понякога нанасят вреда, вместо да направят добро. Антибиотиците лекуват само бактериални инфекции. За съжаление, бактериите не са причината за всички болести.

Вирусите са виновни за голям брой дихателни инфекции, но лекарите нямат в арсенала си никакви лекарства, с които да избиват тези организми. Вместо това, заразеният от вирус има нужда от много почивка и течности, докато просто оставя инфекцията да се развива. Пациентите обаче не искат и да чуят за това. По-специално майките на пациентите не искат да го чуят.

— Когато лекуваш дете, наистина имаш двама пациенти — каза ми веднъж един педиатър — детето и майка му.

Майките бяха най-лошото. Знам го, и аз имам.

— Нека ти кажа нещо — започна отбранително майка ми, когато я попитах дали някога е тормозила педиатъра за рецепта. — Как ме виждаш да опаковам три деца в зимните им дрехи, да карам двайсет минути в снега до лекарския кабинет, където да чакам най-малко още половин час, за да се срещна с лекаря за може би десет минути и да му позволя да ми вземе шейсет долара за посещението, само за да ми каже, че брат ти е пипнал вирус и това не се лекува с антибиотици? Не съм съгласна. Нямаше да изляза оттам без рецепта!

Тази гледка беше често срещана. Да гледам как майка ми се ядосва дванайсет години след като за последно бе пакетирала някого в зимните му дрехи не бе нищо, в сравнение с това да наблюдавам на живо как някоя майка крещи на педиатъра насред кабинета му. Изумително, нямаше никаква разлика в съдържанието на тирадите. И в двата случая докторите се навеждаха и написваха рецептите. За амоксицилин. Правеха ли грешка лекарите, като се поддаваха на този натиск? От Центъра за контрол на болестите биха казали да. Аз пък, от друга страна, се чудех какво биха казали от Харвард бизнес скул. Както и да го погледнеш, докторът върти бизнес. Така че, ако клиентът винаги има право, това поставя лекаря някъде между чука и наковалнята.

Да предположим, че доктор Смит се противопостави, цитирайки разпоредбите на Центъра за контрол на болестите и откаже да предпише антибиотик. От една страна той е дал своя принос в овладяването на най-голямата криза, пред която е изправена днес медицинската общност. От друга страна той е разгневил клиент, който може да каже на всички майки в квартала, че доктор Смит е шарлатанин. Следователно, той може да загуби не един, а пет или десет други пациенти. От опит знам, че това води до същото развитие на нещата почти всеки път и ще продължава да е така, докато американските майки започнат да слушат лекарите. Лекарите на децата си.

Като казахме това, нека да се отдръпнем от кашона с мостри и да приемем, че търговците на лекарства, особено онези от тях, които продават Цитромакс, бяха най-виновни от всички. Чакай малко, Джейми, мислех, че си използвал антибиотиците само в краен случай? Малко повече знания и постоянният достъп до лекарства доведоха до голяма промяна.

Вече обясних, че едно от нещата, които агентът научава на фармацевтичното обучение е, че нашите лекарства са най-добрите. Точка. Нима някоя компания би похарчила хиляди долари, за да обучи служителите си, че техните лекарства са трети в класацията? Не е изненадващо, че излязох от шестседмичното обучение и промиване на мозъци със сляпата вяра, че Цитромакс е най-добрият проклет антибиотик под слънцето. Количество на стойност 20 000 долара стоеше в моя гараж.

Внезапно лозунгът „живот без лекарства“ бе заменен от „по-добър живот чрез фармакологията“. В рамките на няколко седмици бях започнал да пия лекарства на своя глава. Ако се случеше сутрин да се събудя с възпалено гърло, отварях опаковка Цитромакс. Дори дразненето да нямаше нищо общо с бактериална инфекция и изцяло да се дължеше на това, че предната вечер съм бил на рок концерт, пак щях да отворя опаковка Цитромакс. Скоро започнах да раздавам образци на приятели и роднини, чиято кашлица не ми харесваше. Без помощта на знания за гърлото и дори без стетоскоп, де факто се превърнах в лекар, замествайки медицинския преглед с достъпа до лекарства. Окрилен от предишния си успех (странно как прегракването след концерта си отиде за два дни), аз се разпрострях и към предписване на антихистаминови препарати.

За разлика от другите лекарства в търговското ми портфолио, Зиртек не беше нито открит, нито произведен от Пфайзер. По-точно, плащахме на белгийската компания ЮСИБИ Фарма за правото да им оказваме помощ в продажбите на този продукт, които скоро щяха да достигнат един милиард долара. Съвместните продажби бяха разпространени най-вече сред малките фирми с перспективни производства, но нуждаещи се от по-голяма търговска сила, които търсеха партньори с голям търговски потенциал, но нуждаещи се от перспективен продукт. Докато работех там Пфайзер го направи на два пъти — с Parke-Davis (Липитор) и с G. D. Searle & Co (Целебрекс). Атаракс беше от по-старото поколение антихистамини, които доставяха несравнимо облекчение, но съчетано с несравнима сънливост. Заради нея, повечето лекари спряха да го използват. Една изследователка от ЮСИБИ обаче откри как да се запазят облекчаващите симптомите качества на Атаракс при минимум седативен (успокояващ) ефект и това предизвика интереса на Пфайзер. При лансирането на Зиртек пък, „Майката на Зиртек“ очарова широката публика с думите:

— Мъжете си мислят, че знаят кой е „Бащата на Зиртек“, но само аз знам кой е той.

За да пласира Зиртек, Пфайзер се впусна в една от най-безмилостните битки във фармацевтичните продажби. При онези категории лекарства, където никой не може да демонстрира по-добри качества на продукта в сравнение с конкуренцията, търговските агенти бяха принудени да се ровят много и за най-незначителното предимство. Тази дребнавост често водеше до кръвна вражда между отделните представители и антихистаминовият пазар не правеше изключение.

Нещата бързо станаха отвратителни, особено откъм разпространителите на Кларитин. Броени седмици преди ФДА да одобри Зиртек, хората на Schering-Plough започнаха да настройват лекарите срещу Атаракс, който щял да причини сънливост на техните пациенти. Тези агресивни техники се оказаха извънредно успешни, тъй като клиентите ми питаха за степента на седативност на Зиртек още преди да са чули каквото и да е за изключителната му ефикасност. За да се противопостави на тези тактики, Пфайзер ни обучи как да отговаряме позитивно и убедително. Въпреки тези усилия открих, че съм с вързани ръце още преди старта. За първи път започнах да се съмнявам в правилото, че нашите лекарства са най-добрите. Имах отчаяна нужда от успешна концепция, която да докаже достойнствата на Зиртек, и я открих на най-неочакваното място — в собствената си дневна. (Като се имат предвид кълбетата прах и мухлясалите корички от пица под кушетката, не би трябвало да е чак толкова изненадващо.)

В един съботен следобед седяхме със съквартирантите ми Стив и Майкъл, пиехме бира и гледахме колежанските първенства. Като изключим случайните ръкопляскания за ставащото на игрището и все по-честите изпускания на газове, основното движение в стаята идваше от шоколадовата лабрадорка на Майкъл, Чонси, която до безкрайност преследваше синята си топка. Тогава се появи Ед.

Истински заядливец, Ед влезе тежко и се пльосна с грухтене на кушетката. След нашите изръмжавания в отговор, действието се върна към предишното си ниво и остана там около три минути. После Ед започна да киха, сякаш току-що е смръкнал пипер. Последва неконтролируемо сълзене от очите. Според Стив потокът от сополи, изливащ се от носа на Ед, беше по-бърз от пороя сълзи от очите му, но Майкъл и аз не се съгласихме. Разбира се, и тримата се подигравахме на несгодата му, а аз станах да донеса на всички по една бира в чест на вълнуващото събитие.

Докато се отправях към кухнята, Ед успя да си поеме дъх и да избълва:

— От кучето е! Имам ужасна алергия към кучета!

След миг лампичката ми просветна — дай на Ед Зиртек.

Едно от предимствата на Зиртек в сравнение с другите антихистамини беше бързото му действие — при 95% от пациентите, които се повлияваха от лекарството, това ставаше в рамките на петдесет минути, докато с Кларитин отнемаше близо два часа. Това бе перфектната възможност да подложа на тест уверенията на Пфайзер.

— Изпий един Зиртек — изчуруликах аз, в екстаз от идеята. — Ще бъдеш като нов след петдесетина минути.

Бързо грабнах опаковка с мостри и след като отделих една таблетка за себе си, хвърлих пакета на Ед, който го изпусна, защото вече не виждаше. В онзи момент нямах нужда от Зиртек — алергиите ми нямаше да се проявят в близкия месец, но за всеки случай го изпих. Хей, ама те са били вече там.

— Може ли да пиеш и да вземаш Зиртек, Джейми? — разтревожено попита Ед.

Не можах да му отговоря веднага, тъй като устата ми беше пълна с „Бъд Лайт“.

— Аха — отговорих, след като преглътнах, което пък не беше одобреният от „Пфайзер“ отговор на този често задаван въпрос. Основавайки се на личния си опит, бях открил, че да се наливаш, докато пиеш лекарства, си е съвсем безопасно.

В един часа Ед отново избърса носа си и глътна таблетката. Така започна един от най-дългите часове в живота ми. Никога не ми беше идвало на ум, че е възможно лекарството да не подейства. Искам да кажа, знаех, че не помага на всеки пациент („Това не е панацея, докторе“, беше често срещан рефрен), но мисълта за провал не бе минала през ума ми, когато приложих блестящата си идея. Десет минути след като Ед прие хапчето започнах да ставам нервен.

— Ей, Джемо — излая Ед, използвайки прозвище, образувано от галеното ми име — все още кихам. Лекарството е боклук.

Кихането стана толкова лошо, че момчетата спряха да казват „Наздраве!“. Очите на Ед продължаваха да сълзят и купчинката сополиви кърпички нарасна дотолкова, че заприлича на турско папиемаше, пред което Чонси, нехаеща за ролята си в тази неразбория, донесе топката на Ед да й я хвърли. На него обаче не му беше до игри.

В един и половина той отново ме заяде:

— Това лайно действа ли въобще на някого?!

Исках да се подиграя на трогателното му подсмърчане или да пусна майтап за зачервените му очи, но не можах. Вместо това замръзнах на кушетката, онемял от прозрението, че ще чувам това до края на живота си. Защото накрая щеше да се случи точно това. Като цяло въобще не ме беше грижа за алергиите на Ед. Той можеше просто да си отиде вкъщи (заключването на Чонси в мазето не влизаше в сметките) и след един час да се почувства по-добре. Но аз бях дал лична гаранция, клетвена декларация, че може да ми се вярва. Хората не обичат нищо повече от това, да напомнят на някой приятел, че не е оправдал доверието им.

— Ей, Ед — изстреля Стив, бързайки да ме защити — той ти каза, че ще отнеме петдесет минути. Имаш да чакаш още половин час.

В отговор Ед се изплю.

Десет минути по-късно, Стив го предизвика:

— Вече не чувам чак толкова много подсмърчания, Еди.

Ед почти не реагира на коментара. При забележката на четирийсетата минута се призна за победен.

— ОК, Джемо, ти спечели. Сух съм.

Както се очакваше, Ед се отърва от симптомите — беше със сухи очи и сух нос. Беше сразен.

— Човече, наистина се надявах този боклук да не подейства — призна той, разкривайки с това признание много повече за мъжете, отколкото която и да е книга за Марс и Венера. — Щях да ти го натяквам цял живот.

— Никога не съм се съмнявал, Еди — казах с усмивка, като се надявах, че излъчването й ще компенсира облекчението в гласа ми. — Никога не съм се съмнявал.

Изпратихме Еди за бира след това. Постоянният достъп до лекарствените мостри обаче не се изчерпваше само с продуктите на Пфайзер. Всъщност изборът се разширяваше до безкрайност, щом агентът влезеше в нечий кабинет. Шкафовете с мостри бяха като администраторите — въпреки че се различаваха по размери и достъпност, във всеки кабинет имаше поне по един, съдържащ мостри на стойност десетки хиляди долари от всякакви продукти — от Арисепт до Золофт. Тези шкафове играеха ролята на фармацевтични пунктове за зареждане на изпадналите в нужда агенти.

На мениджърите им се носеше лошата слава, че задигат лекарства, докато търговските им агенти, т.е. хората, които същите тези мениджъри трябваше да преценяват, убеждаваха лекарите. Направо си беше като филм — единият от лошите отвлича вниманието, докато другият граби богатствата. Един търговски представител научил наистина много за голямото семейство на шефа си, като наблюдавал какво отмъква началникът му от шкафа с мостри: леля Беки има киселинен рефлукс (Прилосек), чичо Тони има херпес (Фамвир), братът Пол не иска да излиза от къщи (Паксил), сестрата Синди не може да спи (Амбиен). Списъците за коледни подаръци, които десетгодишните деца дават на родителите си, не са толкова подробни, колкото списъците на лекарствата, отмъкнати от някои мениджъри при служебните им обиколки.

Не всички кабинети разполагаха с мостри точно от лекарствата, от които агентите имаха нужда, така че изобретателността нарастваше право пропорционално на отчаянието. В един късен следобед една приятелка се обадила на дерматолог, в което няма нищо необикновено, с изключение на факта, че тя беше агент на лекарства за урологични и гинекологични проблеми. Престорила се, че й е избило почти фатално акне (три пъпки за тази красавица си бяха истинска криза) и че има спешна нужда от дерматологични продукти. Тази нахална Пфайзер-дама се държала в чакалнята така, сякаш и преди е била там (а не е била), усмихвала се на рецепционистката, сякаш я познавала (а не било вярно), и се отправила към вратата, водеща към бек офиса с думите:

— Трябва да проверя някои от мострите.

Рецепционистката отвърнала на усмивката й и й махнала, както правела с редовните агенти. После приятелката ми спокойно си излязла с лекарства на стойност сто долара, скрити в чантата й.

— Много бързо — казала рецепционистката.

Без въобще да се развълнува, нашата героиня отговорила:

— О, днес нямате нужда от никое от моите лекарства. Ще се видим след две седмици.

Да имаш достъп и да се възползваш от него, са две различни неща, поне за мен.

Нека кажа в своя защита (с риск да стана досаден), че аз бях безобиден. Няма съмнение, че някоя жена веднага би се възползвала от тази златна възможност. На мен обаче, тъй като съм притежател на Y-хромозома, никога не би ми дошло на ум. Както се досещате, говоря за контрацептивите.

Дистрибуторите на противозачатъчни, най-вече онези от Ortho-mcneil, бяха постоянното присъствие в гинекологичните кабинети и използваха мострите на противозачатъчните си, за да налагат останалите си продукти, от което пък следва, че беше невъзможно да пропуснеш натрупаните една върху друга кутийки с противозачатъчни, от които шкафовете за мостри в гинекологичните кабинети просто преливаха.

Около шест месеца след като започнах работа в Пфайзер, приятелката ми посети гинеколога си и на вечеря през уикенда се оплака от цената на Орто трициклина, който лекарят й беше предписал.

— Вече не мога да повярвам, когато аптекарят ми казва, че цените отново са се вдигнали — с отвращение каза тя. — Какъв рекет!

— Тези хапчета струват пари? — попитах.

— Разбира се, че струват пари, Джейми. Как мислиш, че се сдобивам с тях?

Това засегна точно корена на проблема. Не бях мислил как се сдобива с тях. Като повечето мъже, повярвайте ми, проверил съм го сред доста приятели, и аз бях оставил жената да се грижи за „онова нещо“.

— Ъ-ъъъ… не ти ли дават мостри?

Гневът й малко поутихна:

— Да, получаваш мостри, но когато използваш лекарството за първи път и един-два пъти след това. После вече ти дават рецепта.

— Това е лудост! — изтърсих, готов да призная собственото си безумие. — Имат хиляди мостри, които просто си стоят там…

Гласът ми заглъхна веднага щом осъзнах какво бях казал, но вече беше късно. Бегло я погледнах, за да разбера дали беше обърнала внимание на казаното. Беше.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези месеци, откакто работиш за Пфайзер, си можел да ме снабдяваш с хапчетата безплатно?

Кимнах, потръпвайки от прозрението, че този уикенд можехме да пръснем парите, които тя ненужно бе похарчила за противозачатъчни, за къде-къде по-смислени неща.

Положителното бе, че в багажника на Лумината си имах Золофт за най-малко 20 000 долара, които щяха да ми помогнат да излекувам депресията си.

— С какво точно се занимаваш?

Въпросът на майка ми увисна във въздуха за доста време, може би защото не знаех как да отговоря. Току-що бях свършил да забавлявам членовете на семейството си с истории за обрязване и лекарствени мостри (макар да премълчах издънката с противозачатъчните), когато майка ми ме озадачи. Ясно бе, че тя искаше от мен да оправдая съществуването си. Не бях сигурен, че мога. Като погрешно взе колебанието ми за смущение, тя продължи:

— Имам предвид, защо имат нужда от разпространители на лекарства?

В официалната длъжностна характеристика на един дистрибутор на фармацевтични продукти бихте прочели: дава на професионалните медици информация за продуктите, отговаря на техните въпроси относно употребата им и доставя лекарствени мостри. Широката публика вероятно би приела това за полезна професия. Едно неофициално и по-точно описание на длъжността би било: променя навиците на лекарите по отношение на предписваните лекарства.

Ето защо съществуват разпространителите на лекарства — за да накарат докторите да спрат да пишат рецепти за лекарството X и да започнат да ги пишат за лекарството Y, като по такъв начин увеличат оборота на корпорацията, произвеждаща лекарството Y. Не казах на мама истинската причина, тъй като пациентите рядко искат да чуят, че техните лекари вземат решенията си повече на основата на това, което са им казали някакви търговци, отколкото на научната мъдрост. Затова избрах да споделя официалната дефиниция.

— Но не могат ли да получат тази информация самостоятелно?

Не, не могат.

В един съвършен свят не би имало нужда от дистрибутори на лекарства. Лекарите щяха да получават достатъчно фармацевтични знания в медицинското училище и по време на специализацията си, и те щяха да им служат до безкрайност. Докторите щяха да имат достатъчно време през четирийсетгодишната си кариера да актуализират знанията си, ако е необходимо, чрез четене на последните медицински издания. Накрая фармацевтичните компании щяха да предлагат на пазара само такива лекарства, които имат повече предимства от продуктите, използвани в момента.

Уви, светът на медицината бе на светлинни години от съвършенството. Лекарите започваха кариерата си със солидна основа от фармацевтични знания. В повечето медицински училища във втори курс има задължителни часове по фармакология в продължение на един или два семестъра, през които на студентите се обясняват механизмите на действие и фармацевтичните особености на повечето от основните видове лекарства. Часовете по микробиология покриват част от същата област по отношение на лекарствата за инфекциозни болести, като антибиотиците, давайки на болшинството от студентите цялостен преглед на тази тема. През третата и четвъртата година в медицинските училища отново се изучават фармацевтичните особености на лекарствата като част от курса по вътрешни болести. После, след като изберат определена област от медицината, специализантите биват обучавани относно лекарствата, специфични за тяхната област; така ревматолозите учат за обезболяващите, а алерголозите се съсредоточават върху антихистаминовите препарати. Трябва да признаем, че солидните фармацевтични познания на повечето лекари се простират и извън тяхната област.

— Проблемът е там — обясни ми веднъж един специалист педиатър и приятел от Нотр Дам, — че повечето лекари с частна практика губят източника си на познания относно лекарствата и нямат време нито да осъвременяват това, което вече са научили, нито, което е по-важното, да се образоват за новите лекарства.

Липсата на време е често срещан рефрен сред лекарите. Докторите са много натоварени. Освен да преглеждат между трийсет и петдесет пациенти дневно, от тях се очаква да си водят записки за посещението на всеки един пациент, да правят болнични визитации, да обяснят на членовете на семейството на болния възможностите за лечение, да се обадят в здравната каса, за да се преборят за покритие на рецептите, да говорят с фармацевти, които правят двойна проверка на предписаните дози. След цялата тази работа в рамките на един работен ден, лекарят може да избере дали да поиграе с тригодишната си дъщеря, или да посегне към New England Journal of Medicine. Вие кое бихте избрали? Нямаше да пропуснат разтърсилия света пробив на виаграта, но незначителните новости като промени в дозирането или допълнителния ефект от нова съставка, просто минаваха покрай тях. Без да разполагат с време за четене на професионална литература, необходима им, за да са в час, лекарите бяха принудени да разчитат за новостите на дистрибуторите на лекарства.

В две от трите задължения, изброени в официалната длъжностна характеристика, търговските представители биха могли да бъдат заместени: безплатните лекарствени мостри можеха да бъдат изпращани на лекарите по пощата, а на специфичните въпроси относно продуктите можеха да намерят отговор в някой уеб сайт с 24-часов достъп само за лекари. Лекарите обаче се нуждаят от агентите, за да бъдат в крак с новостите, и тази характеристика на системата няма как да бъде избегната. Един търговски агент трябва няколко пъти да предостави полезна информация, за да се утвърди като ценен съветник. Веднъж проникнал „вътре“, той може да се възползва от положението си на доверено лице и да започне да влияе върху процеса на вземане на решения.

Нещата щяха да бъдат много по-лесни за лекарите, ако лекарствата от всеки клас коренно се различаваха едно от друго. Така или иначе „Майкъл Джордановците“ във фармацевтичния свят, най-добрите лекарства, постоянно доказващи се като далеч по-ефективни от конкурентните, са много малко. Тези лекарства биха били използвани всеки път от всеки лекар. Ако някоя нова субстанция се докаже като по-ефективна от някой „Майкъл Джордан“ при същата степен на сигурност, очевидно всеки би чул новината и би съобразявал лечението с нея. За нещастие този сценарий се случва толкова рядко, колкото рядко на игрището се появява някой наследник на Въздушния Джордан, който скача още по-високо — „Коби Брайънтовците“ са рядкост на фармацевтичния пазар.

Вместо това, индустрията е наситена с лекарства от типа „аз също“ — продукти с почти еднаква ефикасност, чиито малки разлики в осигуряваното покритие, дозирането, страничните ефекти и цената само затрудняват процеса по вземане на лекарското решение. Дали Blue Shield отговаряха за лекарството X или за лекарството Y? Знам, че лекарството X има противопоказания за използване при диабетици и пациенти с чернодробни проблеми, но дали е така и при лекарството Y? В онова европейско проучване, в което удвояват дозата на лекарството X, дните съкращаваха ли се наполовина? Дистрибуторите на лекарства знаят цялата тази информация за собствените си лекарства и за конкурентните фармацевтични продукти, защото им се плаща за това. За една лекарка, от чиято специализация са изминали петнайсет години и чието разписание се движи с един час закъснение още преди обедната почивка, търговецът на лекарства е като спасителен фар в бурята — единственият човек, който може да й каже дали лекарството Y е сред одобрените и дали е сигурно използването му при испаноговорещи жени в средата на петдесетте, които имат високо кръвно налягане. Помощта в подобна ситуация създава между лекаря и търговеца здрава връзка, въпреки че предоверяването води до проблеми.

Един педиатър от Западен Мичиган веднъж ме обвини в лъжа, като каза, че Цитромакс не е най-евтината марка нов антибиотик на пазара, както съм го бил представил, а най-скъпата. Напълно уверен, че курсът на лечение с Цитромакс струва четирийсет долара, докато конкурентното лекарство излизаше най-малко петдесет, аз го попитах откъде е информацията му. Той победоносно се усмихна и издърпа чекмеджето на бюрото си, откъдето извади ламинирана цветна схема, оставена му от конкурент. Въпреки първоначалната си паника, аз бързо схванах проблема.

— Докторе, лекарствата тук са подредени според цената им на ден — обясних.

Той не разбра какво имам предвид.

— Да, Джейми, и тук е казано, че Цитромакс струва осем долара дневно, а Вантин — само шест. Ти ме излъга!

Шибаният фармацевтичен продажник, който бе съчинил този лист с цени, заслужава повишение. Не можех да повярвам, че този лекар — много умен мъж, е позволил да бъде направен на глупак. Беше използвана математиката на „Енрон“ още преди някой въобще да беше чувал за „Енрон“.

— Докторе, за колко дни е дозиран Вантин?

— За десет — отговори ми той.

— А Цитромакс?

— За пет.

Погледнах го с очакване, но той все още не вдяваше.

— Добре, Вантин излиза по шест долара дневно, което за десет дни прави…

Той довърши пресмятането ми:

— Шейсет долара.

— А Цитромакс струва осем долара дневно в продължение на пет дни, което прави…

Този път той не довърши пресмятането. Вместо това, лицето му стана яркочервено. След дълга пауза се обърна към мен:

— Проклети търговски агенти! — изкрещя той, преди да си тръгне с гръм и трясък.

След няколко крачки спря, тръгна обратно към мен и хвърли ламинираните листове обратно в чекмеджето. Не завиждам на агента, предлагащ Вантин, при следващото му посещение при този педиатър.

Сякаш още го чувам:

— Трябва да забранят дистрибуторите на лекарства!

Но пък, ако ги нямаше дистрибуторите на лекарства, кой щеше да осигурява всеки ден безплатен обяд за администраторките и медицинските сестри?